Р е Ш Е Н И Е
№
гр.
Плевен, 12.04.2018 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Плевенски окръжен съд, ІІІ - ти състав, гражданска колегия в публично
заседание на петнадесети
март през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕКАТЕРИНА ПАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: МЕТОДИ ЗДРАВКОВ
ЖАНЕТА ДИМИТРОВА
при секретаря вергиния петкова
в присъствието на Прокурора
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова в.гр.д. N 110 по описа за 2018 год., на основание данните
по делото и закона, за да се произнесе, взе предвид:
Производство по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 226/09.02.2017 г. по гр.д. №
5411/2016 г. Плевенският районен съд е признал за установено на
основание чл. 422 от ГПК по отношение на Н.И.В.
с посочени ЕГН и адрес ***, че дължи на ищеца „***” ЕАД, ЕИК ***, гр. София, представлявано от Н.И.П.и
И.С.И.следните парични суми:
-
сумата от 2 139, 59 лв., представляваща главница по договор за потребителски
кредит № **********/28.08.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК /21. 03. 2016 год./ до
окончателното изплащане на вземането;
-
сумата от 746, 26 лв., представляваща договорна лихва за периода от 05.10.2015
г. до 06.12. 2015 г. и
-
сумата от 30,96 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 05.10.
2015 г. до 11. 03. 2016 г..
Със същото решение Плевенският районен съд е осъдил Н.И.В. с посочени ЕГН и адрес *** да
заплати на ищеца „***”
ЕАД, ЕИК ***, гр. София следните парични суми:
-
сумата от 390,43 лв. за направени в
заповедното производство деловодни разноски и
- сумата от
761,41 лв. за направени в исковото производство деловодни разноски.
С
определение № 4047/06.11.2017 г. по гр.д. № 5411/2016 г. Плевенският районен
съд е оставил без уважение молбата на Н.И.В.
за изменение
на решение № 226/09.02.2017 г. по делото в частта за направените разноски.
Недоволна
от така постановените решение и определение е останала въззивницата Н.И.В., ответник пред ПлРС, която чрез пълномощника си адвокат В.Ж.
от САК ги обжалва изцяло пред ПОС.
По
отношение на атакуваното решение във въззивната жалба се твърди, че същото е неправилно,
незаконосъобразно, необосновано и постановени при нарушение на материалните
норми. Подробни доводи и съображения в тази насока са
изложени във въззивната жалба, като основните доводи на въззивницата са, че по
делото не е доказана волята на жалбоподателката за сключване на застраховки „***“ и „***“, както и интерес на същата от сключването им при
положение, че рискът е несъществен с оглед осъществената сделка за закупуване
на стоки. Според въззивницата липсва изричен договор за застраховка, валидно
сключен между въззивницата и застрахователя, а от клаузата на чл. 7.2.2 на
договора за потребителски кредит се установява, че на кредитополучателя е
предоставен избор да сключи или не някоя от застраховките.
По
отношение на атакуваното определение по чл. 248 от ГПК в частната жалба се
твърди, че същото е неправилно и незаконосъобразно, тъй като не е съобразено с
разпоредбата на чл. 78 ал. 8 от ГПК, действаща към момента на постаняването му,
съгласно която възнаграждението на юрисконсулта с оглед фактическата и правна
сложност на спора следва да бъде определено по реда на чл. 25 ал. 1 от
Наредбата за правната помощ.
В
заключение въззивницата и частен жалбоподател моли съда да отмени обжалваните
решение и определение по чл. 248 от ГПК на ПлРС изцяло и постанови решение, с
което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск с правно основание чл. 422 от ГПК, като присъди на въззивницата направените по делото разноски в двете
съдебни инстанции.
В
срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от
въззиваемата страна „***” ЕАД, гр. София чрез пълномощника на Банката
юрисконсулт Т.К., в който се
оспорва основателността на въззивната жалба. Поддържа се, че от представения по
делото договор за кредит се установява волята на страните по същия, в това
число за връщане на сумата от 2 964,65 лв. на 35 вноски по 82,35 лв. и
една последна в размер на 82,40 лв., като договорът се ползва с обвързваща
страните формална доказателствена сила, тъй като не е оспорен надлежно от
въззивницата. Поддържа се, че изпълнението на задълженията на кредитора се
установява от заключението на назначената икономическа експертиза, както и се
установява размера на дължимите от въззивницата парични суми. Въззиваемата
страна се позовава на мотивите на първоинстанционния съд в частта касаеща
възражението за нищожност на договора за потребителски кредит, които според
същата са правилни и законосъобразни. Според въззиваемата страна от
представения по делото в оригинал договор за потребителски кредит се
установява, че кредитополучателят е дал изрично нареждане и съгласие средствата
от кредита, представляващи застрахователна премия да бъдат преведени директно
от кредитодателя на застрахователя, като това се установява от разпоредбата на
чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит. Поддържа се, че от заключението
на икономическата експертиза се установява, че кредитодателят е превел сумата,
представляваща застрахователни премии по сметка на застрахователя на 29.09.2015
г. и на 30.09.2015 г., а кредитополучателят е приел застраховките. Във
въззивната жалба се излагат доводи и за дължимостта на пълния размер на
претендираното юрисконсултско възнаграждение, като се позовава на решение №
10/29.09.2016 г. по к.д. № 3/2016 г. на Конституционния съд на РБ, както и на
обстоятелството, че разпоредбата на чл. 78 ал.
8 от ГПК в редакцията, на която се позовава въззивницата е в сила от
28.01.2017 г., т.е. след образуване на заповедното производство и депозиране на
исковата молба, в която е направено искането за присъждане на разноски и представянето
на пълномощното по делото. Позовава се на практика на ВКС в тази насока, а
именно: определение № 17/26.01.2017 г. по т.д. № 1193/2016 г., І т.о., ТК и
определение № 8/16.01.2017 г. по т.д. № 53506/2015 г., І г.о., ГК, както и на
практика на ПАС и ОС – Благоевград.
В
срока по чл. 276 ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор на частната жалба от
въззиваемата страна „***” ЕАД, гр. София чрез пълномощника на Банката юрисконсулт М.Н., в който се оспорва
основателността на частната жалба. Поддържат се повторно доводите във
въззивната жалба относно дължимостта в претендирания размер на разноските за
юрисконсултско възнаграждение. Позовава се и на друга практика на ВКС, а
именно: определение № 189/29.05.2014 г. по гр.д. № 1024/2014 г., ІV г.о., ГК.
В
съдебното заседание въззивницата не се явява, но е депозирала писмено становище,
според което поддържа въззивната и частната жалби. Поддържа се, че нормата на
чл. 78 ал. 8 от ГПК е процесуална и има незабавно действие от 28.01.2017 г.,
поради което първоинстанционният съд е следвало да я съобрази изготвяйки
решението си по делото след тази дата.
В
съдебното заседание въззиваемата страна „***” ЕАД, гр. София чрез пълномощника на Банката
юрисконсулт М.Н. изразява становище, според което поддържа писмените
отговори и оспорва жалбите. Представя списък на разноските за възивната инстанция за сумата от 300 лв.
– юрисконсултско възнаграждение.
Въззивният окръжен съд, като обсъди оплакванията, изложени в жалбите, взе предвид направените доводи, прецени
събраните пред първата инстанция доказателства в тяхната съвкупност и по
отделно и съобрази изискванията на
закона, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259 ал. 1 от ГПК, а частната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 275 ал. 1 от ГПК, поради което са процесуално допустими и следва да бъдат разгледани от
съда.
Производството пред ПлРС е образувано по предявени
искове с правно основание чл. 422 ал. 1 ГПК за установяване съществуването на
вземанията на „***”
ЕАД, гр. София към длъжника
Н.И.В., за които е издадена заповед по чл. 417 ГПК № 1846/22.03.2016 г.
по ч.гр.д. № 1846/2016 г. на ПРС, а именно: 2 139,59 лв. - главница; 746,26
лв. – договорна лихва за периода от 05.10.2015 г. до 06.12.2015 г. и 30,96 лв.
– обезщетение за забавено плащане за периода от 05.10.2015 г. до 11.03.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
заявлението – 21.03.2016 г. до окончателното изплащане на вземането. Установява
се, че при условията на евентуалност са предявени и осъдителни искове с правно
основание чл. 79 от ЗЗД за сумите, посочени в заповедта за незабавно
изпълнение.
За да уважи изцяло предявените искове с правно
основание чл. 422 ал. 1 от ГПК ПлРС е обсъдил подробно събраните по делото
доказателства и е приел, че от представения по делото договор за потребителски кредит №
**********/28.08.2015 год. се установява, че съгласно чл. 7.1 и чл. 10 от
договора общият размер на кредита е в размер на 2 179,88 лв., а общата
сума, дължима от потребителя е 2 964,65 лв., като последната е разсрочена
съгласно погасителния план, отразен в чл. 11.2 от договора на 36 погасителни
месечни вноски. Съдът е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 16.2 от
договора изискуемостта на цялото вземане е настъпила без да е необходимо каквото и да
е волеизявление на страните, като кредиторът може да пристъпи към принудително
събиране на вземането си и да насочи изпълнението върху цялото имущество на
кредитополучателя по установения от закона ред. Съдът е приел също, че
независимо от липсата на задължение в тази насока ищецът е уведомил длъжника за
настъпилата предсрочна изискуемост на вземането чрез две уведомления преди
подаване на заявлението, като първото е връчено лично на ответницата при условията на отказ, а
второто е връчено на пълномощника й адвокат С.Н.. Съдът е приел, че от
заключението на назначената съдебно - икономическа експертиза по делото се
установява, че на 31.08.2015 г. ищцовото дружество е превело по сметка на
продавача на стоките, предмет на процесния договор - „***“ ЕАД, гр. София сумата
от 1 758 лв. по фактура № **********/ 28.08.2015 г., а на 29.09.2015 г. и 30.09.2015
г. е превело по сметка на застрахователя „***“ ЕАД, гр. София сумите за
заплащане на застрахователните вноски по застраховките. Въз основа на
заключението на вещото лице по експертизата съдът е приел, че в изпълнение на
задълженията си по договора ответницата е заплатила сума в размер на 78,80 лв.
и с нея са били погасени 39,49 лв. главница и 38,51 лв. договорна лихва. Съдът
е приел въз основа на заключението, че към датата на приключване на съдебното
дирене са налице непогасени задължения на ответницата към ищеца в размер на
сумата от 2 139,59 лв. – главница, 746,26 лв. - договорна лихва за периода
от 05.11.2015 г. до 06.12.2015 г. и
30,96 лв. - лихва за просрочие
върху просрочената главница за периода от 05.10.2016 г. до 11.03.2016 г.. Първоинстанционният
съд е приел,
че между страните е налице валидно
облигационно правоотношение, по което ответницата не е изпълнила основното си
задължение като кредитополучател: да заплаща точно и своевременно дължимите се
месечни погасителни вноски по кредита. Съдът е приел за недоказани възраженията
на ответницата за нищожност на процесния договор за кредит поради противоречие
с разпоредбите на Закона за потребителския кредит и поради съдържащи се в
договора неравноправни клаузи. С оглед уважаването на иска с правно основание
чл. 422 ал. 1 от ГПК съдът не е разгледал предявените при условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
За да отхвърли
молбата на въззивницата по реда на чл. 248 от ГПК за изменение на решението по
делото в частта относно присъдените разноски, ПРС е приел, че присъдените
разноски са съобразени с действащата към момента на постановяване на решението
разпоредба на чл. 78 ал. 8 от ГПК, препращаща към разпоредбата на чл. 7 ал. 2
от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските
възнаграждения. ПРС е приел също, че до приключване на съдебните прения
въззивницата не е направила възражение за прекомерност на претендираното
възнаграждение на юрисконсулта при условията на чл. 78 ал. 5 от ГПК, поради
което съдът не може да намали същото.
