Решение по дело №6224/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 3252
Дата: 16 ноември 2022 г. (в сила от 16 ноември 2022 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20211100506224
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 май 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 3252
гр. София, 16.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Д СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Здравка Иванова
Членове:Цветомира П. Кордоловска
Дачева
Теодора Иванова
при участието на секретаря Нина Св. Гърманлиева
като разгледа докладваното от Цветомира П. Кордоловска Дачева Въззивно
гражданско дело № 20211100506224 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение № 300952 от 13.12.2019 г. по гр. д. № 37779/2018 г. по описа
на СРС, ГО, 46 състав по предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу Д. С. К., ЕГН
********** искове с правно основание чл. 422 , ал. 1 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК вр.
чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ съдът е признал за
установено в отношенията между страните, че Д. С. К. дължи на „Т.С.” ЕАД -
гр. София, ЕИК ****, сумата от 1 794,84 лв. (главница), представляваща
стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия за имот с аб. №
012921 (апартамент, находящ се в гр. София, бул. ****) за периода м. май
2013 г. - м. април 2016 г., ведно с мораторната лихва в размер на 361,17 лв. за
периода 15.08.2014 г. - 14.08.2017 г., и сумата от 84,02 лв. (главница),
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м. май
2013 г. - м. април 2016 г., ведно с мораторната лихва в размер на 19,10 лв. за
периода 15.08.2014 г. - 14.08.2017 г., както и законната лихва върху
главниците от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК на 25.08.2017 г. до
1
окончателното изплащане,
Със същото решение Д. С. К. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД
направените разноски в размер на 180,07 лв. за исковото производство, както
и разноските от 95,18 лв., направени в заповедното производство.
Недоволен от така постановеното решение, в ЧАСТТА, с която са
уважени установителни искове с правно основание чл. 422 , ал. 1 вр. чл. 415,
ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД вр. чл. 150 от ЗЕ, е останал
ответникът Д. К., който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, го обжалва при
твърдения, че същото е неправилно и необосновано по подробно изложени
съображения. По-конкретно поддържа, че решението е недопустимо и
нищожно. Твърди, че е налице друго заведено гражданско дело за същият
дълг, който е признат от него, ведно с мораторната лихва. Поискал е
съединяване на настоящото дело с гр.д.№ 6797/2018 г. по описа на СГС, 1-4 с-
в и с гр.д.№ 4264/2008 г. по описа на СГС, 1-5 с-в.
С молба вх.№ 9166 от 19.07.2021 г. въззивника е поискал делото да бъде
прекратено.
С разпореждане № 2115 от 09.08.2021 г. съдът е дал възможност на
въззивника в едноседмичен срок да уточни дали с оглед искането си за
прекратяване на делото, направено в молба от 19.07.2021 г., оттегля
въззивната си жалба по смисъла на чл. 264, ал. 1 ГПК.
С молба, вх.№ 13805 от 23.08.2021 г. въззивника К. е уточнил, че иска
съединяване на настоящото дело с ч.гр.д.№ 1444/2021 г. на САС, 12 с-в.
С разпореждане № 2744 от 30.08.2021 г. съдът е оставил без уважение
искането на въззивника Д. К. за присъдеиняване към настоящото дело на
ч.гр.д.№ 1444/2021 г. на САС, 12 с-в, тъй като не са били налице
предпоставките на чл. 213 от ГПК.
Срещу разпореждането от 30.08.2021 г. въззивника К. е подал частна
жалба, по която е образувано ч.гр.д.№ 3364/2021 г., като с определение на
САС от 16.11.2021 г. същата е оставена без разглеждане.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД е депозирала молба от 28.09.2022 г., с
която иска съда да постанови решение, с което да отхвърли въззивната жалба
и да потвърди обжалваното решение изцяло като правилно и
законосъобразно; да се даде ход на делото в отсъствие на процесуален
2
представител на въззиваемата страна; да се присъдят направените разноски по
делото за юрисконсултско възнаграждение. Прави се искане да не се
присъжда адв.възнаграждение на въззивника, евентуално се прави възражение
за прекомерност на същото.
Третото лице помагач на ищеца „Б.“ ООД не взема становище по
въззивната жалба и не представя доказателства.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. №
331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; №
702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по
гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на
фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността
на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата
пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за
касиране на въззивното решение.
Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при
правна квалификация чл. 415, вр. чл. 422 ГПК, за дължимост на суми
начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него
топлинна енергия на процесния адрес.
Производството се развива след постъпване на възражение против
заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД. Предвид
разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита,
предвид което производството се явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да
установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума,
заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове, а в тежест на ответника е да установи положителния
3
факт на плащането й.
Въззивната инстанция намира, че в правилно приложение на
материалния закон, чл. 149, ал. 1, т. 6 от Закона за енергетиката
първостепенният съд приема за установено договорното отношение между
главните страни, досежно процесния топлоснабден обект, и от това, че в
исковия период ищецът подава в него топлоенергия за битови нужди.
От представения пред СРС нотариален акт за дарение на недвижим
имот № 83, том LXXI, дело № 14079/1994 г. на Първи нотариус при СРС се
установява, че на 17.06.1994 г. Ф.Д.Т. подарява на сина си Д. С. К. процесния
недвижим имот.
От удостоверение за наследници, издадено от Община Красно село се
установява, че Ф.Д. К.а е починала на 07.08.2000 г. и е оставила за свой
наследник Д. С. К..
От представената пред СРС молба – декларация се установява, че Д. К. е
поискал да му бъде открита партида на процесния адрес за един ползвател.
Следователно анализът на събраните по делото доказателства
обосновава извода, че въззивникът Д. К. има качеството на потребител на
топлинна енергия по смисъла на §1, т.42 от ЗЕ (отм. 2012 г.), който
предвижда, че потребител на топлинна енергия за битови нужди е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна
енергия. Действително с изменението на посочената дефиниция на § 1, т. 42
(отм.) ЗЕ през 2006 г. е изменена първоначалната дефиниция от приемането
на закона, която гласи, че потребителят на топлинна енергия за битови нужди
е физическо лице, което е собственик или титуляр на вещното право на
ползване за топлоснабдения имот. Замяната на изискването лицето да е
титуляр на вещно право на ползване с по-широкото понятие ползвател, не
променя смисъла, който следва да се влага в понятието ползвател, т.е. само
лице, което е титуляр на вещно право на ползване, именно поради липсата на
промяна в дефиницията, дадена в чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тази разпоредба е
променена едва през 2012 г. и то само с оглед промяната на използвания
в закона термин от потребител на клиент. При все това и досега под клиент
на топлопреносното предприятие по отношение на имотите в сграда в режим
на етажна собственост се разбира собственикът на имота или лицето,
притежаващо вещно право на ползване.
Следователно от приемането на ЗЕЕЕ (отм.) през 1999 г. и досега със
ЗЕ под потребители на топлинна енергия за битови нужди се разбират само
собствениците и лицата с вещно право на ползване (ползватели в този смисъл)
на топлоснабдените имоти в сградите в режим на етажна собственост.
На основание чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката, в сила от
09.12.2003 г., ДВ, бр. 107/2003, отношенията по повод продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие и потребителят на
същата се уреждат от публично известни общи условия, предложени от
4
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР. Предвид липсата на
данни по делото за възражение от ответника по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ съдът
намира, че приетите от „Т.С.“ ЕАД и одобрени от Комисията общи условия за
процесния период, публикувани най-малко в един местен и един централен
всекидневник са обвързващи между ищеца и ответника. Следователно
решението е обосновано в частта, с която СРС приема за доказано
основанието (източниците на вземанията, предмет на установителните
искове).
Решението е обосновано и правилно в частта, в която районният съд
приема за доказан размера на задължението за цена на топлинна енергия по
отношение на ответника К. за сума в размер на 1 794,84 лв. и за периода от
м.05.2013 г. до м.04.2016 г.
Това е така, тъй като пред първоинстанционния съд ответникът е
оспорил единствено допустимостта на исковете, като е заявил, че от негова
страна не е налице отказ за плащане на сумите, поради което и
първостепенния съд е обявил за ненуждаещи се от доказване обстоятелствата,
че за процесния период доставената до имота топлинна енергия е била в
размерите (количествата), които са били фактурирани от ищеца, както и че
цената е била начислена в съответствие с цените, утвърдени от КЕВР.
За доставеното количество топлинна енергия и за дължимата цена
ищецът и третото лице са ангажирали писмени доказателства. От
представеното извлечение от сметки по партидата на имота е видно, че
главният дълг за доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м. май
2013 г. - м. април 2016 г., вкл. вземанията по изравнителните сметки (общи
фактури) за посочения период, възлиза на 1 794,84 лв. За дяловото
разпределение вземанията са за 84,02 лв.
По отношение на претенциите с правно основание чл. 422 ГПК, вр.
чл. 86, ал. 1 ЗЗД настоящият съдебен състав намира следното:
Основателността на иска за мораторна лихва предполага наличие на
главен дълг и забава в погасяването му. Моментът на забавата в случая се
определя съобразно уговореното от страните.
Според чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от Общите условия на ищцовото дружество
от 2014 г. клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми и
стойността на фактурата, издадена след отчитане на средствата за дялово
5
разпределение, в 30-дневен срок от датата на публикуване в интернет
страницата на продавача. За най-старото вземане по фактурата от 31.07.2014
г. ответникът е изпаднал в забава на 15.08.2014 г. Това е и началната дата, за
която се претендират мораторните лихви върху главните вземания, които
първоинстанционния съд е изчислил при условията на чл. 162 ГПК и
правилно е приел, че мораторната лихва върху дължимата цена на топлинната
енергия възлиза на 361,17 лв., а върху таксата за дялово разпределение - на
19,10 лв.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната
инстанция е длъжна да потвърди решението в обжалваната му част.
С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на
въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на
100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 300952 от 13.12.2019 г. по гр. д. №
37779/2018 г. по описа на СРС, ГО, 46 състав в обжалваните части, вкл. частта
за разноските.
ОСЪЖДА Д. С. К. от гр. София, ЕГН **********, да заплати на „Т.С.”
ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. ****,
сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
Решението е постановено при участието на трето лице помагач на
ищеца „Б.“ ООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл.
280, ал. 3 от ГПК.

Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
6
2._______________________
7