Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 09.03.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на дванадесети февруари две хиляди и двадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: РАДИНА ХАДЖИКИРЕВА
при
участието на секретаря Ц.Д., като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 344 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно съединени установителни искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал.
2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на В.К.С., че дължи на „Агенция за събиране на вземания”
ЕАД следните суми: 1421,77 лв. – главница по договор за заем CrediHome № 1182-00024399/11.08.2017 г., сключен с „Микро
Кредит” АД, 270,23
лв. – договорна лихва за периода 11.09.2017 г. – 16.07.2018 г., 405 лв. –
главница по договор за допълнителни услуги за периода 11.09.2017 г. до
16.07.2018 г., 1113,75 лв. – застрахователна премия по договор за допълнителни
услуги за периода 11.09.2017 г. – 16.07.2018 г., 62,11 лв. – лихва за забава по
договора за заем за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018 г., 55,75 лв. – лихва за
забава по договора за допълнителни услуги за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018
г., ведно със законната лихва върху главниците от 01.11.2018 г. до
окончателното изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед № 395/05.11.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 798/2018
г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът „Агенция за събиране на вземания” ЕАД твърди,
че на 11.08.2017 г. между третото неучастващо лице „Микро Кредит” АД – в
качеството на заемодател, и ответника – в качеството на заемател, бил сключен
договор за паричен заем CrediHome № 1182-00024399. По силата на този договор „Микро
Кредит” АД предоставило на заемателя паричен заем в размер на 1500 лв., който
следвало да се погаси посредством 48 равни седмични вноски в размер на 71,35
лв. всяка. Посочено е още, че по искане на ответника между него и третото лице
„Микро Кредит” АД бил сключен договор за допълнителни услуги, за което
ответникът се задължил да заплати сумата от 432 лв., като му била предоставена
възможност за разсрочено плащане на 48 седмични вноски по 9 лв. всяка. Съгласно
сключения договор за допълнителни услуги заемателят се задължил да върне на
заемодателя платената от него застрахователна премия към ЗК „Уника Живот” АД в
размер на 1188 лв. Плащането ѝ следвало да се извърши на 48 седмични
вноски всяка в размер на 24,75 лв. Също така се претендира и лихва за забава по
договора за заем за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018 г. в размер на 62,11 лв.
и лихва за забава по договора за допълнителни услуги за периода 12.09.2017 г. –
31.10.2018 г. в размер на 55,75 лв. Посочено
е, че за погасяване на задълженията си длъжникът заплатил общо 214,05 лв., като
останали непогасени претендираните с исковата молба суми. Поддържа, че на
основание сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от
08.12.2017 г. между него и третото неучастващо лице „Микро Кредит” АД задължението
на ответника, произтичащо от горепосочените договори, било изкупено от него. Твърди,
че бил изрично упълномощен от цесионера да уведоми длъжника за извършената
цесия, поради което изпратил писма до адреса на ответника, които били върнати
като неполучени. Посочено е, че пристъпил към принудително събиране на
вземанията си по договора чрез подаване на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до РС Свиленград. Образувано било ч. гр. д. № 798/2018
г. по описа на РС Свиленград, по което била издадена заповед за изпълнение на
парично задължение. Тъй като издадената заповед за изпълнение била връчена на
длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, ищецът в съответствие с указанията
на съда предявил иск за съществуване на вземането си.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор
на исковата молба от особения представител на ответника – адв. П., в който
излага съображения за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че
между ответника и третото лице „Микро Кредит” АД бил сключен договор за заем от
11.08.2017 г., но не било установено, че прехвърлянето на вземането било
съобщено на длъжника. Поради това намира, че цесията не била породила действие
по отношение на длъжника. Възразява, че особеният представител не можел да
получи уведомлението за сметка на ответника, тъй като пълномощията му
произтичали от разпореждане на съда, а не от учредено договорно
представителство. По тези съображения моли да бъдат отхвърлени предявените
искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните
и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено
следното от фактическа страна:
Видно
от приложеното ч. гр. д. № 798/2018 г. по описа на РС Свиленград в полза на ищеца
е издадена Заповед № 395 от 05.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК за следните суми: 1421,77 лв. – главница по договор за заем CrediHome № 1182-00024399/11.08.2017 г., сключен с „Микро
Кредит” АД, 270,23
лв. – договорна лихва за периода 11.09.2017 г. – 16.07.2018 г., 405 лв. –
главница по договор за допълнителни услуги за периода 11.09.2017 г. до
16.07.2018 г., 1113,75 лв. – застрахователна премия по договор за допълнителни
услуги, 62,11 лв. – лихва за забава по договора за заем за периода 12.09.2017
г. – 31.10.2018 г., 55,75 лв. – лихва за забава по договора за допълнителни
услуги за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018 г., ведно със законната лихва
върху главниците от 01.11.2018 г. до окончателното изплащане на вземанията. Тъй като заповедта е
връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК, съдът на основание чл.
415, ал. 1, т. 2 ГПК е указал на заявителя да предяви иск за установяване на
вземането си. В изпълнение на указанията в предоставения едномесечен срок
ищецът е депозирал настоящата искова молба.
От
представения Договор за заем CrediHome № 1182-00024399/11.08.2017 г. се
установява, че третото лице „Микро Кредит” АД, в качеството му на заемодател, е
предоставил на ответника В.К.С., в качеството ѝ на заемател, паричен заем
в размер на 1500 лв. В договора е посочено, че заемателят следва да върне сумата
в срок до 16.07.2018 г. на 48 седмични вноски, всяка от които в размер на 37,60
лв. или общо 1804,80 лв. Годишният лихвен процент е в размер на 40,65 %, а
годишният процент на разходите – в размер на 49,92 %.
Съгласно
Договор за допълнителни услуги към заем CrediHome № 1182-00024399/11.08.2017 г.
третото лице „Микро Кредит” АД се е задължило да предостави на ответника пакет
от допълнителни услуги и финансиране и разсрочване на сключена с негово
посредничество застраховка, както следва: 1) Пакет „Комфорт” със срок от 48
седмици при вноска от 9 лв., който включва: посещение вкъщи или на удобно място
за събиране на вноска, безплатно внасяне на вноските от името и за сметка на
клиента по банкова сметка *** „Микро Кредит” АД, безплатно внасяне на вноска
директно в офис на „Микро Кредит” АД, безплатно предоговаряне и разсрочване на
заема и без наказателна лихва при просрочие до 15 дни; и 2) Застраховка Защита
Пакет „Премиум Живот” със срок от 48 седмици при вноска в размер на 24,75 лв.
Приложена е и Застрахователна полица за застраховка „Защита” №
МС320141182-00024399, от която се изяснява, че ответникът е застрахован при
застрахователя ЗК „Уника Живот” АД за рисковете „Смърт”, „Трайна пълна
неработоспособност над 50 % вследствие на заболяване или злополука”,
„Хоспитализация вследствие на заболяване или злополука”, като трето ползващо се
лице по договора е „Микро Кредит” АД. Застрахователната премия е в размер на
1188 лв. По делото е представено писмо от ЗК „Уника Живот” АД, в което е
посочено, че е заплатена еднократната премия в размер на 1188 лв.
От
Приложение № 1/08.12.2017 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания от 16.01.2015 г. се установява, че продавачът „Микро Кредит” АД е
прехвърлил на ищеца вземането си към ответника по Договор за заем CrediHome №
1182-00024399/11.08.2017 г. На основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД продавачът е
потвърдил прехвърлянето на вземането.
С
изрично пълномощно цедентът „Микро Кредит” АД е упълномощил ищеца да уведомява
от негово име всички длъжници за прехвърлянето на вземанията съгласно сключения
договор от 16.01.2015 г. В тази връзка са представени изпратени от ищеца две
уведомления до посочените от ответника в договора за паричен заем адреси в гр. Свиленград,
които са върнати в цялост, като пощенският оператор е удостоверил, че пратката
не е потърсена.
От
приетото като компетентно изготвено заключение на съдебно-счетоводната
експертиза се установява, че остатъкът на задължението на ответника по договора
за паричен заем включва следните суми: 1421,77 лв. – главница, 270,23 лв. –
договорна лихва, 405 лв. – сума по договор за допълнителни услуги, 1135,75 лв.
– застрахователни премии. Вещото лице е посочило, че дължимата лихва за забава
за периода 12.09.2017
г. – 31.10.2018 г.
върху главницата възлизала на 62,11 лв., а върху възнаграждението по договора
за допълнителни услуги – в размер на 55,75 лв.
При
така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
В разглеждания случай възникването на
спорното право се обуславя от осъществяването на следните юридически факти: 1)
наличието на действително правоотношение по договор за паричен заем, по силата
на което заемодателят-цедент се е задължил да отпусне на заемателя заем в
твърдения размер при уговорена възнаградителна лихва и 2) заемателят да е
получил паричната сума, предмет на договора за заем. Също така следва да се
установи наличието на валиден договор за цесия, по силата на който заемодателят-цедент
е прехвърлил на ищеца именно това вземане с привилегиите, обезпеченията и
другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, както и че длъжникът
е уведомен за извършената цесия.
От наличните по делото доказателства може
да се направи извод, че цедентът и ответникът са сключили договор за заем,
съгласно който кредиторът е предоставил на ответника в заем сумата от 1500 лв., която последният се е задължил да върне на
девет месечни вноски до 16.07.2018 г. Породили са правно
действие и клаузите, уреждащи годишния процент на разходите и годишния лихвен
процент, тъй като годишният процент на разходите не надхвърля повече от пет
пъти размера на законната лихва (арг. чл. 19, ал. 4 и 5 ЗПК). Поради това съдът
намира, че е налице валидно сключен договор за кредит, като за длъжника е
възникнало задължение да върне на кредитора-цедент главницата ведно с
уговорената възнаградителна лихва.
Що
се отнася до уговорката от договора за
допълнителни услуги, задължаваща потребителя да заплати цена за допълнителни
услуги по Пакет „Комфорт”, съдът намира, че е недействителна поради
противоречие с императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, която забранява
на кредитора да изисква плащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване
и управление на кредита, какъвто характер има уговореното възнаграждение. Макар законът, а също и сключеният
между страните договор да не съдържа легално определение по отношение на
понятията „такса за управление на кредита” и „такса за усвояване на кредита”,
съдът намира, че включените в Пакет „Комфорт” услуги попадат именно под обхвата
на първата посочена такса. Затова тази уговорка противоречи на разпоредбата на
чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Освен това, посоченото допълнително възнаграждение
заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, касаеща ограничение в размера на
ГПР. На основание чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договора за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Следва да се отбележи и че в процесния договор за различните видове
допълнителни услуги е определено общо възнаграждение, което е в противоречие с
императивното правило на чл. 10а, ал. 4 ЗПК. Наред с това възнаграждението е
дължимо от кредитополучателя само за възможността за предоставяне на изброените
услуги, т. е. без значение е дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по
време на действието на сключения между страните договор. Принципите на
добросъвестност и справедливост при договаряне изискват потребителят да заплати
такса за реално ползване на определена услуга, а не хипотетично ползване на
такава. Не може да се игнорира и факта, че с част от изброените допълнителни
услуги на практика се въвежда задължение за потребителя да заплати за нещо,
което страната има по силата на закона, като правото да инициира предоговаряне
срока на падежа на договора или плащане на вноските или свободата да се
договаря отлагане на една или повече погасителни вноски, което води до
значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй
като едната страна – потребителят заплаща правото да договаря с другата страна
– кредитора, за изменение параметрите на сключения договор. Затова
съдът намира, че уговорката за заплащане на възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги се явява недействителна.
В чл. 4.3. от договора за допълнителни услуги е
уговорено още, че в случай че клиентът е избрал да сключи застраховка с
посредничеството на „Микро Кредит” АД и заплащането на дължимата
застрахователна премия да се финансира от последния, то той дължи връщане на
сумата за застрахователна премия на заемодателя на равни седмични вноски. От
съдържанието на договора е видно, че ответникът е сключил застраховка с
посредничеството на заемодателя при уговорена застрахователна премия в размер
на 1188 лв., платима на 48 седмични вноски в размер на 24,75 лв. всяка. От това
следва, че така постигнатите уговорки сочат на правоотношение
по договор за потребителски кредит под формата на заем, по силата на който заемодателят
е поел и изпълнил задължението да заплати на застрахователя дължимата от
ответника застрахователна премия, която последният се е задължил да върне
разсрочено на кредитора.
Въпреки че заемодателят е заплатил
застрахователната премия, съдът намира, че клаузата за заплащане на застраховка
по пакет „Премиум Живот” е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1
ЗЗП, тъй като е уговорена във вреда на потребителя с цена, близка по размер до
предоставената в заем сума, същата не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Съгласно чл. 4. 8. от договора за
допълнителни услуги цената на застраховката се дължи от потребителя дори и в
случаите на предсрочно погасяване на договора за заем, както и при отказ от
услугата, т. е. възнаграждението за допълнителните услуги се дължи и когато
такива не са били предоставени на клиента поради отказ или прекратяване на
договора. От това следва, че в случая очевидно
потребителят е приел клаузи, с които не е имал възможност да се запознае преди
сключването на договора (чл. 143, ал. 2,
т. 10 ЗЗП). В резултат на това той не е бил в състояние да прецени
икономическите последици от сключването на договора, съставляващо още едно
основание за неравноправието им по силата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП. Поради
това съдът намира, че потребителят не би приел тази клауза, ако е знаел, че ще
следва да заплати почти още един път стойността на кредита. Ето защо и предвид
създаденото значително неравновесие между правата на потребителя и поетите
задължения, съдът приема, че клаузата за заплащане на застрахователна премия се
явява неравноправна, поради което следва да бъде прието, че е нищожна на
основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП.
Тъй
като противоречието между клаузите за допълнителни услуги и добрите нрави е
налице още при сключването на договора, то следва извода, че в конкретния
случай не е налице валидна уговорка и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1,
вр. ал. 4 ЗЗД в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а
нищожността на тези клаузи е пречка за възникване на задълженията за заплащане
на тези суми.
Предвид всичко изложено, съдът
намира, че претенциите в размер на 405 лв. – главница по договор за
допълнителни услуги, и 1113,75 лв. – застрахователна премия по договор за допълнителни
услуги, следва да се
отхвърлят, поради противоречието им с добрите нрави.
От това следва, че единствено предоставената
в заем главница и договорната лихва са могли да бъде прехвърлени на ищеца по
силата на договора за цесия. Съгласно чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде съобщено
на последния от предишния кредитор. Тъй като представените обратни разписки не
удостоверяват получаване от длъжника на изпратените му уведомления, съдът
намира, че цесията не е породила действие за последния. На първо място, следва
да се посочи, че процесният договор за заем е сключен между цедента и длъжника,
а цесионерът се явява трето лице по отношение на постигнатото съглашение. Поради
това между тях не е породила действие клаузата на чл. 23 от ОУ на „Микро Кредит” АД, съгласно която всички съобщения се считат за узнати
от другата страна, ако бъдат доставени на адресите за кореспонденция, посочени
от заемателя. В тази връзка съдът намира, че е допустимо да се фингира
недоставеното или само изпратено от кредитора съобщение до длъжника като
получено единствено, в случай че договорът между страните предвижда определени
предпоставки и/или фактически констатации, при наличие на които ще се счита, че
е положена дължимата грижа да се доведе до знанието на длъжника изявлението на
цесионера. Видно от разпоредбата на чл. 23 от
ОУ в настоящия случай не е уреден начин за връчване на съобщения и респективно
клауза, въз основа на която да може да се преценява евентуално недобросъвестно
поведение на длъжника, което да е приравнено на фактическо получаване на
уведомлението на кредитора. Ето защо, дори да се приеме, че тази клауза обвързва
длъжника и цесионера, доколкото лисват разписани конкретни предпоставки, при
които ще се счита, че е положена дължимата грижа, следва, че адресираното до
длъжника уведомително писмо не удостоверява негово надлежно уведомяване за
извършената цесия. В тази връзка е необходимо да се изясни и че ищецът не е
положил дължимата грижа да връчи уведомлението за извършената цесия. Първото
уведомление, адресирано до посочения от ответника адрес в гр. Свиленград, бул. „България” № 123, е изпратено на 13.12.2017 г., а уведомлението до адреса в гр. Свиленград, ул. „Георги
Скрижовски” № 10 – на 25.03.2019 г. В молбата за
сключване на договора за паричен заем са
посочени телефони за контакт на длъжника, като няма данни ищецът да е предприел
действия да се свърже с него по този начин. Предвид бездействието на цесионера
за продължителен период от време и липсата на данни за осъществяване на връзка
с длъжника по всички посочени в договора начини, съдът намира, че не е положил
необходимата грижа уведомлението да стигне до знанието на ответника.
По отношение довода на ищеца, че това уведомление следва да се счита за
връчено с исковата молба, трябва да се посочи, че действително съдебната
практика приема, че такова връчване в хода на процеса поражда действие и
редовно уведомява длъжника за цесията. Това обаче не се отнася за случаите, при
които исковата молба и уведомлението за цесия се връчват на особен
представител. Причината е, че връчването на особения представител е една
законова фикция за връчване на ответника. Законовите фикции и тяхното приложно
поле са уведени изрично в закона. Следователно при връчване на особения
представител фикцията за връчване на ответника обхваща само исковата молба и
приложенията ѝ, както и всички други процесуални изявления на ищеца и
съда. Чрез уредената процесуална фикция обаче не могат да се получават
изявления с материалноправен ефект, каквото е уведомлението за цесия. Няма
такова законово правило, а и обратното би противоречало на института на
цесията, който поражда материалноправно действие спрямо длъжника, когато му
бъде реално съобщено за станалата цесия. Съдът намира, че в настоящия случай
липсва реално уведомяване. Не може да се приеме, че с получаване на
уведомлението за цесия от особения представител длъжникът е уведомен за нея по
изложените доводи, които произтичат от закона. А последният не може да бъде
изменян чрез съдебна практика по практически съображения, свързани с интереса
на кредитора. Неоткриването на ответника, който не е изпълнил задължението си
да регистрира действителния си адрес, може да доведе само до негативни
процесуални последици за него, но не и да доведе до връчване на всякакви
материалноправни изявления от неговите кредитори чрез неуредени в закон фикции.
В крайна сметка цесионерът на свой риск е придобил прехвърленото вземане, без в
съглашението да участва длъжникът, поради което следва да търпи последиците от
невъзможността последният да бъде открит, за да му бъде съобщена цесията. Така
или иначе това съобщаване не може да стане на особения представител и с арг. от
чл. 99, ал. 4 ЗЗД прехвърлянето на вземанията не е породило действие нито за
третите лица, нито за длъжника. (В този смисъл е константната практика на ОС
Хасково, обективирана в Решение № 14/11.01.2019 г. по в. гр. д. № 763/2018 г., Решение
№ 35/30.01.2019 г. по в. гр. д. № 800/2018 г. и Решение № 226/18.06.2019 г. по
в. гр. д. № 331/2019 г.).
Ето защо, тъй като ответникът не е бил надлежно уведомен за
извършеното прехвърляне на вземането от цесионера, съдът намира, че цесията не
е произвела действие спрямо него, поради което той не дължи плащане на задължението,
произтичащо от процесния договор за заем в полза на ищеца-цесионер. По тези
съображения
предявените искове следва да бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р
Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Агенция
за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление:***, офис-сграда „Лабиринт”, ет. 2, офис 4, срещу В.К.С., ЕГН: **********,***,
искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД, чл.
79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на В.К.С., че дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД следните суми: 1421,77 лв. – главница по договор за заем CrediHome № 1182-00024399/11.08.2017 г., сключен с „Микро
Кредит” АД, 270,23
лв. – договорна лихва за периода 11.09.2017 г. – 16.07.2018 г., 405 лв. –
главница по договор за допълнителни услуги за периода 11.09.2017 г. до
16.07.2018 г., 1113,75 лв. – застрахователна премия по договор за допълнителни
услуги за периода 11.09.2017 г. – 16.07.2018 г., 62,11 лв. – лихва за забава по
договора за заем за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018 г., 55,75 лв. – лихва за
забава по договора за допълнителни услуги за периода 12.09.2017 г. – 31.10.2018
г., ведно със законната лихва върху главниците от 01.11.2018 г. до
окончателното изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед № 395/05.11.2018
г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 798/2018
г. по описа на РС Свиленград.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: