О П
Р Е Д
Е Л Е Н
И Е
Гр.София,
… юли 2020 година
Софийски градски съд,
ТО, 6-6 състав, в закрито заседание на двадесети юли две хиляди и двадесета
година, в състав:
СЪДИЯ:
ЕЛЕНА РАДЕВА
След като изслуша
докладваното от съдията Радева т.д.№1874 по описа за 2019 година, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Подадена е искова молба, наименована „молба“ от
дружество Nr.X BV,
със съдебен адрес ***, насочена срещу ПФК“Л.“ АД, с която се претендира
заплащане на сумата от 41 500евро, представляваща възнаграждение за
извършено от ищеца посредничество по смисъла на чл.35 ЗФВС, въз основа на договор
от 02.07.2014г., ведно със законната лихва, от датата на подаване на исковата
молба до окончателното изплащане на тази сума. Претендира и разноски в това
производство.
Ищецът твърди, че по силата на договорната връзка
е посредничил при договоравяне за придобиване на състезателни права в полза на
ответника на футболистите Д.Р.М.и Г.М.Р., които са били в трудови
правоотношение с ответника от 02.07.2010година до 02.07.2014 година и от
11.02.2013 до м. януари 2014 година.
Твърди, че на 02.07.2014 година е подписан договор
между страните в това производство, с който са потвърдени писмено финансовите
им отношения вследствие на извършени от ищеца посреднически услуги в полза на
ответника, които попадат в хипотезата на чл.35г. ЗФВС. В този догово ответникът
е признал извършената от ищеца, в полза на ответника, работа, изразяваща се в
договарянето на трудовите договори на двамата футболисти, чрез които са
придобили състезателни права за ответника, в качеството му на спортен клуб. В
същия договор е обективирано постигнатото съгласие, че общата сума, която
ищецът следва да получи за извършената работа е в размер на 51 500евро,
платима на тривноски, както следва: 21 500евро, платими най0късно до
25.07.2014година; 15 000 евро, платими най-късно до 30 .09.2014 година и
15 000 евро, платими най- късно до 15.11.2014година, след издаване на
фактура от агента към клуба.
Ищецът твърди, че е издал фактури за съответните
дължими вноски и ги е изпратил на ответника. Последният, след получаването на
документите, не се противопоставил, а е признал задължението си.
През м.февруари 2018 година ответникът е заплатил
на ищеца сумата от 10 000 евро, но към днешна дата не плаща дължимия
остатък от 41 500евро.
Моли съда да уважи съдебно заявеното вземане.
В срока за отговор ответникът „ПРОФЕСИОНАЛЕН
ФУТБОЛЕН КЛУБ Л.“ АД, ЕИК *******, оспорва допустимост на предявения иск, а в
условие на евентуалност и неговата основателност.
Възраженията по допустимост са следните:
Твърди, че за ищеца липсва правен интерес от
предявяване на този иск, тъй като за същото вземане на ищеца е била издадена
заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, правата по която са били проведени
успешно, тъй като вземането е събрано в рамките на изпълнителното производство.
Ответникът излага следните твърдения и доводи във
връзка с възражението си за недопустимост на предявената осъдителна претенция:
С изпълнителен лист от 18.12.2017г., издаден по
ч.гр.д. №42253/2017г. по описа на СРС, 67 с-в въз основа на влязла в сила
заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК (доказателства №1 и
2), ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата от 10 000 (десет хиляди)
евро, представляваща дължимо
възнаграждение по
договор от 02.07.2014г.. ведно със законна лихва за периода от
28.06.2017г. до излащане на вземането, и разноски по делото.
Въз основа на издаден в полза на ищеца
изпълнителен лист, срещу ответното дружество е образувано изпълнително дело №
20187900400090 по описа на ЧСИ Р.М., с per. №
790 и район на действие СГС. Изпълнителното производство е приключило с разпореждане
с изх.№ 357/30.01.2018г., на основание чл.433, ал.2 ГПК, а именно поради изпълнение на задължението
от страна на длъжника „П.ф.к.Л.” АД в пълния
му размер.
Видно от книжата по
горепосоченото заповедно производство по ч.гр.д. № 42253/2017г. по описа на
СРС, 67 с-в и образуваното въз основа на него изпълнително дело, ищцовото дружество е
инициирало същите за събиране на сумата от 10 000 (десет хиляди) евро, която е
посочило, че представлява дължимо възнаграждение по процесния договор от
02.07.2014г. В заповедта за изпълнение на парично задължение изрично е
посочено, че вземането произтича от сключен между страните договор за
посредничество при договаряне за придобиване на състезателни права на двама
футболисти и съставлява уговореното възнаграждение. Така
претендираната по заповедното производство сума, за която ищецът се е снабдил с
изпълнителен лист, не е посочена като
частично заявена претенция по процесния договор. Нито в заповедта за изпълнение по чл.410 ГПК, нито в изпълнителния лист или актовете на частния съдебен изпълнител, вземането не е
индивидуализирано като част или конкретна вноска от твърдяното възнаграждение по
договора от 02.07.2014г.
Последното налага извод, че така претендираната от ищеца чрез заповедно производство сума в размер
на 10 000 евро е пълният размер на претендираното от него вземане по процесния договор, което
се е погасило с неговото събиране
чрез принудителното изпълнение.
Последният
извод намира подкрепа в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ №3 от 22.04.2019 г. по
тълкувателно дело № 3/2016г. на ОСГТК ВКС, където съдът приема, че когато
ищецът не е посочил, че предявява иска като частичен, се счита, че искът е
предявен за цялото субективно материално право, респективно за пълния размер на
вземането при парични притезания, като ако от събраните по делото доказателства
се установява, че вземането е в по-голям размер от заявения с исковата молба,
това обстоятелство не дава основание за извод, че предявеният иск е частичен.
Съгласно чл.69, ал.1, т.1 от ГПК
размерът на цената на иска е търсената сума, която се определя от ищеца,
съгласно принципа на диспозитивното начало. Същият при предявяването на
искането си до съда следва да уточни дали предявената сума е цялата цена на
иска или същият е предявен само за част от нея. Затова съдебната практика
приема, че когато искът не е предявен като частичен, то следва да
се счита, че предявената сума представлява
пълния размер на иска за парично вземане.
В
духа на гореизложеното е и застъпеното в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 09.12.2013
г. по тълкувателно дело № 1 /2013 г.
на ОСГТК ВКС, становище, че обективните предели на силата на пресъдено нещо
обхващат и размера на спорното материално право, въведено чрез иска като
предмет на делото, поради което влязлото в сила решение би била пречка да се
предяви иск за разликата, ако първоначалният иск не е бил предявен като
частичен. Това е така поради недопустимост да се пререшава спорът за размера на
вземането в нов исков процес.
Предвид всичко, изложено по-горе, се налага изводът,
че при вече развилото се
между същите страни заповедно производство
в рамките на което ищецът е претендирал възнаграждение по процесния договор, в
размер на 10 000 евро, без да заяви изрично, че тази сума е само част от
вземането, предявеният иск за разликата се явява недопустим.
Излага доводи относно липса на интерес от осъдителна
претенция пра наличие на влязла в сила заповед за изпълнение и цитира съдебна
практика.
По възражението за допустимост на предявената
осъдителна претенция.
Съдът служебно е
изискал от СРС ч.гр.д.№42253/2017г. по описа на СРС, 67-ми състав.
От това делото настоящият
състав на съда констатира следното:
Настоящият ищец е подал
заявление с вх.№3048884/28.06.2017г. по реда на чл.410 ГПК за издаване на
заповед за изпълнеие на парично задължение от страна на „ПРОФЕСИОНЕЛЕН ФУТБОЛЕН
КЛУБ Л.“ АД, ЕИК *******, за сумата от 10 000 евро, ведно със
законната лихва, начиная от датата на подаване на заявлението.в Т.12 от
заявлението е посочено, че правопораждащият вземането факте договор от
02.07.2014г., по силата на който
длъжникът „ПФКЛ.“ АД дължи на заявителя възнаграждение за извършено
посредничество при договоряне на придобиване на състезателни права на
служителите (футболистите) на длъжника Д.Р.М.и Г.М.Р..
На 07.07.2017 година,
67-ми състав издава, по ч.гр.д.№42253/2017г. по описа на СРС, образувано въз
основа на горепосоченото заявление, заповед за изпълнение на парично задължение
по отношение на „ПРОФЕСИОНЕЛЕН ФУТБОЛЕН КЛУБ Л.“ АД, ЕИК *******.
Заповедта е връчена на
заявителя на 21.08.2017година и на длъжника на 28.07.2017 година.
На 14.08.2017 година
по делото постъпва възражение от длъжника, изпратена по пощата на 14.08.2017
година. Възражението е подадена извън преклузивния срок по чл.414, ал.2 ГПК
съобразно редакцията на нормата към този момент.
На 18.12.2017година
съдът е издал изпълнителен лист на заявителя.
Последвалото
развитие на процесуалната връзка между страните се извежда от представените към
отговора на ответника доказателства – изпълнителен лист, показана за доброволно
изпълнение по изп.дело №20187900400090
по описа на ЧСИ Р.М., което е приключило с акт на СИ, че „приключва“
производството, на основание чл.433, ал.2 ГПК – поради изпълнение на
задължението и събиране на разноските по изпълнението.
При така установеното
настоящият състав на съда намира, че предявеният осъдителен иск се явява
недопустим.
Този извод на съда
се основава на нормата на чл.299 във връзка с чл.298 ГПК.
Настоящият състав на
съда изцяло споделя наличие на основание за възражение за недопустимост на
иска, както е посочено от ответник и изложението от него доводи в тази насока.
Всъщност, по виждане
на състава, възражението на ответника, освен за липса на правен интерес от
предявяване на настоящия иск е и за отвод за сила на пресъдено нещо, основаващ
се на влязлата в сила заповед за изпълнение.
От събраните по
делото доказателства се установява по несъмнен начин, че на същото основание –
договорната връзка от 02.07.2014 година, за сумата от 10 000евро, ищецът
се е сдобил с изпълнително основание. Издадената по ч.гр.д.№ 42253/2017г. по
описа на СРС по описа на 67-ми състав, е влязла в сила. Влязлата в сила заповед
за изпълнение формира сила
на пресъдено нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането
съществува (във вид и обем, съобразно изложеното от заявителя) към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Предявеният иск е недопустим, тъй като той не се
основава нито на новооткрити обстоятелства, нито на новостъпили факти. В
заповедното производство заявителят и настоящ ищец не е предявил вземането си
като частично, а когато искът не е предявен като частичен, признатият от съда
размер е пределът, който пресича възможността на ищеца да дири присъждане на
повече, с нов иск, под предлог, че погрешно е посочила размера на своето
вземане, с първоначално предявения иск. СПН обхваща и размера на спорното право
и е пречка да се пререшава спорът по този въпрос. Тази постановка може да бъде
пренебрегната, ако след силата на пресъдено нещо възникнат факти, които водят
до увеличение на размера на правото, чиято защита се търси, евентуално
нововъзникнало вземане, което има за произход същия ЮФ. В настоящия случай
обаче не се твърдят такива обстоятелства. Обстоятелствата, на които ищецът
обосновава претенцията си, са същите, каквито са заявени от него в заповедното
производство. Разликата е само в размера на претенцията, но както вече е
посочено, не се твърдят новооткрити или новонастъпили факти, поради което съдът
приема, че е налице основателност на отвода за сила на пресъдено нещо и
производството по това дело следва да се прекрати. След като ищецът не е
предявил в заповедното производство искът си като частичен, то този пропуск(ако
е налице такъв) следва да се санкционира чрез прекратяване на делото, поради
непрерашаемост на спора.
При изложеното
съдът
О П
Р Е Д
Е Л И :
ПРЕКРАТЯВА, на
основание чл.130 ГПК във връзка с чл.299 и чл.298 ГПК, производството по т.д.№1874/2019г.
по описа на СГС, ТО, 6-6 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред САС в 1-седмичен срок от връчването му на страните, с
частна жалба.
СЪДИЯ: