Р Е Ш Е Н
И Е
260342/4.11.2020г.
гр.Варна, 04.11.2020 г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Варненският районен съд, първи наказателен състав, в открито
съдебно заседание
на осми
октомври през две хиляди
и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ИВЕЛИНА
ДИМОВА
при секретаря Петя Георгиева, като разгледа докладваното
от председателя АНД № 1581 по описа за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото
производство е образувано на основание чл.59 и сл. от ЗАНН.
Подадена е
жалба от М.П.С. *** срещу Наказателно постановление № 20-0442-000182/17.03.2020г.
на началник сектор към ОДМВР-Варна, Четвърто РУ-Варна, с което на лицето било
наложено административно наказание “глоба” в размер на 200 лева, на основание
чл.178Д от ЗДвП.
Жалбоподателят изразява
становище за незаконосъобразност на обжалваното наказателно постановление.
Оспорва възприетата от наказващия орган фактическа обстановка, като твърди, че
му е било разпоредено от полицейски служител да
паркира на посоченото в НП място. Твърди, че обжалваното наказателно постановление съдържа
невярно описание на мястото на извършване на нарушението и на обстоятелствата,
при които е било извършено. Моли съда да постанови решение, с което да отмени
изцяло наказателното постановление, като претендира и присъждане на разноски.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, се явява лично
и с процесуален представител, който поддържа жалбата на изложените в нея
основания.
Въззиваемата страна, редовно призована, не изпраща представител. Депозира
писмени бележки, в които изразява становище за неоснователност на жалбата. Моли
същата да бъде оставена без уважение, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В случай, че жалбата бъде
уважена, моли евентуално претендираните от
жалбоподателя разноски за адвокатско възнаграждение да бъдат присъдени в
минималния размер от 100 лв.
Жалбата е
подадена от надлежна страна– наказаното физическо лице, в преклузивния 7-дневен срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН, срещу акт, подлежащ на
съдебен контрол и пред надлежния съд – по местоизвършване
на претендираното нарушение, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна,
по следните съображения:
Въз основа всички събрани по делото доказателства,
съдът установи от фактическа страна следното: Жалбоподателят живеел в
кв.“Аспарухово“ в гр.Варна, а малолетното му дете учело в Основно училище
„Христо Ботев“ в посочения квартал. На 28.02.2020г. жалбоподателят отишъл да
вземе детето си от училище. Около
17,30
часа на
посочената дата същият паркирал
лек автомобил марка „ВАЗ 2105“
с рег.№**** на ул.“Кирил и Методий“ в гр.Варна, до сграда №40, на
място, определено за хора с трайни
увреждания, обозначено със съответен пътен знак, след което се насочил към училището. Междувременно св.С.Й.А.-
служител в Четвърто РУ при ОД на МВР-Варна забелязал паркирания автомобил и
констатирал, че е без поставен знак, удостоверяващ наличието на право за
паркиране на това място. Свидетелят изчакал завръщането
жалбоподателя и поискал да му
бъде представен документ, удостоверяващ наличието на право
за паркиране на място, определено
за хора с трайни увреждания, но такъв не
бил наличен.
С. заявил, че е подал заявление
за издаване на съответен документ, но все още не разполагал с такъв. Тъй като
не бил компетентен да състави акт за установеното нарушение, св.А. подал съответен
сигнал, в отговор на който се отзовал св.А.С.А.- младши автоконтрольор
в Четвърто РУ-Варна. Същият констатирал наличието на паркиран автомобил на
мястото, обозначено за паркиране за хора с трайни увреждания, във връзка с
което на
същата дата съставил акт за
установяване на административно нарушение на жалбоподателя за това, че
като водач на процесния
автомобил паркира на място, обозначено за хора с трайни увреждания. Актът бил съставен в присъствието на С., бил предявен и подписан с обяснения,
че е спрял за малко и има решение на ТЕЛК. Писмени възражения не били
депозирани в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН. Въз основа на съставения акт на 17.03.2020г.
било издадено и атакуваното наказателно постановление, с което на жалбоподателя
била наложена глоба в размер на 200,00 лева за нарушение на чл.98, ал.2, т.4 от
ЗДП.
Изложената фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
събраните по делото доказателства- основно от разпита на свидетелите С.Й.А. и А.С.А., както и приобщените по реда на чл.283 от НПК писмени доказателства.
Показанията на посочените свидетели следва да бъдат кредитирани като
последователни, безпротиворечиви и логични, като
липсват основания за съмнение в тяхната достоверност. Двамата потвърждават
категорично фактическите констатации в акта, като св.С.А. лично е възприел
действията на жалбоподателя след завръщането му при автомобила и се е убедил,
че превозното средство е паркирано именно от санкционираното лице. В жалбата по
начало не се оспорва обстоятелството, че управляваният от жалбоподателя
автомобил се е намирал на място, определено за хора с трайни увреждания, но се
твърди, че С. е паркирал на посоченото място не по своя инициатива, а по
изрично разпореждане на полицейски служител. По искане на жалбоподателя като свидетели
по делото са разпитани лицата Ю.С.К.и Ц.И.Д., чиито показания са в противоречие
с тези на свидетелите С.А. и А.А., а кореспондират на
изложените в жалбата твърдения. При
анализа на достоверността на събраните гласни доказателства съдът се основава на първо място на тяхната
последователност и логичност,
както и на наличието или липсата
на данни за предубеденост или заинтересуваност. В случая съдът намира, че показанията на свидетелите К. и Д. не следва да
бъдат кредитирани. На първо място, и двамата са в дългогодишни приятелски
отношения с жалбоподателя и не могат да се счетат за безпристрастни и
непредубедени свидетели. За разлика от тях няма данни разпитаните по делото
полицейски служители да са заинтересувани от изхода на делото. В жалбата се
твърди, че санкционираното лице е в конфликтни отношения със св.С.А..
Последният обаче отрича наличието на подобни влошени отношения. При липсата на
конкретни доказателства в твърдяната от С. насока изложените в жалбата
твърдения за предубеденост на посочения свидетел следва да бъдат счетени за
недоказани и голословни. При преценката коя група гласни доказателствени
средства да бъдат кредитирани от решаващо значение е съответствието на дадените показания
със събраните обективни и достоверни доказателства по делото. В показанията си свидетелите С.А.
и А.А. сочат, че при проверката жалбоподателят не е
отрекъл, че е паркирал на процесното място, но е
заявил, че има решение на ТЕЛК за установяване на определена степен на
увреждане. Същевременно в съставения му АУАН жалбоподателят е вписал
собственоръчно, че е „спрял за малко и има ТЕЛК“. При положение, че С. не е
направил възражения нито при съставянето на акта, нито в срока по чл.44 ал.1 от ЗАНН в насока, че е паркирал на процесното
място по разпореждане на полицейски служител, а напротив- вписал е възражения,
които на практика подкрепят показанията на свидетелите С.А. и А.А., съдът намира, че следва да бъдат кредитирани именно
показанията на посочените двама свидетели, а твърденията, изложени в жалбата
следва да се счетат за защитна версия, неподкрепена от достоверни
доказателства. По изложените съображения съдът счете за безспорно установена
изложената по-горе фактическа обстановка.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното: В настоящото
производство съдът следва да извърши проверка на законността на оспореното
пред него наказателно постановление, като следва да прецени правилно ли са приложени процесуалният и материалният
закон, с оглед описаните в НП факти и обстоятелства, както и съответстват ли те на приложената
от административнонаказващия
орган санкционна норма.
Разпоредбата на чл.98, ал.2, т.4 от ЗДП забранява паркирането на места,
определени за хора с трайни увреждания. Съгласно
дефиницията в § 1, т. 2 от ДР на Закона за интеграция на хората
с увреждания, „човек с трайно увреждане“ е
лице, което в резултат на анатомично, физиологично или психическо увреждане е с
трайно намалени възможности да изпълнява дейности по начин и в степен, възможни
за здравия човек, и за което органите на медицинската експертиза са установили
степен на намалена работоспособност или са определили вид и степен на увреждане
50 и над 50 на сто. Установено
е по делото, че на посочената в наказателното постановление дата жалбоподателят
е паркирал процесния лек автомобил на място, определено за хора с трайни
увреждания. Не са налични доказателства жалбоподателят да има такова качество,
а и в хода на съдебното производство твърдения в тази насока не са наведени от
негова страна. Същият е заявил пред проверяващия, че има съответно
решение на ТЕЛК и е вписал такова възражение в съставения АУАН, но не е навел
подобни доводи в депозираната жалба. Не
са представени и доказателства за наличие у жалбоподателя на трайно увреждане.
Разпоредбата на чл. 60, ал. 1, изр. последно от ЗАНН задължава жалбоподателите да посочват в жалбата всички
доказателства, на които се позовават. Съдебната практика приема, че цитираната
норма установява задължение за санкционираните лица при обжалване да посочват
твърденията и доказателствата си, като неизпълнението на това задължение следва
да се третира като неправомерно бездействие (Решение № 2112 от
6.11.2019 г. на АдмС - Варна по к. а. н. д. №
2122/2019 г.), от което според настоящия състав
не могат да бъдат черпени благоприятни последици. При това положение твърденията на
жалбоподателя при проверката за наличие на увреждания следва да се счетат за
недоказани. Следва да се
отбележи също, че не всяко увреждане предоставя право за паркиране на място,
определено за хора с трайни такива, а само състояние, съответстващо на
легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 2 от ДР на Закона за интеграция на хората
с увреждания. За удостоверяването на такова
увреждане разпоредбата на чл. 99а от ЗДвП
предвижда специален документ- карта за паркиране на местата, определени за
превозните средства, обслужващи хора с трайни увреждания и използване на улеснения
при паркиране, издадена от кмета на съответната община. Условията и редът за издаване на такава карта
се уреждат в чл.34 от Наредбата
за организация на движението на територията на Община Варна. Според петата алинея на цитираната норма
критериите за определяне на правоимащи лица при издаване на карти за
преференциално паркиране на ППС, превозващи хора с трайни увреждания в откритите паркинг-зони с режим на
кратковременно платено паркиране "Синя зона" и паркингите общинска
собственост на територията на община Варна са
указани в Приложение № 1 - неразделна част от настоящата наредба. Установяването
на изискване правото на паркиране на такива места да се удостоверява със
специален документ по чл. 99а от ЗДвП не е самоцелно, а е необходимо поради
обстоятелството, че право да ползват специално определените места за паркиране
имат не всички хора с увреждания, а само отговарящите на изискванията,
предвидени в Приложение № 1 от
Наредбата, наличието на които следва да бъде преценено по съответния за
това ред.
Безспорно е в случая, че жалбоподателят не е
разполагал с документ по чл. 99а от ЗДвП. При
това положение съдът приема за
установено, че жалбоподателят е паркирал на място, определено за превозни
средства, обслужващи хора с трайни увреждания, без да има това качество.
Същевременно от показанията на св.С.А. се установява, че процесното място е било надлежно обозначено със съответен
пътен знак. След като не е имал право да ползва място, определено за хора с
трайни увреждания, но е паркирал на такова, жалбоподателят несъмнено е нарушил
забраната по чл.98, ал.2, т.4 от ЗДП, за което правилно и законосъобразно е санкциониран
с обжалваното наказателно постановление. Съдът намира и че санкционната
норма е определено правилно и законосъобразно. Разпоредбата на чл.178Д от ЗДвП
предвижда специално наказание за
лице, което, без да има това право, паркира на място, определено за
превозно средство, обслужващо хора с трайни увреждания, какъвто е и процесният случай. Наказанието
е наложено във фиксирания размер, предвиден в закона, при което липсва
възможност за индивидуализация.
При извършената цялостна служебна
проверка с оглед задължението си по чл.314, ал.1 НПК съдът установи, че при
издаването на обжалваното наказателно постановление не са допуснати съществени
процесуални нарушения на нормите на ЗАНН, водещи до неговата отмяна. Наказателното
постановление е издадено от компетентен орган (видно от
приложеното копие на Заповед № 8121з-515/14.05.2018 г. на министъра на вътрешните работи), в шестмесечния преклузивен срок. Описанието на нарушението е
достатъчно пълно и ясно, като позволява на санкционираното лице да разбере
извършването на какво деяние му е вменено и да организира адекватно защитата
си. В НП изрично е конкретизирано
мястото, на което е извършено нарушението, чрез посочване на адреса на сградата, пред която е бил паркиран
процесния автомобил. От служебно изготвената от
съда разпечатка, съдържаща картографски данни, се установява неоснователността
на възраженията в жалбата за несъответствие на мястото на извършване на
нарушението с адреса, посочен в НП.
По изложените съображения съдът
приема, че наказващият орган правилно е констатирал наличието на процесното административно нарушение; надлежно е издирил
приложимия закон и относимата санкционна разпоредба,
като е наложил законосъобразно наказание,
при спазване на изискванията на ЗАНН.
Не са налице основания случаят да
бъде счетен за маловажен по смисъла на чл.28 от ЗАНН (според който за маловажни
случаи на административни нарушения наказващият орган може да не наложи наказание,
като предупреди нарушителя, устно или писмено, че при повторно извършване на
нарушение, ще му бъде наложено административно наказание), тъй като нарушението
не се отличава с по-малка тежест от обичайните такива от този вид. Липсват и
някакви особени извинителни обстоятелства около извършването му, които да
обусловят извод за маловажност на случая.
Предвид изложеното искането за
отмяна на наказателното постановление се явява неоснователно. Наказателното
постановление следва да бъде потвърдено като законосъобразно, а жалбата- да
бъде оставена без уважение.
С оглед изхода на делото
и направеното от пълномощника на въззиваемата
страна съответно искане, на основание чл. 63, ал.
3 от ЗАНН, вр. чл. 143, ал.4 от АПК, вр.
чл. 144 от АПК вр.чл. 78, ал.8 от ГПК на ОД на МВР-Варна следва да се присъди
юрисконсултско възнаграждение, в размер определен в чл. 37 от Закона за правната
помощ, съгласно препращащата разпоредба на чл. 63, ал.
5 от ЗАНН. Съгласно чл. 37, ал.
1 от ЗПП заплащането
на правната помощ е съобразно вида и количеството на извършената дейност и се определя
в наредба на Министерския съвет по предложение на НБПП. За защита по дела
по ЗАНН чл. 27е от Наредбата за заплащане
на правната помощ предвижда възнаграждение в размер от 80 до 120 лева. Според разпоредбата на чл.78,
ал.8 от ГПК размерът на юрисконсултското
възнаграждение се определя от съда. В случая производството по делото е протекло в едно съдебно заседание,
като случаят не се отличава с фактическа или правна сложност, поради което
съдът намира, че следва да се присъди възнаграждение
в размер на предвидения в закона минимум от 80 лева.
Водим от горното и на основание
чл.63 ал.1 от ЗАНН съдът
Р Е Ш И :
Потвърждава изцяло Наказателно постановление № 20-0442-000182/17.03.2020г. на началник сектор към ОДМВР-Варна, Четвърто
РУ-Варна, с което на М.П.С. ***, ЕГН:**********,
на основание чл.178Д от ЗДвП, е наложено административно наказание “глоба” в
размер на 200.00 лева за нарушение на чл. 98, ал.2, т.4 от ЗДвП, като законосъобразно.
ОСЪЖДА М.П.С. ***, ЕГН:**********
*** сумата от 80 /осемдесет/ лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение.
Решението подлежи на
касационно обжалване в 14-дневен срок от получаване на съобщението за
изготвянето му пред Административен съд – Варна.
След влизане в сила на съдебното решение,
АНП да се върне на наказващия
орган по компетентност.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: