№ 92
гр. В., 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – В., I СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Вилиян Г. Петров
Членове:Георги Йовчев
Николина П. Дамянова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Георги Йовчев Въззивно търговско дело №
20213001000747 по описа за 2021 година
Производството е образувано по въззивна жалба на Ф. Х. ИЛ. срещу решение
№322/27.09.2021 г. по т.д.1372/2020 г. по описа на ОС - В., в частта с която е отхвърлен
иска му му срещу ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК *********, със седалище гр.София, за заплащане
на обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 32 000 лева до претендираните
100 000 лева, както и в частта, с която е отхвърлено искането му за заплащане на законната
лихва от датата на завеждане на застрахователната претенция 05.06.2020 г. до 26.06.2020 г.
Във въззивната жалба се сочат допуснати нарушения при постановяване на
решението, изразяващи се в противоречие с материалния закон – чл.52 от ЗЗД. Поддържа, че
присъденото обезщетение е занижено и не отговаря на действителния обем претърпени
болки и страдания. Счита, че постановеният съдебен акт в обжалваната част не отговаря на
установената съдебна практика, по отношение определяне размера на обезщетението за
неимуществени вреди. Излага, че не са налице основания за намаляване на обезщетението,
тъй като не е налице съпричиняване на вредоносния резултат.
В писмен отговор, насрещната страна ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК *********, със
седалище гр.София, оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението в обжалваната
част.
В останалата част, решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства, доводите и
възраженията на страните в производството, в съответствие с правомощията си по чл. 269
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна
страна:
Страните не оспорват предпоставките за възникване отговорността на застрахователя
– наличието на деликт при съответното авторство, противоправност и вина; наличието на
валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното
дружество по застраховка „гражданска отговорност”; настъпването на застрахователно
събитие като юридически факт, пораждащ отговорността на застрахователя. Следователно
1
– процесните претенции са доказани по основание.
Въззивните възражения са сведени единствено до размера на дължимата обезвреда за
претърпяните неимуществени вреди и наличието на съпричиняване, поради употреба на
алкохол от страна на пострадалия. В този предметен обхват следва да се произнесе и
въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК.
От съвкупната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства,
вкл. и експертни заключения се установява, че въззивникът Ф.И. в резултат на
произшествието настъпило на 29.07.2016 г. е получил контузия на мозъка, счупване на
лявата бедрена кост, счупване на дясната глезенна става в областта на малкия пищял,
травматичен шок, счупване на 9 ляво ребро, охлузни и порезни рани по лицето. Според
вещото лице, контузията на мозъка и травматичният шок, клинично проявен с ниски
стойности на кръвно налягане, ускорена сърдечна дейност, обуславят разстройство на
здравето временно опасно за живота. Мозъчната контузия обичайно отзвучава в рамките на
6 няколко месеца до една година и при благоприятно развитие, както и в процесния случай,
не се наблюдават вторични посттравматични усложнения от вида на епилепсия, оформяне
на кисти, които водят до допълнително усложнение. Счупването на лявата бедрена кост
обуславя трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за период не по-малък 7-
8 месеца. Счупването в областта на дясната глезенна става обуславя трайно затруднение в
движеният на десния долен крайник за период не по-малък от 2 месеца.
От обясненията на вещото лице дадени в съдебно заседание се установява, че към
момента на извършване на медицинския преглед единственото установено усложнение във
връзка с травмата е накуцващата походка, която според експерта ще остане завинаги.
От показанията на свидетелите И. Е. И. и С. Х. Х., които се кредитират като
непосредствени, но и ценени при условията на чл.172 от ГПК, с оглед родствените им
връзки с ищеца се установява, че поради счупването на двата крака и травма на главата, за
период от около шест месеца, пострадалият не е могъл да се движи, а след това през повече
от шест месеца се е придвижвал с помощта на патерици. Периодът на възстановяване е бил
много дълъг, като през цялото време за него се е грижила съпругата му, налагало се е да
ходи на рехабилитация и въпреки всичко и към настоящия момент, пострадалият накуцвал и
изпитвал болки в краката, което е наложило да смени работата си, а през последните две
години, не можел да работи.
