РЕШЕНИЕ
№
гр.Д., 29.01.2016г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД –
Д., ХХІ-ви
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в открито заседание
на двадесет и девети декември през две хиляди и петнадесета година, в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МИРОСЛАВА НЕДЕЛЧЕВА
при секретаря В.П., като разгледа докладваното от
съдията М. Неделчева гражданско дело №2479
по описа за ** година и за да се
произнесе, съдът взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 357 КТ
(трудовоправен спор). Производството
е образувано по искова молба на П.К.П.,
ЕГН **********,***, чрез упълномощения адвокат Ю.М. ***, съдебен адрес:***,
офис ** срещу „**” АД, ЕИК **, със
седалище и адрес на управление: гр.С., **, район **, бул. „**” №**, ет.**, офис
**, представлявано от Г.А.Ч.. Предявените
искове са с правно основание чл. чл.224, ал.1 от КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, а
именно:
- с правно основание чл.224,
ал.1 от КТ- за заплащане обезщетение за неизползван редовен платен годишен
отпуск, общо 57 работни дни в размер на 2908.54 лв., съответно: за **г. – 7
работни дни, сума в размер на 357.19 лв.; 2013г. – 20 работни дни, сума в
размер на **20.54 лв.; за 2012г. – 20 работни дни, сума в размер на **20.54
лв.; за 2011г. – ** работни дни, сума в размер на 5**.27 лв.;
- с правно
основание чл.86 от ЗЗД за заплащане на законна
лихва за забава върху главницата от 2908.54 лв. в размер на 345.66 лв., начислена за периода от **г.
до датата на подаване на исковата молба в съда – 06.07.**г.
С исковата молба се твърди, че ищецът е
работил при ответника по силата на трудов договор, сключен на 29.08.**г. на
длъжността „**”.
Със Заповед №**/30.04.**г. трудовото правоотношение на
ищеца било прекратено, считано от **г., на осн. чл.325, ал.1 от КТ. В заповедта
за прекратяване на правоотношението, работодателят сам признал и вписал
задължението си за обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за неползван платен
годишен отпуск в размер на 57 дни. Това обезщетение не е било изплатено от
работодателя на служителя и към датата на подаване на исковата молба.
В срока по чл.131 ал.1 от ГПК,
ответното дружество е депозирало отговор. Оспорва по основание и размер
исковите претенции. Твърди, че плетените отпуски са ползвани от ищеца преди
прекратяване на трудовото му правоотношение. Прави възражение за недължимост на
част от сумите, поради настъпила погасителна давност на правото на ползване на
отпуск за календарните 2011г. и 2012г.
СЪДЪТ, като прецени всичките доказателства по
делото и доводите на страните според своето вътрешно убеждение (чл.12 от ГПК),
съобразявайки и разпоредбите на чл.235, ал.2 и ал.3 от ГПК приема за установено
от фактическа и от правна страна следното:
По делото изобщо няма спор, а и събраните
доказателства убедително потвърждават, че ** на основание трудов договор от
29.08.**г. е ** при ответника като “**”, така както не се спори и относно това,
че трудовото ** правоотношение с ответното дружество е било прекратено на
основание чл.325, т.1 от КТ със заповед №**/30.04.** г., изд. от изп. директор
на „**” АД за прекратяване на трудовия договор,
считано от **г. В цитираната заповед работодателят е посочил, че на П.П. и се
дължи обезщетение „по чл.224, ал.1 от КТ – 57 дни”.
Спорен между страните по делото е въпросът дали и
доколко на ** се следва претендираното от ** обезщетение за неизползван платен
отпуск, съгласно чл. 224, ал. 1 КТ.
За изясняване на обстоятелствата по делото се
назначи съдебно-счетоводна експертиза, която не бе извършена, поради това, че
ответникът не предостави на вещото лице нужната счетоводна документация.
Ответното дружество чрез процесуалния си представител бе предупредено за
последиците от саботиране на експертизата, съгласно нормата на чл.261 от ГПК.
От
събраните по делото доказателства се установи следното:
** е имала право на платен отпуск 1.66 дни на
отработен месец, съгл. чл.3 от допълнителното споразумение към трудовия договор
/л.**/, като за времето от 01.01. 2012 г. до ** г. и е останал неползван отпуск
от 57 дни. Видно от разчетно-платежните
ведомости на ответника за м. април ** г. /л.**/ - последният пълен отработен
месец от П.П. ** е начислено обезщетение за неизползван платен годишен годишен
отпуск за 57 дни в размер на 2908.54 лева, сформирана така: за **г. – 7 дни
отпуск в размер на 357.19 лв., 2013г. – 20 дни в размер на **20.54 лв., 2012г.
– 20 дни в размер на **20.54 лв. и 2011г. – ** дни в размер на 5**.27 лв. Така
фиша за заплата, който е извлечение от разчетно-платежната ведомост няма подпис
на **, удостоверяващ получаване на въпросната сума.
На ** ** се следва мораторна лихва за забава върху
горната сума, при положение че правото й на обезщетение за неизползван платен
отпуск е възникнало в датата на прекратяване трудовия договор (30.04.**г. ), а падежът
за плащане е 30-то число на следващия календарен месец, съгл. чл.2 от
допълнителното споразумение към трудовия договор /л.**/, т.е. обезщетение за
забава се дължи от 31.05.**г., а исковата молба е заведена в деловодството на
съда на 06.07.** г. към която дата вземането на ** е било изискуемо.
Съгласно чл.
224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или
служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен
отпуск за текущата календарна година пропорционално на времето, което се
признава за трудов стаж, и правото за който не е погасено по давност. Това
обезщетение по силата на чл. 224, ал. 2 КТ се изчислява по реда на чл. **7 КТ
към датата на прекратяването на трудовото правоотношение, като за основа при
изчисляването се взема полученото от работника или служителя среднодневно брутно трудово възнаграждение за
последния календарен месец, предхождащ ползването на отпуска, през който той е
отработил най-малко ** работни дни. Когато няма месец, през който работникът
или служителят е отработил най-малко ** работни дни при същия работодател,
възнаграждението по чл. 224, ал. 1 се определя от уговорените в трудовия
договор основно и допълнителни трудови възнаграждения с постоянен характер –
чл. **7, ал. 2 КТ.
По делото е безспорно установено, че към датата на
пдаване на исковата молба дължимото от ответника обезщетение на ** за
неизползван от ** платен отпуск (общо 57 дни) не е получено от **. Доводите и
възраженията на ответника за изтекла двугодишна погасителна давност на вземанията
за 2011г. и 2012г., съгл. чл.**6а от КТ /изм. ДВ бр.11/2011г. в сила от
01.03.2011г./, съдът счита, че са неоснователни, защото работодателят е признал
по основание и размер задължението си към служителя, което негово признание е
намерило отражение в заповедта от 30.04.**г., с което е прекратено трудовото
правоотношение на **. Потвърждение на този факт е и издадения фиш за заплата за
последния пълен отработен месец от П.К. – април **г., където е видно, че са и начислени
обезщетения за неползвани отпуски за 2011, 2012, 203 и част от **г. общо в
размер на претендираната сума от 2908.54 лв., която сума и към момента не е
получена от **. Направените възражения от работодателя с отговора по ИМ година
и половина след прекратяване на трудовото правоотношение, че К. е ползвала
платените си отпуски през съответните години не намирант опора в събрания
доказателствен материал, още повече че има направено признание на вземанията,
отразено в счетоводните документи, приложени по делото и своевременно подадени
от работодателя пред ТП на ** –Д. през май **г.
С оглед гореизложеното, предявеният иск за
присъждане обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ се явява допустим и основатетелен
за сумата от 2908.54 лв.
Действително, към датата на подаване на исковата
молба вземането на ** е било изискуемо (както се посочи по-горе, падежът на
задължението на ответника е 30-то число на м. май **г.), следователно
обезщетение за забава се дължи от 31.05.**г. до датата на подаване на ИМ –
06.07.**г., като размерът на мораторната лихва не е в претендирания размер от
ищеца – 345.66 лв., /защото сумата е изчислена, считано от **г., а не от 31.05.**г./,
а 325.44 лв. за съответния горевизиран период. На ** се следва обезщетение за
забавено плащане (законната лихва върху сумата 2908.54 лева, на колкото възлиза
доказания размер на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ), тъй като падежът на
плащане на исковата сума предхожда датата на предявяването на иска. По тази
причина е налице достатъчно основание да се приеме, че ответникът е в забава по
смисъла на чл.86 от ЗЗД. Настоящата
инстанция счита, че лихвата се дължи по силата на самия закон, както е в хипотезата
на неизплатено трудово възнаграждение,
поради което, за да изпадне работодателят в забава не е необходимо да бъде
поканен писмено от работника, доколкото има
определен срок за плащане, посочен в трудовия договор. Действително от момента на издаването на заповедта,
с която е прекратен трудовият договор паричните обезщетения по чл. 224, ал.1 от КТ са изискуеми, а работодателят-длъжник е в забава, тъй като има определен срок за изпълнение и той е визиран в допълнителното споразумение към
трудовия договор в чл.2: „възнагражденията се изплащат до 30-то число на
месеца, следващ начисленията”. Сама по себе си изискуемостта поставя длъжника в забава, той не следва да бъде изрично
поканен да
плати /както е например в хипотезата на чл. 84, ал. 2 ЗЗД и в този смисъл Тълкувателно решение № 3 от 19.III.1996 г. по гр. д. № 3/95 г., ОСГК,
докладчик съдията К.Я. не е приложимо/.
Така ответникът на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, към датата на подаване на исковата молба същият е в
просрочие по отношение на процесното задължение.
При това разбиране на доказателствата и по
изложените съображения, съдът намира предявения иск по чл. 224, ал. 1 КТ за
основателен и доказан, поради което го уважава изцяло, в посочения по-горе
размер от 2908.54 лева. Искът за присъждане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД
(мораторна лихва за забава) се явява частично основателен и като такъв се уважава
до размера на 325.44 лв. и се отхвърля от съда за разликата до претендираните
345.66 лв. като неоснователен. Ответникът дължи и законната лихва върху присъденото с настоящето решение обезщетение
за неизползван платен отпуск по чл. 224, ал. 1 КТ, считано от 06.07.** г.
(датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане на сумата.
ПРИ ТОЗИ ИЗХОД НА ДЕЛОТО и на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът дължи и
следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд–Д. следващата се
държавна такса в размер на 166.34 лева, съразмерно на уважената част от
исковете.
На основание чл.
78, ал. 1 ГПК ответникът дължи и на ** и следва да ** заплати и сумата 447.20
лева съдебни разноски по делото, вкл. и адвокатско възнаграждение /договор за
правна защита и съдействие от 15.05.**г. – л.** с уговорено и внесено
възнаграждение – 450.00 лв./, съразмерно с уважената част от исковете.
Мотивиран от гореизложеното СЪДЪТ
РЕШИ:
ОСЪЖДА „**” АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр.с., **,
район **, бул. „**” №**, ет.**, офис **, представлявано от Г.А.Ч. ДА ЗАПЛАТИ на П.К.П., ЕГН **********,*** сумата от 2908.54 лева (две хиляди деветстотин и
осем лева и петдесет и четири стотинки), представляваща обезщетение по смисъла
на чл. 224, ал. 1 КТ (за неизползван
платен годишен отпуск от общо 57 дни за периода от м. януари 2011г. до 30.04.**
г. ), ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от 06.07.**г. до изплащането й.
ОСЪЖДА „**” АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр.с., **,
район **, бул. „**” №**, ет.**, офис **, представлявано от Г.А.Ч. ДА ЗАПЛАТИ на П.К.П., ЕГН **********,*** сумата от 325.44 лв. /триста двадесет и пет лева
и четиридесет и четири стотинки/, представляваща обезщетение по смисъла на чл. 86, ал. 1 ЗЗД /мораторна лихва за
забава в плащането на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за неизползван платен
отпуск върху главницата от 2908.54 лв., изчислена за периода от 31.05.**г. до
06.07.**г.), като ОТХВЪРЛЯ иска за
разликата до претендирания размер от 345.66 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „**” АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр.с., **,
район **, бул. „**” №**, ет.**, офис **, представлявано от Г.А.Ч., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РАЙОНЕН СЪД–Д. държавна
такса в размер на 166.34 лева (сто шесдесет и шест лева тридесет и четири стотинки).
ОСЪЖДА „**” АД, ЕИК **, със седалище и адрес на управление: гр.с., **,
район **, бул. „**” №**, ет.4, офис 8, представлявано от Г.А.Ч. ДА ЗАПЛАТИ на П.К.П., ЕГН **********,***
сумата от 447.20 лв. /четиристотин
четиридесет и седем лева и двадесет стотинки/, представляваща съдебни разноски по делото, вкл. и
адвокатско възнаграждение /договор за правна защита и съдействие от 15.05.**г.
– л.** с уговорено и внесено възнаграждение – 450.00 лв./, съразмерно с
уважената част от исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно
обжалване пред ОКРЪЖЕН СЪД–Д. в двуседмичен срок от датата на връчването.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: