Решение по дело №2463/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1548
Дата: 26 февруари 2020 г. (в сила от 26 февруари 2020 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20191100502463
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 февруари 2019 г.

Съдържание на акта Свали акта

Р Е Ш Е Н И Е

 

 

                                      Гр. София, 26.02.2020 г.

 

                                В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

         СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на шести февруари през две хиляди и двадесета година в състав:

 

                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                        ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                          СВЕТОСЛАВ СПАСЕНОВ

 

при секретаря Румяна Аврамова като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 2463 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

 

         С протоколно решение № 543040 постановено в публично съдебно заседание на 22.11.2018 година по гр.д.№ 45422/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав съдът е отхвърлил предявените по реда на чл. 422 ГПК от "Т.С." ЕАД, ЕИК********срещу М.Т.Ч., ЕГН **********, искове за признаване за установено, че на основание чл. 149 и сл. ЗЕ ответникът дължи на ищеца сумата от сумата 302,40 лв., представляваща цена на доставена от дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се вгр.София, ул."********№ ********(тавански етаж) с площ от 45 кв.м. съгласно удостоверение за данъчна оценка за периода от 01.05.2014 год. до 30.04.2015 г., ведно със законната лихва считано от 31.1.2018 г. до изплащане на вземането, както и на основание чл. 86, ал.1 ЗЗД мораторна лихва в размер на 71,50 лв. за периода от 16.09.2015 г. до 12.1.2018 г.

Недоволен от решението, с което са отхвърлени установителните искове при квалификацията на чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 150 от ЗЕ и чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД  е останал ищецът „Т.С.” ЕАД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК го обжалва при твърдения за неправилност, необоснованост и постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила. Искането към въззивната инстанция е да отмени първоинстанционното решение и да уважи изцяло предявените искове.

Въззиваемата страна М.Т.Ч. в проведеното пред въззивната инстанция съделно засадание от 06.02.2020 г. оспорва въззивната жалба.

Третото лице помагач на ищеца “Б.Б." ООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като краен резултат.

 По доводите във въззивната жалба следва да бъде отбелязано и следното:

Предявеният пред първоинстанционният съд иск е установителен, при правна квалификация чл. 415, вр. чл.  422 ГПК, за дължимост на суми начислени на ответника като стойност на получена и разходвана от него топлинна енергия на процесния адрес.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.  Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ в редакцията, действаща към процесния период, "потребители на топлинна енергия" са всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. Съобразно легалната дефиниция, дадена в §1, т. 42 от ДР на ЗЕ (в редакцията релевантна за част от периода), "потребител на енергия за битови нужди" е физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване.

 Следователно по изричното разпореждане на закона, по договора за доставка на топлинна енергия за конкретен имот, потребител на топлинна енергия е неговият собственик или физическото лице, на което е учредено ограничено вещно право на ползване.

            Съгласно Тълкувателно решение 2/2017 г. по тълкувателно дело № 2 от 2017 г. на ОСГК на ВКС собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици, или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот, дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й. Сключването на такъв договор се установява чрез всички доказателствени средства, предвидени в ГПК, включително чрез молба за откриване на партида от ползвателя на договорно отношение.

         Съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства не установяват, че ответникът е собственик, респ. титуляр на вещно право на ползване на процесното жилище, въпреки че на ищеца е указано, че носи доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство. По делото не са ангажирани безспорни доказателства от ищеца, чиято е доказателствената тежест, ответникът да е собственик на процесния имот, т. е., че е пасивно материалноправно легитимиран да отговаря за задълженията за топлоенергия, отдадена в имота през процесния период. Ответникът изрично е оспорил качеството си на потребител на топлоенергия , респ.собственик на процесния имот. За установяването на това обстоятелство от ищеца е ангажирал нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 178, нот.дело № 281/24.06.2015 г. Съгласно въпросния нотариален акт купувач и собственик на процесния имот е П.Н.П., който купува имота от продавачите А.Г.Д.и ответникът М.Т.Ч., чрез пълномощника си А. Г.Д..

         При това положение и с оглед доводите на ответника ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че ответникът М.Т.Ч. има качеството на клиент на топлинна енергия за посочения в исковата молба недвижим имот и за процесния период.

         Липсата на първата предпоставка за уважаване на иска за главница води до отхвърлянето му като неоснователен.

Изложеното обосновава извода за неоснователност на главния иск, с оглед на което неоснователен се явява и акцесорният такъв за обезщетение за забавено изпълнение. Ето защо исковете следва да бъдат отхвърлени.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.

   При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                   Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА протоколно решение № 543040 постановено в публично съдебно заседание на 22.11.2018 година по гр.д.№ 45422/2018 г. по описа на СРС, ГО, 62 състав

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца“Б.Б." ООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                 ЧЛЕНОВЕ:1.                   2.