Окръжен съд - Велико Търново |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Росица Динкова | |
Производство по реда на чл.258 и сл. от ГПК. Жалбоподателят „В.” , със седалище и адрес на управление гр.С., ул.”3. С. П.”, №1., ЕИК , представляван от адв.Найден Димитров, с жалбата си до съда оспорва Решение № /15.06.2010 г., постановено по гр.д.№/2010 г. по описа на С. районен съд, с което той е осъден да заплати на М. К. М., ЕГН * от гр.С., ул.”Н. П.”, №25, сумата 2375,50 лв, представляваща удържана и депонирана част от определеното му и осчетоводено възнаграждение като член на управителния съвет на дружеството,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 04.02.2010 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 435,02 лв направени по делото разноски. В жалбата се твърди, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила.Нарушението на процесуалния закон се състои в това, че първоинстанционният съд в определението си от 31.03.2010 г., както и в доклада по делото, е дал правна квалификация на предявения иск като такъв по чл.55 от ЗЗД, във вр. с чл.240, ал.1 от ТЗ, а в решението искът е посочен с правна квалификация чл.79, ал.1,пр.1,във вр. с чл.9 от ЗЗД.Дадена е една правна квалификация в началото на процеса, въз основа на която ответникът е организирал своята защита, но впоследствие съдът е счел, че искът е с друго правно основание и е приложил друг материален закон, което е лишило ответника от възможността да проведе доказване и да осигури защитата си по иск с правно основание чл.79, ал.1, пр.1-во`, във вр. с чл.9 от ЗЗД.Жалбоподателят счита,че от исковата молба е видно, че се иска връщане на депонирана гаранция, като твърди,че е освободен от длъжността член на УС и от отговорност.Съдът в нарушение на диспозитивното начало е определил иска като такъв за изпълнение на действащ договор.Жалбоподателят счита, че решението е постановено и в нарушение на материалния закон поради това, че съдът е приел за дължимо възнаграждение на ищеца като член на УС без да е налице по делото решение на Надзорния съвет, с което да е определено такова възнаграждение.И тъй като не е налице валидно правно основание за получаване на такова възнаграждение, неправилно съдът го е приел за дължимо.Освен това се излагат съображения за нарушение на разпоредбата на чл.241, ал.6 от ТЗ ,изискваща писмена форма на договора за възлагане на управление, която е форма за действителност и в случая липсва.От тук липсва и доказан размер на възнаграждението, който следва да е определен в писмена форма, а именно с договора за управление.Жалбоподателят счита,че неправилно съдът е кредитирал заключението на вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза .Липсва логика в приходните касови ордери / първичните счетоводни документи/ като основание за прихода в касата да се посочва „неизплатени заплати”, т.е. неизплатеното на едно лице да се явява приход в касата.Към тези ордери няма договор или решение на НС, които да установяват основанието за прихода.Твърди се, че дори и да е приложил съдът първоначално дадената от него квалификация по чл.55 от ЗЗД,във вр. с чл.240, ал.1 от ТЗ, то пак няма основание за плащане, тъй като ищецът е депонирал нещо, което не му се дължи, а от друга страна- не е освободен от отговорност.Не е доказано от ищеца, че депонирането на части от възнаграждението му е ставало въз основа на Устава.След като не е доказано по делото,че ищецът е освободен от отговорност, то липсва основание за връщане на на гаранцията, ако се приеме че е дадена такава.Иска се отмяна на обжалваното решение .Не се претендират разноски. В законоустановения срок е постъпил писмен отговор от ответната по жалбата страна М. К. М., подаден чрез пълномощника му по делото адв.А.Е.В отговора се излага становище за правилност и обоснованост на решението.Твърди се, че от събраните по делото доказателства – писмени и експертиза- се установява наличието на ненаименован неформален договор между страните за възлагане управлението на дружеството и че в закона липсва изискване за писмена форма на такъв договор.Правилно според ответника съдът е приел въз основа на заключението на вещото лице, че претендираната сума е дължима,тъй като е осчетоводена по кредита на с-ка 499 „Други кредитори” като задължение към ищеца.Това доказва наличието на удържани суми от дружеството. Следователно, безспорно е доказано, че се дължи исковата сума като „неизплатена заплата” и като „внесена заплата”.Счита за противоречиви изл¯жените в жалбата доводи за това, че поради неосвобождаването на ищеца от отговорност не му се дължали удържаните суми от една страна, а от друга- че такива не били удържани.Иска отхвърляне на жалбата и потвърждаване на обжалваното решение.Претендира да му бъдат присъдени направените пред въззивната инстанция разноски. Съдът, като взе предвид доводите на страните ,доказателствата по делото и закона, намира следното: С обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по предявения от М. К. М., с ЕГН * от гр.С., против „В.” гр.С. иск, като е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата 2375,50 лв, представляваща удържана и депонирана част от определеното му и осчетоводено възнаграждение като член на управителния съвет на дружеството,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 04.02.2010 г. до окончателното й изплащане, както и сумата 435,02 лв направени по делото разноски. С определението си 30.04.2010 г.,постановено по реда на чл.146 от ГПК, съдът е направил доклад по делото, като е изложил фактическите обстоятелства, от които произтича претендираното от него право, както и възраженията на ответника.Посочил е , правната квалификация на претенцията, а така също и кои обстоятелства се нуждаят от доказване.Разпределил е доказателствената тежест между страните за подлежащите на доказване факти.Приел е, че се касае до претенция за връщане на сума, удържана от възнаграждението на ищеца като член на УС на дружеството, ”депонирана като депозит”, която сума му се дължи поради освобождаването му от длъжност и отговорност.Квалифицирал е предявения иск като такъв по чл.55 от ЗЗД във вр. с чл.240, ал.1 от Търговския закон.Действително, в доклада не е ясно казано,че се касае до претенция за връщане на гаранция за управление, каквато членовете на управителния и надзорния съвет са задължени да дадат, но от съдържанието на доклада, начина по който са изложени правно релевантните факти, нуждаещи се от доказване и от посочването на разпоредбата на чл.240, ал.1 от ТЗ става ясно по какъв начин е квалифициран предявеният иск. С решението си по делото съдът е дал нова правна квалификация на иска, като е приел, че се касае до претенция за връщане на сума,представляваща „удържана и депонирана част от определеното и осчетоводено възнаграждение като член на УС” на ищеца.Квалифицирал е иска като такъв по чл.79, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във вр. с чл.9 от с.з. Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, при което е налице хипотезата на чл.270, ал.3, пр.3-то от ГПК. Видно от изложеното в исковата молба, ищецът твърди,че е работил като член на УС на дружеството-ответник.Част от възнаграждението му се удържало и депонирало като депозит.Сочи Устава като основание за това.Свързва претенцията си с освобождаването си от длъжност и от отговорност.Никъде не е заявил изрично,че се касае до връщане на гаранция по смисъла на чл.240, ал.1 от ТЗ, но логиката н изложението на фактите насочва именно към това, тъй като претенцията му се свързва с твърдението за освобождаването му от длъжност и от отговорност.От друга страна, поради липсата на писмен договор и на изрични твърдения в тази насока, не може да се разбере за какво са му „удържани” и „депонирани” на депозит части от възнаграждението.Единствено логично е по този начин да е уговорено да става внасянето на гаранцията по чл.240, ал.1 от ТЗ,която след освобождаването му от длъжност и отговорност ,както той твърди в исковата молба се явява неоснователно задържана от ответната страна и в този смисъл дължима за връщане.Ето защо настоящата инстанция намира за правилна първоначално дадената квалификация на твърденията на ищеца-тази по чл.55 ,във вр. с чл.241,ал.1 от ТЗ.Произнасяйки се с решение на друго правно основание, а именно по претенция за неиздължено / удържано и депонирано на депозит/ възнаграждение за положен труд, съдът е излязъл извън рамките на предявения иск.Постановил е решение по непредявен иск, което следва да се обезсили и делото да се върне на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск.Следва делото да се докладва наново, като се дадат ясни указания на страните за фактите, които се нуждаят от доказване , както и да се разпредели доказателствената тежест между тях. Поради изложеното и на основание чл.270, ал.3, пр.3-то от ГПК, съдът Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА Решение № /06.2010 г. на С. районен съд, постановено по гр.д.№ по описа на съда за 2010 г. ВРЪЩА делото на С. районен съд за разглеждане от друг състав. Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ |