№ 7531
гр. София, 28.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 76 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:БИЛЯНА СИМЧЕВА
при участието на секретаря ЕЛИ КР. ШОКОРДОВА
като разгледа докладваното от БИЛЯНА СИМЧЕВА Гражданско дело №
20231110123162 по описа за 2023 година
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба,
подадена от ищеца „ТЕСДО“ ООД, срещу ответника „ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ“ АД, за осъждане на ответника да заплати сумата от 500
лв. – частичен иск от вземане в общ размер на 3441.08 лв., представляваща
платени без правно основание суми от М. Р. А. в полза на ответното
дружество /въз основа на нищожни Договор за паричен заем № 3122234 от
08.01.2018г., Договор за паричен заем № 3405468 от 20.12.2018г., Договор за
паричен заем № 3450138 от 13.02.2019г., Договор за паричен заем № 3484331
от 25.03.2019г, Договор за паричен заем № 3584019 от 22.07.2019 г., Договор
за паричен заем № 3817603 от 28.04.2020г., Договор за паричен заем №
3830201 от 18.05.2020г. и Договор за паричен заем № 3910703 от 27.08.2020г.,
/, които вземания на физическото лице за връщане на неоснователно
платените суми са прехвърлени на ищеца „Тесдо“ ООД с Договор за вземания
от финансови институции № 1042/28.09.2021 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба в съда /16.05.2022 г./, до
окончателното й плащане.
Ищецът „ТЕСДО“ ООД, ЕИК ********* твърди в исковата си молба, че
между М. Р. А. и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД има сключени 8 бр.
договори за паричен заем, по които М. А. е заплатила при начална липса на
основание сумите както следва:
1/ Вземане в размер на 86.16 лева - по Договор за паричен заем №
3122234 от 08.01.2018г., представляваща неустойка за непредоставено
обезпечение;
1
2/ Вземане в размер от 89.16 лв. – по Договор за паричен заем №
3405468 от 20.12.2018г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство;
3/ Вземане в размер от 306.88 лв. - по Договор за паричен заем №
3450138 от 13.02.2019г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство;
4/ Вземане в размер от 401.76лв - по Договор за паричен заем №
3484331 от 25.03.2019г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство;
5/ Вземане в размер от 781.20лв .– по Договор за паричен заем №
3584019 от 22.07.2019 г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство;
6/ Вземане в размер от 89,88 лв. – по Договор за паричен заем №
3817603 от 28.04.2020г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство;
7/ Вземане в размер от 522,10лв. – по Договор за паричен заем №
3830201 от 18.05.2020г., представляваща заплатено възнаграждение за
поръчителство; и
8/ Вземане в размер от 1160,94 лв. - по Договор за паричен заем №
3910703 от 27.08.2020г., като възнаграждение за поръчителство по процесните
договори, представляваща заплатено възнаграждение за поръчителство;
Ищецът поддържа, че в негова полза били цедирани изброените
вземания срещу ответника по силата на Договор за вземания от финансови
институции № 1042 от 28.09.2021 г., сключен с М. Р. А.. Посочва, че ищецът
бил упълномощен от цедента да уведоми ответника за извършената цесия,
като съобщението било връчено на 28.02.2022 г.
Твърди, че цедентът е погасил изцяло своите задължения по
процесните договори за паричен заем, като включително е заплатил и
възнаграждението за поръчителство, а по първия договор – неустойката за
непредставяне на обезпечение.
Заявява, че договорите за кредит са нищожни поради противоречие със
закона, заобикалянето му и/ или поради накърняване на добрите нрави.
Посочва, че договорите за паричен заем съдържат неравноправни
клаузи, сред които е тази, уреждаща неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Твърди, че с нея се цели една допълнителна печалба за
кредитора, като с клаузата се прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на ответника за предварителна оценка на платежоспособността
на кредитополучателя. Счита, че клаузата за неустойка противоречи на
добрите нрави и противоречи на принципа за справедливост и
добросъвестност.
Също така твърди, че в договорите липсва съществен елемент, като е
посочен грешен размер на ГПР, тъй като неустойката при непредоставено
обезпечение и или таксата /възнаграждението/ за поръчителство не са
включени.
2
Поддържа, че между цедента и „Файненшъл България“ ООД
/поръчител по договорите/ не са съществували правоотношения във връзка
нито един от сключените с ответника договора. Посочва, че сумите за
възнаграждение за поръчителство, равняващи се в размер почти равен на
главницата, се явяват неоснователно платени от цедента. Твърди, че
„Файненшъл България“ ООД е свързано с ответника дружество, като сумите
за възнаграждение за поръчителство са били плащани на ответника, а не на
дружеството гарант. Счита, че предоставянето на обезпечение е условие за
сключване на договора за кредит, като за потребителя няма възможност за
реален избор при предоставяне на обезпечението. Поддържа, че
възнаграждението за поръчителство е следвало да бъде включен в ГПР на
договорите, като не включването му е довело до определяне на грешен размер
на ГПР, при положение че действителния надхвърля максимално установения
праг и това води до недействителност на целия договор.
Посочва, че при сключване на договорите за паричен заем ответното
дружество не е предоставило общите условия на потребителя, нито
необходимата преддоговорна информация. Навежда твърдения за нищожност
на договорите, тъй като не отговарят и на формалните изисквания за шрифт и
формат, към същите не били предоставени погасителни планове и СЕФ,
договорите не били написани по Я. и разбираем начин. Твърди, че договорите
са недействителни и поради не посочване на годишния лихвен процент.
Липсвала ясно разписана методика за начина, по който ГПР се формира.
Заявява, че договорите са бланкови и цедентът не е могъл да влияе на тяхното
съдържание.
С молба от 31.10.2024 г. ищецът е направил искане по реда на чл. 214
ГПК за увеличаване размера на предявените искове.
С определение от 06.11.2024 г. /л. 334 от делото/ молбата е уважена,
като исковата претенция се счита предявена за сумата от 2272.37 лева –
частичен иск от вземане в общ размер на 3441.08 лева.
Моли за уважаване на исковете. Претендира присъждане на
разноските.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ “
АД, подава отговор на исковата молба, с който оспорва исковата претенция
като неоснователна. Твърди, че исковата молба е нередовна. Оспорва ищецът
да е станал титуляр на процесните вземания. Оспорва, приложеният договор
за цесия да е бил подписан от М. Р. А.. Също така поддържа, че М. Р. А. е
прехвърлила процесните вземания към друго лице, а именно- „Темис
Кепитъл“ ЕООД , в предходен момент- на 15.02.2021 г., като впоследствие е
сключила договор за цесия с ищеца на 14.10.2021 г. Поддържа, че договорът за
цесия е нищожен поради липса на съгласие, като в негова липсвала изразена
воля за дарение. Посочва, че липсата на валидна уговорка относно цената или
установяване на нищожност на такава уговорка лишава правоотношението от
един от съществените му елементи. Счита, че вземанията - предмет на цесия,
не са индивидуализирани, като тяхната неопределяемост води до
недействителност на целия договор за цесия. Процесният договор за цесия бил
3
нищожен поради противоречие закона и като накърняващ добрите нрави.
Твърди, че в договора имало неравноправни клаузи. Поддържа, че дейността
на ищцовото дружество по изкупуване на вземания на потребители към
финансови институции е съществена по смисъла на чл. 13 от Наредба №
26/2009 г. на Управителния съвет на БНБ, с оглед което същата следва да се
упражнява само от дружество, вписано като финансова институция, какъвто
ищецът не е. Навежда твърдения, че договорът за цесия е сключен от лице без
представителна власт. Твърди, че правилата за защитата на потребителите са
intuitu personae и от тях не може да се възползва лице, нямащо това качество.
Сочи, че ищецът не е легитимиран да се позовава на нищожност на
договорите, тъй като това право е предвидено само за потребителя.
Същевременно оспорва процесните договори за паричен кредит да съдържат
нищожни клаузи. Поддържа, че при кандидатстване за отпускане на заем на
потребителя е била предоставена информация за изискването за осигуряване
на поръчители/ банкова гаранция чрез получаването на СЕФ от бъдещия
заемополучател. Поддържа, че предоставянето на обезпечение е част от волята
на страните при сключване на съответния договор за кредит. Счита, че
поставените изисквания във връзка поръчителите и банковата гаранция били
стандартни и обосновани. Оспорва уговорката за неустойка да противоречи на
добрите нрави и да води до скрито оскъпяване на кредита. Оспорва
изложените в исковата молба твърдения за нищожност на атакуваните от
ищеца клаузи. Поддържа, че ответникът няма пасивна легитимация, тъй като
получател на сумите за възнаграждение за поръчителство е „Файненшъл
България“ ЕООД, а не ответникът. Поддържа, че в ГПР не следва да се
включват неустойката при непредоставяне на обезпечение и
възнаграждението за обезпечение, тъй като същите не представлявали разходи
по кредита. Оспорва посоченият ГПР да не представлява реално приложеният.
Оспорва ГПР по процесните договори за паричен заем да надхвърля
максимално установения по закон. Поддържа, че посоченият ГПР бил
фиксиран, с оглед което не следвало да се разписва методиката за
определянето му, тъй като не бил референтен. Посочва, че към процесните
договори не са приложими общи условия. Поддържа, че преди сключването
им ответникът е направил предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя. Оспорва автентичността на Договор за вземания от финансови
институции от 14.10.2021 г., както и авторството на подписите на
упълномощителя в пълномощното на длъжника за извършените цесии и в
уведомлението по чл. 99 ЗЗД.
Моли за отхвърляне на предявените искове и присъждане на разноски.
Софийски районен съд, като взе предвид доводите от страните и
прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК,
приема за установено следното:
По иска с правно основание чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1
ЗЗД съдът с доклада по делото е указал на ищеца, че негова е тежестта да
докаже извършено плащане на процесната сума /минимум 500 лв., а след
изменението на иска – поне 2272.37 лв./ от цедента му /праводател/ М. А. в
полза на ответника, валидно прехвърляне на вземанията, произтичащи от
4
неоснователно обогатяване по договори за паричен заем, кредитополучателя
на ищеца, и редовното уведомяване на ответника за извършената цесия.
В тежест на ответника съдът е възложил да докаже наличието на
основание за имущественото разместване, т.е. наличие на годен юридически
факт, от който да произтича валидно възникнало задължение за цедента за
заплащане на посочената сума /минимум 500 лв., след изменението на иска
2272.37 лв./, както и наличие на основание за задържане на полученото, което
да не е отпаднало към момента на приключване на устните състезания.
По въпроса за възникване на вземанията:
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без
основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен
да го върне. Видно от законовия текст в него са уредени три различни
специални фактически състава на неоснователно обогатяване - при първия
фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална
липса на правно основание, разбирано като валидно правно задължение.
Вторият фактически състав визира получаване на престация, с оглед на
очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло да бъде осъществено, а
третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в този смисъл и
ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи
реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и
обедняването, което важи само при общия фактически състав на
неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД.
Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав
по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
По делото са приети като писмени доказателства, представени от
ищеца: Договор за вземания от финансови институции от 14.10.2021 г. /л. 7/,
сключен между М. Р. А. в качеството й на цедент и „Тесдо“ ЕООД като
цесионер, Пълномощно от 18.10.201 г. /л. 58/, с което М. А. е упълномощила
цесионера да я представлява пред длъжниците „Изи Асет Мениджмънт“ АД и
„Файненшъл България“ ЕООД, като ги уведоми за цесията и потвърди
прехвърлянето на вземанията си срещу същите, произтичащи от изброените в
пълномощното и договора за цесия, договори за паричен заем, както и
Уведомление /л.25 и сл./, с което ответникът е уведомен, че считано от
получаването му „ТЕСДО“ ЕООД заменя напълно цедента /в случая М. Р. А./,
като кредитор на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, по отношение на
прехвърлените вземания, посочени в него.
Приети по делото са също и 8 бр. договори за паричен заем /Договор за
паричен заем № 3122234 от 08.01.2018г., Договор за паричен заем № 3405468
от 20.12.2018г., Договор за паричен заем № 3450138 от 13.02.2019г., Договор
за паричен заем № 3484331 от 25.03.2019г, Договор за паричен заем №
3584019 от 22.07.2019 г., Договор за паричен заем № 3817603 от 28.04.2020г.,
Договор за паричен заем № 3830201 от 18.05.2020г. и Договор за паричен заем
№ 3910703 от 27.08.2020г./ ведно с приложенията им, вкл. Погасителни
планове и разписки за внесени погасителни вноски, както и удостоверения за
липса на задължения, издадени от ответното дружество на заемателя М. А.,
5
след пълното погасяване на задълженията й по процесните ДПЗ.
По делото са представени също от страна на ответника, ведно с
процесните седем договора за заем /с изключение на първия/, сключени на
същата дата между М. А. и трето за производството лице – „Файненшъл
България“ ЕООД, договори за предоставяне на поръчителство, по силата на
които А., в качеството на потребител, възлага на поръчителя да сключи
договор с ответното дружество /нейн кредитор по ДПЗ/, като гарантира за
изпълнението на нейните задължения като заемател, срещу което тя дължи
заплащане на уговорено възнаграждение, което ще изплаща на вноски,
разпределени съгласно погасителния план и дължими на падежните дати на
вноските по договора за заем.
Представените договори за поръчителство са подписани от
потребителя М. А. и са приети по делото като доказателства, като не са
оспорени от ищеца.
Като доказателства за прекратяване на предходен договор за цесия
между цедента М. А. и трето за делото лице – „Темис Кепитъл“ ООД, който
договор за цесия е имал за предмет същите вземания, предмет и на процесния
договор за вземания от финансови институции № 1042/28.09.2021 г., е приет
по делото Анекс от 27.09.2021 г., сключен към Договора за вземания от
финансови институции от 15.02.2021 г. /л. 211/, по силата на който страните
прекратяват сключения между тях договор за цесия, като всички прехвърлени
на „Темис Кепитъл“ ЕООД вземания се връщат в патримониума на цедента М.
А., от датата на подписването му. С уведомление за прекратяване на договори
за цесия, ответното дружество е било уведомено за това предприето от
цедента и негов кредитор действие
След прекратяването на първия договор за цесия, на 28.09.2021 г.
същите вземания са прехвърлени отново, този път на настоящия ищец
„ТЕСДО“ ООД.
По делото не се твърди, и няма събрани доказателства, по време на
действието на Договора за вземания от финансови институции, сключен
между М. А. и „Темис Кепитъл“ ЕООД, последния да е извършвал плащания
към цесионера, в качеството му на кредитор по процесните договори за
паричен заем.
Видно от всички процесни договори, страните уговорили, че
заемателят /в случая М. А./ в срок от 3 дни се задължава да предостави на
заемодателя, едно от следните обезпечения: 1. две физически лица-
поръчители, които да отговарят на изрично посочени изисквания /като
удостоверен със служебна бележка от работодател нетен осигурителен доход
над 1000 лв.; работят по безсрочен трудов договор; да не са заематели или
поръчители по друг договор за заем с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към
други банкови или финансови институции; или ако има – кредитната му
история в Централния кредитен регистър при БНБ за една година назад да е
със статус не по-лош от 401 „Редовен“/ или 2. банкова гаранция с
бенефициер – заемодателя за сумата, дължима по договора /представляваща
6
чистата сума на заема + дължимата договорна лихва, като се имат предвид и
допусканията по т.8 или предвидените в ГПР такива/ със срок на валидност до
30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора или 3.
Одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя
гаранционни сделки.
В погасителния план към всеки договор, като забележка е посочено, че
в случай, че заемателят не предостави обезпечение под формата на две
физически лица-поръчители или банкова гаранция, а е избрал да предостави
обезпечение под формата на поръчителство от одобрено от заемодателя
юридическо лице-поръчител, което предоставя гаранционни сделки срещу
възнаграждение, месечната вноска, която се дължи към заемателя е
формирана като сбор от погасителната вноска по договора за заем, включваща
главница и договорна лихва, и вноската от възнаграждението за
поръчителство, разсрочена на броя вноски по основния договор за заем/.
Договорено е, че в случай, че заемателят не предостави обезпечение,
дължи неустойка в конкретен размер, която се погасява разсрочено – като част
от всяка погасителна вноска по кредита.
В хода на съдебното дирене, съдът е обявил за безспорно между
страните обстоятелството, че ищецът не е бил вписан в Регистъра на
финансовите институции по чл.3а от ЗКИ, което е във връзка с едно от
възраженията на ответника.
Установява се от изготвената по делото съдебно-счетоводна
експертиза от вещо лице Е. К. Й.-., че, съгласно предоставената от „Изи Асет
Мениджънт" АД информация, в счетоводството на дружеството са отразени
сключените от М. Р. А. за периода от 08.01.2018 г до 28.09.2021 г осем
договори за кредит, както следва:. Договор за потребителски кредит №
3122234/08.01.2018 г - Договор за потребителски кредит №
3405468/20.12.2018 г - Договор за потребителски кредит №3450138/13.02.2019
г - Договор за потребителски кредит - Договор за потребителски кредит №
3484331/25.03.2019 г № 3484019/22.07.2019 г - Договор за потребителски
кредит № 3817603/28.04.2020 г - Договор за потребителски кредит №
3830201/18.05.2020 г - Договор за потребителски кредит №
3910703/27.08.2020 г.
Установява се, че кредитополучателя е погасил задълженията по
процесните договори за кредит, като извършените плащания в общ размер на
сумата от 9978.61 лева за осчетоводени както следва:
1. По Договор за потребителски кредит № 3122234/08.01.2018 г са
постъпили суми в размер на 413,40 лв., от които: - 300,00 лв. - погасена
главница; 15,24 лв - погасена възнаградителна лихва; - 89,16 лв. – неустойка за
непредставено обезпечение; 9,00 лв. - разход за събиране на вземането при
забава
2. По Договор за потребителски кредит № 3405468/20.12.2018 г са
постъпили суми в размер на 402,11 лв., от които: - 300,00 лв. - погасена
главница; - 12,95 лв - погасена възнаградителна лихва; - 89,16 лв. – неустойка
за непредставено обезпечение.
7
3. Договор за потребителски кредит № 3450138/13.02.2019 г са
постъпили суми в размер на 995,61 лв., от които: - 800,00 лв погасена
главница; - 28,94 лв - погасена възнаградителна лихва; - 166,67 лв; неустойка
за непредставено обезпечение;
4. По Договор за потребителски кредит № 3484331/25.03.2019 г са
постъпили суми в размер на 1468,32 лв., от които: 1000,00 лв - погасена
главница; 66,56 лв - погасена възнаградителна лихва; - 401,76 лв – неустойка
за непредставено обезпечение;
5. По Договор за потребителски кредит № 3484019/22.07.2019 г са
постъпили суми в размер на 2420,48 лв, от които: 1500,00 лв погасена
главница; 130,23 лв - погасена възнаградителна лихва; - 781,20 лв неустойка
за непредставено обезпечение; 9,05 лв разход за събиране на вземането при
забава;
6. По Договор за потребителски кредит № 3817603/28.04.2020 г и
Договор за гаранция № 3817603/28.04.2020 г са постъпили суми в общ размер
на 300,00 лв., от които: - 200,00 лв - погасена главница; 10,12 лв. - погасена
възнаградителна лихва; 89,88 лв - възнаграждение за поръчител,
7. По Договор за потребителски кредит № 3830201/18.05.2020 г, са
постъпили суми в общ размер на 1477,99 лв., от които: - 900,00 лв - погасена
главница; 69,09 лв - погасена възнаградителна лихва; 508,90 лв
възнаграждение за гаранция/ поръчителство; и
8. По Договор за потребителски кредит № 3910703/27.08.2020 г. са
постъпили суми в общ размер на 2500,70 лв, от които: - 1500,00 лв. погасена
главница; 173,24 лв погасена възнаградителна лихва; 827,46 лв
възнаграждение за гаранция /поръчителство/.
Видно от заключението и устните обяснения на в.л. дадени в съдебно
заседание, в счетоводството на ответното дружество няма достатъчно добра
аналитичност, поради което не може да се твърди с категоричност, че след
постъпването на сумите за възнаграждение за поръчителство от страна
заемателя, същите са били преведени към „Файненшъл България“ ЕООД, като
гарант по договора за кредит. От заключението се установява още, че в двете
дружества /ответното и гаранта/ сумите, представляващи възнаграждение за
поръчителство са осчетоводявани на месечна база, като обобщена
информация по всички договори за гаранция, сключени през месеца. Така в
счетоводството на ответника се осчетоводявало месечно задължение в размер
на постъпилите плащани по всички договори за гаранция през месеца, а в
счетоводството на „Файненшъл България“ ЕООД съответно се осчетоводявало
обобщено месечно вземане на всички падежирали вноски през периода като
приход. През следващия месец пък се извършвало счетоводно прихващане
между двете насрещни вземания и така месечното вземане на „Файненшъл
България“ ЕООД се намалявало с прихваната сума. В заключение, вещото
лице е стигнало до извод, че поради непредставяне на детайлна информация
от счетоводствата на двете дружества не може да заключи, че счетоводството
им е водено редовно, както и че няма категорични данни, че внесените по
процесните договори за поръчителство суми, като възнаграждение за
8
поръчителство от страна на М. А. са били преведени на дружеството-гарант от
страна на ответника.
По отношение на посочените в договорите за паричен заем ГПР като
процент на разходите, вещото лице е дало заключение, че същите са
некоректно посочени, тъй като в тях не са включени уговорените
възнаграждения за поръчителство, респективно – неустойки, погасявани като
част от месечните вноски по кредитите, като ако същите се прибавят към
параметрите, които определят ГПР, последния в договорите би бил както
следва:
1. По договор с № 3122234/08.01.2018 г - 1055,05%
2. По договор с № 3405468/20.12.2018 г - 1055,05%
3. По договор с № 3450138/13.02.2019 г - 929.42%
4. По договор с № 3484331/25.03.2019 г - 970,79%
5. По договор с № 3484019/22.07.2019 г - 930,04%
6. По договор с № 3817603/28.04.2020 г - 2407,45%
7. По договор с № 3830201/18.05.2020 г - 1121,60%
8. По договор с № 3910703/27.08.2020 г - 418,64%
Установява се с помощта на приетата и неоспорена от страните
съдебно-почеркова експертиза /л. 419/, допусната във връзка с разкрито
производство по реда на чл. 193 ГПК за оспорване авторството на положения
за цедента, респективно – упълномощителя, подпис в Договора за
прехвърляне на вземания от 28.09.2021 г. и в пълномощното към него, че
подписите върху документите са изпълнение с категоричност от М. Р. А..
При така установената фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
С приетия по делото Договор за цесия № 1042 от 28.09.2021 г., ищецът
по делото „Тесдо“ ООД се легитимира като носител на вземанията на цедента
М. Р. А., като договора е оспорен от ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД с
мотиви, че същия е нищожен, поради невъзможен предмет, липса на съгласие,
липса на основание, противоречие с добрите нрави, както и поради
неравноправност на част от клаузите, съставляващи същественото му
съдържание, в частност договореното възнаграждение, което се дължи на
цедента.
Съдът намира изразените от ответника възражения за неоснователни,
по следните съображения:
Съгласно чл. 99, ал.1 - 4 от ЗЗД „Кредиторът може да прехвърли
своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на вземането не
допускат това. Прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с
изтеклите лихви, ако не е уговорено противното. Предишният кредитор е
длъжен да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането,
9
както и да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Прехвърлянето има
действие спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня, когато то бъде
съобщено на последния от предишния кредитор.
Цесията е правен способ за прехвърляне на субективни права или
вземания по силата на който способ, се стига до промяна в субектите на
облигационно правоотношение, като кредитор става цесионерът, на когото
цедента е прехвърлил едно свое вземане. Като всеки договор и цесията следва
да отговаря на условията за действителност, установени в общия закон /ЗЗД/.
Няма спор в практиката на съдилищата, че обект на цесионната сделка могат
да бъдат само съществуващи вземания, но не и бъдещи такива, като същите
следва да са определени или определяеми към момента на сключване на
договора /така напр. Решение № 196 от 22.11.2018 г. на ВКС по гр. д. №
3871/2017 г., IV г. о., ГК/ Според възприетото от ВКС разбиране, изразено в
решение № 32/09.09.2010 г., определяемостта на съдържанието на престацията
по договор за цесия, независимо от основанието на което се извършва тя, е
изискване за действителност на сделката, била тя /продажба, дарение, даване
вместо изпълнение и др./. В процесния договор за прехвърляне на вземания,
страните са определили предмета на същия като: „кредиторът прехвърля
възмездно на „Тесдо“ следните свои вземания: по т.А всички свои вземания от
„Изи Асет Мениджмънт“ АД, посочени подробно в пункт от 1 до 6, с
конкретно посочени суми и № и дата на ДПЗ, от които произтичат същите, а
по т. В, всички вземания от „Файненшъл България“ ЕООД, също подробно
посочени като суми и основания за възникването им, всички те дължими,
поради неоснователно обогатяване на длъжниците за сметка на кредитора,
представляващи платени по посочените договори за паричен заем и
съпътстващите ги договори за поръчителство, възнаграждения за
поръчителство.
От цитираната законова разпоредба и съдържанието на договора за
цесия е видно, че страни по договор за цесия са цедентът и цесионерът, като с
този договор не се създават нови права и/или задължения в правната сфера на
длъжника, а само се променя субекта, на който трябва да се изпълни.
Предмет на договора е прехвърлянето на вземане, което следва да
съществува към момента на сключването му и да е прехвърлимо, каквито са и
процесните вземания.
В този смисъл вземането, определено като такова, произтичащо от
института на неоснователното обогатяване, се явява допустим от гледна точка
на закона предмет на цесията, което прави възраженията на ответника за липса
на предмет на договора за цесия, неоснователни. За да премине вземането
върху цесионера е достатъчно да се постигне съгласие по предмета, между
досегашния му носител на правото/вземането/ и лицето, на което се
прехвърля, като с това се счита, че договорът е изпълнен.
При съобразяване на представения договор за цесия и постигнатото по
него съгласие между страните, удостоверено с подписите им, съдът намира, че
възражения по действителността на същия, биха могли да правят единствено
страните по Договора, но не и от трети за сделката лица, сред които и
10
ответникът по делото, тъй като за него липсва интерес от такова оспорване.
Докато за кредитора е важно и от значение кой ще бъде негов длъжник,
с оглед платежоспособността, за самия длъжник е ирелевантно на кого ще
плати, ако се установи, че е налице дълг и същия своевременно е уведомен кой
е актуалният носител на вземането, за да се избегне двойно плащане,
прилагайки принципа „който плаща зле, плаща два пъти“.
Нищожността е най-съществения порок на сделките и на нея може да
се позове всеки, включително и трето, неучастващо в договора лице, каквото
се явява и длъжникът по договора за цесия, но възможността от такова
позоваване е ограничена от наличието на интерес. Такъв е налице когато
третото лице цели да отрече съществуването на право на страна по
оспорваната сделка, което е противопоставимо на негово право, засяга или
ограничава същото, или когато по силата на закона сделката поражда
задължение за това лице, макар и то да не е страна по нея. Такъв интерес не
може да се породи при сключването на договора за цесия, доколкото
единствената предизвикана от него промяна в правната сфера на длъжника е
смяната на кредитора. Длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на
договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените
от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени. Отделно от
това длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за цесия
след получаване на уведомлението по чл.99, ал.4 от ЗЗД, а такъв интерес
липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия кредитор може
да бъде отказано само поради липсата на уведомление (Решение №60256 от
07.03.2022 по гр.д. № 3590 /2020 г.:на ВКС, 4 т о).
В случая длъжникът не отрича да е получил уведомлението по чл.99,
ал.3 от ЗЗД, съдържащо и покана за доброволно изпълнение, като
възраженията му се изчерпват от това, че същите не изхождали от лице с
представителна власт. Съобщаването съгласно разпоредбата на чл. 99, ал. 3
ЗЗД следва да бъде направено от цедента, но в настоящия случай е направено
от цесионера. По делото е представено и прието изрично пълномощно от
цедента в полза на ищеца, като същото не бе оспорено по отношение на
неговата истинност, упълномощаването е извършено от лице, което има
качеството на цедент, а уведомяването на длъжника, извършено от изрично
упълномощения цесионер е валидно. По делото се приеха и не оспорени от
ответника Анекс от към Договор за вземания към финансови институции от
15.02.2021 г. и уведомление до длъжника за прекратяване на Договора за
цесия, от които безспорно се установи, че процесните вземания са били
първоначално прехвърлени на трето лице, като след прекратяване на този
договор, същите са се върнали в патримониума на цедента М. А. и същите към
датата на сключване на процесния договор за цесия № 1042 от 28.09.2021 г. са
били годен предмет на същия. Няма спор също, че ответникът е надлежно
уведомен за прехвърлянето на вземанията на кредитополучателя срещу него
/най-късно с връчване на препис от исковата молба/ произтичащи от
процесните ДПК, като към настоящия момент именно ищеца „Тесдо“ ООД се
явява и единствения легитимиран към датата на завеждане на ИМ в съда да
11
търси плащане по тях.
С оглед изложеното, съдът приема, че по делото безспорно се
установява, че към датата на подаване на исковата молба, именно ищецът е
носител на процесното вземане, произтичащо от твърдяното неоснователно
обогатяване на ответника, което вземане му е надлежно прехвърлено по
силата на сключения на 28.09.2021 г. Договор за цесия № 1042.
По отношение съществуването на вземане в полза на цедента, в
последствие прехвърлено на цесионера /ищеца по делото/ и неговия размер,
съдът следва да разгледа и наведените от ищеца основания за
недействителност на договорите за парични заеми, респ. отделните техни
клаузи, уреждащи неустойка за неизпълнение на задължения за предоставяне
на обезпечение и уговорено с третото, неучастващо по спора лице,
възнаграждение за поръчителство, което е плащано към ответника.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или
разсрочено плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане. Страни по договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице, което е страна по
договор за потребителски кредит и не действа в рамките на своята
професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко физическо или
юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките на своята
професионална или търговска дейност. От съдържанието на процесните
договори, с оглед предмета, страните и съдържанието на правата и
задълженията, се установява, че същите представляват договори за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК.
Кредитополучателят е физическо лице, на което по силата на
процесния договор е предоставен кредит, който не е предназначен за
извършването на търговска или професионална дейност, поради което същата
има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а
кредитодателят е търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
Съдържанието на договорит сочи на съглашение, по силата на което
кредиторът се задължава да предостави на потребителя – физическо лице,
кредит /потребителски кредит/ за общо ползване /за задоволяване на лични
нужди/, като не са налице изключенията по чл. 4 от ЗПК.
При така възприетото съдът приема, че за валидността на тези
договори са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит,
които имат императивен характер.
Съдът намира доводът на ищеца за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
поради невключване на възнаграждението за поръчител, респективно –
неустойката за непредставяне на обезпечение, в годишния процент на
разходите /ГПР/ по кредита за основателен.
Съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
12
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит.
Съдържанието на термина „общ разход по кредита за потребителя“ е
изяснено с пар. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, когато сключването на договора за услуга е задължително
условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
От така изложените императивни норми следва изводът, че
възнаграждението за поръчител, респективно уговорената в самия договор и
включена в погасителна план неустойка, представляват общ разход по кредита
за потребителя, който следва да бъде включен в състава на годишния процент
на разходите съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Също така следва изводът, че при наличие на посочените от закона
условия, горните суми представлява разход по кредита за потребителя
независимо от това, дали се заплащат пряко от потребителя на поръчителя.
На следващо място съдът намира, че клаузите са част от предварително
изготвения от кредитора текст на договора, върху който потребителят не е
имал възможност да влияе, и имат изцяло декларативен характер, поради
което в, настоящата хипотеза съдът приема, че предоставянето на
обезпечение, респективно – заплащането на неустойка във фиксиран размер за
непредоставянето му, представляват условие за отпускане на процесния
кредит.
В допълнение, следва да се посочи, че от служебно извършената
справка в Търговския регистър се установява също, че „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е едноличен собственик на капитала на „ФАЙНЕНШЪЛ
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като двете дружества са с един адрес на управление.
Установява се по делото, в т.ч. от заключението на експертизата, че " Изи Асет
Мениджмънт“ АД е получил вместо поръчителя възнаграждението по
договора за предоставяне на поръчителство, като няма данни същото да е
било преведено след плащането му от заемателя на правоимащия поръчител.
Тази свързаност между двете дружества обаче, обуславя извод, че разходът за
възнаграждение в полза на поръчителя, е известен на заемодателя още при
сключването на ДПЗ, което се потвърждава и от обстоятелството, че
заемодателят е предал на заемателя обединен погасителен план, в който е
включил в месечната вноска и дължимото в полза на поръчителя
възнаграждение. Анализът на клаузите относно обезпечението на кредита не
подкрепят доводите на ответника за доброволност при сключването на
договора и избора на обезпечение, като съдържанието им става ясно, че
потребителят, за да ускори разглеждане на заявлението си за кредит на
13
парична сума, от която се нуждае, следва да сключи "договор за предоставяне
на поръчителство" с посочено от кредитора юридическо лице - поръчител.
Гореизложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за
поръчителство има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна
фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с
предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да
оцени сам, и то преди сключването на договора, платежоспособността на
потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна
на получените гаранции.
С оглед на това, съгласно нормата на чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. пар. 1, т. 1 от
ДР на ЗПК размерът на възнаграждението за поръчител, респективно –
неустойката, е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите. /В
този смисъл са и Решение № 395 от 22.01.2024г., постановено по в.гр. дело №
5786/2023г. по описа на СГС, II-Ж въззивен състав, Решение № 1749 от
10.04.2023г. на СГС по в. гр. д. № 12443/2021г., Решение № 3869 от
13.07.2023г. на СГС по в. гр. д. № 8634/2022г., Решение № 397 от 22.01.2024г.
на СГС по в. гр. д. № 6564/2023г., Решение № 1748 от 05.07.2022г. на СГС по
в. гр. д. № 10210/2021г./
При включването им в годишния процент на разходите неговият размер
надвишава и петкратния размер на законната лихва към процесните дати /в
случая, установява се, че ГПР по процесните 8 договора достига стойности
между 418.64 % и 1055,05%,/ което е самостоятелно нарушение на
императивните разпоредби на ЗПК.
При това положение и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките, съдът намира, че макар формално процесните договори да
покриват изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 – годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя.
Така уредени, клаузите относно ГПР разкриват на първо място
характеристиките на неравноправни, като уговорени в резултат на действия
на кредитора, представляващи нелоялна търговска практика. Съгласно
Решение на Съда от 15 март 2012 г. по дело C-453/10 Jana Pereničová и
Vladislav Perenič срещу SOS financ spol. s r. o. търговска практика, състояща се
в посочването в договор за кредит на по-нисък от действителния ГПР, трябва
да се окачестви като „заблуждаваща“ по смисъла на европейското
законодателство относно нелоялните търговски практики, доколкото тя
подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел.
При невключване на стойността на разходите в процента на ГПР,
кредиторът е заобиколил и изискванията на закона за точно посочване на
финансовата тежест на кредита за длъжника, поради което цялата клауза от
договора, касаеща годишния процент на разходите, се явява нищожна и на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В този смисъл са и дадените отговори на отправено от български съд
преюдициално запитване в Решение на съда на ЕС от 21.03.2024 г. по дело C-
14
714/22 S.R.G. срещу Profi Credit Bulgaria EOOD.
Съгласно цитираното решение, задължително за настоящата съдебна
инстанция, член 3, буква ж) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че разходите за допълнителни услуги попадат в обхвата на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а
оттам и на понятието „ГПР“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато
закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването
на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да
прикрие действителните разходи по този кредит - какъвто е именно и
процесния случай.
С оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор за
потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се
запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при
изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква
ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който
не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин
както непосочването на този процент.
Следователно санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от
правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва
всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има
възпиращ и пропорционален характер, а член 10, параграф 2, буква ж) и член
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор
за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в
член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби
допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че
обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от
страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.
Предвид изложеното, съдът намира, че в конкретния случай, поради
отсъствието на съществен елемент на договора за потребителски кредит - а
именно клауза, коректно посочваща годишния процент на разходите,
договорът се явява недействителен по смисъла на чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23
ЗПК, потребителят дължи само чистата стойност на кредита, но не и лихва
или други разходи по кредита. /В този смисъл - решение № 50174 от
26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и решение №
3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 1799/2020 г./.
Следователно, платените въз основа на нищожните договори суми,
надвищаващи чистата стойност по кредита, се явяват недължимо платени
и подлежат на връщане, доколкото за ответника няма доказано годно
основание за тяхното задържане.
Предвид изложеното, доколкото по делото безспорно се установи, че
15
цедентът на ищеца е погасил задълженията по процесните осем договора за
кредит, предявеният иск /в увеличената му по реда на чл. 214 ГПК стойност/
за сумата от 2272.37 лева /частичен иск от претенция в общ размер на
3441.08 лева/, се явява основателен и следва да бъде уважен.
По претенцията за законна лихва.
По отношение претенцията за лихва от датата на подаване на исковата
молба до плащане на сумата съдът намира следното:
Съгласно практиката на ВКС при увеличаване в хода на процеса на
частично предявен иск, законна лихва от датата на подаване на исковата молба
се дължи само върху предявената част с исковата молба.
Едва с увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и
от момента на молбата по чл. 214, ал. 1, изр. 3, пр. 1 ГПК е налице искане за
присъждане на законната лихва върху увеличената част / в този смисъл
Решение № 60141 от 25.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 2022/2020 г., I т. о., ТК /
С оглед на това, законна лихва от датата на подаване на исковата молба
/16.05.2022 г./ до плащане на сумата следва да се присъди върху първоначално
заявените 500.00 лв., а върху сумата от 1772.37 лв. /разликата до увеличения
размер на претенцията от 2272.37 лева/ законна лихва следва да се присъди от
31.10.2024 г. /датата на молбата по чл. 214 ГПК/, до плащане на тази част,
доколкото тази сума е въведена като предмет на делото, едва с допуснатото
изменение на иска.
По отговорността за разноски:
При този изход от спора, право на разноски има само ищецът.
Доказаните от ищеца в производството съдебни разноски възлизат на сумата
от 90.89 лв. – заплатена държавна такса; 400 лв. – депозит за възнаграждение
на вещо лице по ССЧЕ; 650 лева – депозит за възнаграждение на вещо лице
по съдебно-почеркова експертиза. Ищецът претендира и юрисконсултско
възнаграждение, което съдът, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, определя на
сумата от 300 лв., предвид фактическата и правна сложност на делото, броя на
съдебните заседания и извършените от пълномощника на ищеца процесуални
действия във и извън съдебните заседания.
С оглед изложеното и предвид уважаването на предявения иск в пълния
му заявен размер, след увеличението, на осн. чл.78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК на
ищеца се следват разноски за производството в размер на 1440.89 лв.
Следва да бъде посочено, че страната е внесла по делото държавна
такса в общ размер на 400 лева, от която реално дължимият размер възлиза на
сумата от 90.89 лева /върху увеличената стойност на главницата/. Останала е
задължена за разноски по реда на чл. 77 ГПК за сумата от 150 лева – увеличен
размер на възнаграждението на вещото лице по приетата съдебно-почеркова
експертиза, която сума, доколкото е налична по сметка на съда, следва да се
включи в размера на сторените разноски. Горницата над сумата от 240.89 лева
обаче /сборът от двете посочени суми/ до преведените по сметка на съда 400
лева – т.е. сумата от 159.11 лева, подлежи на възстановяване по реда на чл. 4б
ЗДТ на ищеца по посочена банкова сметка, а не следва да бъде възлагана в
16
тежест на ответника по спора.
Така мотивиран, съдът,
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин-7, бул. Джавахарлал
Неру № 28, ет.2, ап.40-46, да заплати на „ТЕСДО“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ №70, ет. 2,
ап. 80, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД , сумата от 2272.37
лева /частичен иск от вземане в общ размер на 3441.08 лв./, представляваща
сбор от платени без правно основание суми от М. Р. А., ЕГН **********, в
полза на „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД по Договор за паричен заем №
3122234 от 08.01.2018г., Договор за паричен заем № 3405468 от 20.12.2018г.,
Договор за паричен заем № 3450138 от 13.02.2019г., Договор за паричен заем
№ 3484331 от 25.03.2019г, Договор за паричен заем № 3584019 от 22.07.2019
г., Договор за паричен заем № 3817603 от 28.04.2020г., Договор за паричен
заем № 3830201 от 18.05.2020г. и Договор за паричен заем № 3910703 от
27.08.2020г., които вземания на физическото лице за връщане на
неоснователно платените суми са прехвърлени на ищеца „Тесдо“ ООД с
Договор за вземания от финансови институции № 1042/28.09.2021 г., ведно
със законната лихва върху сумата от 500 лева от датата на подаване на
исковата молба в съда /16.05.2022 г./, до окончателното й плащане, както и
ведно със законната лихва върху сумата от 1772.37 лв. от датата на молбата за
увеличение на размера на иска /31.10.2024 г./ до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК ********* със
седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин-7, бул. Джавахарлал
Неру № 28, ет.2, ап.40-46, да заплати на „ТЕСДО“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Васил Левски“ №70, ет. 2,
ап. 80, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1440.89 лв. – сторени
разноски в първоинстанционното производство.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
17