№ 162
гр. Разград, 24.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Анелия М. Йорданова
Членове:Рая П. Йончева
Атанас Д. Христов
при участието на секретаря Светлана Л. Илиева
като разгледа докладваното от Рая П. Йончева Въззивно гражданско дело №
20213300500276 по описа за 2021 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №260108/21.VІ.2021г. по гр.д.№504 по описа му за 2019г., състав на ИРС е уважил исковете,
предявени в условия на субективно съединяване от Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. против Б. М. Х.
и съпругата му Х. Н. Х., като на осн.чл.124 ГПК е приел за установено в отношенията на страните, че всеки от
ищците по право на наследяване е собственик на 1/5 ид.ч. от индивидуализираните в предмет на иска два
недвижими имота. На осн.чл.537, ал.2 ГПК е отменил в цялост издадения по обстоятелствена проверка
констативен нот. акт №1/23.VI.2009г. по нот д.№443/2009 по опис на нотариус Р.Александров с рег. №254НК и
р-н на действие при ИРС, въз основа на който ответниците легитимират придобито по оригинерния способ на
придобивната давност право на собственост върху имотите.
Недоволни от така постановеното решение, ответниците Б. М. Х. и Х. Н. Х. обжалват същото като
неправилно, необосновано и незаконосъобразно. В с.з., лично и чрез процесуално представляващият ги по
пълномощие –адв. Косев, въззивниците заявяват че поддържат релевираните с жалбата отменителни основания,
заявявайки в подкрепа на защитата си, че не са сънаследници с ищците и че са придобили собствеността на
имотите по аргументирайки се . Молят за отмяна на първоинстанционното решение и за постановяване наново
такова, с което съдът да отхвърли като неоснователен и недоказан предявеният срещу тях положителен
установителен иск за собственост, поддържайки и въведеното в срока на чл.131 ГПК възражение за придобита от
тях, относимо и към дата на предявяване на иска, изключителна собственост върху имотите по оригитерния
способ на придобивната давност. Оспорват доказаност на разноските, присъдени от първоинстанционния съд за
адвокатско възнаграждение на ангажирания от ищците процесуален представител. Претендират присъждане на
доказано сторени от тях разноски.
С депозиран в срок на чл.263 ГПК отговор, Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. оспорват
жалбата като неоснователна.
1
При редовност в призоваването въззиваемите не се явяват в насроченото по същество на жалбата с.з. Чрез
повереника си- адв. Д. пледират за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно
постановен съдебен акт. Поддържат твърдение, че въззивниците не са доказали началния момент на твърдяната
от тях придобивна давност и че същите са в държане, а не във владение на техните, придобити по наследство ид.
части от имотите. Претендират присъждане на сторени във въззивното производство разноски.
Като подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимираща интерес от обжалването
страна, жалбата е допустима. При служебно дължимата се по реда на чл.269 ГПК преценка, съдът констатира, че
решението на първоинстанционният съд е валидно, а в обжалваните си части и процесуално допустимо.
Постановено е от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по същество на
надлежно предявени по реда на чл.12 ГПК субективно съединени искове.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е
изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на
участие и защита на страните.
При иначе правилно установената по делото фактическа обстановка, която се споделя и от настоящи
съдебен състав, от правна страна първоинстанционният съд е обективирал незаконосъобразен извод за
основателността на предявените му на производство искове по чл.12 ГПК.
Видно от дължимия и изготвен по реда на чл.146 ГПК доклад, дадената от първоинстанционния съд правна
квалификация на спора като такъв по чл.124, ал.1 ГПК – положителен иск за установяване съществуването на
твърдените от ищците права на придобита по наследяване собственост върху процесите имоти, е правилна и
съответна на заявената с иска защита. Правилно и съответно на заявената с исковете защита с доклада си по
чл.146 ГПК е разпределил и доказателствената тежест, възлагайки в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и
сл. ГПК на всяка от страните , подлежащите на доказване от нея факти.
Противно на приетите с доклада по чл.146 ГПК правна квалификация и тежест на доказване, в мотиви на
решението си и при анализ на доказателствата първоинстанционният съд е приел, че като страна по отрицателен
установителен иск ответниците са задължени с доказване на отричано им от ищците право на собственост върху
имотите. На следващо място, след като в мотиви от фактическа страна е приел за доказано, че ответниците не са
наследници на починалите през 1999 родители на ищците, първоинстанционният съд не е обсъдил възраженията
им в хипотеза на презумиращата правото им на собственост разпоредба на чл.69 ЗС, а е изложил съображения за
дължимо и непроведено от тях доказване на анимуса им за своене на притежаваните от наследниците идеални
части.
В обобщение на изложеното дотук в този си състав съдът приема, че в мотиви на обжалваното решение
първоинстанционният съд неправилно и неследващо се от заявената с иска защита е приел в тежест на
ответниците доказването на твърдяното то тях изключително право на собственост върху процесните имоти.
При самостоятелно и съвкупно проведения анализ на допустимо събраните по делото доказателства във
връзка с оплакванията в жалбата и становищата на страните, в този си състав съдът установи следното:
Грд №504/2019г. по опис на ИРС е образувано по депозиран на 26.VI.2019г. иск, с предявяване на
който и на осн.чл.124 ГПК въззиваемите са претендирали до установяване в отношенията им с въззивниците, че
всеки от тях по право на наследяване е собственик на 1/5 ид.ч. от индивидуализираните в предмет на иска два
недвижими имота. По указания на първоинстанционния срок исковата молба е вписана на 2.IX.2019 с вх.№294
по рег. опис на СлВп при ИРС. В молбата, макар и неизведено в петитум, е инкорпорирано и искане по
чл.537ПК за отмяна на нот.акт №1/23.VI.2009г. по нот. д. №443/2009 по опис на нотариус Р.Александров с рег.
№254НК и р/н на действие при ИРС, издаден в производство по обстоятелствена проверка и легитимиращ
въззивниците Б. М. Х. и съпругата му Х. Н. Х. като собственици на процесните имоти. Същият е приложен
като доказателство, обосноваващо интереса, респ. допустимост на предявения по чл.124 ГПК иск.
Произнасянето по чл.53 ГПК е и служебно дължимо от съда, доколкото същото е обусловено от изхода по иска
за установяване на собствеността на оспорените с констативния нот. акт права на ищците. От нанесените в
реквизит на исковата молба отбелязвания се установява, че вписването по реда на чл.114 ЗС е извършено на
дата, последваща датата на вписване на издадени по обстоятелствена проверка констативен нот. акт. От което и
2
по аргумент на чл. 114, б. "б" ЗС, удостоверената в нот. акт дата на издаването му- 23.VI.2009г. е
противопоставима на ищците, доколкото на същата ответниците позовават твърдение и за нов начален момент на
изтеклата в тяхна полза придобивна давност. Доколкото давността се твърди от ответниците като изтекла към
дата на предявяване на иска, то вписването на молбата в случая има само оповестително, но не и защитно
действие, тъй като ефекта на последното има проявление само спрямо извършени след вписването
разпореждания.
В обстоятелствена част на исковата си молба, като факти обосноваващи заявената в петитум защита,
ищците са релевирали качеството си на наследници по отношение на останалото след смъртта на родителите им
– поч. на 9.IV.1999г. баща Б. Х. К. и поч. на 4.V. 1999г. майка- К.А. К. и принадлежност на процесните имоти към
останалата след смъртта им наследствена маса.
С депозирания в срока на чл.131 ГПК отговор въззивниците са възразили срещу основателността на
предявения срещу тях положителен установителен иск, противопоставяйки им твърдение за правото си на
изключителна собственост, придобито върху имотите по оригинерния способ на изтекла в тяхна полза
придобивна давност, считано към 23.VI.2009г.-дата на издадения им по обстоятелствена проверка констативен
нот. акт, както и към 23. VI.2019г. - преди датата на подаване и вписване на ИМ . Заявили са, че не са
наследници на процесните имоти и че владеят същите непрекъснато и спокойно в режим на съпружеска
имуществена общност, считано от м. XII.1999г до днес, позовавайки в тази връзка защитата си като такава по
чл.69 ЗС.
Като доказателство на л.9 от грд №504/2019 на ИРС е приложено у-ние изх.№584/14.VI.2019г. на Община
Самуил, от което е видно, че към наследяване на останалото след смъртта на съпрузите Б. Х. К. и К.А. К.
имущество, включващо и двата процесни имота, са призовани петте им, родени от брака деца. А именно:
въззиваемите Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. и неучастващата в производството тяхна сестра- С. Б. А..
Между страните не се спори, че последната е майка на въззивника Б. М. Х., който не е указан в цитираното
удостоверение като наследник на Б. Х. К. и К.А. К.. Удостоверенията за наследници по своята правна природа
представляват официални свидетелстващи документи по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК. Официалният
свидетелстващ документ се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно удостоверените в
него факти и изявления до доказването на противното.
По делото не е спорно обстоятелството, че въззиваемите Б.Х. В., АН. Б. Д. и С.Б- Х. в период преди 1999г.
са установили трайно местоживеенето си в Р Турция. Завръщали са се в родното си село периодично по повод
свързаните с етноса им обичаи и празници, семейни тържества, отпуск. Не се спори и досежно обстоятелството,
че от 1999, непосредствено след смъртта на общите за ищците наследодатели, въззивникът Б.Х. живее и се ползва
от процесните имоти. На което сочи и приложеното като доказателство на л.67 У-ние изх.№100/11.II.2020г. С
прилагането му въззивникът е доказал, че от 12.ХI.1999г до днес е с регистриран настоящ адрес по
местонахождение на процесните имоти. Факт, който сам по себе си не е достатъчен за да обоснове извод за
владеенето на имота като предпоставка за придобиването му по давност, но е безспорно доказателство за
началния имот, от който въззивникът твърди, че обитава и се ползва от имотите. По признание на въззивниците,
депозирано в срока за отговор по чл.131 ГПК, същите са се установили във фактическа власт на имотите на
4.XII.2019г.
Тук следва да се посочи, че по твърдение на страните, както и от доказателствата по делото се следва за
установено, че в годините, включително и приживе на ищцовите наследодатели, двата имота-застроен и
незастроен такъв фактически са се ползвали като един и административно фигурират на един и същи адрес -
ул.“Пирин“№5. Между тях, по определящата съседството им регулационна линия никога не е била поставяна
реална граница. Празното дворно място се е ползвало към къщата като двор-градина, засята с овошки и нужни за
домакинството насаждения като зеленчуци, боб и др.
В обяснения, снети им по реда на чл.176 ГПК въззиваемите Б. В. и А.Х. заявяват, че по тяхно и на
останалите наследници съгласие, през 1999г. , след смъртта на родителите им , в обитание на процесния
жилищен имот бил допуснат въззивникът Б. М. Х., който по това време съжителствал фактически на съпружески
начала с въззивницата Х.Х.. Като мотив за допускането на въззивника в безвъзмездно обитание на имота, в
обясненията си въззиваемите сочат, че същият нямало къде да живее, защото семейството на тяхната сестра и
негова майка - С. А. била многодетно. Същевременно твърдят, че на сестра си С. А. предоставили пълномощно за
3
управление и стопанисване на имота, „да наглежда имота, да следи да не се руши сградата, да се обработва
градината“, както и да ги представлява пред различни институции, във връзка с поддръжката и свързаните с
ползването им консумативи. Въпросното пълномощно не е представено като доказателство по делото. Установено
е, че поради изтичане на предвидения за съхранението му срокове, общият регистър на нотариуса, указан от
въззиваемите като удостоверил нотариално въпросното пълномощно, е унищожен.
Извод за това, че твърдените по пълномощие действия по поддръжка и грижа за имотите в периода
след 1999г. не са осъществявани от „упълномощената“ С. А., а от намиращия се в тяхно обитание въззивник-Б.Х.,
се следва от съвкупността на събраните по делото писмени и гласни доказателства при отчетена относимост на
последните с депозираните от въззиваемите Б. В. и А.Х. обяснение по чл.176 ГПК(вж. на л.л.149-150 от делото на
ИРС ) .
По делото се следва за безспорно установено, че от м.ХII.1999г. до днес, включително и към дата на
издадения им по обстоятелствена проверка констативен нотариален акт, въззивниците живеят и се ползват от
процесните имоти.
Видно от приложеното на л.66 У-ние №150520, двамата са сключили граждански брак на 5.VIII.2000г. С
декларации, подадени на 21.XI.2000г. и 25.V.2009г., съответно по реда на чл.26 ЗМДТ и чл.14 ЗМДТ,
въззивниците са декларирали процесните имоти като придобити в режим на съпружеска имуществена общност; С
приложени като доказателства приходни квитанции(вж.л.л.68-93 ) въззивниците установяват, че са заплащали
редовно дължимите се за имотите местни данъци и такси; приложени са доказателства, установяващи
заприходени на тяхно име партиди за консумирани от процесните имоти вода и доставки на ел. енергия;
Приложен като доказателство на л. 47 нот. акт №1/23.VI.2009г. по нот д.№443/2009 по опис на нотариус
Р.Александров с рег. №254НК и р-н на действие при ИРС, констатиращ по реда на обстоятелствената проверка,
че въззивниците са придобили собствеността на имотите по оригинерния способ на придобивната давност; Въз
основа на издадения им констативен нот. акт за собственост същите са вписани в разписния лист към проект за
дворищна регулация като собственици на процесните имоти;
В утвърдената съдебна практика се приема, че всяко едно от описаните по горе действия -деклариране на
имотите, заплащане на дължими за имотите данъци и консумативи, снабдяването с констативен нот. акт за
собственост и извършването на ремонтни дейности по подобряване и поддръжка на имотите, не е достатъчно
щото само по себе си да обективира изискуемия се за съставомерността на придобивната давност анимус за
своене на имота. Разгледани обаче в съвкупност и в хронология, всички тези, доказано предприети от
въззивниците действия, обетивират в рамките на изтеклия, считано от 4.ХII.1999г до дата на иска давностен срок
намерението им за своене на имотите като тяхна собственост.
В обобщение, в този си състав съдът намира, че събраните по делото доказателства сочат на явни
действия, с които, в годините от края на 1999 насам, въззивниците са манифестирали, че владеят имотите като
свои. Като през 2009г. са заявили и изрично анимуса си за своенето им, продължавайки необезпокоявано да
живеят, обработват и ползват имотите и в следващите години, както и да усвоява получаваните от тях
плодове. Ако едно лице осъществява фактическа власт върху недвижим имот чрез действия по неговото лично
ползване, стопанисване и облагородяване за свои нужди и опазване, то тези действия следва да бъдат
квалифицирани като действия на владелец -Решение № 200/13.07.2012 по дело № 199/2012 на ВКС, ГК, II г. о. И
ако тези действия са извършвани явно, ищците е следвало да предприемат действия по отблъсване на
установената и продължаваща фактическа власт преди изтичането на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен
срок и по този начин да прекъсне давността. Ако веднъж установеното владение не бъде прекъснато и
обезпокоено и продължи повече от 10 години, владелецът придобива собствеността по давност и може да
противопостави това свое право на бездействащия собственик, който губи правото си, ако не го защити.
И тъй като предаването на владението не представлява формален акт, установяването му е допустимо и чрез
свидетелски показания, каквито са били поискани своевременно и от двете страни. По делото са разпитани две
групи свидетели. Ангажираните такива от ищците свидетели се намират в различна степен на родство с тях и по
аргумент на чл.172 ГПК показанията им следва да се преценяват с оглед на останалите доказателства и при
отчитане на вероятната им заинтересованост от изхода на делото. Каквато безспорно засвидетелства в
показанията си св. Ю.Ш.(л.151-дъщеря на въззиваемата С.Б.. Като обективни и относими към останалите
доказателства в този си състав съдът кредитира показанията на ищцовия свидетел И.Х., с депозиране на които
4
същият е заявил: Б. си идва в годината веднъж. Не мога да кажа кога обикновено. През останалата част от
времето в имота живее Б. с жена си и семейството. Отдавна живеят в имота. Братята и сестрите заминаха за
Турция и изоставиха къщата на Б., защото той и жена му нямали къде да живеят.“
Последователно и независимо един от друг , свидетелите на ответниците, като техни съселяни и съседи
заявяват, че знаят процесните имоти като тяхна собственост, защото живеят в имота от 20 години, че на
сватбеното им тържество техните близки им предали ключа от имота-жест, възприет като символичен дарствен
акт; че са били свидетели на извършваните от въззивниците ремонти – на задна стена, на ограда и стаи, подмяна
на прозорци и врати, подмяна на покривно покритие –от такова с цигли в такова с ламарина; закупена от св. С. Х.
преди 7-8г ламарина за ремонта; свидетелстват за това, че в тази къща бил роден и отгледан синът на
въззивниците, комуто наскоро направили тържество за абитуриентския бал; в селото се знаело, че въззивниците
са си „узаконили“ собствеността върху имотите.
При проведения анализ на гласните доказателства, освен отчетената родствена връзка между ищците и
ангажираните от тях свидетели, за да кредитира показанията на ответниковите свидетели съдът съобрази
тяхната непосредственост. В показанията си същите интерпретират свои лични наблюдения и то по начин, сочещ
на относимост към приетите по делото писмени доказателства.
На следващо и не на последно място следва да се посочи, че изводимо от обясненията на самите
въззиваеми, по делото се следва за установено поведение на въззивниците, с което същите да се
противопоставили фактически на опитите на ищците да влязат в имота, с което си поведение са довели до
знанието им анимуса си за своене на имотите пред самите тях . В този см. вж. обяснение на А.Х. на л.149: „Към
настоящия момент ответниците ни възпрепятстват да влезем в къщата. Последните години като ходим н село
ответниците ни възпретястват да влезем в къщата, да достъпим до имота. Постоянно казват, че са ангажирани, че
да заети. Ние без тях не смеем да влезем вътре в имота“.
Въз основа на анализирания дотук док. материал, този си състава съдът приема за безспорно установено от
фактическа страна, че ответниците са чужди на процесното наслед9ство лица и че като такива, считано от 1999г.
живеят в имота, ползвайки същия като свой единствен жилищен имот, обгрижват го, обработват дворното място
и усвояват плодове от засетите в него овошки, зеленчуци и други плододайни насаждения.
При разрешаването на въпроса за това дали е манифестирано владението пред ищеца, съдът се е съобразил
с трайно установената практика, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита по
нетранслативна сделка, е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, според която упражняващият фактическа власт
държи вещта за себе си, т. е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е
необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на
установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане.
Изводът на първоинстанционния съд, че с така установената от тях фактическа власт, въззивниците на са
обективирали пред въззиваемите явно анимуса си за своенето на имота, е неправилен и не следващ се от
установените по делото факти. С допустими по см. на ГПК доказателствени средства въззиваемите установяват ,
че от 4.XII.1999г. в продължение на повече от двадесет години владеят имотите като свои. Което владение, като
установено на осн. сключения от него предварителен договор, предпоставя придобиването на имота в собственост
с изтичане на дългата десет годишна давност. Ще рече, че към м.XII.2009г., когато е изтекъл предвидения от
закона десет годишен срок, е завършен фактическия състав на придобивната давност, на която към дата на
настоящото производство въззивниците позоват качеството си на изключителни собственици на процесните
имоти.
Обстоятелството, че имотът е владян от въззивниците като чужди за наследството на взиваемите лица ,
предпоставя дължимо от последните оборване на презумпцията по чл.69ЗС. Въведеното в срок за отговор по
чл.131 ГПК възражение е проявление на процесуалното средство за защита на материалноправните последици
на давността, съгласно приетото в т. 2 на ТР № 4 от 17.ХІІ.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Давностното владение като придобивен способ е правен въпрос, разрешаван в правната теория и в константната
съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава, като относима към настоящия спор е разпоредбата на чл. 79, ал.
1 ЗС, предвиждаща "Правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато
владение в продължение на 10 години". В чл. 68 ЗС владението се определя като упражняване на фактическа
5
власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя. За да е основание за придобиване
на имот по давност, владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, а така, че да
може да бъде узнато от собственика/ и спокойно , което според теорията означава то да не е установено или
поддържано с насилие .
По въпроса за елементите на фактическия състав на придобивната давност по чл. 79, ал. 1 ЗС и по-
конкретно дали се включва в тях и изискването невладеещия собственик да е уведомен за намерението за своене
на владелеца, т. е. същото да му е противопоставено, в съдебната практика (напр. Р 262/ 29.ХІ.2011 г. по гр. д. №
342/2011 II г. о.) е прието, че такова изискване съществува, но само в хипотезата на съсобственост - когато
съсобственикът твърди да е придобил по давност идеалните части на останалите съсобственици, то е необходимо
да демонстрира това свое намерение по отношение на тях, за да бъдат отблъснати претенциите му. Когато обаче
се касае за владение върху чужд имот, при липса на заявени претенции от трети лица, упражняващият
фактическата власт върху имота като свой няма и по отношение на кой да демонстрира това свое намерение да
свои имота за себе.
В този смисъл, при липса на действия, целящи отблъскването на установеното владение и при липса на
заявени претенции за имота, фактът, че владелецът се намира в имота и го поддържа в рамките на необходимата
грижа, следва да се възприеме като действия по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС. Според презумпцията на чл. 69 ЗС се
предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. притежава качеството на
владелец и то от момента на установяване на тази фактическа власт (вж. Р №144/ 2.ХІІ.2014 г. по гр. д. № 1650/14
г. II г. о.). С оглед на това е ирелевантно дали владелецът съзнава, че имотът е чужд, стига да е установено
наличието на елементите на фактическия състав на владението, съгласно чл. 68 ЗС, и приложението на
презумпцията по чл. 69 ЗС.
Според задължително проведената с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012
г., ОСГК съдебна практика „Презумпцията на чл. 69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между
съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването. В
случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на
основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да
докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл. 79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е
започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на
останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Независимо от какъв юридически факт произтича
съсобствеността, е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални
части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. Ако се позовава на придобивна давност
за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е
обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си.
Изводът на ИРС за недоказаност на твърдяното от ответниците явно, непрекъснато и необезпокоявано
владение на имотите за срок, предпоставящ придобиването им в тяхна изключителна собственост на оригинерно
основание, не кореспондират на данните по делото и са необосновани. По отношение на тези елементи от
фактическия състав на придобивната давност, на която въззивниците са позовали правото си на изключителна
собственост върху имотите, както бе посочено и по горе, в мотивите към обжалваното решение се установява
противоречие между доклада на съда по фактите и проведеният им от него анализ.
Разпоредбата на чл. 120 ЗЗД във връзка с чл. 84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на
владението чрез процесуални средства – предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост
или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на
придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот. В случая, чрез действията, които са извършвали
- постоянно обитаване на жилището като единствен имот на семейството, извършването на ремонт и др.
въззивниците са манифестирали намерението си за своене и придобиване собствеността на имотите, включително
и върху притежаваните от ищците наследствени ид. части.
В решение № 262/29.XI.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ІІ г. о. на ВКС, е прието, че в хипотеза, при
която се завладява чужд имот /какъвто е настоящият случай, тъй като, както беше отбелязано ищецът не е
наследник, а трето лице/, не се изисква наличие на уведомяване на собственика за намерението за своене на
имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Прието е, че когато
6
фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на основание, то според презумпцията на чл.
69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическата власт държи вещта за себе си, т. е. има качеството на
владелец. За придобиването на имота по давност в този случай не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в
намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има
характер на владение, съгласно чл. 69 ЗС, а не на държане.
В решение № 31/ 8.II.2016 г. по гр. д. № 4539/2015 г. на І г. о. ВКС приема, че презумпцията по чл. 69
ЗС е приложима, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента
на установяването й и ползва владелеца дори в отношенията му със собственика. Прието и също, че в тежест на
собственика е да установи наличие на основание за упражняване на фактическата власт, т. е., че вещта е държана
за другиго. Само, ако се установи наличието на такова основание упражняващото фактическата власт лице ще
следва да доказва, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на вещта
това свое намерение, т. е., че е налице владение. В противен случай установената в чл. 69 ЗС презумпция го
ползва, като щом е доказан фактът на осъществяване на фактическа власт върху имота, то за осъществил се
следва да се приеме и предполагаемият се факт на наличие на намерение същият да се държи като свой. Със
същото решение се приема, че установената в чл. 69 ЗС презумпция задължава съда да приеме, че щом е доказан
фактът от хипотезата на правната норма /осъществяване на фактическа власт върху вещ/, то за осъществил се
следва да се приеме и предполагаемият факт /наличие на намерение вещта да се държи като своя/, който не се
нуждае от доказване, освен ако презупмцията не бъде оборена. Презумпцията ползва владелеца дори в
отношенията му с лицето, което е притежавало правото на собственост върху вещта към началния момент на
давностния срок и възлага на последния доказателствената тежест да установи, че е налице основание за
упражняването на фактическата власт, т. е. че вещта е била държана за другиго. Само ако се установи наличието
на такова основание, упражняващото фактическата власт лице ще следва да доказва по категоричен начин чрез
пълно и пряко доказване, че е упражнявало фактическата власт за себе си, противопоставяйки на собственика на
вещта това свое намерение. В случая, както беше посочено по – горе, въззиваемите не установяват наличието на
такова основание, тоест ответниците да са били съсобственици и в тази връзка - държатели на наследствените
им ид. части от имотите. В този смисъл е и решение № 2 от 11.04.2019 г. по гр. д. № 1117/2018 г. на ВКС, II ГО.
При горната задължителна съдебна практика, която настоящият състав споделя, първоинстанционното
решение се явява неправилно и като такова следва да се отмени. Предявените срещу въззивниците субективно
съединени искове следва да бъдат отхвърлен и като неоснователни и недоказани.
По изложените мотиви и съгл. чл.271 ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ като неправилно, необосновано и незаконосъобразно Решение №260108/21.VІ.2021г. по гр.д.
№504/2019г. по описа на ИРС и вместо това ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени на осн. чл.124 ГПК в условия на субективно кумулативно съединяване
от Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. против Б. М. Х. и Х. Н. Х. за установяване в отношенията на
страните, че всеки от ищците - Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. по право на наследяване е собственик
на 1/5 ид.ч. от следните, индивидуализирани в предмет на иска недвижими имота: - Поземлен имот , за който в
кв.81 по плана на с..Самуил, Разградска обл. е отреден урегулиран парцел I-480 с площ по документи 646 кв.м.,
заедно с построените в него жилищна сграда 18 кв.м., жилищна сграда 62 кв.м., мазе 30 кв.м., второстепенна
сграда 8 кв.м. с подобрения и приращения и
- Поземлен имот XVIII в кв. 81 с площ 645 кв.м., находящ се в с.Самуил, Разградска обл.
ОТХВЪРЛЯ предявеното на осн.чл.537, ал.2 ГПК искане за отмяна на издадения по обстоятелствена
проверка констативен нот. акт №1/23.VI.2009г. по нот д.№443/2009 по опис на нотариус Р.Александров с рег.
№254НК и р-н на действие при ИРС, въз основа на който ответниците Б. М. Х. и съпругата му Х. Н. Х.
легитимират придобито по оригинерния способ на придобивната давност право на собственост върху Поземлен
имот , за който в кв.81 по плана на с..Самуил, Разградска обл. е отреден урегулиран парцел I-480 с площ по
7
документи 646 кв.м., заедно с построените в него жилищна сграда 18 кв.м., жилищна сграда 62 кв.м., мазе 30
кв.м., второстепенна сграда 8 кв.м. с подобрения и приращения и Поземлен имот XVIII в кв. 81 с площ 645
кв.м., находящ се в с.Самуил, Разградска обл.
На осн. чл.78 ГПК ОСЪЖДА Б.Х. В., АН. Б. Д., АЛ. Б. ХЮС. и С.Б- Х. да залатят на Б. М. Х. и Х. Н.
Х. доказано сторени за две инстанции разноски в размер на 1 050,00лв.
Решението на РОС подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от дата на връчването
му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8