Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 13.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на четиринадесети
ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ МИХАЙЛОВА
при
секретаря Цветелина Пецева, като разгледа
докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело
№ 13797 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 475021 от 22.08.2018 год., постановено
по гр.дело № 5963/2018 г. на СРС, Г.О., 61 състав, е осъдена Агенция „П.И.“,
гр.София, пл.“ *******, да заплати на „ Б.В.И.Г.“ АД, със седалище: гр.София,
адрес на управление: пл.“ *******, с ЕИК *******, сумата от 825,72 лв.,
представляващо платено по застрахователна полица № 5С082111335 за настъпило на
29.07.2017 г. застрахователно събитие, по повод което е образувана щета №
50-01300-10091/17/31.07.2017 г., на основание чл.411 КЗ, ведно със законна
лихва, считано от датата на предявяване на иска- 26.01.2018 г., до
окончателното изплащане на сумата. С решението на съда е осъдена Агенция „П.И.“,
гр.София, пл.“ *******, да заплати на „ Б.В.И.Г.“ АД, със седалище: гр.София,
адрес на управление: пл.“ *******, с ЕИК *******, сумата от 50 лв., представляваща
направени пред настоящата инстанция разноски, изразяващи се в платена държавна
такса, сумата от 20 лв., представляваща депозит за възнаграждение за свидетел,
сумата от 200 лв., представляваща направени пред настоящата инстанция разноски,
изразяващи се в платен депозит за възнаграждение за вещо лице, сумата от 360
лв., представляваща направени пред настоящата инстанция разноски, изразяващи се
в платено адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Срещу решението на СРС, 61 с-в е
постъпила въззивна
жалба от Агенция
„П.И.“, гр.София, с искане същото да бъде
отменено изцяло и вместо това да бъде постановено друго, с което да бъде
отхвърлен предявения иск. Твърди се, че решението е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в нарушение
на материалноправните
разпоредби на закона, по
съображения изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ищец З. „ Б.В.И. Г.“***, чрез пълномощника си адв.А.Б. оспорва жалбата, като неоснователна, по съображения
подробно изложени в депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК.
Моли съда, жалбата като неоснователна да
бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на направените по делото разноски.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Софийски градски съд, като
обсъди доводите на страните и събраните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата
въззивна инстанция не са ангажирани
нови доказателства по смисъла на
чл.266
от ГПК, които да
променят така приетата за установена
от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен
акт не следва
да се преповтарят
отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са
преценени релевантните за спора факти
и обстоятелства.
Предвид възприемането
на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните
правни изводи:
Въззивната жалба
е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно
съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва
да се разгледа
по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно
решение е неправилно, като при
постановяването му е допуснато нарушение на материалноправни
норми на закона. Настоящият
въззивен състав приема, че наведените в исковата молба твърдения и петитум, се субсумират под нормата на чл.410,
ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД. В конкретната
хипотеза СРС се е произнесъл по заявените
факти, но ги е подвел под
грешно правно основание, като
е дал невярна правна
квалификация на така предявения
иск, а именно като
такъв с правно основание чл.411 от КЗ. При положение, че първата инстанция се е произнесла по предявения
иск, но е дала грешна правна квалификация на спорното право, въззивният съд, като съд
по съществото на правния
спор, е задължен да даде вярната квалификация и да
реши делото по същество. В тези случаи е налице нарушение на
материалния закон от страна на първата
инстанция, което води до неправилност
на постановеното решение, но не и до неговата недопустимост. В този смисъл са
мотивите на т.12 от ТР № 1/ 17.07.2001 г. на ОСГК на
ВКС, както и постановените
по реда на чл.290 от ГПК решения:
решение №124 от 24.03.2011г. по гр. дело №822/2010г. на ІV Г.О.; решение
№226 от 03.08.2011г. по гр. дело № 1470/2011г. на ІІІ Г.О.; решение №329 от
20.12.2011г. по гр. дело №1789/2010г. на ІІІ Г.О.; решение
№ 138 от 25.03.2011 г. по гр.дело № 1127/ 2010 г. на ІV ГО;
решение № 375 от 26.10.2011 г. по гр.дело № 931/ 2009
г. на ІV г.о. и други .
При неправилна
правна квалификация, дадена от първоинстанционния
съд, решението е незаконосъобразно, тъй като определянето на действителното правно основание с оглед изложените от ищеца обстоятелства,
на които основава иска, е дейност на съда
по приложението на закона и задължение
на съда е да даде вярната
правна квалификация и да разгледа предявения
иск. Дадената в настоящия
случай от първоинстанционният съд
невярна правна квалификация
на така предявения иск е
основание за постановяване на неправилно
съдебно решение,
което подлежи на отмяна и решаване на спора по същество от въззивната инстанция.
Въззивният съд следва да определи сам точната квалификация, произнасяйки се по съществото на предявения иск /в тази насока е постановено по реда на чл.290 от ГПК решение №359 от 16.01.2014г. по гр. дело №1209/2013г., Г.К., ІV Г.О. на
ВКС/. В конкретния случай съдът
приема, че е сезиран с иск с правно
основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл.410,
ал.1, т.2 от КЗ/ приложим към датата на настъпване
на процесното ПТП/, с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото
определяне срещу възложителя за възложената
от него на
трето лице работа, при или
по повод на която са
възникнали вреди по чл.49
от ЗЗД. В случая регресното право срещу ответника
/въззивник/ се основава на чл.49 от ЗЗД, регламентиращ отговорността на възложителя за вредите, причинени при или по
повод изпълнението на възложена работа.
Видно от законовата разпоредба предпоставките за предвидената суброгация са: 1/ да
е бил сключен договор за имуществено
застраховане, в изпълнение на който 2/ застрахователят да е изплатил на
застрахования застрахователното
обезщетение.
Съдът приема, че за уважаване на предявения иск с
правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД и респективно за ангажиране гаранционно- обезпечителната отговорност на
ответника, ищецът следва да докаже по безспорен начин съществуването на валидно
застрахователно правоотношение с увреденото лице и заплащането на
застрахователно обезщетение на същото /настъпване на суброгацията
по чл.410, ал.1 от КЗ/, както и наличие на визираните в разпоредбата на чл.49 ЗЗД предпоставки по отношение на ответника: противоправно
поведение на лица /изпълнители на работа/ при или по повод изпълнението на
възложена от ответника работа /без да се установява конкретното лице-
изпълнител/, настъпили вреди и причинна връзка между противоправното
поведение и вредите. Съгласно разпоредбата на чл.45, ал.2 ЗЗД доказване на
виновно поведение не е необходимо.
В настоящия случай
посочените предпоставки са налице, доколкото
се установява, че на 29.07.2017 г., по време на действието
на сключения между ищеца и трето застраховано при него лице договор за застраховка " Каско Стандарт“, е настъпило предвидено в него застрахователно събитие, като в резултат на преминаване на застрахования лек автомобил „Мерцедес“, с рег.№ ***** през необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно, находяща се на 300 м. след разклона за с.Василовци,
след табелата „ край на населено място“, с.Бучин проход, в посока гр.София на пътя, стопанисван от
ответника АПИ, са му били причинени имуществени вреди.
Не се
спори между
страните, а
и видно от представените по делото доказателства, за претърпените имуществени вреди ищецът
е заплатил на собственика на автомобила, застрахователно обезщетение
в размер на сумата от 825,72 лв. Следователно съгласно разпоредбата на чл.410, ал.1 от КЗ, ищецът
е встъпил в правата на застрахования срещу причинителя на вредите от
процесното ПТП,
респективно срещу ответника по делото.
В настоящия
случай, съвкупната
преценка на събраните по делото доказателства- писмени и гласни доказателства
/свидетелски показания на водача на увредения автомобил, дадени под страх от
наказателна отговорност /чл.290 НК/, и
заключение на вещо лице по допусната съдебно- автотехническа
експертиза, обосновава извод на въззивния съд за доказаност на твърдяния от
ищеца механизъм на ПТП и начина на
причиняване на вредите по застрахования при него лек автомобил.
Предвид възникването на вземане по чл.49 вр. чл.45, ал.1 ЗЗД на увредения /собственик на
застрахованото МПС/ срещу ответника и настъпилата след извършеното плащане на
застрахователно обезщетение за причинените имуществени вреди- суброгация, за застрахователя- ищец е възникнало регресно право срещу деликвента,
респективно срещу ответната агенция, управляваща
пътищата, поради неизпълнение на задължението й за ремонт и поддържане на
републикански път- изключителна държавна собственост /арг.
чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2; чл.19, ал.1, т.1 вр.
ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30, ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и
т.14 от ДР на ЗП/.
