Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 12.11.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав в закрито
заседание на дванадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ:
Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
като
разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян ч. гр. дело №13568 по
описа за 2019 година, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 435 – чл. 438 от ГПК.
Образувано е по жалба от 04.10.2019
год. на длъжника С.О., чрез юрисконсулт М.М./надлежно упълномощена/, срещу постановление
от 01.10.2019 год. по изпълнително дело №20197900401754 по описа на частен
съдебен изпълнител Р.М., с рег.№790 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на размера
на направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение.
Жалбоподателят поддържа, че единственото
действие, което бил извършил процесуалният представител на взискателя, било по
образуването на изпълнителното дело. Съгласно чл. 10, т. 1 от Наредба
№ 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за действия по образуване на
изпълнително дело се дължало възнаграждение в размер на 200 лв. Кумулиране на
възнаграждения по чл. 10, т. 1 и 2 от наредбата било допустимо само при
осъществяване и на процесуално представителство, защита и съдействие на страните
по изпълнителното дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на
парични вземания. Процесното задължение било заплатено в срока за доброволно
изпълнение, поради което длъжникът не бил предизвикал инициирането на нови
действия във връзка със събиране на вземането. Следователно възнаграждението по
чл. 10, т. 2 от наредбата било недължимо, тъй като се отнасяло до действия,
които не били реално извършени от името и за сметка на взискателя. След
образуването на изпълнителното дело и изпращането на поканата за доброволно
изпълнение не били извършвани други действия. Длъжникът не следвало да отговаря
за разноските на взискателя, направени за изпълнителни способи, които не са
приложени. Отделно от това адвокатският хонорар бил и прекомерен, тъй като изпълнителното
дело не представлявало фактическа и правна сложност, а и съдебната практика
приемала, че общините са „сигурни платци“.
Взискателят Д.К.К.счита, че жалбата
следва да бъде оставена без уважение.
В мотивите си по чл. 436, ал. 3 ГПК частният
съдебен изпълнител заявява, че жалбата е процесуално допустима, но е неоснователна.
По изпълнителното дело бил наложен запор върху вземанията на длъжника, като
сумата за погасяване на задължението била постъпила именно вследствие на наложения
запор, а не от доброволно плащане от страна на С.О..
Софийският
градски съд, след като взе предвид доводите на страните и мотивите на частния съдебен изпълнител и
прецени данните по делото, приема за установено следното от фактическа страна:
Изпълнително
дело №20197900401754 по описа на частен съдебен изпълнител Р.М., с рег.№790 на
КЧСИ, е било образувано по молба от 20.09.2019 год. на Д.К.К.,
чрез адв. П.В./надлежно упълномощен/, въз основа
на изпълнителен лист от 18.09.2019 год., издаден по гр.дело №2010/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 42 с-в, за сумата от 4 801.68 лв. – обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 14.01.2019 год. до окончателното
изплащане и за сумата от 1 344 лв. – съдебни разноски. С молбата е поискано налагането на запор върху вземанията на
длъжника по банковите му сметки, като на
частния съдебен изпълнител са били възложени правомощия по чл. 18 ЗЧСИ – да
прави пълно проучване на имущественото състояние на длъжника, да прави справки,
да набява документи, книжа и др., както и ако реши да определи изпълнителен
способ. Поискано е също така да бъдат събрани от длъжника и направените от взискателите разноски по изпълнителното дело, включително възнаграждение за един
адвокат в размер на 550 лв.
Към молбата е приложен договор за правна
защита и съдействие, с характер на разписка, от който е видно, че взискателят е
заплатил в брой на адв. П.В.адвокатско възнаграждение в размер на 550 лв., от
които 200 лв. – за изготвяне и завеждане на изпълнителното дело.
На 25.09.2019 год. на длъжника е била изпратена покана за
доброволно изпълнение за заплащане на следните суми: 4 801.68 лв. –
главница, 350.79 лв. –законна лихва за периода от 14.01.2019 год. до 04.10.2019
год., 1 344 лв. – съдебни разноски, 550 лв.
– разноски по изпълнението за адвокатско възнаграждение и 850.45 лв. – такси по
изпълнението.
На 20.09.2019 год. е било изпратено
запорно съобщение до „О.Б.“ АД, което е било получено на 25.09.2019 год. На 01.10.2019
год. банката е подала молба, получена на 07.10.2019 год., с която е уведомила
частния съдебен изпълнител, че от банковата сметка на С.О. е преведена изцяло
дължимата сума /по специалната сметка на частния съдебен изпълнител – видно от приложеното
платежно нареждане от 01.10.2019 год.
Със съобщение изх.№33512 от 02.10.2019
год., получено на 04.10.2019 год., съдебният изпълнител е наредил на „О.Б.“ АД
да вдигне незабавно запора върху банковите сметки, банковите касетки и вземания
на длъжника С.О..
Своевременно – на 30.09.2019 год.,
длъжникът е подал молба до съдебния изпълнител, с която е поискал на основание
чл. 78, ал. 5 ГПК да бъде намален поради прекомерност размерът на разноските на
взискателите за адвокатско възнаграждение до размер на 200 лв. Искането е било
оставено без уважение с обжалваното постановление от 01.10.2019 год., което е
било надлежно съобщено на длъжника на 02.10.2019 год.
Анализът на така установената фактическа обстановка
налага следните правни изводи:
Жалбата е подадена в едноседмичния срок по чл. 436, ал. 1 ГПК от процесуално легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване акт на
съдебния изпълнител /чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК/, поради което се явява
процесуално допустима.
Жалбата е ОСНОВАТЕЛНА.
Въпросът за разноските се поставя във всяко съдебно
производство, поради което уредбата му в действащия ГПК се съдържа в част І
„Общи правила”. Тази част важи, както за исковия процес във всичките му етапи,
така и за изпълнителното производство – задължението на длъжника за разноски е
изрично уредено в разпоредбата на чл. 79 ГПК. Според последната, разноските по
изпълнението са за сметка на длъжника, освен в случаите, когато изпълнителното
дело се прекрати съгласно чл. 433 ГПК, освен поради плащане, направено след
започване на изпълнителното производство и изпълнителните действия бъдат
изоставени от взискателя или бъдат отменени от съда, а според новата т. 3 на
посочената разпоредба /изм. и доп., бр. 86 от 27.10.2017 год./, и когато
разноските, направени от взискателя, са за изпълнителни способи, които не са
приложени.
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при
прекомерност на заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може
да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от
минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР № 6/2012 год. на ВКС по
тълк.дело № 6/2012 год., ОСГТК, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер.
Според приетото в т. 6 от Тълкувателно решение № 2/2013
год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, взискателят прави разноски по
образуването на изпълнителното дело, по осъществяването на изпълнителния
способ, постъпленията от който се разпределят, по осъществяването на други
изпълнителни способи, както и разноски за възнаграждение на един адвокат, от
които /при възражение на длъжника или от някой от присъединените кредитори/ се
признава тази част, която съответства на действителната и правна сложност на
изпълнителното дело с оглед различната роля на адвоката при възлагането на
изпълнението на държавен съдебен изпълнител, който няма право да определя
изпълнителния способ; и ролята на адвоката при възлагането на изпълнението на
частен съдебен изпълнител, комуто може да е възложено да определя изпълнителния
способ.
Молбата за образуване на процесното изпълнително дело, в
която е бил посочен и изпълнителен способ, е била подадена от взискателите чрез
адвокат, за чиято представителна власт са ангажирани надлежни
доказателства, както и такива за реалното заплащане на адвокатско
възнаграждение в размер на 550 лв.
Изпълнението е образувано от взискателя за събиране на
вземания по изпълнителния лист в общ размер на 6 496.47 лв. /главница,
ведно със законна лихва и съдебни разноски/, която сума е материалният интерес,
служещ за база за определяне на минималния размер на адвокатското
възнаграждение по смисъла на Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните
размери на адвокатските. Съобразно чл. 10, т. 1 от наредбата, минималният
размер на възнаграждението за образуване на изпълнителното дело е 200 лв.
Доколкото е несъмнено, че процесните изпълняеми права не са били погасени преди
образуване на изпълнителното производство, то взискателят има право на разноски
за адвокатско възнаграждение в размер на 200 лв. – каквито и длъжникът не оспорва, че дължи.
Съгласно чл. 10, т. 2 от наредбата /в приложима редакция
– изм., ДР, бр. 7 от 22.01.2019 год./, минималният размер на адвокатското
възнаграждение за процесуално представителството, защита и съдействие на
страните по изпълнително дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на
парични вземания над 1 000 лв. е 1/2 от съответното възнаграждение по чл.
7, ал. 2, т. 2–7, т.е. дължимостта на възнаграждението е предпоставено от осъществяване
на процесуална защита, изразяваща се в извършването на действия по
изпълнителното дело, различни от подаване на молба за образуване на
изпълнително производство. В разглеждания случай е видно от данните по изпълнителното
дело, че такива действия /извън подаването на молбата за образуване на
изпълнителното дело с необходимото съдържание по чл. 426, ал. 2 – в т.ч.
посочването на начин на изпълнение, иначе би била нередовна/ не са
предприемани, като е налице плащане на задълженията, при това в срока за
доброволно изпълнение, макар и въз основа на запора, поради което и настоящият
съдебен състав приема, че длъжникът не следва да носи отговорност за заплащане
на направени от взискателя разноски за възнаграждение по чл. 10, т. 2 от
наредбата.
Ето защо обжалваното постановление от 01.10.2019 год.
следва да бъде отменено в частта му, в която в тежест на длъжника са възложени
направените от взискателя разноски за адвокатско възнаграждение за горницата
над 200 лв. до размера от 550 лв.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ по жалбата на длъжника С.О. постановлението от 01.10.2019 год. по
изпълнително дело №20197900401754 по описа на частен съдебен изпълнител Р.М., с
рег.№790 на КЧСИ, с което е отказано намаляване на разноските на взискателя за адвокатско
възнаграждение за разликата над 200 лв. до размера от 550 лв.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/