Р Е
Ш Е Н
И Е
№
град Ловеч, 17.06.2019 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, втори административен състав, в открито съдебно
заседание на двадесет и първи май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАБРИЕЛА ХРИСТОВА
при секретаря Антоанета
Александрова и в присъствието на прокурора Кирил Петров, като разгледа докладваното
от съдия Христова а.х.д. №376/2018г. по описа на Административен съд Ловеч, и
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе съобрази:
Производството е по реда на
чл.203 и сл. от АПК във връзка с чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
Административното дело е
образувано по искова молба от В.А.Х. с ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ
наказание лишаване от свобода в Затвора Ловеч, против ГДИН, Министерство на
правосъдието, Министерство на здравеопазването, Министерство на вътрешните
работи и Република България.
Ищецът претендира присъждане на
обезщетение в размер на 250 000 лева солидарно от първите четирима ответници и
250 000 лева от петия ответник (Държавата) с мораторна лихва за нанесени
му неимуществени вреди, настъпили в резултат на действия и бездействия на
ответниците – принудително упояване с медикаменти по време на престоя му в
местата за лишаване от свобода през периода 22.06.2011г. – 25.08.2012г. Според Х.
вредите се изразяват в това, че упояването е било против волята му и му е
попречило да се защити адекватно по НОХД № 318/2011г. на ОС Шумен (да осъзнае в
какво го обвиняват, да задава въпроси на свидетели, да си води записки, да
прави доказателствени искания), поради което е бил осъден на „доживотен затвор“,
като за исковия период той бил със забавени реакции, неадекватен, със забавено
мислене и частична загуба на памет, тревожност и потиснатост, осъден в един
несправедлив процес като напълно невинен, без доказателства и с прокурорски
лъжесвидетели, и най-вече незаконно лишен от свобода вече 9 години.
В съдебно заседание ищецът лично
и чрез служебен адвокат поддържа ИМ на заявените в нея основания и излага
съображения за доказаност на исковата му претенция поради лекуването му с
препарат, причиняващ сънливост и замаяност. Оспорва се възражението за изтекла
погасителна давност на иска.
В съдебно заседание ответниците ГДИН,
Министерство на правосъдието и Министерство на здравеопазването чрез
упълномощени юрисконсулти оспорват исковата молба като недопустима, респективно
като неоснователна и недоказана. Подробни доводи излагат в писмените отговори
на ИМ, в които изрично правят възражение за изтекла погасителна давност на иска.
Ответниците Министерство на
вътрешните работи и Държавата, представлявана от Министъра на финансите, в
съдебно заседание не се представляват. В писмените отговори на ИМ чрез
упълномощени юрисконсулти оспорват исковата молба като недопустима, респективно
като неоснователна и недоказана, като също изрично правят възражение за изтекла
погасителна давност на иска.
Представителят на Окръжна
прокуратура Ловеч дава мотивирано заключение за неоснователност и недоказаност
на исковата претенция към ГДИН, тъй като по делото е доказана необходимостта от
лечение на ищеца, следователно липсват бездействие от страна на администрацията
на затвора или нейни действия, които са навредили на здравето му. По отношение
на останалите ответници становището на прокурора е за неоснователност на
претенцията.
Исковата молба е била депозирана
първоначално в Софийски градски съд, който е прекратил образуваното пред него
съдебно производство по гр.д. №1150/2018г. по описа на този съд като е приел,
че се касае за предявен иск на основание чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, и го е изпратил
на Административен съд София град по подсъдност.
В последния съд по ИМ на Х. е
било образувано адм.д.№10441/2018г. по описа на АССГ. С Определение №
6523/18.10.2018г. състав на АССГ е прекратил образуваното пред него
производство и е изпратил делото по подсъдност на Административен съд Ловеч,
мотивирайки се с настоящия адрес на ищеца, съвпадащ и с мястото на увреждането.
Съдът, като обсъди събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
В.А.Х. изтърпява наказание
„доживотен затвор“, наложено му с Присъда № 28/18.11.2011г. по НОХД №
318/2011г. на Окръжен съд Шумен, в сила от 22.06.2012г. Постъпил е в Затвора
Ловеч на 22.02.2011г. като обвиняем по ДП № 262/2009г. на ОД на МВР Шумен.
От приложеното към настоящото
дело, НОХД № 318/2011г. на Окръжен съд Шумен, се установява, че по същото са
проведени 5 открити съдебни заседания и решението по него е влязло в сила на 22.06.2012г.
(датата на потвърждаването му от ВКС). Твърденията на ищеца са, че е бил
незаконно упояван от началото на делото пред ОС Шумен до изтичането на три
месеца след гледането на делото във ВКС, т.е. от 22.06.2011г. до 25.08.2012г.,
което напълно съвпада с посочения от него исков период. Във връзка с
твърденията, че ищецът по време на производството пред окръжния съд поради
упояването е бил в невъзможност да осъзнае в какво го обвиняват, да задава
въпроси на свидетели, да си води записки, да прави доказателствени искания и с
това му е било нарушено правото на защита, съдът при справка със съдебните
протоколи от проведените пет открити съдебни заседания пред ОС Шумен установи
следното:
По време на цялото производство
ищецът се е явявал в с.з. лично и е бил представляван от служебно назначен
защитник – правоспособен адвокат. В протоколите е отразено, че ищецът поддържа
искането си за промяна мярката за неотклонение (о.с.з. от 06.04.2011г.);
получил е препис от обвинителния акт и разбира правата си (о.с.з. от
22.06.2011г.); след прочитане на обвинителния акт е разбрал в какво го
обвиняват, не иска да дава обяснения, няма въпроси към вещите лица и към
повечето свидетели, към двама свидетели е задавал въпроси, направил е и
доказателствено искане към съда за допускане на свидетели за разпит (о.с.з. от
09.09.2011г.); задавал е въпроси към свидетелите, дал е съгласие за прочитане
на показания, като изрично е направил изявление, че разбира, че тези показания
ще се използват като доказателство при обявяване на присъдата му; в тази връзка
ясно заявява, че е разбрал това още в предното съдебно заседание (о.с.з. на
14.10.2011г.); не желае разпит на свидетел, разпознал е собствения си нож като
веществено доказателство, не желае да дава обяснения, отговорил е на въпроси на
прокурора и на съда, накрая е казал, че няма доказателствени искания и е
произнесъл защитна реч (о.с.з. на 17.11.2011г.).
След произнасяне на присъдата по НОХД
№ 318/2011г. на Окръжен съд Шумен, ищецът депозира против нея две
собственоръчно написани жалби до Апелативен съд Варна на 21.11.2011г. и
28.11.2011г., пред последния съд се е явил в с.з. на 03.02.2012г. лично и с
адвокат, като е участвал в процеса. На 27.02.2012г. собственоръчно е написал
жалба до ВКС против решението на Апелативен съд Варна.
От представената медицинска
документация, медицинско досие на Х. и становища и справки на медицинските лица
в Медицински център и СБАЛЛС към Затвора Ловеч се установява, че ищецът е бил
приет за лечение в СБАЛЛС на 01.12.2011г., подаден за изписване на 27.12.2011г.
и изписан на 05.01.2012г. (история на л.111 и епикриза на л.112), и отново
приет за лечение на 17.01.2012г. и изписан на 13.07.2012г. (история на л.132 и епикриза
на л.133). И двата пъти приемането за лечение е поради суицидни намерения и
действия – намерен от дежурния надзирател с ивица чаршаф около врата в спалното
помещение, при опит да се обеси.
При първия опит за самоубийство
незабавно е бил насочен от Медицинския център за лечение и хоспитализация в
СБАЛЛС, Психиатрично отделение. При приемането му в СБАЛЛС е подписал декларация
за информирано съгласие (л.113), бил е прегледан от специалисти (л.117-123) и
му е била назначена терапия с Клопиксол – депо х 1 ампула на 10 дни (л.119 и
л.121). Такава е била проведена на 08.12., на 18.12. и на 28.12.2011г., ведно с
коректор Акинестат (л.125-126). Отделно са били извършени изследвания на кръв и
урина на л.св. (л.124). В епикризата при изписването е отбелязано, че по време
на престоя в отделението е било проведено лечение с Клопиксол и коректор, като
е отчетен добър терапевтичен ефект. В протокол № 268/27.12.2011г. (л.128)
лекуващият лекар също е отбелязал, че не се наблюдават и не са регистрирани
странични действия от препарата; включен коректор. Ищецът е бил изписан, след
като е подал декларации и заявление, че не желае по-нататъшно лечение и няма да
прави нови опити за самоубийство (л.114-116).
При втория суициден опит
незабавно е бил изпратен по спешност от МЦ и приет за лечение и хоспитализация
в СБАЛЛС, Психиатрично отделение. При приемането му в СБАЛЛС е подписал
декларация за информирано съгласие (л.136), бил е прегледан от специалисти (л.137-143)
и му е била назначена терапия с Клопиксол х 1 таблетка дневно. Отделно са му били
извършени изследвания на кръв, урина, бели дробове и микробиологично изследване
за туберкулоза (л.144-146), след което му е направено Манту. Терапията с Клопиксол таблетки е
била проведена от 29.01. до 05.02. вкл., от 09.03. до 18.03. е приемал диазепам
и аналгин поради направеното му Манту, а с Клопиксол депо е бил лекуван на 22.03.,
06.04., 21.04., 06.05., 24.05., 08.06., 22.06. и 07.07.2012г. (л.147-152). В
същия период му е било оказано и стоматологично лечение. През м. май 2012г.
лекуващият лекар е отбелязал, че пациентът не споделя оплаквания от скованост и
сънливост (л.145-гръб), а в епикризата – че се изписва както по негово
настояване, така и поради липса на индикации за стационарно лечение.
От медицинската справка от
лекуващия специалист в СБАЛЛС д-р Г. (л.197) се установява както периода на
лечение на ищеца, така и дозировката на лекарствата и как се е отразил техния
прием върху Х.. Лекарят сочи, че лекарството „Клопиксол” се използва в цял свят
при психотични състояния, поведенчески нарушения с възбуденост и агресивност,
при повишено емоционално напрежение, тревожност, раздразнителност,
безпокойство, за медикаментозна
профилактика при суицид и т.н. При пациенти с психоза, които са неадекватни
и неконтактни, именно тези препарати ги връщат в състояние на контактност и
адекватност. Както всяко лекарство, и това има странични ефекти, които се
проявяват при по-високи дози и са леко изразени – сънливост, замаяност,
тахикардия, сухота в устата, екстрапирамидни разстройства. Последните не се
наблюдават при всички пациенти и се повлияват добре от малки дози
антихолинергични препарати (коректори). Х. е приемал Клопиксол за двата периода
на престой в СБАЛЛС от 01.12.2011г. до 05.01.2012г. и от 17.01.2012г. до
13.07.2012г., посочен е начина на лечение по периоди (с ампули и таблетки).
Лекарят е категоричен, че от проведеното лечение състоянието на ищеца се е
подобрило, приемал е храна и течности, като в последствие не е търсил
психиатрична помощ нито в амбулаторни, нито в стационарни условия по никакъв
повод. Отрицателни симптоми при лечението са наблюдавани само при първия
престой в отделението – слабо изразена екстрапирамидална симптоматика
(сънливост и лека скованост), поради което в лечението е бил включен
антихолинергичния медикамент или коректор Акинестат таблетки. При втория
престой в отделението не са наблюдавани странични действия от медикамента
Клопиксол.
От медицинската справка от
директора на Медицинския център към затвора д-р Т. (л.189) се установява, че за
исковия период в МЦ не е провеждано амбулаторно лечение с психо фармакологични
средства на Х., отразен е само трикратен прием на медикамента Акинестат по
искане на лишения от свобода. Лекарят сочи, че това лекарство се използва за
копиране на екстрапирамидална симптоматика, но такава не е диагностицирана при
ищеца.
От медицинската справка от
директора на МЦ (л.199) се установява, че за исковия период няма данни за внесени
отвън медикаменти за Х., т.е. че същият е приемал внесени отвън лекарства.
Съдът е уважил доказателственото
искане на ищеца, като е изискал информация от Окръжна прокуратура Шумен,
Районна прокуратура Ловеч и Окръжна прокуратура Ловеч изготвяни ли са от тях
предложения за упояването му за исковия период, каквито твърдения се излагат в
ИМ. От отговорите (л.181, л.191 и л.209) се установява, че нито една
прокуратура от изброените не е изготвяла такива предложения, не е издавала и
съответните прокурорски актове в тази връзка. В писмото на ОП Ловеч е посочено
още, че евентуални указания за упояване на ищеца от страна на прокуратурата би
трябвало да станат с прокурорски акт, но не биха почивали на никое законово
основание, тъй като биха представлявали указание за начин на лечение, което не
е в правомощията и компетентността на прокуратурата.
По делото са разпитани свидетели,
посочени от ищеца. Св. М.С. сочи, че е бил в една килия с Х. от м. юни или м.
юли 2012г., т.е. в самия край на исковия период. Твърди, че за 2-3 месеца до
септември-октомври 2012г. ищецът е бил неадекватен и неконтактен, всяка сутрин
го водели някъде към 9 ч. за около 5-10 минути, понякога и за около час и на
въпроса къде ходи, казвал, че са му дали някакви лекарства и са му били някакви
инжекции. Свидетелят не се е интересувал точно какви са, защото не е
специалист, но казал на ИСДВР да спрат да му бият инжекциите и след като спрели
да го извеждат всяка сутрин, Х. започнал да се оправя.
Свидетелят Д.С. излага, че е бил
с ищеца в първа група от октомври 2011г. за 1-2 месеца. Твърди, че за това
време Х. бил в лошо състояние, лежал в коридора и не можел да ходи, защото му
биели някакви инжекции, а след това го изпратили в болница.
Ищецът е оспорил съдържанието на
подписана от него декларация за информирано съгласие при приемането му в МЦ на
л.53 по делото, и въпреки че съдът не е открил такова производство поради
несвоевременно направеното искане, в решението си няма да коментира и взема
предвид тази декларация.
По искане на процесуалния
представител на ищеца във връзка с направеното оспорване на документ е разпитан
П.В., работещ като фелдшер в болницата към Затвора Ловеч. Последният излага, че
не си спомня конкретния случай, но само единият подпис под името му е негов, и
няма как л.св. да бъде приет в стационара, без да е подписал декларация. По
отношение проведеното лечение на ищеца сочи, че психиатърът назначава лечение
със съответните медикаменти и той като фелдшер изпълнява предписанията на
специалиста, но лекарят-психиатър решава каква да бъде терапията.
Въз основа на така приетото от
фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:
Предявеният в производството
осъдителен иск е с правно основание чл.284, ал.1 от ЗИНЗС. Съгласно цитираната
разпоредба, държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от свобода и
задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в
резултат на нарушения на чл.3 от същия закон, като тази отговорност се
реализира по реда на чл.203 и сл. от АПК.
В конкретния случай ищецът твърди
нанесени му неимуществени вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на администрацията
на Затвора Ловеч по незаконното му упояване и като ответници се сочат Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“, Министерство на правосъдието,
Министерство на здравеопазването, Министерство на вътрешните работи и Държавата
(Република България). Ищецът е обосновал отговорността на тези ответници (на л.18
и л.39 чрез назначения му служебен адвокат, по гр.д. № 1150/2018г. по описа на
СГС) със следното:
Спрямо ГДИН – за неосъществен
контрол върху дейността на служителите в Затвора Ловеч, които са допуснали
упояване на ищеца с медикаменти през исковия период.
Спрямо Министерство на
правосъдието – за неосъществен контрол върху дейността на ГДИН и нейните
служители, допуснали упояване на ищеца с медикаменти през исковия период.
Спрямо Министерство на
здравеопазването – за неосъществен контрол върху дейността на неговите служители
от затворническа болница към Затвора Ловеч, които са упоявали принудително
ищеца с медикаменти през исковия период.
Спрямо МВР – за лишаване на ищеца
от възможност да упражни процесуалните си права по НПК в хода на съдебното
производство пред Шуменски окръжен съд, вследствие на незаконното му упояване,
тъй като съгласно §17 от ПЗР на НПК изпълнението на кодекса се възлага на
министъра на правосъдието и на министъра на вътрешните работи.
Спрямо Държавата, представлявана
от министъра на финансите – за вреди, причинени от незаконни актове и действия
на държавни органи и длъжностни лица.
Съгласно чл.205 от АПК искът по
чл.203, ал.1 от АПК се предявява срещу юридическото лице, представлявано от
органа, от чийто незаконосъобразни действия и бездействия са причинени вредите.
ГДИН е самостоятелно юридическо лице към Министъра на правосъдието и
осъществява прякото ръководство и контрола върху дейността на местата за
лишаване от свобода, като в случая мястото на твърдяното увреждане и настоящия
адрес на увредения са в Затвора Ловеч – в района на компетентност на
Административен съд Ловеч. Доколкото предявеният иск се обосновава от
фактическа страна с незаконосъобразни действия и бездействия при осъществяване
на административна дейност от служители в ГДИН (администрацията на затвора и
медицинските специалисти в СБАЛЛС), следва да се приеме, че са налице
специфичните предпоставки по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, обуславящи допустимостта на
настоящия иск спрямо този ответник.
Искът е допустим и спрямо втория,
третия и четвъртия солидарни ответници – МП, МЗ и МВР, но подлежи на отхвърляне
спрямо тях като неоснователен, тъй като макар и с пасивна процесуална
легитимация (самостоятелни юридически лица), им липсва материалноправната
легитимация по предявения иск. Съгласно трайната практика на ВАС, в случаите, в
които искът по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, респ. по чл.284, ал.1 от ЗИНЗС е насочен
срещу юридическо лице по смисъла на чл.205 от АПК, въпросът дали този ответник
– ЮЛ е надлежен ответник (т.е. страна и по материалното правоотношение) е
въпрос не на допустимост на иска, а на неговата основателност – така Решение № 1714
от 07.02.2019г. на ВАС по адм. д. № 8505/2017г., III отд., Решение № 16215 от
21.12.2018г. на ВАС по адм. д. № 7737/2017г., III отд., Определение № 14256 от 21.11.2018г.
на ВАС по адм. д. № 13086/2018г., IV отд., Решение № 9762 от 17.07.2018г. на
ВАС по адм. д. № 3694/2017г., III отд., Определение № 1299 от 01.02.2017г. на
ВАС по адм. д. № 14186/2016г., III отд. и много други.
Тези трима ответници не отговарят
за условията в местата за лишаване от свобода, поради което не могат да им се
вменят задължения за осигуряване на условия за опазване на физическото и
психическото здраве на лишените от свобода, съответно да дължат обезщетение за
вреди от евентуалното неизпълнение на това задължение от администрацията на
затвора.
Министърът на правосъдието и ГДИН
се намират в отношения на субординация, като министърът осъществява общото
ръководство, но прякото управление на обществените отношения по изпълнението на
наказанията и контрола върху дейността в местата за лишаване от свобода е
възложена изрично на главната дирекция. От това пък следва, че пряко и
непосредствено отговорна структура от системата на изпълнителната власт,
отговорна за причинени имуществени и неимуществени вреди от въпросната дейност,
е само и единствено ГДИН. За Министерството на правосъдието не е налице
нормативно установена отговорност за обезщетяване на вредите, заявени от Х. в
обстоятелствената част на исковата молба, поради което исковата претенция против
този ответник е неоснователна.
Исковата претенция против Министерството
на здравеопазването също се явява неоснователна. Нормативният акт, който урежда
медицинското обслужване на лишените от свобода, е Наредба № 2 от 22.03.2010г.
за условията и реда за медицинско обслужване в местата за лишаване от свобода.
Медицинското обслужване се осъществява от медицински центрове и специализирани
болници за активно лечение, разкрити към местата за лишаване от свобода по реда
на чл.5, ал.1 от Закона за лечебните заведения, които са част от националната
система за здравеопазване и медицинска помощ и извършват дейността си в
съответствие с Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения
към Министерството на правосъдието. Съгласно чл.2, ал.1 от Правилника,
лечебните заведения към Министерството на правосъдието са специализирани
болници за активно лечение на лишените от свобода и лечебни заведения за
извънболнична помощ – медицински центрове. Дейността в лечебните заведения се
координира и контролира от министъра на правосъдието чрез Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“. Министерство на
здравеопазването има право и задължение само на методически контрол върху
лечебните заведения по чл.129 и сл. от ЗИНЗС. Служителите в медицинските
центрове и СБАЛЛС към местата за лишаване от свобода не са в служебни или
трудови правоотношения с Министерство на здравеопазването, поради което за него
също не е налице нормативно установена отговорност за обезщетяване на претендираните
от Х. вреди.
Отговорността на Министерството
на вътрешните работи е ангажирана с доводи, че на министъра съгласно §17 от ПЗР
на НПК е възложено изпълнението на кодекса, а вследствие на незаконното упояване на ищеца
той е бил лишен от възможност да упражни процесуалните си права по НПК в хода
на съдебното производство пред Шуменски окръжен съд. В случая обаче не се
твърди и не се установява служители на последното министерство да са имали каквото
и да е отношение както към лечението на ищеца в СБАЛЛС към Затвора Ловеч, така
и към съдебното производство пред ОС Шумен, оттам и връзка с твърдените вреди. Поради
изложеното искът против този ответник също се явява неоснователен.
За разлика от първите четирима
ответници, Държавата в лицето на Министъра на финансите няма нито процесуална, нито
материалноправна легитимация да бъде ответник по предявения срещу нея
самостоятелен иск.
Съгласно чл.31 от Гражданскопроцесуалния
кодекс, държавата се представлява от министъра на финансите, освен когато в
закон е предвидено друго. Това друго в случая е предвидено в глава единадесета
от АПК, в разпоредбата на чл.205 – искът за обезщетение се предявява срещу
юридическото лице, представлявано от органа, от чийто незаконосъобразен акт,
действие или бездействие са причинени вредите. В конкретната хипотеза,
Държавата не е юридическо лице, в състава на който е органът, от чието
бездействие се претендират вредите. По предписанието на чл.285, ал.2 вр. с
чл.284, ал.1 от ЗИНЗС, Държавата в лицето
на специализираните органи по изпълнение на наказанията отговаря за
вредите, причинени на лишени от свобода и задържани под стража от тези органи в
резултат на нарушения на чл.3. Следователно по закон пасивно легитимиран
ответник по иска е съответното юридическо лице като държавен орган, но не и
самата държава.
Константна е практиката на ВКС,
ВАС и административните съдилища, че иск за обезщетение пряко срещу държавата е
допустим само ако не е предвиден специален ред или закон за такова
обезщетяване. Такъв ред обаче е предвиден както в чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, така и с
разпоредбата на чл.284 и сл. от ЗИНЗС.
На основание чл.7 от Конституцията на РБ, държавата отговоря за вредите,
причинени от незаконни актове или действия на нейните органи и длъжностни лица,
но тази отговорност се реализира пряко само когато не може да се реализира в
специалните хипотези на ЗОДОВ и ЗИНЗС. В случая увреденото лице разполага с
ефикасно средство за защита и това е именно реда по цитираните разпоредби на
специалните закони.
На основание гореизложеното самостоятелният
иск, предявен срещу Република България (срещу Държавата) ще следва да се остави
без разглеждане като процесуално недопустим и производството по делото в тази
част да бъде прекратено.
Разгледан по същество, съдът
намира за неоснователен и недоказан иска, предявен срещу ГДИН. Съображенията за
това са следните:
Материалноправните основания за
възникване правото на обезщетение за ищеца са три: да е налице
незаконосъобразен акт, действие или бездействие на административен орган или
длъжностно лице, осъществени при или по повод изпълнение на административна
дейност; на ищеца да е причинена имуществена или неимуществена вреда в
нарушение на забраната на чл.3 от ЗИНЗС; тази вреда да е пряка и непосредствена
последица от незаконосъобразния акт, действие или бездействие.
С оглед събраните по делото
доказателства съдът намира, че в случая тези предпоставки не са налице, по
следните съображения:
В чл.3, ал.1 от ЗИНЗС е
регламентирано, че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат
подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2
на последния член е посочено, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване,
необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия,
бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат
чувство на страх, незащитеност или малоценност.
Съгласно чл.284, ал.1 от ЗИНЗС,
на което основание е предявен иска, държавата отговаря за вредите, причинени на
лишени от свобода и задържани под стража от специализираните органи по
изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3.
Докато за неимуществените вреди е
въведена законовата презумпция, че настъпването им се предполага до доказване
на противното (чл.284, ал.5 от ЗИНЗС), то доказването на фактическите
основания, причинили вредите, е подчинено на изискванията на общия исков процес
и е в тежест на страната, която ги твърди – в случая на ищеца.
Твърденията в исковата молба за
незаконосъобразни действия на медицинските специалисти и бездействия на
администрацията на Затвора Ловеч са, че ищецът е бил незаконно упояван против
волята му, и от това не е могъл да реализира процесуалните си права в хода на
съдебното производство пред Окръжен съд Шумен.
По отношение на второто оплакване
съдът намира за голословни и недоказани твърденията, че по време на процеса
пред ОС Шумен ищецът е бил неадекватен, не е могъл да осъзнае в какво го
обвиняват, да задава въпроси на свидетели, да прави доказателствени искания и
да участва активно, за да защити правата си. Видно от материалите по НОХД №
318/2011г. на Окръжен съд Шумен и делата пред АпС Варна и ВКС, Х. се е явявал
лично във всички съдебни заседания. Както бе изложено във фактическата част на
решението, ищецът и в петте открити първоинстанционни съдебни заседания е упражнил
процесуалните си права на защита, като е потвърдил, че разбира в какво е
обвинен, произнасял се е по доказателствата и разпитите на свидетели, задавал е
въпроси на свидетелите, правил е доказателствени искания; собственоръчно е
подал както въззивна жалба пред Апелативен съд Варна, така и касационна жалба
пред ВКС и в нито един момент не е твърдял, че правата му са нарушени по някакъв
начин, че не разбира обвинението или че е незаконно упояван и това нарушава
правото му на защита. Недоказана е и загубата на памет най-малкото поради
обстоятелството, че в о.с.з. на 14.10.2011г. ищецът ясно е заявил, че е разбрал
последиците от прочитане на показанията още в предното съдебно заседание, т.е.
ясно помни събития, случили се преди това. Освен горното Х. е бил представляван от адвокат пред трите инстанции, който е
осъществил ефективна защита на обвиняемия.
Недоказано е и първото оплакване
– за принудително упояване на ищеца по прокурорско нареждане. Противно на
твърденията му, нито една прокуратура не е изготвяла искания за упояването му,
а и такива искания биха били незаконосъобразни, тъй като определят начина на
лечение, а последното е само в прерогативите на медицински специалисти.
Не се установява и да е налице
незаконно упояване на ищеца с Клопиксол. От медицинските доказателства и
справки по делото безспорно се установява, че Х. е приемал горния медикамент
само при престоя му в СБАЛЛС към Затвора Ловеч за периодите от 01.12.2011г. до
05.01.2012г. и от 17.01.2012г. до 13.07.2012г., като лекарството му е изписано
от медицински специалист поради суицидни намерения и действия. Съгласно
посоченото от специалиста, лекарството „Клопиксол” се използва в цял свят при
психотични състояния и за медикаментозна профилактика при суицид (двукратен
опит за какъвто безспорно е установен), като при пациенти с психоза, които са
неадекватни и неконтактни, именно тези препарати ги връщат в състояние на
контактност и адекватност. Видно от изготвените медицински справки от
лекуващите го лекари, лечението с този медикамент се е отразило добре на л.св.,
леки странични ефекти са били наблюдавани за кратко само при първия престой, но
бързо са отшумяли поради приема на коректив – антихолинергичния препарат
Акинестат. При втория престой не са наблюдавани странични ефекти, няма и
оплаквания на ищеца в тази връзка в медицинското му досие, като той не е търсил
психиатрична помощ в амбулаторни или в стационарни условия по никакъв повод.
Извън посочените два периода на
престой в СБАЛЛС, няма никакви доказателства освен твърденията на ищеца, че той
е приемал Клопиксол или друг подобен медикамент от 22.06.2011г. до
01.12.2011г., от 05.01.2012г. до 17.01.2012г. и от 05.07.2012г. до 25.08.2012г.
Лечението му с Клопиксол пък за двата периода на престой в СБАЛЛС е ставало по
медицинско предписание, съгласно назначената му терапия и му е повлияло
положително, като липсват каквито и да е доказателства за обратното.
В тази връзка съдът не кредитира
показанията на двамата свидетели – лишени от свобода, тъй като същите
противоречат на всички писмени доказателства по делото (на медицинския картон
на ищеца, на документите в медицинското му досие и на тези от проведеното му лечение
в СБАЛЛС, както и на медицинските справки от лекуващите го лекари). Никъде в
медицинската документация не е отразено, че от м. юли 2012г. на ищеца е
провеждано лечение всеки ден с инжекции или таблетки (както твърди св. С.),
нито че такова лечение му е провеждано преди 01.12.2011г. (както твърди св. С.).
От медицинските справки безспорно се установява, че лечение му е провеждано
само за двата периода на престой в СБАЛЛС, а за останалото време от исковия
период в Медицинския център не е провеждано амбулаторно лечение с психо
фармакологични средства.
Недоказани са и твърденията на
ищеца, че се е налагало да си внася отвън лекарства, за да се излекува от
„незаконното дрогиране”. В ИМ няма никаква конкретика какви са били тези
медикаменти, кой и кога му ги е предписал, кога и как са били внесени и как ги
е приемал. От друга страна от медицинската справка на л.199 се установява, че
за исковия период няма данни за внесени отвън медикаменти за Х., т.е. че същият
е приемал внесени отвън каквито и да е лекарства.
Задълженията на длъжностните лица
от Затвора Ловеч, касаещи организацията на медицинското обслужване и
осигуряване на съответно лечение на лицата в местата за лишаване от свобода, са
регламентирани в ЗИНЗС и Наредба № 2 от 22.03.2010г. за условията и реда за
медицинското обслужване в местата за лишаване от свобода, издадена от Министъра
на здравеопазването и Министъра на правосъдието. Правомощия на затворническата
администрация във връзка с медицински въпроси са регламентирани в чл.128 и
следващите от ЗИНЗС. Задължението, произтичащо от текста на посочената законова
разпоредба, е свързано със създаване на условия за опазване на физическото и
психическото здраве на лишените от свобода, какъвто е ищецът, и по същество
съставлява административна дейност по смисъла на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ. Анализът
на посочената нормативна уредба сочи, че нормативно установеното задължение на
администрацията в местата за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода, е
създаването на условия за опазване на физическото и психичното здраве на лицата,
изтърпяващи това наказание. В конкретния казус обаче, по делото не е доказано,
че са допуснати незаконосъобразни бездействия, както и действия, нарушаващи
правилата за осигуряване на адекватни медицински грижи и диагностициране.
Безспорно по делото е, че в
мястото за лишаване от свобода – Затвора Ловеч, където изтърпява наказанието си
ищецът, е организирано медицинското обслужване – създадени са Медицински център
и Специализирана болница за активно лечение със съответните специалисти; спрямо
него е извършена медицинска дейност по преценка на необходимостта от оказването
на медицинска помощ и провеждането на медицинско лечение, т.е. своевременно са му
предоставени адекватни медицински грижи и медицинска помощ и няма никакви доказателства
да му е отказано предписано лечение, съответно да не са изпълнени медицински
предписания. Съгласно
разпоредбите на глава десета от ЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява
медицинско обслужване, отговарящо на медицинските стандарти. По какъв начин ще
се проведе лечението се преценява от компетентни лекари.
Тук следва да се отбележи, че
съгласно константната и непротиворечива практика на ВАС, налице е разлика между
дължимата се административна дейност по материално-битово осигуряване, наличие
на медицински специалисти, оборудване с медицинска техника, снабдяване с
лекарства и др., които се организират от ГДИН, и медицинската такава –
профилактична, диагностична, лечебна и др., като качеството на последната
следва да се основава на медицински стандарти и добра медицинска практика, но
не представлява административна дейност, и контролът върху обема и
качеството й е извън обхвата на защитата по Глава шеста от ЗИНЗС. В случая
твърденията на ищеца по същество се отнасят до качеството на медицинската дейност,
но административният орган не отговаря за начина, по който е лекуван ищеца, и
за медикаментите, които са му предписани. Това следва от разпоредбите на чл.3 и
чл.4 от Правилника за устройството и дейността на лечебните заведения към
Министерството на правосъдието, приет с ПМС № 159 от 17.07.2003г., както и тези
на чл.3, чл.4 и чл.5 от Наредба № 2/22.03.2010г. Този извод се потвърждава
безспорно и от разпоредбата на чл.5, ал.3 от Наредбата, който регламентира
задължителния характер на предписанията на медицинските специалисти за
началниците на затворите, поправителните домове и арестите, и предвижда
медицинското решение да се взема единствено в интерес на здравето на лишения от
свобода.
В тази насока са Решение № 4506/27.03.2019г.
на ВАС по адм.д. № 14358/2017г., III отд., Решение № 9385/09.07.2018г. на ВАС по
адм.д. № 6559/2017г., III отд., Решение № 12445/17.10.2017г. на ВАС по адм.д. №
6338/2016г., III отд., Решение № 918/24.01.2017г. на ВАС по адм.д. № 10551/2016г.,
III отд. и др.
От коментираните вече медицински
справки се установява, че и при двата опита за самоубийство на ищеца администрацията
на затвора незабавно е насочила Х. за лечение първо към МЦ, а оттам в СБАЛЛС; лекарите
от СБАЛЛС са изпълнили задължението си да го прегледат и назначат съответното
на диагнозата и по тяхна преценка лечение. Назначени са му и допълнителни
изследвания (кръв, урина и др.), извършена му е имунизация Манту, което води до
извода, че ответникът е изпълнил вмененото му с разпоредбите на чл.2, т.3 и
чл.128, ал.1 от ЗИНЗС задължение. Претенцията за претърпени вреди, произтичащи
от твърдяното, но неустановено от доказателствата по делото неадекватно и принудително
медицинско лечение, не основава отговорността на ответника ГДИН по чл.284, ал.1
във вр. с чл.3, ал.2 от ЗИНЗС, тъй като не касае дължимо и неосъществено
медицинско обслужване.
Поради изложеното и съобразно
приетите по делото доказателства съдът приема, че в случая не са налице
незаконосъобразни действия и бездействия на ГДИН или на негови служители,
следователно не е налице първата предпоставка за уважаване на процесния иск – незаконосъобразно
действие или бездействие на административен орган или длъжностно лице,
осъществени при или по повод изпълнение на административна дейност.
Не е налице и следващата предпоставка
– вредите да са причинени в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС.
Не би могло да се приеме, че хоспитализирането
на ищеца за лечение в СБАЛЛС и предписаната му терапия са в нарушение на чл.3
от ЗИНЗС. На първо място това е било наложително поради опитите за самоубийство,
а ищецът е изявил писмено съгласие да бъде осъществено лечението с подписването
на декларации за информирано съгласие и при двата приема в болницата (л.113 и
л.136). На следващо място лицата, които извършват медицинско обслужване в
местата за лишаване от свобода, разполагат с правомощието (т.е. това е
едновременно тяхно право, но и задължение) да осъществят лечение на съответното
лице при необходимост за това. Тази преценка е изцяло на медицинските органи на
затвора и не подлежи на ревизия от съда, доколкото се установи, че и двата пъти
след приемането на ищеца в СБАЛЛС е била предписана и изпълнена терапия, която е
довела до подобряване на състоянието му. Налага се извод, че действието на
служителите на ответника не може да се приеме за увреждащо, т.е. ищецът да е
бил поставен в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода, изразяващо се в липса на медицинско обслужване или пък, че се е
стигнало до уронване на човешкото достойнство на ищеца, до пораждане на чувство
на страх, незащитеност или малоценност у него. Вземането на мерки, свързани със
запазването на доброто физическо и/или психическо здраве на едно лице
(включително и по отношение на ищеца), не могат да се считат и за
неблагоприятни и поставящи го в унизително състояние. Горното от своя страна
също сочи на неоснователност на предявения иск по чл.284 от ЗИНЗС.
С оглед на липсата на нарушение
на чл.3 от ЗИНЗС се явява неприложима презумпцията за настъпили вреди съгласно
разпоредбата на чл.284, ал.5 ЗИНЗС, а и твърдението за настъпили неимуществени
вреди е опровергано от събраните доказателства.
Представената от Х. комплексна
съдебно-психиатрична и съдебно-психологична експертиза е неотносима в
настоящото производство и не следва да се обсъжда от съда, тъй като е изготвена
през 2014г. и обхваща период далеч след исковия, както и касае правоотношения
извън процесните.
Доводите в исковата молба,
свързани с претърпени вреди от това, че Х. е осъден в един несправедлив процес
като напълно невинен, без доказателства и с прокурорски лъжесвидетели, и
най-вече незаконно лишен от свобода вече 9 години, също са неотносими в
настоящото производство. Присъдата на ищеца е постановена в редовно проведен
съдебен процес, потвърдена е от въззивна и касационна инстанция, поради което
се ползва със силата на пресъдено нещо и е задължителна за всички държавни
органи и институции. Законосъобразността на проведения наказателен процес и
постановената присъда не могат да бъдат разглеждани нито по реда на чл.1, ал.1 от ЗОДОВ, нито по реда на чл.284, ал.1 от ЗИНЗС.
В обобщение на изложеното настоящият
състав приема, че не е налице нарушение на чл.3 от ЗИНЗС, претърпени
неимуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между двата елемента от
фактическия състав на отговорността на ГДИН за вреди. В този смисъл съдът
приема, че исковата претенция против този ответник е неоснователна и недоказана
и като такава подлежи на отхвърляне. Неоснователността на главния иск води до
неоснователност и на акцесорния такъв за присъждане на лихви.
Налице е и още едно самостоятелно
основание за отхвърляне на предявения от Х. иск – изтекла погасителна
давност. По закон давността не се прилага служебно, поради което длъжникът
трябва да възрази и да заяви изрично пред съответния орган, че задължението му
е погасено по давност. Всичките петима ответници в отговорите си на исковата
молба са направили изрични възражения за изтекла погасителна давност на иска.
Съдът намира възраженията за основателни.
Съгласно чл.110 от ЗЗД във вр. с
§1 от ЗОДОВ давността за предявяване на иск по чл.1 от ЗОДОВ, респективно
чл.284 от ЗИНЗС с оглед липсата на специални разпоредби в двата закона е 5
години. В Тълкувателно Решение № 3 от 22.04.2005г. по Тълкувателно дело №
3/2004г. на ОСГК на ВКС е прието кой е началният момент на погасителната
давност при исковете за обезщетение от причинени вреди от незаконни действия,
респективно бездействия на административния орган. Съобразно т.4 от цитираното
тълкувателно решение, при незаконни актове на администрацията началният момент
на забавата и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на
обезщетението, както и началният момент
на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е
влизане в сила на решението, с което се отменят унищожаемите административни
актове, при нищожните – това е моментът на тяхното издаване, а за незаконни действия или бездействия на
административните органи – от момента на преустановяването им.
Съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ,
„Тълкувателните решения и тълкувателните постановления са задължителни за
органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното
самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове”.
В случая най-късният момент на преустановяване
на твърдяните от ищеца действия и бездействия от длъжностни лица в затвора е 25.08.2012г.,
която е и крайната дата на исковия период. По делото не са изложени твърдения
за действия, касаещи период след тази дата, поради което това е и моментът на
преустановяване на претендираните от ищеца незаконосъобразни действия и
бездействия на администрацията. След като от ответниците е направено изрично
възражение за погасяване по давност на исковата претенция, в съответствие с
разпоредбата на чл.120 от ЗЗД съдът приема, че от 25.08.2012г. е започнала да
тече петгодишната погасителна давност, която е изтекла на 25.08.2017г. При това
положение и отделно и независимо от конкретната фактическа неустановеност на
елементите от приложимия състав на отговорността на държавата, след като исковата
молба, инициирала настоящото производство, е предявена на 26.01.2018г.,
релевираната претенция за периода от 22.06.2011г. до 25.08.2012г. е погасена по
давност и искът подлежи на отхвърляне и на това основание.
Съдът намира за неоснователна
претенцията на процесуалните представители на част от ответниците за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно практиката на ВАС, разпоредбите на
чл.10, ал.2 и ал.3 от ЗОДОВ, респективно на чл.286, ал.2 и ал.3 от ЗИНЗС се
явяват специални спрямо тези на чл.78 от ГПК и чл.143 от АПК. Те не предвиждат,
че при отхвърляне изцяло или частично на предявените искове, на ответника се
дължи заплащане на юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Ловешки
административен съд, втори административен състав,
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ без разглеждане предявения
от В.А.Х. с ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от
свобода в Затвора Ловеч, иск в размер на 250 000 лева ведно със законната
лихва против Държавата, представлявана от Министъра на финансите, и прекратява
производството по делото в тази му част.
ОТХВЪРЛЯ предявения от В.А.Х. с
ЕГН **********, понастоящем изтърпяващ наказание лишаване от свобода в Затвора
Ловеч, иск за сумата от 250 000 лева ведно със законната лихва, предявен
солидарно против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, Министерство на
правосъдието, Министерство на здравеопазването и Министерство на вътрешните
работи, представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди за периода
от 22.06.2011г. до 25.08.2012г., вследствие незаконосъобразни действия и бездействия
на тези ответници.
Решението в прекратителната част
е с характера на определение и може да бъде обжалвано чрез АС Ловеч пред
Върховния административен съд в седемдневен срок от съобщението до страните, че
е изготвено, а в останалата част може да бъде обжалвано чрез АС Ловеч пред
Върховния административен съд в четиринадесетдневен срок от съобщаването му.
Препис от решението да се изпрати
на страните по делото.