По отношение на размера, съдът съобрази, че справедливостта, като критерий за
определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя
винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и
тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и
страдания, физическите, но и психологическите последици за увредения, както и
икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, преценени адекватно
и в тяхната съвкупност. Т.е. преценката за размера на обезщетението по чл.52 от ЗЗД се
извършва за всеки конкретен случай, по справедливост и вътрешно убеждение, поради
което съдът не изследва доводите на въззивника за необходимост от автоматични аналогии с
присъдени обезщетения по други казуси. Според последователната практика на ВКС, израз
на която е и цитираното по-горе ППВС № 4/68 г., понятието справедливост по см. на чл. 52
от ЗЗД не е абстрактно, а винаги свързано с общественото разбиране за справедливост на
даден етап от развитие на самото общество, в основата на което е както преценката на
конкретни обективно съществуващи и значими за физическото и духовно здраве на
индивида обстоятелства, така и на икономическата конюнктура в страната, която последна,
съгласно постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на II т. о. на ВКС: № 66 от
03.07.2012 г., по т. д. № 619/2011 г. и № 749/05.12.2008 г., по т. д. № 387/2008 г., се явява
база за непрекъснато осъвременяване нивата на застрахователно покритие за
неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В този смисъл е
постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 454 от 1.07.2020 г. на ВКС по т. д. №
2527/2019 г., II т. о., ТК. С други думи, за да се обезвъзмезди справедливо увреденото лице
за понесените от него морални болки и страдания е нужно да се отчете и вземе предвид
2
характера и тежестта на самото телесно увреждане, интензитета и продължителността на
търпяните физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им,
както и икономическото съС.ие в страната към момента на увреждането.
Относно релевантните за размера на обезщетението
обстоятелства следва да се вземат в предвид възрастта на пострадалия, емоционалното и
психофизично съС.ие след инцидента. Към момента на настъпване на произшествието,
въззивникът е бил на 52 г., с трудова активност, без данни за хронични заболявания.
Възстановяването му е продължило дълго, било е съпътсвано с оперативна интервенция,
като за съединяване на бедрената кост е поставена метална остеосинтеза, която към момента
не е премахната. От медицинска гледна точка, макар оздравителните процеси да са
приключили, не е налице пълно възстановяване на движенито, тъй като походката му е
накуцваща и вероятно ще остане такава до края на живота на въззивника.
Предвид това и съобразявайки се с факта, че повече от пет години и половина след
произшествието, въззивникът все още в известна степен е ограничен във възможността да
води пълноценен живот, както и с правилото на закона за определяне на дължимото
обезщетение за търпените болки и страдания "по справедливост", съдът счита, че
справедливото обезщетение е в размер на 50 000 лева.
Съгласно разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за
настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. От тълкуването на тази
разпоредба следва, че съпричиняването никога не проявява действие самостоятелно, а само
заедно с извършено непозволено увреждане. В този случай вредите на пострадалия не са
причинени само от действия или бездействия на деликвента, а и от действия или
бездействия на увреденото лице. При това обаче причинената вреда трябва да бъде
неделима, т. е. да не може да бъде определено дали се дължи единствено на действията или
бездействията на деликвента или на тези на увреденото лице. В този случай причинността
на поведението на увредения няма самостоятелно съществуване и е обусловена от
наличието на причинна връзка между действието или бездействието на деликвента и
вредата. Във всички случаи действията на деликвента и на увредения, които са довели до
настъпването на общата и неделима вреда трябва да са реализирани преди или
едновременно с непозволеното увреждане, но не и след това. За наличието на
съпричиняване не се изисква противоправност и вина на увреденото лице, което е
допринесло за настъпването на общата вреда. Както е посочено в т. 7 от ППВС № 17/1963
година от значение за прилагането на съпричиняването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е наличието
на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а
не и вината на пострадалия.
Намаляването на обезщетението по реда на чл.51, ал.2 от ЗЗД не представлява санкция за
неправомерно поведение на увреденото лице или за неизпълнение на негово задължение.
Съпричиняването е факт от действителността с настъпването на който правото свързва
определение неблагоприятни за увреденото лице правни последици изразяващи се в
намаляването на обезщетението за всички вреди, настъпили вследствие на непозволеното
увреждане. Законът възлага на увреденото лице да търпи неблагоприятните последици от
допуснатото от него съпричиняване на вредоносния резултат, но не определя изрично
начина, по който следва да бъде извършено намаляването на обезщетението. Като критерий
в тази насока може да бъде използвана степента на съпричиняването, при която се взема
предвид степента на каузалност на поведението на двете страни и съотношението между
тях. Този критерий отчита наличието на състави на непозволеното увреждане, при които не
се изисква виновно поведение на деликвента, като е приложим в случаите когато
съпричиняването е допуснато от малолетни, непълнолетни и лица, които не могат да
разбират свойството и значението на постъпките си. Освен този критерий за намаляване на
обезщетението като такъв се използва и степента на вината, при който водещи са тежестта
на вината на едната или на двете страни в деликтното правоотношение. В този случай, ако
вина за настъпване на общия вредоносен резултат имат и двете страни в правоотношението,
то се преценява коя от тях по-голяма от другата, а ако се приеме, че двете вини са
равнозначни, обезщетението се намалява поравно. Освен тези два критерии, като критерий
3
за намаляване на обезщетението се използва справедливостта, при която съдът по свое
усмотрение, след преценка на всички факти, определя размера на съпричиняването. Всеки
един от тези критерии сам по себе си не може да послужи за намаляване на размера на
дължимото обезщетение, поради което следва същите да бъдат прилагани съвместно един с
друг при отчитане на всички обстоятелства, имащи значение за настъпването на
непозволеното увреждане и степента на вредоносния резултат.
Доказването на това възражение би довело до намаляване на обема на отговорността
на ответника по предявения иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане, поради
което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същият носи доказателствената тежест за
установяване на факта на съпричиняването. В случая не се касае до насрещно доказване,
което може да бъде и непълно, а ответникът следва да установи наличието на
съпричиняването при условията на главно и пълно доказване, като изводите за наличието му
не могат да почиват на предположения или на обсъждането само на отделни факти и
обстоятелства или пък само на част от събраните в производството доказателства. Тези
изводи могат да бъдат направени само след съвкупната преценка на всички установени по
делото факти и обстоятелства, които са от значение за наличието или не на съпричиняване,
както и на събраните във връзка с тях доказателства.
С оглед предметните предели на въззивното производство, предмет на установяване е
единствено въведеното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване на
вредонносния резултат изразяващо се в управление на автомобила от страна на постадалия с
конценратция на алкохол в кръвта над допустимите норми.
От заключението на вещото лице, по допуснатата във връзка с възражението за
съпричиняване САТЕ и дадените от вещото лице обяснения се установява, че към момента
на настъпване на ПТП–то, автомобилът„Лада“ управляван от въззивника се е движил със
скорост от около 34 км/ч, в посока село Добромир и е заемал отредената му пътната лента,
без да препречва движението на л.а. „Форд“, управляван от деликвента, който от своя страна
се е движил в посока село Аспарухово със скорост от около 97 км/ч, при позволена 40 км/ч.
Според вещото лице причините за произшествието са високата скорост на движение на л.а.
„Форд“ - повече от два пъти над позволената и навлизането му в лентата на л.а. „Лада, което
е станало при неуправляем л.а. „Форд“, тъй като той е бил с блокирали колела в авариен
спирачен режим. Според вещото лице ако за момент деликвентът е бил отпуснал педала на
спирачката, то е можел да насочи автомобила си в своята лента за движение и по този начин
да избегне удара. Наред с това се установява, че след като е възприел идващия насреща
автомобил, въззивникът е предприел спасителна маневра, отклонявайки автомобила
максимално в дясно по посока на движението си, като по този начин е избегнал директния
челен сблъсък, при който според вещото лице, щетите биха били по-големи. Вещото лице
сочи, че въззивникът е нямал възможност да предотврати в цялост ПТП– то, тъй като вдясно
не е имало поле или много широк банкет, в който да навлезе автомобилът, за да избегне
удара.
Така описаният в заключението механизъм на произшествието, респективно на
получаване на травмите, изключва възможмостта от съпричиняване на вредоносния
резултат, тъй като същият би настъпил и при управление на автомобила от страна на
пострадалия без употреба на алкохол. Посочената в мотивите на обжалваното решение
хипотеза се отнася за пътник в автомобила, който с рисково поведение е приел да пътува в
моторно превозно средство управлявано от водач, употребил алкохол и то когато е проява
на съзнателен и свободно формиран избор на увредения, по отношение на когото е налице
знание за този факт, или възможност за узнаването му при проявена нормална дължима
грижа.
Тъй като не се установи причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат, то не са налице основания за намаляване на така
определения от съда размер на дължимото застрахователно обезщетение.
С оглед на изложеното, съдът приема разглежданата претенция за основателна до
4
размера от 50 000 лева, поради което обжалваното решение следва да се отмени в
отхвърлителната част за горницата над 32 000 до 50 000 лева, като вместо него се постанови
друго, с което се присъди допълнително обезщетение в размер на 18 000 лева.
В останалата обжалвана част, за горницата над 50 000 до 100 000 лева, решението
следва да се потвърди.
Претендираната дължима законна лихва върху сумите за обезщетенията за
неимуществени вреди съгл. разпоредбата на чл.429, ал.3 КЗ, следва да се изчисли от най-
ранната дата измежду следните: датата на уведомяването от застрахования за настъпването
на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 ГПК; датата на уведомяване или
от датата на предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. В случая,
претенцията на ищеца е входирана при застрахователя на 05.06.2020 г., който не е изискал
допълнителни документи и не е изплатил обезщетение, поради което претенцията следва да
бъде уважена съобразно чл.429, ал.3 от КЗ от датата, на която е предявена застрахователна
претенция от увреденото лице – 05.06.2020 г.
Ето защо решението следва да бъде отменено и в частта относно периода 05.06.2020
г. – 26.06.2020 г., като обезщетението за забава се присъди от 05.06.2020 г. до окончателното
плащане на главницата.
Решението следва да се отмени и в частта, с която въззивникът е осъден да заплати
на въззиваемото дружество разноски в първоинстанционното производство, за горницата
над 2400 лева до присъдените 3189.20 лева.
С оглед изхода на спора и предвид своевременно направеното искане, придружено с
договор за правна помощ, сключен при условията на чл.38, ал.1, т.2, в полза на
пълномощника на въззивника, на осн. чл.38, ал.2 от ЗА, следва да се присъди адвотско
възнаграждение за първата и въззивната инстанция в минимален размер, съобразно
уважената част от иска, в размер на 1610 лева.
С оглед изхода на спора и предвид своевременно направеното искане и
представените доказателства, в полза на въззиваемото дружество, следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от жалбата, в размер
на 2350 лева.
На осн. чл.78, ал.6 от ГПК, въззиваемото ЗД „Бул Инс" АД, със седалище гр.София,
следва да бъде осъдено да заплати в полза на съда, държавна такса върху уважената част от
иска, в размер на 720 лева и държавна такса за въззивно обжалване в размер на 360 лева.
Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл.272 от ГПК, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №322/27.09.2021 г. по т.д.1372/2020 г. по описа на ОС - В., в
частта с която е отхвърлен предявения от Ф. Х. ИЛ. от гр.В. срещу ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК
*********, със седалище гр.София, иск с правно основание чл.432 от КЗ за заплащане на
обезщетение за неимуществени вреди за горницата над 32 000 лева до 50 000 лева, в частта,
с която е отхвърлено искането му за заплащане на законната лихва от датата на завеждане
на застрахователната претенция 05.06.2020 г. до 26.06.2020 г., както и в частта, с която Ф. Х.
ИЛ. от гр.В. е осъден да заплати на ЗД „Бул Инс" АД, ЕИК *********, със седалище
гр.София, разноски в първоинстанционното производство, за горницата над 2400 лева до
присъдените 3189.20 лева, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Джеймс Баучер“ No 87, представлявано от С. С. П. и К. Д. К.ов ДА ЗАПЛАТИ
на Ф. Х. ИЛ., с ЕГН ********** от гр.В., ж.к.“Младост“, бл.108, вх.6, ап.54, сумата от
18 000 (осемнадесет хиляди) лева, представляващи допълнително обезщетение за
5
претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 29.07.2016 г. по път III – 208, в
отсечката между селата с .Аспарухово, общ. Дългопол, обл. В. и с. Добромир, общ. Руен,
обл. Бургас, на км.50+000 м. по вина на водача на лек автомобил „Форд Маверик“, с рег. №
А 2338 КР, И.М. Х., чиято отговорност към момента на инцидента е застрахована при
ответника по задължителна застраховка "Гражданска отговорност", обективирана в
Застрахователна полица № BG /02/116000957368, със срок на действие от 30.03.2016 г. до
29.03.2017г., 29.08.2017 г., ведно със законна лихва считано от 05.06.2020 г. до
окончателното изплащане на сумата. ПОТВЪРЖДАВА решение №322/27.09.2021
г. по т.д.1372/2020 г. по описа на ОС - В., в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Джеймс Баучер“ No 87, представлявано от
С. С. П. и К. Д. К.ов ДА ЗАПЛАТИ на адвокат КР. К. К., с ЕГН ********** от АК – Русе,
служ.адрес гр.Разград, ул.»Цар Асен» 10, офис 1, като пълномощник на Ф. Х. ИЛ., сумата от
1610 (хиляда шестстотин и десет) лева – адвокатско възнаграждение за безплатно
процесуално представителство в двете инстранции, съобразно уважената част от иска, на
основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Ф. Х. ИЛ., с ЕГН ********** от гр.В., ж.к.“Младост“, бл.108, вх.6, ап.54
ДА ЗАПЛАТИ на ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Джеймс Баучер“ No 87, представлявано от С. С. П. и К. Д. К.ов, сумата от 2350
(две хиляди триста и петдесет) лева, представляваща разноски за адвокатско
възнаграждение, съразмерно отхвърлената част от жалбата, на осн. чл.78, ал.3 от
ГПК.
ОСЪЖДА ЗД „Бул Инс“ АД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
София, бул. „Джеймс Баучер“ No 87, представлявано от С. С. П. и К. Д. К.ов ДА ЗАПЛАТИ
в полза на АПЕЛАТИВЕН СЪД - В., сумата от 1080 (хиляда и осемдесет) лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от иска, вкл. за въззивното
обжалване, на осн. чл.78, ал.6 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
съобщаването му при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6