Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 07.07.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на единадесети юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2302 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 27.12.2019г.,
постановено по гр.д. № 46319/2018г. на СРС, ГО, 145 състав, са отхвърлени обективно
кумулативно съединените искове, предявени от „Т.С.” ЕАД срещу Е.И.И., както
следва: искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 150 от ЗЕ за заплащане
на сумата от 765, 67 лева - главница, представляваща стойност на доставена топлинна
енергия за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г.
за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, жк “********, абонатен номер
136400 и за сумата от 25, 04 лева – цена за дялово разпределение за периода от
м.05.2015г. до м.04.2016г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на исковата
молба до
окончателното й изплащане и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане
на сумата от 180, 08 лева – законна мораторна лихва върху главницата за
топлинна енергия за периода от 16.09.2015г. до 02.07.2018г. и за сумата от 6,
94 лева – обезщетение за забава върху цената за дялово разпределение за периода
от 01.07.2015г. до 02.07.2018г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят навежда оплаквания за
неправилност на постановения съдебен акт поради нарушение на материалния закон.
Поддържа, че СРС в противоречие с действителното фактическо и правно положение
е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла
на § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ, която визира, че битов клиент е клиент, който купува
електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди. Поддържа, че представеният документ за собственост на имота
установява, че същият е бил притежаван от С.Т.С.и И.И.С., като въз основа на
събраните справки от Национална база данни „Население“ е видно, че ответницата
е дъщеря на С.С.. Въз основа на изложеното се оспорва като необоснован изводът
на СРС, че не са налице доказателства за провоприемство по отношение на
процесния имот от законния наследник Е.И.. В жалбата се навеждат съображения,
че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я
използва за битови нужди като ползва топлоснабден имот по силата на вещно или
по силата на облигационно право на ползване. В случая било установено, че
ответникът е собственик на процесния имот за исковия период, поради което и в
качеството му на ползвател на топлофицирания имот, същият се явява страна по
договора за доставка на топлинна енергия. Въззивникът поддържа още, че за
възникване на отговорността на потребителя на топлинна енергия е без значение
дали лицето е обитавало имота, респективно дали същото е консумирало топлинна
енергия в имота лично. Потребителите били длъжни да заплащат освен
консумираната топлинна енергия за отопление на имота, така и тази за отопление
на общите части на сградата. По тези съображения прави искане за отмяна на
обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да се
уважат в пълен размер.
Ответникът по жалбата – Е.И.И., оспорва същата като
неоснователна. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно, като
постановено в съответствие с правилата за разпределение на доказателствената
тежест в производство и съобразно ангажираните от ищеца доказателства. Поддържа,
че по делото не е установено по реда на пълното и главно доказване, че
ответницата е собственик на имота за процесния период въз основа на законово
наследствено правоприемство. С оглед изложеното прави искане за потвърждаване
на обжалваното решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
ответникът не е пасивно материално легитимиран да отговаря по предявения иск,
тъй като от представените по делото доказателства не се установява, че същият е
бил собственик или ползвател на процесното жилище през исковия период и да е
потребил твърдяната топлинна енергия. Посочено е изрично, че липсват
доказателства за наличието на правоприемство между лицата, посочени за
собственици на имота и ответницата. Обсъдено е и обстоятелството, че на името
на ищцата е открита счетоводна партида при ищцовото дружество, като е формиран
извод, че при липса на изразено от ответницата писмено съгласие за това,
откриването на счетоводна партида не е годно да породи валидна облигационна
връзка между страните. По тези съображения е направен извод, че между страните
по делото не е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди
при публично известни Общи условия, поради което не са налице условията за
ангажиране на имуществената отговорност на ответника.
Изводите на настоящия съдебен състав съвпадат изцяло с
тези на СРС по следните съображения:
Правилно е прието от районния съд, че според нормата
на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по
реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на
предявената претенция: възникването, съществуването, изискуемостта и размера на
претендираните от него вземания, т.е. наличието на договорно правоотношение
между топлопреносното предприятие и ответника като потребител за продажба на
топлинна енергия през процесния период; доставянето от ищеца и използването от
ответника на претендираното количество топлинна енергия; стойността на доставената
и потребена топлинна енергия и изискуемостта на вземането.
Между страните по делото и на етапа на въззивното
производство /с оглед изричното възражение на въззиваемата страна, обективирано
във въззивната жалба/ е налице спор относно обстоятелството, свързано с
установяване качеството клиент на топлинна енергия за битови нужди. Ето защо
въззивният съд е надлежно сезиран и дължи произнасяне по този спорен факт от
значение за решаване на делото /чл. 153 от ГПК/.
По така очертания правен спор настоящият съдебен
състав приема следното:
Според действащата от 05.03.2004г. и към настоящия
момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е
предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в
един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила
30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане
от потребителите /чл.150, ал.2 от закона/.