В настоящия
случай, съдът намира, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността
на ответника, който управлява пътищата, поради неизпълнение на задължението му
за ремонт и поддържане на републикански път- изключителна държавна собственост,
задължение, което се извежда от нормите на чл.3, ал.2, пр.1; чл.8, ал.2 ;
чл.19, ал.1, т.1 вр. ал.2, т.1 и т.3; чл.29; чл.30,
ал.1 от Закона за пътищата /ЗП/; & 1, т.13 и т.14 от ДР на ЗП. Според
цитираните законови норми ответникът е длъжен да управлява републиканските
пътища /включително републиканския път, където е станало процесното
ПТП/ и да осъществява дейностите по изграждането, ремонта и поддържането им,
като ирелевантно в случая е дали изпълнява тези
нормативно установени задължения чрез възлагането на определени дейности на
трети лица. Тъй като в случая е установено настъпването на вреди по
застрахования при ищеца автомобил от нарушената цялост на пътното платно,
каквато представляват дупките на пътя, е установено и бездействие от страна на
компетентните служби на ответната административна структура /АПИ/ за ремонт и
поддържане на пътя, както и за сигнализиране на препятствия на пътя /чл.167,
ал.1 ЗДвП/, от което са причинени вредите по автомобила. Налице е следователно противоправно бездействие, което е основание за ангажиране
отговорността на ответника- възложител на работата при условията на чл.49 ЗЗД, като съгласно
разпоредбата на чл.45, ал.2 от ЗЗД доказване на виновно
поведение не е необходимо.
Размерът на дължимото регресно обезщетение е обусловен от стойността на вредите
по средната им пазарна стойност към момента на настъпването им, което
обстоятелство е доказано с приетото, като неоспорено от страните заключение по
изслушаната в първоинстанционното производство съдебно-автотехническа експертиза.
При така
изложените съображения претенцията на ищеца по
чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД, за заплащане регресно обезщетение за причинени имуществени вреди е установена по основание и по размер, и като такава следва да
бъде уважена за сумата от 825,72 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане.
При така изложените съображения, обжалваното
решение, като неправилно и незаконосъобразно следва да бъде отменено изцяло,
включително и в частта за разноските и вместо това да бъде постановено друго, с
което предявения иск с правно основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата от 825,72 лв., бъде
уважен изцяло,
като основателен и доказан, заедно със законната лихва за забава, считано от
датата на подаване на исковата молба в съда/ 26.01.2018 год./ до окончателното
й изплащане. На ищеца следва да бъдат присъдени на основание чл.78, ал.1 от ГПК, основателно направени разноски в производството по делото пред първата инстанция
в размер на сумата от 270 лв./ от които
50 лв. – заплатена държавна такса, 200 лв.- възнаграждение за вещо лице по
допуснатата експертиза и 20 лв. – разноски за свидетел/. На ищеца не следва да
бъдат присъдени разноски за претендирано адвокатско
възнаграждение в размер на сумата от 360 лв., тъй като
независимо от ангажираното копие на фактура № 614 от 26.01.2018 г. за извършено плащане по сметка на адв.А.Б. на посочени в нея суми, както и от извлечение по
сметка, по делото не е представен договор за правна помощ, в който страните по
него да са уговорили основанието, размера на адвокатското възнаграждение и
начина на плащане, съгласно разясненията в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на
ВКС.
По отношение
на разноските за въззивното производство:
При
този изход на спора на въззивника- ответник,
разноски за въззивното
производство не се дължат. От друга страна не следва да се уважава искането на въззиваемата страна- ищец за присъждане на разноски, тъй
като независимо от ангажираното копие на фактура № 581 от 17.10.2018 г. за извършено плащане по сметка на адв.А.Б. на посочени в нея суми, по делото не е представен
договор за правна помощ, в който страните по него да са уговорили основанието,
размера на адвокатското възнаграждение и начина на плащане, съгласно
разясненията в т.1 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ изцяло решение № 475021 от 22.08.2018 год., постановено по гр.дело №
5963/2018 г. на СРС, Г.О., 61 състав, включително и в
частта за разноските, като вместо
това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Агенция „П.И.“, ЕИК ********,
с адрес: гр.София, бул.“*******, да заплати на З.„Б.В.И.Г.“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, пл.“ ******* , на
основание чл.410, ал.1, т.2 от КЗ, вр. чл.49 ЗЗД, сумата от 825,72 лв./ осемстотин
двадесет и пет лева, и 72 стотинки/, представляваща регресно
вземане за заплатено застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „ Каско Стандарт“ за
вреди на лек автомобил „ Мерцедес“ , с рег.№ *******, причинени вследствие на
ПТП, настъпило на 29.07.2017 год., на пътя- на 300 м., след разклона към
с.Василовци, след табелата „ край на населено място“, с.Бучин проход, в посока
гр.София, заедно със законната лихва за забава, считано от 26.01.2018 г., до
окончателното изплащане на вземането, както и на основание чл.78, ал.1 от ГПК
сумата от 270 лв./ двеста и седемдесет лева/, представляваща направените пред
първата инстанция разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.