Р Е Ш Е Н И Е №260138
04.09.2020 г., гр. Пловдив
В И М Е Т О
НА Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ, XXI
наказателен състав, в открито съдебно заседание на пети август две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ГЕОРГИ ГЕТОВ
при секретаря Христина
Близнакова, като разгледа докладваното от съдията
АНД № 2825/2020 г. по описа на съда,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН.
Образувано е по жалба от Х.В.Б.,
ЕГН: **********, с адрес: ***, чрез адв. Ц.К. против Наказателно постановление № 36-0000247/28.04.2020 г.,
издадено от И.Д.Ц. – *** на ***, с което на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 от
Закона за автомобилните превози (ЗАвП) на жалбоподателя е наложено
административно наказание „глоба“ в
размер на 2 000 (две хиляди) лева за
нарушение по чл. 9, ал. 5 от Наредба № Н-3 от 07.04.2009 г. за необходимите
мерки за изпълнението и прилагането на Регламент (ЕС) № 165/2014 на Европейския
парламент и на Съвета от 04.02.2014 г. относно тахографите в автомобилния транспорт,
за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3821/85 на Съвета относно контролните уреди за
регистриране на данните за движението при автомобилен транспорт и за изменение
на Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета за
хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с
автомобилния транспорт и за необходимите мерки за изпълнението и прилагането на
Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския парламент и на Съвета от 15.03.2006 г.
за хармонизиране на някои разпоредби от социалното законодателство, свързани с
автомобилния транспорт, за изменение на Регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) №
2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3820/85 на Съвета (Обн. ДВ
бр. 31 от 24.04.2009 г., изм.).
В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност
на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди при
налагането на наказанието административнонаказващият орган (АНО) да е приложил
несъответна на деянието санкционна разпоредба. Поддържа, че от правна страна е
наказан за непредставяне в момента на проверката на издадено му заверено
извлечение от графика за работа, което деяние да се санкционира на основание
чл. 93, ал. 2 от ЗАвП, но в НП неправилно наказанието да е наложено по чл. 93,
ал. 1, т. 1 от ЗАвП, с която разпоредба да е предвиден по-висок размер на
административно наказание „глоба“. В условията на евентуалност се претендира да
е налице хипотеза на маловажен случай на административно нарушение. Моли
наказателното постановление да бъде отменено. В съдебно заседание, редовно
уведомен, жалбоподателят се явява лично и с адв. К., поддържа жалбата си и претендира
сторените по делото разноски.
Въззиваемата страна в съпроводителното
писмо с вх. № 25550 от 21.05.2020 г., с което препраща жалбата и
административната преписка, изразява становище наказателното постановление да е
издадено в съответствие с материалния и с процесуалния закон, а извършването на
нарушението да е установено по безспорен начин. С писмено становище с вх. № 39163/09.07.2020
г. моли наказателното постановление да бъде потвърдено, като поддържа същото да
е законосъобразно и обосновано. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата
страна не се представлява.
СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателствени материали, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за
установено следното:
Жалбата е подадена от Х.В.Б.,
спрямо когото е наложено административното наказание, следователно от лице с
надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен
на жалбоподателя на 14.05.2020 г., установено от разписка за връчване на препис
от НП, а жалбата е подадена чрез административнонаказващия орган (АНО) на 15.05.2020
г., поради което седемдневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а
жалбата е допустима. Разгледана по
същество, същата е основателна,
поради което атакуваното наказателно постановление следва да бъде отменено по
следните съображения:
От фактическа страна съдът приема за установено следното:
На 09.04.2020 г. около 07:00 часа
в гр. Пловдив, на ул. „Кукленско шосе“ № 67, срещу бензиностанция „Газпром“
свид. К.С.К. – ***, извършил проверка за редовността на документите на водача
на автобус „Исузу Ситибис“ с рег. № ***, категория М3, собственост на
„Автобусни превози Пловдив“ ЕООД. С автобуса се извършвал превоз на пътници по
редовна градска автобусна линия № 11, като превозвачът притежавал лиценз № ***на
ЕО за международен автобусен превоз на пътници. Водач на автобуса бил
жалбоподателят Х.В.Б., а кондуктор – свид. В.Т.В.. Жалбоподателят носил в
портмонето си заверено извлечение от графика си за работа за месец април, което
било издадено от работодателя му. Въпреки това по време на проверката Б. не
успял да намери и не представил на свид. К., в качеството му на инспектор в РД
„АА“ - Пловдив, това извлечение от графика за работа.
На същата дата свид. К. съставил
против жалбоподателя и в негово присъствие акт за установяване на
административно нарушение (АУАН) с бл. № 272840, препис от който му бил връчен срещу
разписка. Актът бил съставен и в присъствието на свидетеля Н.Т.Т..
По-късно същия ден жалбоподателят
Б. намерил завереното извлечение от графика за работа и след като се върнал на
началната точка от разписанието си, където била извършена и проверката,
потърсил свид. К., за да му представи документа, но не го намерил.
Въз основа на така съставения
АУАН и на останалите материали по административната преписка било издадено
обжалваното в настоящото производство наказателно постановление.
По доказателствата:
Описаната фактическа обстановка
съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени
средства, както и на писмените доказателства по делото.
Съдът дава вяра на показанията на
свидетелите К.С.К. и Н.Т.Т.. От показанията на актосъставителя К. се
установяват времето на извършената проверка, конкретният проверен автобус –
„Исузу Ситибус“ с рег. № ***, както и че негов водач е бил жалбоподателят Б.. И
двамата свидетели сочат, че по време на проверката не е било представено от
жалбоподателя заверено извлечение от графика за работа. Свидетелят К. изяснява,
че АУАН е съставен именно заради непредставянето по време на проверката на
изискания от водача документ – извлечение от графика за работа, а не за
извършване на превоз без този документ да е издаден, тъй като не бил
установявал графикът за работа въобще да не е издаван. Показанията му изцяло се
подкрепят и от тези на свид. Т., който също пояснява, че не са установявали
процесния документ въобще да не е бил съставян, а единствено, че не е бил
наличен при конкретната проверка. Съдът кредитира показанията на свидетелите К.
и Т., тъй като те са последователни, вътрешно непротиворечиви и взаимно
кореспондиращи си, дадени от незаинтересовани по делото свидетели. В
показанията си двамата свидетели възпроизвеждат обстоятелства, които непосредствено
са възприели като очевидци.
От показанията на свид. В.Т.В. се
установява, че той е присъствал по време на проверката, като е работил като
кондуктор в автобуса, управляван от жалбоподателя Б. на 09.04.2020 г.
Свидетелят изяснява, че си спомня проверката, както и че при нея водачът не е
представил един документ на контролните органи, наречен от В. работен дневник.
В показанията си свидетелят изяснява какво е съдържанието на този работен
дневник, каква информация се вписва в него и от кого, откъдето се прави извод,
че под названието „работен дневник“ свид. В. описва интересуващото делото
извлечение от графика за работа на водачите. Установява се на следващо място,
че този документ е бил у жалбоподателя Б., съхраняван в портмонето му, но
последният го е намерил след приключване на проверката, както и след като е
направил един пълен курс по разписанието си. Свидетелят В. пояснява още, че
след завръщането си в началната точка, от която тръгва автобусът, двамата с Б.
са потърсили свид. К., за да му бъде представено извлечението от графика за работа,
но не го намерили. Показанията на свид. В. също се кредитират от съда като
подробни и последователни, същият е бил очевидец на извършената проверка. Изяснява
се и че преди този случай В. и Б. не са работили заедно, поради което не се
установява основание свидетелят да се счита за предубеден.
От Заповед № РД-08-30/24.01.2020
г. на министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и
Заповед № 612/13.02.2020 г. на изпълнителния директор на Изпълнителна агенция
„Автомобилна администрация“ /лист 8 от делото/ се установява, че НП е издадено
от надлежно оправомощено лица, което е действало в рамките на своята материална
и териториална компетентност.
При така установените факти съдът
приема следното от правна страна:
Актът за установяване на
административно нарушение е съставен от оправомощено лице, предявен е за
запознаване със съдържанието му на нарушителя и му е връчен препис срещу
разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено и обжалваното
НП от материално и териториално компетентен орган.
От събраните по делото
доказателства се установява, че на посочените в НП време и място – на
09.04.2020 г. около 07:00 часа в гр. Пловдив, на ул. „Кукленско шосе“ № 67,
жалбоподателят Б. като водач на автобус „Исузи Ситибус“ с рег. ***, извършващ
обществен превоз на пътници, не е представил на контролните органи в момента на
проверката заверено извлечение от графика за работа.
Въпреки това при издаването на
наказателното постановление е допуснато съществено процесуално нарушение,
влечащо неговата незаконосъобразност и представляващо самостоятелно основание
за отмяна. То се изразява в приложена неправилна санкционна норма, несъответна
на извършеното деяние. Последното е правилно установено от наказващия орган със
своите обективни и субективни признаци, а именно водач, извършващ обществен
превоз на пътници, не е представил в момента на проверката издаденото му
извлечение от графика за работа. За така описаното деяние на жалбоподателя Б. е
наложено административно наказание на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 от ЗАвП.
Основателно е обаче възражението, че приложимата към така установеното деяние
санкционна норма е тази на чл. 93, ал. 2 от ЗАвП. Двете разпоредби предвиждат
различни размери на административнонаказателната отговорност на дееца под
формата на налагано имуществено наказание, поради което неправилното приложение
на санкционната норма е процесуално нарушение от категорията на съществените,
което не може да бъде санирано с въззивното съдебно решение.
В тази връзка в съдебната
практика е проведено ясно и последователно разграничение между приложното поле
на двете санкционни разпоредби, като е изяснено настъпването на какви конкретни
факти от обективната действителност се подвежда под хипотезата на всяка от тях.
Приложената от АНО разпоредба на чл. 93, ал. 1, т. 1 от ЗАвП гласи, че
предвиденото в нея наказание се налага на „водач
на моторно превозно средство, който извършва обществен превоз или превоз за
собствена сметка на пътници и товари без
издадено за моторното превозно
средство удостоверение за обществен превоз на пътници или товари, заверено
копие на лиценз на Общността, разрешение, документ за регистрация или други
документи, които се изискват от регламент на европейските институции, от този
закон и от подзаконовите нормативни актове по прилагането му“. Следователно
тази разпоредба намира приложение в случаите, когато деецът въобще не
притежава съответния документ, защото такъв не му е издаден или защото
издаденият е с изтекъл срок на валидност.От своя страна с разпоредбата на
чл. 93, ал. 2 от ЗАвП се предвижда административно наказание за „водач на моторно превозно средство, който
извършва обществен превоз или превоз за собствена сметка на пътници и товари и не представи в момента на проверката
издадения лиценз, заверено копие на
лиценз на Общността, разрешението, документа за регистрация или други
документи, които се изискват от регламент на европейските институции, от този
закон или от подзаконовите нормативни актове по прилагането му“. Налага се
извод, че нормата на чл. 93, ал. 2 от ЗАвП е приложима, когато изисканият от
контролните органи документ е издаден, но не се носи и представя по време на
самата проверка. В този смисъл е трайната практика на касационната
инстанция – Решение № 862 от 19.05.2017
г. по к.а.н.д. № 614/2017 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив;
Решение № 1023 от 18.05.2016 г. по к.а.н.д.
№ 409/2016 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2188 от 17.11.2016 г. по к.а.н.д. № 2044/2016 г. на XXI
състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 267 от 10.02.2016 г. по к.а.н.д. № 3091/2015 г. на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1665 от 25.10.2011 г. по к.а.н.д. № 1744/2011 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 349 от 14.02.2013 г. по к.а.н.д. № 3840/2012 г. на XX състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1888 от 02.08.2012 г. по к.а.н.д. № 1496/2012 г. на XXII състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 919 от 07.04.2014 г. по к.а.н.д. № 582/2014 г. на XIX състав на
Административен съд – Пловдив; Решение
№ 1704 от 26.10.2011 г. по к.а.н.д. № 1748/2011 г. на XIX състав на
Административен съд – Пловдив. В тази връзка материалноправното задължение,
вменено на водачите с разпоредбата на чл. 9, ал. 5 от Наредба № Н-3 от
07.04.2009 г., е да носят заверено извлечение
от графика за работа и да го представят на
контролните органи. При описанието на нарушението в АУАН и в НП също се сочи,
че жалбоподателят Б. е наказан за това, че от фактическа страна не е носил
извлечението от графика за работа и съответно то не е било представено при
извършената проверка. От показанията на актосъставителя К. се установи и че
АУАН е съставен именно за непредставянето на процесното извлечение от графика
за работа, като свидетелят изрично поясни, че не е установявал такъв документ
да не е бил издаден на водача към момента на извършването на превоза, поради
което и такова обвинение не е предявявано със съставения акт за установяване на
административно нарушение. При тези факти съдът приема, че извършеното от
жалбоподателя деяние е неносене и непредставяне на контролните органи по време
на проверката на заверено извлечение от графика за работа. Същото деяние е
описано и в НП. Така установеното поведение на жалбоподателя обаче попада в
приложното поле на разпоредбата на чл. 93, ал. 2 от ЗАвП, поради което на същия
е следвало да бъде наложено административно наказание глоба в размер на 100 лева.
Вместо това жалбоподателят е санкциониран на основание /чл. 93, ал. 1, т.1
ЗАвП/, несъответстващо на действително извършеното от него нарушение, като му е
наложено многократно по-тежко наказание – глоба в размер на 2 000 лева. По
делото категорично се установява от приетия като писмено доказателство „график
за работа на Х.В.Б.“, анализиран съвместно с показанията на свид. В., че
процесният документ е бил издаден към момента на проверката, но просто не е бил
представен от водача в хода на същата. Като е наложил за това деяние наказание
на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 от ЗАвП, АНО е допуснал съществено процесуално
нарушение по чл. 57, ал. 1, т. 6 от ЗАНН.
Съдът подчертава, че
обстоятелството дали завереното извлечение от графика за работа е било издадено
или не към момента на проверката в случая се явява и ирелевантно по делото, тъй
като предметът на доказване в процеса се очертава с описанието на нарушението в
акта за установяване на административно нарушение. В тази връзка изначално, а и
в хода на целия административнонаказателен процес жалбоподателят се е бранил по
обвинение, че документът единствено не е бил представен по време на проверката.
Не би могло за пръв път с въззивното съдебно решение да се приемат нови
фактически положения – че процесният документ въобще не е бил издаден,
непредявени досега на наказания и по които той не се е защитавал. В случая при
изпълнение на служебното си задължение за разкриване на обективната истина
съдът констатира, че приложената от АНО санкционна разпоредба не съответства на
действително извършеното от наказания деяние. Независимо от това каква е
действителната фактическа обстановка обаче, налице е изначален порок още при
описанието на нарушението, което е вътрешно противоречиво. Противоречието е
между словесното описание на нарушението в обстоятелствената част на АУАН и НП
и приложената санкционна разпоредба. Така с думи е описано, че водачът не е
носил и представил при проверка извлечението от графика за работа, а е наложено
наказание за това, че то въобще не било издадено. Тази непоследователност в
изводите на наказващия орган внася неяснота в предмета на доказване и поставя
наказания в положение на несигурност какво точно нарушение се твърди да е
извършил. Констатираните пороци – както противоречието между описанието на
нарушението и основанието за налагането на наказанието, така и погрешно
приложената санкционна разпоредба, влекат незаконосъобразност на НП.
Нарушенията са съществени, тъй като ограничават правото на защита на
жалбоподателя, а и неотстраними, тъй като не могат да се санират едва във
въззивната инстанция. В тази връзка съдът не разполага с правомощие за пръв път
с решението си да приложи различна санкционна разпоредба, а упражнява контрол
върху законосъобразността и обосноваността на наказателното постановление така,
както е издадено. Съгласно Решение № 183
от 10.02.2017 г. по к.а.н.д. № 2919/2016 г. на Административен съд – Пловдив
неправилното подвеждане на нарушението под санкционната норма на чл. 93, ал. 1,
т. 1 от ЗАвП вместо към тази на чл. 93, ал. 2 от ЗАвП, която предвижда друго по
вид нарушение, което се санкционира и с друго по-леко наказание, съществено опорочава
административнонаказателното производство до степен на незаконосъобразност на НП,
налагащо неговата отмяна. Тези съображения изцяло се споделят и настоящия
състав, поради което съдът намира, че жалбата е основателна, а наказателното
постановление като незаконосъобразно трябва да бъде отменено.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 63,
ал. 3 от ЗАНН страните имат право на разноски в процеса. С оглед изхода на
делото такива се дължат единствено на жалбоподателя, който е направил искане за
присъждане на разноски в размер на 450 лева, представляващи адвокатско
възнаграждение. По делото е доказано извършването на разноски от жалбоподателя
в пълния претендиран размер, като в договора за правна защита и съдействие е
удостоверено възнаграждението да е заплатено в брой.
Съобразно чл. 63, ал. 4 от ЗАНН е направено и
възражение за прекомерност от въззиваемата страна, което настоящият състав
намира за неоснователно. При определяне на минималния размер на дължимото
адвокатско възнаграждение следва да бъде съобразено Решение № 5419 от 08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на
ВАС – ДВ бр. 45 от 2020 г. В тази връзка съдебната практика на ВАС и
на ВКС е трайна, че в случаите на реално заплатено от клиента адвокатско
възнаграждение (а не такова по чл. 38 от ЗПП), меродавна е
редакцията на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения към момента на
сключване на договора за правна защита и съдействие, респективно
уговаряне на дължимото възнаграждение – така изрично Решение № 9779 от 21.07.2017 г. по адм. дело № 9012/2016 на Върховния
административен съд; Решение № 7709
от 19.06.2017 г. по адм. дело № 4087/2016 на Върховния административен съд;
Решение № 4843 от 02.04.2019 г. по адм.
дело № 14588/2018 на Върховния административен съд. В този смисъл и Определение
№ 58 от 22.03.2017 г. по т. д. № 390/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во
тър. отделение; Определение № 650 от
19.12.2017 г. по ч. т. д. № 2851/2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър.
отделение; Определение № 277 от
20.12.2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър.
отделение.
Цитираната съдебна
практика и застъпените разрешения в нея изцяло се споделят и от настоящия
съдебен състав, тъй като те кореспондират с целта на закона. Разпоредбата на
чл. 63, ал. 3 от ЗАНН създава облекчен ред за обезщетяване на лицата за преките и непосредствени вреди, които те са
претърпели в резултат на един незаконосъобразен акт на административното
правораздаване. Разноските за адвокатска защита в рамките на минималния размер
са такива преки и непосредствени вреди. С Наредба № 1 от 09.07.2004 г. се
създава императивна забрана за
заплащане за адвокатски услуги на суми, по-ниски от определените в
Наредбата и в зависимост от вида дело. В този смисъл гражданите, желаещи да се
ползват от адвокатска защита, са
обвързани да заплатят възнаграждение в размер на минимално предвиденото в
Наредбата към момента на сключване на договора за адвокатска защита и
съдействие. В случай че това възнаграждение е реално заплатено, за тях то
представлява пряка и непосредствена вреда от издаденото незаконосъобразно НП,
която подлежи на овъзмездяване.
Последващи промени
относно минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в
Наредбата, нямат действие за жалбоподателите, по чиято инициатива са отменени
незаконосъобразни НП, тъй като с
реалното заплащане на адвокатския хонорар съобразно редакцията на
Наредбата към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие вредата за тях вече е настъпила. Тази
вреда следва да бъде овъзмездена изцяло, щом е пряка и непосредствена последица
от един незаконосъобразен властнически акт.
Гореизложените
принципни положения намират подкрепа и в разрешенията, дадени с Тълкувателно
решение № 2 от 27.06.2016 г. на Върховния административен съд - ОСС
от I и II колегия, в което е прието, че за разлика от отмяната на
индивидуалните и общите административни актове, при която те се считат отменени
от деня на тяхното издаване, за
подзаконовите нормативни актове, какъвто е Наредба № 1 от 09.07.2004 г.,
е налице специална уредба в чл. 195 от АПК, в който е предвидено, че подзаконовият нормативен акт се смята за
отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. За периода от
приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила
съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни
последици.
В случая договорът за правна защита и съдействие е
сключен на 13.05.2020 г., а Решение №
5419 от 08.05.2020 г. по адм. дело № 14384/2019 г. на ВАС е обнародвно с ДВ бр. 45 от 15.05.2020
г. и е влязло в сила на тази дата съгласно чл. 195, ал. 1 вр. чл. 194 от АПК,
което налага извод, че съгласно действалото право към релевантния
момент за преценка минималният предвиден размер на адвокатското
възнаграждение е бил 300 лева. В случая дължимото възнаграждение следва да се
определи по
правилото на чл. 18, т. 2 от Наредбата № 1/09.07.2004 г. и е именно 300 лева.
Разпоредбата на чл. 63, ал. 3 ЗАНН препраща към тази на чл. 143, ал. 1 АПК, която гласи, че когато съдът
отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден
административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението
за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от
бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Съгласно т. 6 от ДР на АПК
„поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските
от юридическото лице, в структурата на което е административният орган.
Следователно в случая разноските следва да бъдат възложени върху това
юридическо лице, от което е част административнонаказващият орган, а това е Изпълнителна
агенция „Автомобилна администрация“.
Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1, изр. 1, предл. трето от ЗАНН,
съдът
Р Е
Ш И:
ОТМЕНЯ Наказателно
постановление № 36-0000247/28.04.2020
г., издадено от И.Д.Ц. – *** на ***, с което на Х.В.Б., ЕГН: **********, с
адрес: *** на основание чл. 93, ал. 1, т. 1 от Закона за автомобилните превози е
наложено административно наказание „глоба“
в размер на 2 000 (две хиляди) лева
за нарушение по чл. 9, ал. 5 от Наредба № Наредба № Н-3 от 07.04.2009 г. за
необходимите мерки за изпълнението и прилагането на Регламент (ЕС) № 165/2014
на Европейския парламент и на Съвета от 04.02.2014 г. относно тахографите в
автомобилния транспорт, за отмяна на Регламент (ЕИО) № 3821/85 на Съвета
относно контролните уреди за регистриране на данните за движението при
автомобилен транспорт и за изменение на Регламент (ЕО) № 561/2006 на
Европейския парламент и на Съвета за хармонизиране на някои разпоредби от
социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт и за необходимите
мерки за изпълнението и прилагането на Регламент (ЕО) № 561/2006 на Европейския
парламент и на Съвета от 15.03.2006 г. за хармонизиране на някои разпоредби от
социалното законодателство, свързани с автомобилния транспорт, за изменение на
Регламенти (ЕИО) № 3821/85 и (ЕО) № 2135/98 на Съвета и за отмяна на Регламент
(ЕИО) № 3820/85 на Съвета.
ОСЪЖДА ИЗПЪЛНИТЕЛНА
АГЕНЦИЯ „АВТОМОБИЛНА АДМИНИСТРАЦИЯ“ да заплати на Х.В.Б., ЕГН: **********, с
адрес: *** сумата от 300 (триста) лева,
представляваща разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО
може да се обжалва с касационна жалба на основанията, посочени в
Наказателно-процесуалния кодекс, по реда на Административнопроцесуалния кодекс
пред Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от получаване на
съобщението от страните, че решението е изготвено.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:
Вярно с оригинала, ХБ