Съгласно чл. 153,
ал. 1 ЗЕ "клиенти на топлинна
енергия"
са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение. Следователно, купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в
облигационни правоотношения с ищцовото дружество. Разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. Следователно,
купувач /страна/ по сключения договор за доставка на топлинна енергия
до процесния имот е неговият собственик или лицето, на което е учредено
ограничено вещно право на ползване. Именно то е задължено да заплаща продажната
цена за доставената и потребена топлинна енергия, респ. то е встъпило в облигационни
правоотношения с ищцовото дружество.
Изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ на
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти
/потребители/ на топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение
с топлопреносното предприятие обаче не е изчерпателно. При постигнато съгласие
между топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл.
153, ал. 1 от ЗЕ за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично
известни общи условия, този правен субект дължи цената на доставената топлинна
енергия за собствените му битови нужди. Договорът между това трето ползващо
лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот /мотиви по т. 1 от Тълкувателно решение №2 от
17.05.2018г. на ВКС по тълкувателно дело № 2/2017г., ОСГК/.
Договорът за доставка на топлинна енергия за даден
имот от етажна собственост може да бъде както изричен писмен /при постигане на
съгласие относно същественото съдържание на договора/, така и презюмиран
/сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на
ползване/, като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от
двата начина /изричен или презюмиран/, преустановява действието за в бъдеще на
предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Следователно, за
преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на
топлинна енергия за процесния имот през процесния период, е меродавно
обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка
на топлинна енергия /изричен или презюмиран/.
В разглеждания случай от представения нотариален акт
за собственост на апартамент /жилище/ по чл. 55 г от ЗПИНМ от 31.12.1970г. с №
103, том ХХІ, дело № 4103/1970г. се установява, че С.Т.С.и И.И.С. /без данни в
нотариалния акт за ЕГН на лицата/ са признати за собственици на следния
недвижим имот – ап № 16, находящ се в гр. София, ул. „********. От приетото удостоверение
от ГИС - София с изх. № 68-00-81/02.02.2015г. е видно, че стари адреси – ул. „********и
ул. „********се отнасят за жилищна сграда с пет входа със следния настоящ
адрес:***, вх.********. По делото не са ангажирани доказателства, от които да
се установява твърдяното от жалбоподателя законово наследствено правоприемство
между ответницата и лицето Свобода Трайкова Стойкова, респективно – между
ответницата и И.И.С.. От служебно изисканата справка от Национална база данни
„Население“ /НБД „Население“/ е видно, че липсват данни /имена и ЕГН/ за бащата
на Е.И.И., а по отношение на нейната майка е отразен само ЕГН на същата – **********,
без данни за имена. При извършената проверка в Национална база данни
„Население“ е установено, че в същата липсват записи по отношение на физическо
лице с ЕГН **********. Единственото писмено доказателствено средство, което се
отнася до С.Т.С.и И.И.С., е нотариален акт № 103 от 31.12.1970г., в който обаче
не се съдържат данни за ЕГН на тези лица. С оглед изложеното се налага извод за
неоснователност на релевираното във въззивната жалба оплакване за
необоснованост на изводите на първоинстанционния съд относно обстоятелството,
че не е установено наличието на наследствена сукцесия по отношение на
посочените в нотариалния акт от 1970г. собственици на процесния имот и
ответницата. И това е така, тъй като както бе посочено не може да се установи
идентичност между лицето С.Т.С./без данни по делото за ЕГН на същата/ и майката
на ответницата с ЕГН ********** /без данни за имена на лицето с това ЕГН в НБД
„Население“/, съответно – липсват доказателства за установяване на идентичност
между лицето И.И.С. /без данни по делото за ЕГН на същия/ и бащата на
ответницата – без данни за имена и ЕГН в НБД „Население“.
С оглед изложеното следва да се приеме, че ищецът не е
провел пълно и главно доказване на правопораждащия претенцията му юридически
факт и съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест съда
следва да приеме за ненастъпили тези правни последици, чийто юридически факт е
останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза това означава, че съдът
приема, че ответницата не е собственик на процесния имот за исковия период и не
е носител на задължения по отношение на топлоснабдявания имот поради
обстоятелството, че между страните не съществува договорно правоотношение за
доставка на топлинна енергия.
По изложените съображения предявените претенции както
за главница, така и за акцесорното вземане за обезщетение за забава, са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд
с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с
нея решение на СРС – потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза
на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на 300 лева, съгласно представения договор
за правна защита и съдействие от 18.02.2020г. и списък на разноските по чл. 80
от ГПК. Релевираното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК е
неоснователно, тъй като претендираният размер съответства изцяло на минималния
такъв, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, в приложимата редакция на
нормата към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие – ДВ,
бр. 28 от 2014г.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 309442 от 27.12.2019г.,
постановено по гр.дело № 46319/2018г. по описа на
СРС, ГО, 145 състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК **********,
седалище и адрес на управление *** Б да заплати на Е.И.И., ЕГН **********,***,
на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 /триста /лева -
разноски във въззивното производство.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач - "Т." ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.