Р Е Ш Е Н И Е № 260090
В ИМЕТО НА НАРОДА
гр. ПЛОВДИВ 24. 11. 2020 г.
Пловдивският апелативен съд, търговско отделение
в открито заседание от 09. 10. 2020 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕСТОР СПАСОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ БРУСЕВА
РАДКА
ЧОЛАКОВА
с участието на секретаря КАТЯ МИТЕВА, като
разгледа докладваното от съдия СПАСОВ т. дело № 368 по описа
на ПАС за 2020 г., установи следното:
Производство по чл. 258 и сл. ГПК.
Същото е започнало по повод подадена от „З.д.Е.“ АД, *** въззивна жалба против
постановеното по т. дело № 435/2019 г. по описа на Пловдивския окръжен съд
решение в частите, с които „З.д.Е.“ АД, *** е осъдено да заплати следните суми:
- на М.С.С., ЕГН
**********,*** сумата от 35
000 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с полица № ***************, за претърпените по
вина на водача на лек автомобил марка „Р.“, модел „Т.“, рег. №
******* - Е.Н.А., неимуществени вреди - болки и страдания, от причинените й
като пътник в автомобила увреждания в резултат на състояло се на 29.07.2018 г. в с. П., ПТП поради несъобразяване
с особеностите на пътния релеф от страна на водача, ведно със законната
лихва, считано от 12.10.2018 г. до окончателното плащане.
- на адв. Р.М.,***, адвокатско възнаграждение за
предоставеното безплатно процесуално представителство на ищеца в размер на
1 896 лв. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно уважения размер на претенцията.
- в полза на Държавата по бюджета
на съдебната власт по сметка на ПОС, сумата от 1 491, 20 лв. ДТ и депозит за вещи лица
съобразно уважения размер на претенцията.
В жалбата са изложени съображения за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваните части, поискана е отмяната им и постановяване на
друго отхвърлящо иска в пълния размер.
Въззиваемата страна намира жалбата за неоснователна.
Съдът след като се запозна са акта предмет на обжалване и
събраните доказателства намери за установено следното:
На 03.06.2019 г. в ПОС е постъпила изходяща от М.С.С., ЕГН **********,*** искова молба
против „З.д.Е.“
АД, ***.
В обстоятелствената част на същата се говори за това, че
на 29.07.2018 г. в с. П. при управление от страна на Е.Н.А. на лек автомобил „Р.“, модел „Т.“, рег. № ******* настъпило ПТП поради
несъобразяване от страна на водача с особеностите на пътния релеф. В този автомобил пътувала ищцата. За
произшествието бил съставен констативен протокол за ПТП с пострадали лица
№ *********
от 17.08.2018
г. и било образувано
ДП № ***/29.07.2018
г. по описа на РУ – Ч..
В резултат на инцидента С. получила травматични увреждания и била
приета в Ортопедо-травматологичното отделение на МБАЛ „Д-р Б.Ш.“ в гр. С.. Била и поставена диагноза
„фрактура хумери декстра“ и било взето решение за провеждане на оперативно лечение.
Пострадалата била изписана
от лечебното заведение на 07.08.2018 г. Твърди, че за проведеното лечение
заплатила общо сумата от 1 141,46 лв. От тях с 980 лв. доплатила за заключваща плака за
медиална фрактура на хумерус, улна и радиус – права, нисък контакт с комплект ф
3,5мм. заключващи
винтове.
Направила и разходи за медикавенти от 37,16 лв. и 124,30 лв.
Споменава се, че ПТП-то причинило на ищцата внезапно увреждане на здравето,
множество болки и страдания, свързани с невъзможността да движи свободно ръката
си и нуждата някой да е ангажиран ежедневно в полагането на грижи за нея,
по-големи от обичайните, тъй като не може сама да се храни и облича. С.
ограничила социалните си контакти заради дискомфорта от болката в увредената
ръка и срам от оперативните белези. В емоционален план след изживения стрес
ищцата станала раздразнителна, често сменяла настроенията си, изпитвала страх от МПС и чувство на
безпокойство, особено когато е сама, не можела да спи спокойно, защото сънува кошмари, свързани с
инцидента.
Това се свързва с необходимост от обезщетяване на
претърпените от нея вреди.
