Определение по дело №106/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Производството е по реда на чл. 258 от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „Д. Т.” Е., ЕИК, със седалище и адрес на управление гр. Б., ул. „В. М.” № 32, представлявано от Д. Д., срещу решение № 5342 / 15. 07. 2010 година постановено по гр.д. № 1425/2010 година по описа на РС – Б., с което е уважен предявения от Л. Г. З., ЕГН – * на основание чл. 128 от КТ иск. Съдът е осъдил „Дел Т.” Е. да заплати на Л. Г. З. сумата от 2706.47 лв ( две хиляди седемстотин и шест лена и 0,47 стотинки ) , представляваща основно трудово възнаграждение за периода от 13. 05. 2009 г. до 15. 05. 2010 г. , включително, както и дължимата законна лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 15. 05. 2010 г. до окончателното изплащане на същите. „Дел Т.” Е. е осъден да заплати направените разноски по делото в размер на 250.00 ( двеста и петдесет ) лв , 110.00 ( сто и десет ) лв, представляваща държавна такса за производството и да заплати сумата от 120.00 ( сто и двадесет ) лв, представляваща разности за вещо лице в происводството.

Ответникът „Д. Т.” Е. ( въззивник в настоящото производсто ) е останал недоволен от постановеното първоинстанционно Решение. Изложените доводи във въззивната жалба са единствено за неправилност на така постановеното първоинстанционно Решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарущение на съдопроизводствените правила и небоснованост. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че между страните по делото е възникнало трудово правоотношение, произтичащото от трудов договор № 1/13. 05. 2009 г. Във въззивната жалба се навежда, че първоинстанционният съд не е разгледал и не е обсъдил в мотивите си към обжалваното решение направените с отговора на исковата молба възражения срещу действителността на трудовия договор, както и предявения при условията на чл. 212 и чл. 314, ал. 1 от ГПК инцидентен установителен иск с правно основание чл. 74 от КТ и чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД. Жалбоподателят твърди, че първоинстанционният съд не е допуснал събирането на прецесуално допустими, необходими и относими към предмета на делото и правния спор доказателства в подкрепа на направените възражения срещу действителнсотта на трудов договор № 1/13. 05. 2009 г., както и че не се е произнесъл по предявения инцидентен установителен иск. Във въззивната жалба се навежда, че първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството, че с исковата молба не е представен трудов договор, установяващ съществуването на трудово правоотношение между страните по делото, както и установеното от вещото лице регистриране на трудов договор между страните на ТП на НАП – Б. от третото лице М Т И – подписала документите за работодател, като същата не е упълномощена да сключва трудови договори с работници и служители от името и за сметка на дружеството. Жалбоподателят твърди, че не е сключвал или подписвал трудов договор с въззиваемата, както и че тя нкога не е изпълнявала трудови функции в дружестовото. Навежда се, че не е упълномощавал трети лица да сключват трудови договори за сметка на дружеството. Във въззивната жалба се твърди, че след като е получил съдебните книжа, въззивникът е възложил на С А, управител на „ФРИГОЛАЙН” Е. фирмена документация на „Д. Т.” Е., свързано с твърдените в исковата молба обстоятелства, като при извършена проверка се твърди, че е открит трудов договор № 1/ 13.05.2009 г., сключен между „Д. Т.” Е. / като работодател / и въззиваемата / като работиник /, за длъжността “ръководител транспорт”, като положеният за работодател подпис не е на управителя на дружестото жалбоподател, а е разпознат от служител на „ФРИГОЛАЙН” Е., подписа на М Т И, от с. Б, обл. К. Твърди се, че последната е упълномощена да представлява управителя на „Д. Т.” Е., като в кръга на представителната й власт не попадало правото да сключва трудови договори с работници и служители от името и за сметка на дружеството. Жалбоподателят поддържа недействителност на посочения в исковата молба трудов договор поради липса на съгласие за сключването му от страна на работодателя на основание чл. 74 от КТ и чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД.

Ишцата Л. Г. З. ( въззиваема страна в настоящото производсто ), в срока за подаване на отговор на въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, е подала такъв, в който се моли да бъде оставена без уважение депозираната въззивна жалба, като неоснователна, както и да й се присъдят направените по делото разноски. Твърди се, че за да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е извел една обоснована и правилна фактическа обстановка, установена при последователен и правилен анализ на събраните по делото доказателства, като безпорно е установено, че „Д. Т.” Е. в качеството си на работодател не е изпълнявало задълженията си, регламентирани в чл. 128 от КТ – да заплаща в установените срокове уговореното и дължимо на работника си трудово възнаграждение. Подкрепя се, че по делото безпорно е установен фактът на съществувалото между страните трудово правоотношение. Ответникът по жалбата твърди, че неоснователно е застъпено с жалбата становище, че постановеното решение на първоинстанционния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, тъй като при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да водят до неговата отмяна, също и че правните изводи на съда са съобразени с приложимата материалноправна норма. Ответникът по жалбата намира че съжденията на дружеството – жалбоподател са неоснователни, тъй като с Определение № 4586/22. 06. 2010 г. постановено по делото първоинстанционният съд е разделил настоящото производство от предявения при условията на чл. 212 и чл. 314, ал. 1 от ГПК инцидентен установителен иск с правно основание чл. 74 от КТ и чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД.

Жалбата е допустима. Подадена е в срока по чл. 259 от ГПК, от страна в първоинстанционното производство , имаща правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК валиден и допустим правен акт.

В съдебното заседание, жалбоподателят „Д. Т.” Е. не се явява лично нито чрез процесуален представител.

Ответницата по жалбата Л. З. не се явява лично, за нея се явява надлежен процесуален представител, който изразява становище, с което оспорва въззивната жалба по съображенията изложени в писмения си отговор, както и поддържа частната жалба в частта за разноските, като счита че въззимаемата отговаря на условията по чл. 80 от ГПК, с оглед на което моли да бъде уважена частната жалба и да се присъдят сторените разноски по делото.

Въззивният съд след като обсъди доводите на страните и представените доказателства поотделно и в тяхната съвкупност установи от фактическа страна следното:

С трудов договор № 1/ 13. 05. 2009 г. , подписан между жалбоподателя и ответника по жалбата, е назначен въззиваемият на длъжността „ръководител транспорт”, с който договор е възникнало трудовото правоотношение.

Със заповед № 1/ 30. 04. 2010 г. е прекратено трудовото правоотношение между жалбоподателя и въззиваемата по реда на чл. 325, ал. 1 от КТ, считано от 30. 04. 2010 г.

От представената пред първоинстанционният съд съдебно-счетоводна експертиза, е видно че работодателят жалбоподател не е изплащал трудови възнаграждения.

Не се съдържат данни по делото за плащане на трудовите възнаграждения. От приетите от първоинстанционния съд писмени доказателства не може да се изведа факта на плащане, поради което и на основание чл.270, ал. 3 от КТ, във връзка с правилото за доказателсвена тежест, установено в разпоредбата на чл. 154 от ГПК, неблагоприятната последица следва да се понесе от жалбоподателя от недоказването на този факт. Въззиваемата не носи тежестта да докаже факта на плащане, тъй като за нея той е отрицателен факт.

С оглед така изложената фактическа обстановка съдът възприема следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 128 от КТ, работодателят е длъжен в установените срокове да заплаща уговореното трудово възнаграждение за извършената работа. Падежа на всяко задължение е краят на месеца, за който се дължи съответното трудово възнаграждение, поради което неплащането обуславя и претенцията за обезщетение за забавено обезщетение, което произтича от чл. 86 от ЗЗД.

Съобразно установената по делото фактическа обстановка, не е налице плащане на трудовото възнаграждение за процесните периоди, с оглед на което пътвоинстанционният съд правилно е намерил иска за основателен в частта до размера на 2706.47 ( две хиляди и шестотин лева и 0.47 стотинки ) лв, както и иска по чл. 86 от ЗЗД за плащане на обещетение за забавено изпълнение – лихва.

Предявеният пред първоинстациония съд е иск от Л. Г. З., против „Д. Т.” Е., ЕИК *********, предстявлявано и управлявано от Д. Д., със седалище и адрес на управление – гр. Б., ул. „В. М.” № 32 за заплащане на трудово възнаграждение, което производство е бързо, по силата на разпоредбата на чл. 310, ал. 1, т. 1 от ГПК. Първоинстанционният съд правилно е разделил с Определение № 4586/ 22. 06. 2010 г. съединения с иска инцидентен установителен иск предявен при условията на чл. 212 и чл. 314, ал. 1 от ГПК с правно основание чл. 74 от КТ и чл. 26, ал. 2, предл. 2 от ЗЗД, тъй като той не попада в приложното поле на чл. 310 от ГПК – искове, които се разглеждат по реда на бързото производство , поради което е налице хипотезата на чл. 210, ал. 2, предл. 1 от ГПК – когато предявените искове не подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство, то те следва да бъдат разделени.

По изложените правни аргументи въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. Първоинстанционното съдебно решение следва да бъде потвърдено.

По частната жалба на Л. З. срещу определение № 6580/ 21. 09. 2010 г. постановено по гр. дело № 1425/ 2010 г. по описа на РС – Б.:

С обжалвания акт съдът е отхвърлил искането на ищцата Л. Г. З., в частта за разноски по делото в размер на 200 (двеста) лв, представляващи допълнително възнаграждение за адвокат, като неоснователно.

В срока по чл. 248, ал. 3 от ГПК ищцата Л. З. е поискала допълнение на постановеното по делото решението № 5342/ 15. 07. 2010 г. в частта му за разноските като се претендира присъждане на разноските, съставляващи допълнително адвокатско възнаграждение.

Частната жалба е основателна.

С исковата молба пред първоинстанционния съд е представен договор за правна услуга № * и първоначално направените разноски с дата 15. 05. 2010 г., а със списъка с разноски е представен втори документ за правна защита и съдействие № * с дата 06. 07. 2010 г., в който е посочен размера и на другите сторени разноски по делото. Двата документа не са идентични и ишцата отговаря на условията по чл. 80 от ГПК като списъкът с разноски е представен до приключване на последното заседание пред първоинстанционния съд, от което следва, че направените допълнителни разноски по делото трябва да бъдат присъдени на Л. З..

Предвид изхода на делото претенцията на въззимаемата за разноските по делото следва да бъде уважена и следва да й бъде присъдени направените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 200 ( двеста ) лв, видно от представения договор за правна помощ №* от 29. 11. 2010 г. и 15 (петнадесет) лв, предсавляващи държавна такса за депозиране на частна жалба против Определение № 6580/ 21.09. 2010 г. постановено по гр. дело № 1425/ 2010 г. .

Водим от горното и на основание чл. 272 от ГПК съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава решение № 5342/ 15. 07. 2010 г., постановено по гр. дело № 1425/ 2010 г. на Районен съд – Б..

ОТМЕНЯ определение № 6580/ 21. 09. 2010 г. постановено по гр. дело № 1425/ 2010 г. по описа на РС – Б..

ОСЪЖДА „Д. Т.” Е., ЕУК *********, със седалище и адрес на управление гр. Б., ул. „В. М.” № 32, представлявано от Д. Д., да заплати на Л. Г. З., ЕГН – *, сумата в размер на 215.00 ( двеста и петнадесет ) лв , разноски за въззивната инстанция.

ОСЪЖДА „Д. Т.” Е., ЕУК *********, със седалище и адрес на управление гр. Б., ул. „В. М.” № 32, представлявано от Д. Д., да заплати на Л. Г. З., ЕГН – * сумата в размер на 200 ( двеста ) лева, предсравляващи сторените разноски за адвокат по делото пред първоинстанционния съд.

РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: