Р   Е   Ш   Е   Н   И   Е   

гр. София, 08.10.2018 г.

В     И М Е Т О     Н А     Н А Р О Д А

СОФИЙСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ДОНКОВА   

                                                           ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.

                                                                                  ВАНЯ ИВАНОВА

 

при участието на секретаря Теодора Вутева, като разгледа докладваното от съдията ДОНКОВА гр. д. № 295 по описа за две хиляди и осемнадесета година и за да се произнесе, взе предвид:

 

 

Производството е по чл.258 и сл. ГПК.

С решение № 10 от 12.02.2018 г. по гр. д. № 568/2017 г. по описа на Свогенския районен съд е отхвърлен предявения от С.Г.Г. срещу И.Г.Г. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.59, ал.3 ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че учреденото в негова полза право на ползване по силата на договор за дарение, сключен с нотариален акт № 148, т.1, н. д. № 134/2012 г., на следния недвижим имот: УПИ III-345 в кв.29 по плана на с. В.Т., вилна зона „К., Г.и П.“, с площ от 777 кв. м., заедно с построената в него жилищна сграда със застроена площ 46 кв. м., с всички находящи се в него насаждения и подобрения, е погасено поради неупражняването му в периода 17.05.2012 г. – 23.08.2017 г. Ищцата е осъдена да заплати на ответника разноски в размер на 570 лв.

           Решението е обжалвано изцяло от ищцата с доводи за противоречие с материалния закон и необоснованост, с искане за неговата отмяна и постановяването на ново по същество, с което да се уважи предявения иск. В жалбата са изложени съображения за това, че съдът неправилно е приел за недоказани направените в исковата молба твърдения за погасяване на учреденото право поради неупражняването му в петгодишен срок. Съдържанието на правото на ползване включва използването на имота според неговото предназначение, което не е било налице в настоящата хипотеза - ответникът не го е посещавал; не е заплащал всички изискуеми се данъци и такси за имота, както и консумативните разходи; същият е бил обитаван постоянно от неговите родители, които също са имали запазено право на ползване. Не може да се приеме, че правото е било упражнявано посредством тези лица, тъй като те не са чужди на вътрешните отношения с ответника, а също са ползватели.   

Ответникът по жалба, чрез процесуалния си представител, оспорва същата. Посочва, че правото е било упражнявано чрез други лица /родителите на страните/.

Съдът като обсъди доводите на страните прие следното:

Ищцата е предявила срещу ответника иск за признаване за установено прекратяването на правото на ползване върху процесния имот поради неупражняването му в петгодишен срок. Изложила е твърдение, че с договор за дарение, сключен с нотариален акт № 148/2012 г., родителите им са прехвърлили в нейна полза правото на собственост върху описания имот, като са запазили правото на ползване върху него. С цитирания нотариален акт е било учредено и право на ползване на ответника, което той не е упражнявал от момента на сключване на сделката до момента на предявяване на исковата молба.

Исковете са по чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.111 и чл.59, ал.3 във вр. с чл.56  ЗС.

В отговора на исковата молба ответникът е въвел твърдения за недопустимост на предявения отрицателен установителен иск поради липсата на правен интерес. В защитата си по същество е оспорил иска, като е посочил, че е извършвал фактически действия, представляващи част от съдържанието на правото на ползване.    

Съдът като прецени събраните по делото доказателства прие за установено следното:

            Видно от нотариален акт № 148, т.1, н. д. № 134/2012 г. за дарение на недвижим имот, със същия Г. И.Г. и Я. Н.Г. са прехвърлили в полза на дъщеря си С.Г.Г. правото на собственост върху следния недвижим имот: УПИ III-345 в кв.29 по плана на с. В.Т., вилна зона „К., Г.и П.“, с площ от 777 кв. м., заедно с построената в него жилищна сграда със застроена площ 46 кв. м., с всички находящи се в него насаждения и подобрения. Дарителите са запазили правото си на ползване върху гореописания имот, като са учредили и право на ползване на сина им И.Г.Г., „безвъзмездно и до края на живота на който и да е от тях“ /т.3/.

            Дарителят Г. И.Г. е починал на 28.07.2017 г. /удостоверение за наследници изх. № 1326 от 07.08.2017 г./.

            Видно от разписки за заплащан данък недвижими имоти и такса битови отпадъци за процесния имот, ответникът ги е заплащал в периода 2013 г. – 2016 г. Консумативните разходи за времето от месец януари 2012 г. до месец февруари 2014 г. са заплащани от Г. И.Г. /извлечение от сметка/, а данъците и таксите – от Г. И.Г. и Я. Н.Г. /приходни квитанции за периода 2013 г. – 2017 г./.           

            От събраните гласни доказателства чрез разпит на свидетеля С., ангажиран от ответника, се установяват следните относими факти: той не е живял постоянно в имота, но го е посещавал; пред лятото неговите родители са живеели в него; И.Г. е помагал за поддържането на градината. Според показанията на свидетеля Г., посочен от ищцата, който живее в същото населено място, имотът се е ползвал от родителите на страните. Свидетелят сочи, че не е виждал ответника да посещава имота.        

            При горните факти съдът прие следното от правна страна:

            Искът е допустим. С учреденото право на ползване се ограничава правомощието владение на собственика, поради което за ищцата съществува правен интерес от предявяването му. Налице е конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същи обект. При уважаване на иска правото на ответника ще бъде отречено със сила на пресъдено нещо, като нейното правопредпазващо действие ще е от значение за правото на ищцата.

            Разгледан по същество, същият е неоснователен. 

            Правото на ползване в полза на ответника е било надлежно учредено с договора за дарение на недвижим имот, сключен с нотариален акт № 148/2012 г. Същото е било запазено и в полза на дарителите – родители на страните по делото.  

            Това право включва в съдържанието си правомощието владение, което съществува едновременно с ограниченото правомощие владение на собственика, както и правомощието ползване, което обхваща възможността ползвателят да си служи с вещта, като то може да се упражнява лично или чрез друг /съдържанието на последното правомощие обаче е по-ограничено в сравнение с това на собственика/. Вещта може да бъде ползвана само съобразно предназначението й и без да се променя съществено. В задълженията на ползвателя се включват това да се грижи за запазването и поддържането на вещта в същото състояние, както и извършването на дребните поправки.

            Правото на ползване на ответника не е било погасено поради неупражняването му в петгодишен срок. Съображенията за това са следните:

            С оглед на изложеното по-горе за съдържанието на правото на ползване, неупражняването му по смисъла на чл.59, ал.3 ЗС предполага неосъществяване на нито едно от изброените по- горе правомощия. Същото освен това не може да се разглежда единствено като постоянно обитаване на имота, а като всяка форма на неговото фактическо и правно използване /например временно пребиваване в него, място за съхранение на лични вещи, предоставянето му под наем или заем за послужване на други лица, изпълнение на задължения с оглед съхранението му, заплащане на дължимите данъци и такси/ и има широко съдържание. В цитирания смисъл е решение № 14 от 20.03.2015 г. по гр. д. № 5426/2014 г. на ВКС, второ гражданско отделение, постановено по реда на чл.290 ГПК.

            В случаите когато правото съществува в полза на няколко лица, всяко от тях може да ползва цялата вещ при зачитане обаче правата и на другия ползвател, като това негово право е противопоставимо на всички трети лица, включително и на собственика на имота. Правото на ползване може да бъде ограничено само от правата на другия ползвател и то само доколкото последният изяви желание да ги упражнява лично или чрез другиго в рамките на правомощията по чл.56, ал.1 ЗС /решение № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 30 от 2011 г. на ВКС, второ г. о./.

           В настоящата хипотеза следва да се приеме, че ответникът е извършвал фактически действия, представляващи част от съдържанието на правото на ползване и изразяващи се в посещаването на имота, заплащането на данъци и такси за него, извършването на действия, свързани със запазването му. Осъществяването на тези действия трябва да се приеме за установено въз основа на показанията на свидетеля С., които съдът кредитира като достоверни, тъй като същите кореспондират и на събраните писмени доказателства. Той е предоставил и безвъзмездно ползването на своята идеална част от имота на другите ползватели – своите родители под формата на заем за послужване.           

           От гореизложеното следва, че правото на ползване не е било погасено на твърдяното основание – чл.59, ал.3 ЗС.

            Изводите на настоящата инстанция съвпадат с тези на районния съд, поради което обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като се имат предвид и мотивите на въззивната инстанция.

            С оглед изхода на делото жалбоподателката трябва да заплати на ответника по жалба направените разноски в размер на 570 лв. /за адвокатско възнаграждение/ пред настоящата инстанция. Неоснователно е възражението за прекомерност на същото, предвид фактическата и правна сложност на делото /според чл.7, ал.1, т.4 и чл.9, ал.1 от Наредба № 1 от 09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения установеното минимално такова е 600 лв., без явяване в съдебно заседание/. 

           Воден от горното, съдът

 

 

                                                        Р    Е    Ш    И:

 

 

     

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 10 от 12.02.2018 г., постановено по гр. д. № 568/2017 г. по описа на Свогенския районен съд.

         Осъжда С.Г.Г. със съдебен адрес:***, адв. Г.Г. и адв. Ц.Г., да заплати на И.Г.Г. ***, сумата 570 лв. /петстотин и седемдесет лева/, представляваща направени разноски във въззивното производство.

         Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от връчването му на страните.

                                   

                                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                          

                                                                                                    

                                                                                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                       

                                                                                                                         

                                                                                                                           2.