Въззивният съд
приема от фактическа и правна страна следното:
Безспорно се установява от
представените пред ПлРС писмени доказателства – договор в заверен препис и
оригинал, които не са оспорени от въззивницата по реда на чл. 193 от ГПК, че
между въззиваемата страна „***” ЕАД, гр. София и въззивницата Н.И.
в. е сключен договор за потребителски
кредит № **********/28.08.2015 г. за сумата от 2 179,88 лв., която
кредитополучателят е следвало да върне в срок до 05.09.2018 г. на 35 равни
месечни вноски, всяка от които в размер на 82,35 лв. и една последна вноска в
размер на 82,40 лв., като всяка от вноските включва главница и възнаградителна
лихва. Безспорно се установява от клаузата на чл. 8 от договора, че със
отпуснатата като кредит сума е следвало да се заплатят посочени от
кредитополучателя стоки и услуги, както следва: климатик м. „***“, на стойност
959 лв., аудиосистема „***“ на стойност 799 лв., застрахователна премия по
застраховка „***“, на стойност 208,85 лв. и застрахователна премия по
застраховка „***“, на стойност 213,03 лв..
Установява се от представената пред първата инстанция фактура от 28.08.2015 г.,
издадена от „***“ ЕАД, гр. София, която не е оспорена от въззивницата, че дължимата
по същата продажна цена на стоки климатик марка „***“ и аудиосистема марка „***“,
общо в размер на 1858 лв. е заплатена частично в брой в размер на 100 лв., а
разликата в размер общо на 1758 лв. е заплатена с кредитна карта на
въззиваемата Банка. Установява се от заключението на назначената съдебно –
икономическа експертиза, изготвено от вещото лице Т. И., което не е оспорено от страните, че както стойността
на описаните по - горе стоки по посочената фактура, издадена от „***“ ЕАД, гр.
София, така и стойността на застрахователните премии общо в размер на 421,88
лв. са заплатени от въззиваемата Банка съответно на продавача на стоките „***“
ЕАД, гр. София на 31.08.2015 г., а на застрахователя ЗК„***“ АД на 29.09.2015
г. и 30.09.2015 г..
Установява се
от клаузата на чл. 16 т. 2 от договора за потребителски кредит, че страните са
постигнали съгласие в случай, че потребителят е допуснал пълно или частично
просрочие на поредни месечни вноски, цялото му непогасено задължение съгласно
погасителния план към този договор да стане изцяло предсрочно и незабавно
изискуемо, считано от датата на падежа на последната от трите поредни
просрочени вноски, както и че считано от
тази дата върху цялото непогасено до този момент задължение да се начисли
законната лихва по чл. 9.4 от договора до окончателното погасяване на
задължението. Установява се от същата клауза, че в този случай предсрочната
изискуемост настъпва автоматично и не е необходимо кредиторът да изпраща на
потребителя покани, уведомления, предизвестия или други документи.
Установява се от заключението на вещото лице Т. И., че по договора за кредит са
налице неплатени месечни вноски през периода от 05.10.2015 до 05.12.2015 г.,
като от месечната вноска с падеж 05.10.2015 г. е погасена изцяло дължимата
лихва и част от главницата в размер на 39,49 лв. и е останала дължима сумата от
4,35 лв., а месечните вноски с падежи 05.11.2015 г. и 05.12.2015 г., всяка от
които в размер на 82,35 лв. са останали изцяло непогасени. Вещото лице
установява, че към както към датата на подаване на заявлението, така и към
датата на изготвяне на заключението дължимата от въззивницата главница по
процесния договор е в размер на 2 179,88 лв., дължимата възнаградителна
лихва по процесния договор е в размер на 784,77 лв., а дължимото обезщетение в
размер на законната лихва върху просрочената главница за периода на забава от
05.10.2015 г. до 11.03.2016 г. е в размер на 30,96 лв..
Безспорно се установява по делото, че с писмено уведомление,
връчено на въззивницата при условия на отказ на 09.03.2016 г., както и връчено
на пълномощника й адвокат С.Н. на 15.02.2016 г., съгласно пълномощно от
27.01.2016 г. представено по делото и неоспорено от въззивницата, че на основание
чл. 16.2 от договора за кредит между страните цялото непогасено задължение на
въззивницата към Банката - кредитодател е станало изцяло предсрочно изискуемо.
Въззиваемото дружество е Банка, поради което за същото съществува задължение,
произтичащо от разпоредбата на чл. 60 ал. 2 от ЗКИ след като упражни правото си
да направи кредита предсрочно изискуем да обяви на длъжника
предсрочната изискуемост преди да поиска издаване на заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК. В този смисъл е т. 18 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС и в конкретната хипотеза това задължение на въззиваемата Банка е
изпълнено двукратно преди подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК.
Неоснователни са
възраженията на въззивницата в качествотото на длъжник в заповедното
производство, направени с възражението по чл. 414 от ГПК за наличието на
неравноправна клауза на договора за кредит, а именно клаузата на чл. 25.14 от
договора, като в конкретният случай следва да се посочи също, че претендираните
размери на сумите в заявлението, произтичат от клаузите на договора, за които
страните са постигнали съгласие в договора, а не от едностранно променени
финансови условия от въззиваемата Банка, въведени с Тарифата на Банката по чл.
25.2 от договора за кредит.
Неоснователни са възраженията на въззивницата в
качествотото на ответник в първата инстанция, направени с писмения отговор в
срока по чл. 131 от ГПК за нищожност на договора за кредит като сключен в
противоречие с чл. 9 от Закона за потребителския кредит, тъй като от съдържанието
на договора ясно се установява предмета на договора, а именно заем, при който
заетата сума не се предоставя директно на потребителя, а на посочените от него
лица за заплащане на получени от потребителя стоки и услуги.
Въззивният съд обсъди и доводите във въззивната жалба за неправилност на
атакуваното решение в частта, в която е прието, че договорът е породил валидно
облигационно действие между страните включително в частта относно заплащане на
застрахователни премии в полза на ЗК „***“
АД,
гр. София и приема същите за неоснователни. Безспорно се установява от клаузите
на чл. 7.2.2 и чл. 19 от договора за потребителски кредит, че въззивницата в
качеството на потребител по кредита е имала правна възможност,
а не задължение да сключи предлаганите от въззиваемото дружество застраховки,
тъй като същите не съставляват разход по кредита и сключването им не е
предпоставка за сключване на договора за кредит. От представеното пред
първата инстанция застрахователно удостоверение, издадено от ЗК „***“ АД, гр. София по
посочените две групови застрахователни полици, притежател на които е
въззиваемата Банка, действаща и като застрахователенен посредник, подписано от
въззивницата и неоспорено от същата се установява, че същата е изразила
съгласие да заплати застрахователна премия в размер общо на 421,88 лв. по
посочените в договора за кредит покрити рискове за срока на действие на
договора за кредит. Неоснователни са възраженията на въззивницата за нищожност
на клаузата на договора, касаеща целта на отпуснатия кредит по отношение на
застрахователните премии поради липса на воля за сключване на договори за
застраховка от страна на въззивницата или за превеждане на сумите,
представляващи застрахователни премии в полза на застрахователя, тъй като от
съдържанието на договора се установява, че същите са част от главницата по
кредита, за която кредитополучателката е изразила воля за получаването й
полагайки подпис под договора, както и е изразила воля за връщането им като
част от главницата, ведно с възнаградителната лихва чрез изразяване на съгласие
за плащане на погасителните вноски, включени в погасителния план, инкорпориран
в договора за кредит.
При така обсъдените
доказателства и направените правни изводи следва да се приеме, че към датата на подаване на заявлението по чл.
417 от ГПК – 21.03.2016 г. вземането на въззиваемата Банка – ищец в първата
инстанция относно главницата и претендираните възнаградителна лихва и
обезщетение за забавено плащане на главницата за посочените периоди на забава
съществува в предявените в заявлението по чл. 417 ГПК размери и исковете с
правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК за установяване съществуването на
паричните вземания, за които е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК № 1846/22.03.2016 г. по ч.гр.д. № 1846/2016 г. на ПРС са изцяло
основателни и доказани. При тези правни изводи не следва да се обсъждат
предявените при условията на евентуалност осъдителни искове с правно основание
чл. 79 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.
Относно спора за разноските:
Установява
се по делото, че в заповедното производство въззиваемата Банка в качеството на
заявител е направила разноски за държавна такса в размер на 58,34 лв. и е
претендирала разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно представено
пълномощно в размер на 332,09 лв., определено по реда на чл. 7 ал. 2 от Наредба
№ 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Установява
се по делото, че в първоинстанционното исково производство въззиваемата Банка в
качеството на ищец е направила разноски за държавна такса в размер на 58,34
лв., разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 200 лв. и е
претендирала разноски за юрисконсултско възнаграждение съгласно представено
пълномощно в размер на 434,17 лв., както и е представила списък на разноските
по чл. 80 от ГПК за посочените суми.
Установява
се по делото, че във въззивното първоинстанционното исково производство
въззиваемата Банка в качеството на ищец е направила разноски за държавна такса
в размер на 58,34 лв. и е претендирала разноски за юрисконсултско
възнаграждение съгласно представено пълномощно в размер на 300 лв..
Въззивният съд приема, че тъй като към датата на постановяване на
първоинстанционното решение – 09.02.2017 г. е в сила разпоредбата на
чл. 78 ал. 8 от ГПК /в редакцията, в сила от 28.01.2017 г./, то
размерът на дължимото на въззиваемата Банка юрисконсултско възнаграждение
следва да бъде определено от съда по правилата на тази разпоредба съобразно чл.
37 от ЗПП независимо от наличието или липсата на възражения от другата страна
относно размера на претендираното юрисконсултско възнаграждение по реда на чл.
78 ал. 5 от ГПК, момента на заявяване на претенцията за разноски, моментът на
представяне на юрисконсултското пълномощното и моментът на приключване на
съдебното дирене. Въззивният съд е запознат с противоречивата практика на ВСК
по отношение на начина на определяне на юрисконсултско възнаграждение,
включително посочената от въззиваемото дружество, но счита, че същата не е
задължителна за съдилищата, като приема, че нормата на чл. 78 ал. 8 от ГПК е
процесуална норма и редакцията й, в сила от 28.01.2017 г. е следвало да бъде
съобразена от първоинстанционния съд при постановяване на решението относно
дължимите разноски в полза на ищеца за юрисконсултско възнаграждение,
включително тези направени в заповедното производство, доколкото същите се
определят от съда с решението, с което се произнася по основателността на иска
с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК.
С оглед уважаването на
предявените искове с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК в полза на въззиваемата
Банка, в качеството на ищец в първоинстанционното производство и заявител в
заповедното производство следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв. за заповедното и в размер на 100 лв. за
първоинстанционното исково производство, определени по правилата на чл. 25 ал.
1 и чл. 26 от Наредбата за правната помощ, приета с ПМС № 4/06.01.2006 г.,
приложими по отношение на възнаграждението на юрисконсултите съобразно чл. 78
ал. 8 от ГПК и чл. 37 от ЗПП. Фактическата и правна сложност на спора пред
първоинстанционния съд и в заповедното производство не налагат присъждане на
възнаграждение в размер по - висок от минимално предвидения в Наредбата.
При съобразяване на
гореизложеното, Плевенският окръжен съд приема, че въззивната жалба се явява
изцяло неоснователна, а решението на ПРС следва да бъде потвърдено в частта, в
която са уважени изцяло предявените искове с правно основание чл. 422 ал. 1 от ГПК. Частната жалба против определението на първоинстанционният съд по реда на
чл. 248 от ГПК се явява основателна, поради което атакуваното определение
следва да бъде отменено, а решението на ПРС № 226/09.02.2017 г. по гр.д. № 5411/2016 г. отменено в
частта относно присъдените разноски за юрисконсултско възнаграждение за
разликата над 50 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство, респ. деловодни разноски за разликата над 108,34 лв. до 390,43
лв., както и в частта относно присъдените разноски за юрисконсултско
възнаграждение за разликата над 100 лв. – разноски за юрисконсултско
възнаграждение в исковото производство, респ. деловодни разноски за разликата
над 358,34 лв. до 761,41 лв..
С оглед отхвърлянето на
въззивната жалба, в полза на въззиваемото дружество следва да бъдат присъдени
направените разноски за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция в
размер на 100 лв., определено по правилата на чл. 25 ал. 1 от Наредбата за
правната помощ, приета с ПМС № 4/06.01.2006 г., приложима по отношение на
възнаграждението на юрисконсултите съобразно чл. 78 ал. 8 от ГПК и чл. 37 от ЗПП. Както се посочи и по – горе фактическата и правна сложност на спора според
въззивния съд не налага присъждане на възнаграждение в размер по - висок от
минимално предвидения в Наредбата.
С оглед
уважаването на частната жалба в полза на частната жалбоподателка се дължат
разноски за държавна такса в размер на 15 лв., заплатени по сметка на ПОС.
След
компенсация на насрещните вземания за разноски между страните въззивницата
следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемата страна сумата от 75 лв. за
направени във въззивното производство разноски.
Водим от горното, Окръжният съд
Р Е
Ш И:
отменя
определение № 4047/06.11.2017 г. по гр.д. № 5411/2016 г. на
Плевенския районен съд и решение № 226/09.02.2017 г. по гр.д. № 5411/2016 г. на
Плевенския районен съд в частта за направените разноски за
юрисконсултско възнаграждение от ***” ЕАД, ЕИК ***, гр. София за разликата над 50
лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в заповедното производство,
респ. деловодни разноски за разликата над 108,34 лв. до 390,43 лв. и за
разликата над 100 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство, респ. деловодни разноски за разликата над 358,34 лв. до 761,41
лв., като вместо него постановява:
Отхвърля искането на „***” ЕАД, ЕИК ***,
гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в заповедното
производство по ч.гр.д. № 1846/2016 г. на ПРС за разликата над 50 лв. до 332,09 лв., респ. присъждане на деловодни
разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1846/2016 г. на ПРС за разликата над 108,34 лв. до
390,43 лв. като неоснователно.
Отхвърля искането на „***” ЕАД, ЕИК ***,
гр. София за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в исковото
производство по гр.д. № 5411/2016 г. на ПРС за разликата над 100 лв. до
434,17 лв., респ.
присъждане на деловодни разноски в исковото производство по гр. д.
№ 5411/2016 г. на ПРС за разликата над 358,34 лв. до 761,41 лв., като неоснователно.
Потвърждава решение № 226/09.02.2017 г. по гр.д. № 5411/2016
г. на Плевенския районен съд в
останалата обжалвана част като правилно
и законосъобразно.
осъжда на основание чл. 78 от ГПК след компенсация Н.И.В., егн ********** *** да заплати на„***” ЕАД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ****, р-н ***, ул. „***“ №
52-54, представлявано от изпълнителните директори
н. г. с., ф. – в. м., в. а. г. и а.
ч. д., всеки двама заедно, сумата от 75 лв. за направени във въззивното
производство разноски.
Решението
е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ при условията
на чл. 280 ал. 3 т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: