№ 247
гр. Варна, 27.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 49 СЪСТАВ, в публично заседание на
седемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Д. Димитров
при участието на секретаря Милена Д. Узунова
като разгледа докладваното от Д. Димитров Гражданско дело №
20223110112581 по описа за 2022 година
Предмет на разглеждане е предявен от „**** срещу „****” АД
осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл.
99 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 19 лв.,
представляваща заплатена на 17.07.2017 г. без основание такса за
възстановяване на ел. захранването на обект на потребление, находящ се в
Варна, ул. „****" 55, бл. 2, вх. А, ап. 79 с абонатен № **** клиентски № ****,
с титуляр на партидата ****, за която сума е издадена фактура № ТП **** от
17.07.2017 г. и което вземане е прехвърлено от абоната на ищеца с договор за
цесия от 20.07.2017 г.
По твърдения в исковата молба, по силата на договор за цесия от
20.07.2017 г., сключен между ****, в качеството й на цедент, и ищеца „**** –
цесионер, последният е придобил процесното вземане в размер на 19 лв. за
заплатена от цедента на 17.07.2017 г. такса, начислена в издадената от
ответника „****” АД фактура, за възстановяване на ел. захранването в
собствения му обект на потребление. Ищецът твърди, че ответникът –
длъжник по цедираното вземане, е уведомен за прехвърлянето с нарочно
уведомление от 20.07.2017 г., приложено към исковата молба. Счита, че
таксата е недължимо платена от абоната. В тази връзка поддържа, че липсва
основание за начисляването й, т.к. Общите условия на „****” АД са отменени
1
с влязло в сила решение на ВАС. В условията на евентуалност – в случай че
се приеме, че ОУ от 2007 г. съдържат клауза, предвиждаща начисляването на
подобна такса, твърди, че тази клауза е нищожна като неравноправна, на
основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143 ЗЗП. Позовава се още и на
разпоредбите на чл. 122-124 ЗЕ, който предвиждат безусловното
възстановяване на ел. захранването след като основанието за прекъсването му
бъде премахнато, тоест след заплащането на дължимите от абоната суми за
потребена електроенергия. Отделно намира, че възникването на вземане в
полза на доставчика по повод възстановяването на захранването е обусловено
от установяването на действително извършени от него разходи в резултат от
виновното неизпълнение на договорните задължения на абоната, а в случая
тези разходи са предварително и едностранни определени. По изложените
съображения по същество моли за уважаване на предявения иск и претендира
разноски по делото.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба,
в който излага становище за допустимост, но неоснователност на предявения
иск. Релевират се доводи за погасяване на вземането с изтичане на
регламентираната давност от 5 години от датата на възникване на
задължението, до датата на предявяване на исковата молба в съда. Оспорва се
сумата да е платена без основание. Твърди, че прекъсването на захранването
на потребителя е резултат на негово виновно неизпълнение на договорните му
задължения. Твърди, че прекъсвано електрозахранването в обекта на абоната
е прекъснато, тъй като не е било платено негово задължение по издадена
фактура. Това просрочие е продължило повече от 20 дни и съгласно чл. 34
ОУ за ****, ответното дружество има право да поиска от **** АД да
прекъсне или ограничи преноса на ел.енергия, ако битов клиент е в просрочие
с 20 дни в изпълнение задължението си за плащане на текущите си
задължения. Съгласно чл. 37 ОУ ответното дружество изисква
възстановяване на преноса след отпадане на основанията за прекъсването му.
В тази връзка се сочи, че възстановяването се извършва след заплащане на
цена съгласно ценоразпис, включваща всички направени разходи по
прекъсване и възстановяване на продажбата, изискващо технически
изпращане на екип от служители на адреса на потребление. В този смисъл и
тези разходи не се реализират от ответника, а от ЕРП. Твърди въпросната
такса да има характер на мрежова услуга, поради което и на основание чл. 28,
2
ал.1 ПТЕЕ цената на мрежовите услуги се заплаща на крайния снабдител.
Оспорва клаузата на чл. 37 ОУ да противоречи на чл. 122-124 ЗЕ, респ. чл.
143, т.2, т. 18 ЗЗП. Твърди, че таксата е предвидена в ценоразпис, който е
публичен и всеки абонат е запознат със съдържанието му. Клаузата се сочи да
въвежда реализиране на гражданска отговорност по повод виновно
неизпълнение на договорно задължение и затова не съдържа уговорка във
вреда на потребителя, нито пък ограничава правата му по ЗЕ. Освен това в чл.
52, ал. 2 **** е предвидена възможност в 30-дневен срок от влизане в сила на
ОУ, несъгласните с тях клиенти да внесат писмено заявление, в което да
предложат специални условия, каквото от абоната в случая не е подавано.
Молбата е за отхвърляне на иска и присъждане на разноски.
След като съобрази доводите на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира за установено
от фактическа страна следното:
Съдът приема за безспорно и ненуждаещо се от доказване е отделено
обстоятелството, че между ****, в качеството й на потребител, и ответното
дружество „****” АД, като доставчик, е налице валидно възникнало
договорно правоотношение по повод доставката на електроенергия за обект
на потребление, находящ се в гр. Варна, ул. „****" 55, бл. 2, вх. А, ап. 79 с
абонатен № **** клиентски № ****, при публично известни Общи условия.
Безспорно е също, че на 17.07.2017 г. потребителят е заплатил в полза на
ответника начислената такса за възстановяване на ел. захранването в обекта в
размер на 19 лв. по издадената фактура № ТП**** от 17.07.2017г.
Видно от ангажираните от ответника справка за потреблението през
последните 12/24/36 м и извлечение за фактури и плащания по партидата на
абоната ****, последната е била в забава в плащанията на начислените
стойности за потребена ел.енергия в обекта, за които са издавани съответни
фактури, вкл. и в плащането по фактури от 12.05.2017 г. с падеж 01.06.2017 г.,
от 13.06.2017г. с падеж 03.07.2017г., които са заплатени едва на 17.07.2017г.
С пълномощно от 01.02.2017 г. **** е упълномощила Петър Николов
Колев да прехвърля вземания за заплатени от нея фактури към „****” АД,
както и да уведомява длъжника по цедираните вземания за това.
От съдържанието на представения договор за прехвърляне на вземане от
20.07.2017 г. се установява, че ****, в качеството й на цедент, действащ чрез
3
пълномощника ****, е прехвърлила в полза на „****“ ЕООД – цесионер,
вземането си към „****“ АД в размер на 19 лв., представляваща заплатена без
основание на 17.07.2017 г. стойност за възстановяване на ел. захранването по
процесните фактури.
Представено към исковата молба и приобщено към доказателствата по
делото е и уведомление от 20.07.2017 г., отправено от ****, отново чрез
пълномощника ****, до „****“ АД, с което се уведомява дружеството -
длъжник за извършеното прехвърляне на вземането.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл.
първо ЗЗД във вр.чл. 99 ЗЗД за връщане на заплатена без основание от трето
лице – потребител на ел.енергия, такса за възстановяване на
електрозахранването в обекта му на потребление, начислена по издадена от
ответника „****“ АД фактура и получена от него, което вземане е
прехвърлено от потребителя на ищеца.
Същият е допустим, предвид наличието на нормативно установените
положителни процесуални предпоставки за възникване и надлежно
упражняване на правото на иск и липсата на процесуални пречки за това.
Основателността на претенцията е обусловена от наличието на следните
кумулативни материалноправни предпоставки, а именно: заплащането,
съответно получаването от ответника на процесната такса в размер на 19 лв.,
липсата на основание за това, както и прехвърлянето на вземането за
недължимо платеното в полза на ищеца и уведомяването на ответника за
цесията. Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в
процеса, обективирани в разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на
ищеца е да проведе пълно и главно доказване на положителните факти,
пораждащи съдебно предявеното вземане, както и неговия размер. Липсата на
основание е отрицателен факт от действителността, поради което е
достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи
доказателствената тежест да установи положителния факт, който го
изключва, а именно наличието на правно основание за настъпилото
имуществено разместване на блага.
Безспорно по делото е плащането, съответно получаването на таксата от
4
ответното дружество и нейният размер от 19 лв., а прехвърлянето на
вземането от престиралия потребител в полза на ищеца се установява от
приложения договор за цесия.
За да породи прехвърлянето действие по отношение на длъжника, то
следва да му бъде съобщено от предишния кредитор – арг. от чл. 99, ал. 4
ЗЗД. Според разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ЗЗД уведомяването на длъжника
следва да се осъществи от цедента, като няма пречка същият да упълномощи
изрично друг за това действие. Освен това, доколкото законът не поставя
специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
съобщаването, получаването на уведомлението в рамките на съдебното
производство по предявен иск с предмет прехвърленото вземане не може да
бъде игнорирано, а следва да бъде съобразено като факт от значение за
спорното право, настъпил след предявяване на иска, на основание чл. 235, ал.
3 ГПК (в този смисъл - решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. №
12/2009 год., II т. о., ТК, решение № 3 от 16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г.
на ВКС и др.).
В конкретния случай няма данни цесията да е съобщена на ответното
дружество – длъжник по цедираното вземане, преди завеждане на делото,
поради което съдът приема, че уведомяването е извършено с получаването на
препис от исковата молба, ведно с приложените към нея книжа, в т.ч.
уведомление за прехвърлянето, което изхожда от надлежно упълномощен
пълномощник на цедента. Следователно прехвърлянето на вземането е
породило действие по отношение на ответника, на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД,
и ищецът се явява негов кредитор и активно легитимирана надлежна страна в
процеса.
Правният спор се съсредоточава върху наличието на правно основание
за начисляването на процесната такса за възстановяване на
електрозахранването.
В тази връзка ответникът се позовава на предвидената такава
възможност в чл. 34 и чл. 37, ал. 1 от Общите условия за продажба на
електрическа енергия на „****“ АД (ОУ ДПЕЕ), одобрени с решение № ОУ-
06 от 21.07.2014 г. на ДКЕВР и влезли в сила на 07.09.2014 г. Посоченото
решение на ДКЕВР е отменено с решение № 798 от 20.01.2017 г. на ВАС,
което има действие за в бъдеще, респ. именно посочените общи условия са
5
действащи и приложими в договорното правоотношение с потребителя на
ел.енергия към датата на фактурата от 17.07.2017 г., с която е начислена
процесната такса.
Съгласно чл. 34, ал. 1 от ОУ ДПЕЕ „****“ АД има право да поиска от
„****“ АД да прекъсне или ограничи снабдяването с ел. енергия, в случай че
битов потребител допусне забава в плащанията на дължими суми. Според чл.
37, ал. 1 от ОУ ДПЕЕ след отпадане на основанията за прекъсването „****“
АД изисква от „****“ АД възстановяване на снабдяването с електрическа
енергия, като, когато прекъсването е по вина на потребителя, снабдяването се
възстановява след като последният заплати на „****“ АД цена съгласно
ценоразпис, в която са включени всички направени разходи за прекъсване и
възстановяване на продажбата на електрическа енергия.
От цитираните клаузи на ОУ ДПЕЕ следва, че дължимостта на таксата
за възстановяване е обусловена, от една страна, от виновно неизпълнение на
договорните задължения на потребителя и, от друга страна, от извършването
на разходи от доставчика за прекъсването, респ. възстановяването на
захранването. В случая не се спори, а се установява и от представените
писмени доказателствени средства (справка за потребление и извлечение за
фактури и плащания), че потребителят не е бил изправна страна по договора.
Липсват обаче каквито и да било доказателства за извършването на разходи
от страна на ответното дружество, които да оправдаят изискваната
насрещната парична престация от абоната.
Отговорността на последния за собственото му неправомерно поведение
се изразява в невъзможността да ползва електрическа енергия след
прекъсването на електроснабдяването в обекта, но няма основание за
разширяване на тази отговорност чрез натоварването му с допълнителни
парични задължения, за които не е предоставена никаква реална услуга.
Съдът намира за основателни възраженията на ищеца за
неравноправност на обсъжданите клаузи на ОУ ДПЕЕ, като съображенията за
това са следните:
В разглежданата хипотеза абонатът на ел. енергия е физическо лице и
същият има качеството „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП,
поради което се ползва с потребителската закрила, регламентирана в
посочения специален закон. Според чл. 143, т. 2 ЗЗП неравноправна клауза е
6
всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя, като изключва или ограничава
правата на потребителя, произтичащи от закон. Правата на потребителите на
енергийни услуги са регламентирани в Закона за енергетиката, като в същия
са изрично уредени и правилата за преустановяване на присъединяването и
снабдяването с електрическа енергия - Глава Девета, Раздел XI от ЗЕ.
Съгласно чл. 123, ал. 1 ЗЕ доставчиците от последна инстанция,
общественият доставчик, крайните снабдители, производителите и
търговците на електрическа енергия имат право да преустановят временно
снабдяването с електрическа енергия на крайните клиенти при неизпълнение
на задължения по договора за продажба на електрическа енергия,
включително при неизпълнение на задължението за своевременно заплащане
на всички дължими суми във връзка със снабдяването с електрическа енергия.
При отстраняване на причините, довели до преустановяването на
снабдяването, за енергийното предприятие възниква задължение да
възстанови същото - арг. от чл. 124 ЗЕ. Следователно законът не обвързва
възстановяването с предварително заплащане на допълнителни такси от
страна на потребителя и начисляването на такива от страна на доставчика
ограничава правата на икономически по-слабата страна по
правоотношението. Респективно клаузите в ОУ ДПЕЕ, предвиждащи такава
такса възстановяване, са неравноправни и нищожни, на основание чл.146, ал.
1 във вр. чл. 143, т. 2 ЗЗП, доколкото няма данни да са уговорени
индивидуално. Нещо повече - дори да бъдат реализирани разходи във връзка
с възстановяването (каквито в случая не са доказани), с оглед
регламентираното в чл. 124 ЗЕ задължение на енергийното предприятие за
възстановяването на снабдяването при отстраняване на причините за
неговото преустановяване, предварителното заплащане на тези разходи от
страна на потребителя не може да бъде изисквано. Освен това тези разходи са
едностранно определени от предприятието и фиксирани по размер в
ценоразпис, към който чл. 37, ал. 1 ОУ ДПЕЕ пряко препраща. Така на
практика клаузите от общите условия предоставят възможност на доставчика
едностранно да определя обезщетение за претърпени вреди поради включване
и изключване на снабдяването, поради което тези клаузи са неравноправни и
на основание чл. 143, т. 19 ЗЗП (в този смисъл – решение № 125/07.08.2015г.
7
по т.д. № 990/2015 г. на ВКС, I т.о.).
С оглед на гореизложеното, съдът намира, че начислената такса за
възстановяване в размер на 19 лв. е заплатена от праводателя на ищеца в
полза на ответника при първоначална липса на основание по смисъла на чл.
55, ал. 1, предл. първо ЗЗД и предявеният осъдителен иск за нейното връщане
е основателен, респ. следва да бъде изцяло уважен.
По отношение възражението за изтекла погасителна давност:
Поради обявяване на извънредно положение с решение на Народното
събрание от 13.03.2020 г., е приет Закон за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13
март 2020 г., и за преодоляване на последиците (обн. в ДВ, бр. 28 от
24.03.2020 г., загл. изм. с ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.).
Съгласно разпоредбата на чл. 3, т. 2 от ЗМДВИП, за срока от 13.03.2020
г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните и
други срокове, предвидени в нормативни актове, с изтичането на които се
погасяват или прекратяват права или се пораждат задължения за
частноправните субекти, с изключение на сроковете по Наказателния кодекс и
Закона за административните нарушения и наказания. Със Закон за
изменение и допълнение на Закона за мерките и действията по време на
извънредното положение, обявено с решение на народното събрание от 13
март 2020 г. (ДВ, бр. 34 от 9.04.2020 г.) чл. 3, т. 2 придобива редакция, в
която за срока от 13.03.2020 г. до отмяната на извънредното положение
спират да текат давностните срокове, с изтичането на които се погасяват или
придобиват права от частноправните субекти. С § 13 на Закон за изменение и
допълнение на Закона за здравето (ДВ, бр. 44 от 13.05.2020 г.) е предвидено,
че сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с
решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на
последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от
обнародването на този закон в „Държавен вестник“.
Давността, съгласно цитираните закони, е спряла да тече от 13.03.2020 г.
до 20.05.2020 г. – за два месеца и седем дни. Относимо към конкретния казус,
петгодишният давностен срок би изтекъл на 25.09.2022 г., като същият е
прекъснат с депозирането на исковата молба в съда на 19.09.2022 г.
8
Въз основа на горното, съдът намира възражението за давност за
неоснователно.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, с оглед изхода на делото и предвид
направеното за това искане, в полза на ищеца следва да бъдат присъдени
разноски в общ размер на 530 лв., от които 50 лв. за заплатена държавна такса
и 480 лв. с вкл. ДДС за адвокатско възнаграждение, доказателства за
заплащането на което са представени по делото – договор за правна защита и
съдействие от 01.01.2023 г. и издадена фактура, съдържаща отбелязване, че
уговореното възнаграждение е изплатено изцяло в брой.
Съдът намира направеното от ответника възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК за неоснователно, тъй като минималният размер на адвокатското
възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
възлиза в размер на претендираната от ищеца сума от 400 лв. без вкл. ДДС,
респ. 480 лв. с вкл. ДДС.
Съобразно изхода на делото, разноски на ответника не се следват.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „****” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. Варна, бул. „****“, № 258, Варна Тауърс – Г, да заплати на „****“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. ****, ап. 6, сумата от 19
лв. (деветнадесет лева), представляваща заплатена на 17.07.2017 г. без
основание такса за възстановяване на ел. захранването на обект на
потребление, находящ се в Варна, ул. „****" 55, бл. 2, вх. А, ап. 79 с абонатен
№ **** клиентски № ****, с титуляр на партидата ****, за която сума е
издадена фактура № ТП **** от 17.07.2017 г. и което вземане е прехвърлено
от абоната на ищеца с договор за цесия от 20.07.2017 г., на основание чл. 55,
ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. чл. 99 ЗЗД.
ОСЪЖДА „****” АД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление:
гр. Варна, бул. „****“, № 258, Варна Тауърс – Г, да заплати на „****“ ЕООД,
ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „****“ 9, бл.
9
916, вх. А, ет. 2, ап. 6, сумата от 530 лв. (петстотин и тридесет лева),
представляваща сторени в производство съдебно-деловодни разноски, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Присъдените в полза на ищеца „****“ ЕООД суми може да бъдат
заплати по посочената в исковата молба Б.а сметка с IBAN: ****, открита в
„****“ АД с титуляр адв. Д. Б. Я..
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Варна в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
Съдия при Районен съд – Варна: _______________________
10