В тази връзка е посочено, че към момента на настъпване на процесното
ПТП за лекия
автомобил „Р. Т.“ с рег. № ******* имало валидно сключена
застраховка „ГО на автомобилистите“ с ответното дружество, обективирана в
полица № ***************. По тази причина е напавен извод, че са
налице предпоставките на чл. 432, ал.1 от КЗ за ангажиране отговорсостта на
застрахователя.
На 20.09.2018 г. ищцата отправила до него молба-претенция вх. №
16735 да й бъде определено и изплатено застрахователно обезщетение. В срок отговор по
претенцията не бил даден, което обуславяло интереса на С. да претендира
обезщетението по исков ред.
Отправено е искане до съда да постанови решение, с което
да осъди ответника да
й изплати сумата от 60 000 лв. обезщетение за причинените й неимуществени вреди, изразяващи
се в болки и страдания в резултат от ПТП и 1 141,46 лв.
имуществени вреди ведно със законната лихва за забава върху първата главница от
датата на произшествието до окончателното плащане, а върху втората от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане.
Ответникът с отговора изразява становище за неоснователност на иска.
Излага и подробни съображения за това като в тях не е оспорено
наличието на твърдяното в исковата молба застрахователно правоотношение.
Споменава се обаче, че механизмът на настъпване на ПТП-то е различен от този посочен в ИМ. В
тази връзка се сочи, че от представените с ИМ писмени доказателства не следвало извод, че
ПТП-то е настъпило по твърдения от ищцата начин, а и не можело да се достигне
до категоричен
извод относно причините за настъпване на катастрофата, свързаните с това
обстоятелства и поведението на участниците непосредствено преди, по време на и
след настъпване на застрахователното събитие. Твърди се също така
липсата на причинна
връзка между процесното ПТП и претендираните имуществени и неимуществени вреди.
Прави се и възражение за съпричиняване с оглед на това, че
ищцата е
пътувала в нарушение на императивните норми на ЗДП - без поставен обезопасителен
колан и
така е създала
предпоставки за настъпване на травматичните увреждания. Приносът и в тази
връзка е определен на 90%.
Изложени са също така доводи, че претендираното обезщетение за
неимуществени вреди не отговаря по размер на характера, вида и интензитета на
търпените болки и страдания, на трайната съдебна практика по аналогични
казуси, а и на
социално-икономическата конюнктура в страната.
По отношение на претенцията за присъждане на законна
лихва е казано, че ищцата
не е съдействала на застрахователя с представяне на всички документи, изискани
за преценка основателността и размера на застрахователната й претенция, поради
което той не
следва да отговаря за забава. Изразено е и мнение, че дори лихва да се дължи същата
следвало да се начисли съгласно нормата на чл. 497 от КЗ.
В ДИМ ищцата е изложила доводи по направените в отговора
защитни възражения. Така тя сочи, че за изясняване на обстоятелствата около
настъпването на злополуката е образувано досъдебно производство, по което се
провежда разследване и по тази причина не са описани детайлно неправомерните действия
на застрахования при ответното дружество водач. Споменто е и че
възраженията за липса на причинна връзка и наличие на съпричиняване са
неоснователни.Твърди
се, че ищцата е пътувала с поставен обезопасителен колан.
По отношение на претенцията за законна лихва е казно, че
такава евентуално следва да се
присъди от датата
на депозиране на уведомлението до застрахователя за настъпилото произшествие, т.е. 20.09.2018 г.
В отговора на ДИМ е споменато, че се поддържат направите
първоначални възражения.
Така след събиране на поисканите и относими по спора
доказателства се е стигнало до постановяване на решението предмет на обжалване.
Със същото след анализ на събрания по делото
доказателствен материал е прието, че предпоставките за ангажиране отговорността
на застрахователя за репариране на причинените на ищцата неимуществени вреди с
оглед разпоредбите на чл. 432 от КЗ са налице.Формиран е извод за липса на
съпричиняване.
Посочено е, че при определяне на дължимото обезщетение съобразно
изискванията на чл. 52 от ЗЗД следва да се вземат предвид вида и степента на
увреждането, възрастта на пострадалия, трайността на вредните последици. В тази връзка е
посочено, че травма на дясна раменна кост е довела до силно изразени
болеви усещания поради продължителността на лечението, оперативната намеса с
поставяне на чужд елемент /заключваща плака/, затрудненото обслужване по време
на лечебния процес поради обездвижването на по - активната
дясна ръка и настъпилото в хода на процеса усложнение в резултат на недоброто
зарастване на костта и необходимостта от нова операция с поставяне на нова
плака. Това съпоставено с факта, че до това състояние се е
достигнало и с оглед възрастта на пострадалата и обичайната за нея
остеопороза са дали основание на съда да приеме, че общият размер на обезщетението
следва да е 35 000 лв. Лихвата е присъдена от 12.10.208 г./датата, на която
са изтекли определените със закон 15 работни дни от датата на подаван на
молбата до застрахователя на 20.09.2018 г.
Исковата претенция за присъждане на имуществени вреди е
отхвърлена като неоснователна, защото разходите, за които се претендира обезщетение
не са извършени от ищцата.
Недоволен от решението в осъдителната му част е останал
ответникът и е подал жалбата до ПАС.
В нея се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението базирани на твърдения за неправилната интерпретация на доказателствения
материал касателно изводите за липса на съпричиняване и на такива за неправилно
определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед разпоредбите чл. 52
от ЗЗД. В тази връзка е посочено, че съдът при определянето му не е отчел, че основна
причина за увреждането е благоприятстващия за настъпване на вредите
фактор-възрастта на пострадалата и наличието на остеопороза Посочено е и че
обезщетението за неимуществени вреди не следва да създава условия за
неоснователно обогатяване на страната.
Оспорен е също момента, от който е присъдена законна
лихва, като е посочено, че началният такъв следва да е 20.12.2018 г., когато е
постановено отказа за присъждане на обезщетение.
С оглед разпоредбата на чл. 269 от ГПК съдът дължи произнасяне за валидността и допустимостта на обжалваното
решение служебно, а досежно правилността му с оглед посоченото в жалбата.
По повод на тази преценка ПАС
намира за нужно да посочи, че едно решение е невалидно (нищожно), когато не е
постановено от надлежен орган или е постановено от ненадлежен състав, т.е. от
лице, което няма качество на съдия или от едноличен вместо троен състав и т.н.
Нищожно е и решение, което не е подписано или не е постановено в предвидената
от закона писмена форма. Налице е нищожност и в случаите, когато решението е
постановено от съда извън пределите на неговата компетентност, т.е. срещу лица
неподчинени на правораздавателната власт на българските съдилища.
В случая нито една от тези
предпоставки не е налице и за нищожност не може да се говори.
По отношение на недопустимостта е
нужно да се спомене, че от съдържанието на чл. 270, ал.3 от ГПК следва извод,
че такава е налице, когато е извършено произнасяне въпреки липсата на право на
иск или има произнасяне по един непредявен иск. Налице е недопустимост и когато
спорът е разгледан от некомпетентен съд, т.е. във всички случай, когато е
постановен съдебен акт въпреки липсата на предпоставки за разрешаване на спора
по същество.
В случая за липса на право на иск в
патримониума на ищцата от изложената фактическа обстановка не може и да се
говори.
Съдът е сезиран с иск с правно основание
чл. 432, ал.1 от КЗ.
В тази законова разпоредба е казано,
че увреденото
лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението
пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
В чл. 380 от КЗ е предвидено,
че лицето, което
желае да получи застрахователно обезщетение, е длъжно да отправи към
застрахователя писмена застрахователна претенция.
Съответно в чл. 496, ал.1 от КЗ е казано, че срокът за окончателно
произнасяне по претенция по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите не
може да е по-дълъг от три месеца от нейното предявяване по реда на чл. 380 пред застрахователя,
сключил застраховката или пред неговия представител за уреждане на
претенции.
В чл. 498, ал. 3 от КЗ се предвижда, че увреденото лице може да предяви
претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в
срока по чл. 496 КЗ, откаже да плати обезщетение
или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното
обезщетение.
Анализът на горните
текстове води до извод, че допустимостта на искова
претенция по чл. 432, ал.1 от КЗ е обусловена от това ищецът първо да е
упражнил правото си по чл. 380 от КЗ и от това в сроковете по чл. 496 КЗ да
няма плащане на обезщетение, да има отказ, респ. претендиращият обезщетение да
не е доволен от размера му.
В случая от представените по делото
доказателства е безспорно, че ищцата е предявила претенциите си за обезщетение
пред ответното дружество на 20.09.2018 г. По повод на същата съответно с писмо
от 20.12.2018 г. застрахователят е отговорил, че към момента основанието и
размерът на претенцията на се напълно установени и няма правно основание за
изплащане на щета.
От така изложеното следва извод, че
за ищцата е възникнал интерес да предяви претенцията си за обезщетение по
съдебен ред.
Във връзка със същата е видно, че
разгледаният от първоинстанционния съд иск е с правно основание чл. 432, ал.1
от КЗ и предмет на преценка са били факти и обстоятелства от значение за искове
от този тип. Решението не е постановено и от съд, който с оглед разпоредбите на
ГПК /чл. 115, ал.2/ не е следвало да разглежда настоящия правен спор.
Казаното от своя страна сочи, че
ПАС съобразно разпоредбите на чл. 271 от ГПК следва да реши спора по същество,
като потвърди или измени изцяло или отчасти обжалваното решение. При извършване
на тази преценка той ще е обвързан от посочените в жалбата съображения за
неправилност на съдебното решение.
От съдържанието на чл. 432, ал.1 от КЗ следва, че основателността на исковите
претенции на първо место е обусловена от
наличието на застрахователно правоотношение за застраховка „Гражданска
отговорност” между извършителят на деликта и ответното застрахователно
дружество.
По силата на такъв договор съгласно
разпоредбата на чл. 477, ал. 1 от КЗ обект на застраховане по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е
гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за
причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с
притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които
застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или
законодателството на държавата, в която е настъпила вредата.
В чл. 493, ал.1 от КЗ е посочено, че застрахователят по задължителна
застраховка „Гражданска
отговорност“ на
автомобилистите покрива отговорността на застрахования за причинените на трети
лица, в това число пешеходци, велосипедисти и други участници в движението по
пътищата, вреди вследствие на притежаването или използването на моторно
превозно средство по време на движение или престой. В т.1 сред подлежащите
на покриване вреди е посочено, че са неимуществените и имуществените вреди
вследствие на телесно увреждане или смърт.
Това от своя страна води до извод, че
отговорността на застрахователното дружество при наличие на сключен договор за
застраховка гражданска отговорност е обусловена и от установяването на
отговорност на застрахованото лице за причинено от него увреждане. Тя при
непозволеното увреждане произтича от разпоредбите на чл. 45 и сл. от ЗЗД.
Според нормата на
чл. 45 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил
другиму.
Според чл. 51 от ЗЗД пък
обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица
от увреждането.
Това предполага,
че фактическият състав на непозволеното увреждане обхваща наличието на
противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, което да е пряка и непосредствена последица от
увреждането.
Видно от описаното по- горе съдържание
на въззивната жалби е ясно, че по делото не се оспорва наличието на сключен
договор за застраховка със собственика на участвалия в ПТП-то
автомобил. Не се оспорва и това, че водачът на същия е от кръга лица посочени в
разпоредбата на чл. 477, ал.2 от КЗ. Това
прави безспорен извода, че при установена негова отговорност спрямо ищеца на
основание чл. 45 от ЗЗД обезщетението може да се търси от ответното дружество.
От страна на застрахователят пред
ПАС не е пренесен и спорът за наличието на извършено
от застрахованото лице противоправно деяние, вина и вредоносен резултат, който е пряка и непосредствена
последица от увреждането, т.е. това следва да се приеме за
безспорно.
Независимо от това ПАС намира за
нужно да спомене, че от представените по делото доказателства /констативен
протокол, СТЕ и гласни доказателства/ е безспорно, че на 29.07.2018 г., около 0, 30 ч. Е.Н.А. се движела с лек
автомобил „Р. Т.“ по улица „Р.“ в с. П.. Улицата била
мокра и с наклон от 26% надолу. По време на управлението, автомобилът напуснал платното в посока от ляво на движението
си и се
ударил в бетонна ограда. От техническа гледна точка причина за настъпилото
произшествие е, че водачът загубил контрол над автомобила и така се е
насочил към лявата граница на платното за движение, след което напуснал същото. С това си свое действие за ПАС
този водач е нарушил правилата за движение предвидени в чл. 5 от ЗДП, което
нарушение е от тези посочени в чл. 45 от ЗЗД. Следствие на това нарушение
пострадало возещото се на задната седалка на автомобила лице -
ищцата М.С.С.. Според
констатациите в приетата по делото СМИ получените от С. травми са пряка и
непосредствена последица от настъпилата следствие нарушаване на правилата за
движение катастрофа.
Това налага да се даде отговор за размера на дължимото
следствие получените травми обезщетение.
В чл. 52 от ЗЗД е казано, че обезщетението за неимуществени
вреди се определя от съда по справедливост. Това съобразено и с ППВС № 4 от 1968 г. сочи, че размерът му
зависи от вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган, което следва да е
изградено на база събрания по делото доказателствен материал установяващ
характера на увреждането начина, по който то се е отразило на духовното и
психично състояние на увреденото лице и разбира се икономическата обстановка в
страната. При преценка за отразяване на същото върху физическото
състояние следва да се има предвид и периода, за който последното е било
влошено.
От приетата по делото експертиза и разпитаните свидетели
е видно, че следствие на ПТП-то ищцата е получила счупване на дясната раменна кост, което е довело до трайно затрудняване
на движенията на десния горен крайник. Това счупване видно от констатациите в
съдебно медицинската експертиза е тежко и се нуждае от продължително
лечение. Във връзка със същото е извършена операция в С.ската болница за
наместване на счупените фрагменти и фиксиране на счупеното посредством
заключващи плаки и винтове. Лечебният и възстановителен процес бил 3 - 4
месеца, през които ищцата е търпяла от значителни до умерени по сила и
интензитет болки и страдания, които постепенно са затихвали в хода на
възстановяване. В заключението вещото лице е заявило, че оздравителният процес
е приключил и няма данни за настъпили усложнения. При приемане на същото от
съда и с оглед извършени допълнителни прегледи във връзка с изготвяне на
комплексна съдебно медицинска и автотехническа експертиза вещото лице лекар
споменава за извършване на втора операция в УМБАЛ „Св. Г.“, гр. П.. Причина за
същата е това, че плаката, която е поставена с винтовете не
е могла да фиксира добре костните фрагменти и се създала възможност за
формиране на лъжлива става, което пречело да зарасне ръката. Възникване на
това състояние според експерта идва от характера на първоначалното счупване,
както и от това, че пострадалата е на 82
години. Последното правело продължителността на оздравителния процес по- дълъг.
Втората операция наложило поставянето на нов гипс, който трябвало да
стои още поне един месец, което водело до болки и страдания, вкл. и в процеса
на раздвижването на ръката.
Наред с горното от страна на вещото лице лекар е
посочено, че с оглед на факта, че всички възрастни над 70 години
страдат от остеопороза може да се приеме, че това се е отразило на степента на
травмата, продължителността на възстановителния процес и настъпилото
усложнение.
Именно в тази връзка от страна на
жалбоподателя в настоящето производство се говори за съпричиняване, което
следвало да се вземе предвид при определяне на обезщетението.
По този повод ПАС намира за нужно да
спомене, че на обезщетяване подлежат реално претърпените вреди от съответния
правен субект, които са в причинно следствена връзка с вредоносното деяние. По
тази причина за ПАС е абсурден подход, при който възможността за получаване на
същите и степента им следва да зависи от физическото състояние на пострадалия,
т.е. да говори, че на пълно обезщетяване подлежат вредите получени от здрав
човек, а в останалите случаи да се прави редукция на същите.
В случая не може да се сподели и
твърдението на застрахователя, че физическото състояние на ищцата може да се
приравни на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.1 от ЗЗД по простата
причина, че същото винаги се изразява в извършване на ДЕЙСТВИЯ от страна на
пострадалия, а в случая е налице само едно фактическо състояние.
По тази причина ПАС изхождайки от
описаното състояние на ищцата след ПТП-то, продължителността и степента на
възстановяване, факта, че нито една от получените травми не са били налични
преди това счита, че размерът на дължимото обезещетение е 35 000 лв.
В случая застрахователят е на мнение, че същото следва да
бъде намалено поради това, че ищцата е извършила действия /не е пътувала с
колан/ допринесли за настъване на увреждането.
В тази връзка следва да се посочи, че в приложеното по
делото на ПОС досъдебно прозиводство се съдържат показания на ищцата дадени в
рамките на същото, в които се говори, че тя не е пътувала с колан. Те за
нуждите на настоящия процес имат харктер на обяснния и при условие,
че съдържат неизгодни за нея факти имат нужната доказателсветна сила.
Това сочи, че изводът за налачието на съпричиняване е
обусловен от това дали поставянето на колан би предотвратило или намалило
получените травми. От съдържанието на комплкесната експертиза е видно, че
травмитие биха били факти и при поставен обезопасителен колан, което сочи, че
за съприиняване не може да се говори.
Това налага заключението, че застлахователят дължи на
ищцата обезщетение от 35 000 лв. В този смисъл са изводите на ПОС и
решението му следва да се потвърди.
По отношение на момента, от която
той дължи законна лихва следва да се посочи, че според чл. 492, ал. 2,
т.2 от КЗ в застрахователното обезщетение се включват и лихви за забава, когато
застрахованият отговаря за тяхното плащане пред увреденото лице. Посочено е че
същите се дължат при условията посочени в ал. 3 на чл. 429 от КЗ. В тази алинея
пък е предвидено, че те се плащат от застрахователя в рамките на лимита на
отговорност считано от по - ранната дата измежду датата на уведомяването от застрахования
за настъпването на застрахователното събитие по реда на чл. 430, ал. 1, т. 2 и тази на уведомяване или на
предявяване на застрахователна претенция от увреденото лице. При отговорността
по чл. 45 от ЗЗД деликвентът дължи законна лихва от момента на увреждането.
Това сочи, че тази законна лихва се дължи и от застрахователя съответно считано
от посочения в чл. 429, ал.3 от КЗ начален момент.
В случая това е момента на предявяване на
застрахователната претенция на 20.09.2018 г. Съдът е присъдил такава от по-
късен момент, но жалба от страна на ищцата липсва, което сочи, че решението и в
тази му част следва да се потвърди.
На основание чл. 38, ал.2 от ЗА на процесуалния
представител на въззиваемата страна се дължи адвокатско възнаграждение в размер
съобразен с Наредба
№ 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. От страна на адв. М. е представено удостоверение за регистрация по ДДС,
което сочи, че възнаграждението следва да се присъди и включено в него ДДС.
Това е така по причина, че доставката на този тип услуга е облагаема по смисъла
на чл. 2 и чл. 8 от ЗДДС, като в случая единствената разлика е, че
възнаграждението се плаща по силата на ЗА не е от получателя на услугата, а от
насрещната по делото страна към момента на неговото приключване. Така З.д.Е.“ АД следва да бъде
осъдено да заплати на адв. Р.М. ***, адвокатско възнаграждение за предоставеното
безплатно процесуално представителство на ищеца в размер на 1896 лв. с
ДДС/1580+316/.
Водим от това съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА постановеното по т. дело № 435/2019 г. по
описа на Пловдивския окръжен съд в частите , с които „З.д.Е.“ АД, *** е осъдено да заплати
следните суми:
- на М.С.С., ЕГН
**********,*** сумата от 35
000 лв., представляваща застрахователно
обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност”, сключена с полица № ***************, за претърпените по
вина на водача на лек автомобил марка „Р.“, м. „Т.“, рег. №
******* - Е.Н.А., неимуществени вреди - болки и страдания, от причинените й
като пътник в автомобила увреждания в резултат на състояло се на 29.07.2018 г. в с. П. ПТП
поради несъобразяване с особеностите на пътния релеф от страна на водача, ведно със
законната лихва, считано от 12.10.2018 г. до окончателното плащане.
- на адв. Р.М. ***, адвокатско възнаграждение
за предоставеното безплатно процесуално представителство на ищеца в размер на
1 896 лв. на
основание чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно уважения размер на претенцията.
- в полза на държавата, по бюджета
на съдебната власт, по сметка на ПОС, сумата от 1 491, 20 лв. държавна
такса и
депозит за вещи лица съобразно уважения размер на претенцията.
ОСЪЖДА З.д.Е.“ АД, *** да залати на адв. Р.М. *** на основание чл.
38, ал.2 от ЗА сумата от 1896 лв. с ДДС представляваща възнаграждение за
предоставеното безплатно процесуално представителство на въззиваемата страна
пред ПАС.
Решението може да се обжалва в 1 месечен срок от получаване
на съобщението за изготвянето му пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.