Р Е Ш Е Н И Е
град
София, 03.07.2019 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на шестнадесети май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№12866 по описа за 2018 година и
за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №440780 от 29.06.2018г.,
постановено по гр.дело №32542/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, са
отхвърлени предявените от Т.М.С. срещу М.на В.Р.при условията на обективно
съединяване осъдителни искове за заплащане на следните суми: на
сумата от общо 1150 лв., представляваща възнаграждение за труд, положен по
време на официални празници за периода от 01.04.2013г. до 30.06.2014г. и на
06.09.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба
до окончателното плащане; на сумата от 209 лв., представляваща мораторна лихва
върху горната главница за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г., на сумата от
218 лв., представляваща възнаграждение за положен нощен труд за периода от
01.04.2013г. до 30.06.2014г., ведно със законната лихва от датата на подаване
на исковата молба до окончателното плащане, на сумата от 40 лв., представляваща
мораторна лихва върху горната главница за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г.,
на сумата от 1125 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд,
получен вследствие на приравняването на нощен труд към дневен с коефициент 1.143,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до
окончателното плащане, както и на сумата от 205 лв., представляваща мораторна
лихва върху горната главница за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г., като
неоснователни. С решението е осъден Т.М.С. да заплати на М.на В.Р.на основание чл.78,
ал.3 от ГПК сумата от 400 лв., разноски по делото.
Постъпила е въззивна жалба от ищеца
- Т.М.С., с която се обжалва изцяло първоинстанционното решение, като са инвокирани
доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт, постановен в нарушение
на материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е
тълкувал нормата на чл.202, ал.5 от ЗМВР /отм./, в която изрично е регламентирано,
че държавните служители извън допълнителните възнаграждения по ал.1 на същата
разпоредба им се изплащат и други допълнителни възнаграждения в случаи,
определени със закон или с акт на Министерски съвет за държавните служители от
МВР. Поддържа се, че формулировката на посочената разпоредба налага извода, че
направеното в ЗМВР /отм./ изброяване на дължимите възнаграждения на държавните
служители от МВР не е лимитивно, т.е. допълнителните възнаграждения не са
изрично определени в нормата на чл.202, ал.1 от ЗМВР /отм./, а самият закон
допуска заплащане на допълнителни трудови възнаграждения, предвидени в други
закони освен ЗМВР /отм./. В този смисъл се поддържа, че законодателят допуска субсидиарно
приложение на ЗДСл, в който в чл.67, ал.7, т.1 е посочено, че на държавните
служители се полага допълнително трудово възнаграждение за положен нощен труд,
а в чл.67, ал.7, т.3 е предвидено и заплащане на допълнително трудово
възнаграждение за работа през официални празници. Излага се още, че изводът, че
общият закон - ЗДСл намира субсидиарно приложение
при липса на изрична разпоредба в специалния закон - ЗМВР /отм./, е направен и
в ТР №6/2012г. по тълкувателно дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС, т.23. Посочва се
още, че първоинстанционният съд като е тълкувал стеснително закона е довело до
ограничаване на субективни права на ищеца и поставянето му в неравностойно
положение спрямо други държавни служители. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното първоинстанционно
решение и постанови друго, с което да бъдат уважени предявените искове като основателни
и доказани. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК за прекомерност на
претендирано юрисконсултско възнаграждение от въззиваемата страна.
Въззиваема страна - М.на В.Р., не
депозира писмен отговор, в приложени писмени бележки взема становище за
неоснователност на подадената въззивна жалба. Изложени са доводи в смисъл, че първоинстанционният съд е
обсъдил релевантните за спора факти и обстоятелства, правилно е тълкувал и
приложил материалния закон като е обосновал законосъобразен извод за неоснователност
на предявените искове. Поддържа се, че правилно СРС е приел, че ЗМВР
/отм./ не препраща към ЗДСл, както и че специалната норма на чл.211, ал.5 от ЗМВР /отм./ изрично предвижда работата извън редовното работно време за
служителите, работещи на смени, да се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд. Поддържа се още, че правилно СРС е приел, че съгласно действащите за
исковия период нормативни актове - ЗМВР /отм./, не се предвижда заплащане на
положен нощен труд и труд по време на официални празници на служители на МВР,
работещи на сменен режим, на какъвто режим е работил ищеца. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Предявени
са от Т.М.С. срещу М.на В.Р.при условията на обективно съединяване искове с правно
основание чл.202, ал.5 и чл.202, ал.1, т.3 ЗДСл и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Софийският
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния
съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са правилно обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Не е спорно,
че през исковия
период от време - 01.04.2013г. – 30.06.2014г. страните са били обвързани от служебно правоотношение, по силата на което
ищецът е изпълнявал длъжността "Разузнавач IV степен", категория Г-III степен, в сектор
"Дежурна част" към отдел "Единен телекомуникационен център,
двустранно и регионално сътрудничество" при Дирекция "Международно
оперативно сътрудничество" към М.на В.Р., като е било уговорено работно
време на ищеца при сумарно отчитане за тримесечен период. Безспорно е също, че ищецът
е полагал труд на смени от по 24 часа.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
поради което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е частично ОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от Т.М.С. срещу М.на
В.Р.при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.202, ал.5 и чл.202, ал.1, т.3 ЗДСл и чл.86, ал.1 от ЗЗД. При правилно разпределена
доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил
събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите
от него за установени обстоятелства по делото и съобразно
приложимия материален закон, поради което съдът
следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените искове и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите
и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни.
Във връзка с доводите по въззивната жалба следва да се добави и
следното:
Правата и
задълженията на ищеца - Т.М.С., произтичащи от заеманата от него длъжност за
процесния период, се уреждат от Закона за МВР (отм.) (обн.ДВ, бр.17 от
24.02.2006г., изм. и доп., отм.ДВ, бр.53/27.06.2014г.). Същият има качеството
на държавен служител по смисъла на чл.169,
ал.1, т.1 ЗМВР (отм.). Чл.169,
ал.2 ЗМВР (отм.) предвижда, че статутът на
държавните служители в МВР се урежда с този закон (ЗМВР
(отм.)).
Заплащането
на допълнителни възнаграждения на служителите на МВР за процесния период е
уредено в чл.202,
ал.1, т. 1-5 ЗМВР (отм.) - за изпълнение на
специфични служебни дейности, за резултати в служебната дейност, за извънреден
труд, за научна степен и за специфични условия на труд. Видно е, че сред тях не
фигурира такова за нощен труд или за работа по време на официални празници.
Според чл.202,
ал.5 ЗМВР (отм.) извън допълнителните възнаграждения по ал.1 на чл.202 на
държавните служители в системата на МВР могат да се изплащат и други
възнаграждения в случаи, определени със закон или с акт на Министерския съвет за
държавните служители в МВР. Това препращане обаче е само по отношение на тези
нормативни актове, които по специален начин допълнително уреждат статута,
правата и задълженията на служителите в МВР, каквито ЗДСл и подзаконовите актове по прилагането му не са.
Законодателят изчерпателно е уредил видовете допълнителни възнаграждения,
заплащани на служителите в МВР, като в нормативната регламентация не е налице
празнота и възможност за запълването й посредством нормите на ЗДСл и
подзаконовите актове по прилагането му. Това е така, тъй като ЗМВР
(отм.) е специален закон,
относим към служебните правоотношения на служителите в Министерството. ЗДСл е общ закон, който по силата на чл.1
ЗДСл е неприложим при наличие
на специална уредба относно статута на обособена група служители, тъй като се
прилага, доколкото друго не е предвидено в специален закон, какъвто в случая е ЗМВР
(отм.). Последният съдържа ясни и конкретни норми по въпросите относно
образуването на работната заплата на служителите в МВР, допълнителните
възнаграждения, работното време и т.н., които са в отклонение от общата уредба
и се прилагат вместо нея. Допълнителен аргумент за това, че ЗМВР
(отм.) изчерпателно урежда
допълнителните възнаградения на служителите, поради което ЗДСл не намира приложение по отношение на същите, е
обстоятелството, че §1а
ЗМВР (отм.) е отменен, считано от 01.01.2011г. (ДВ, бр.88 от 2010г.). Същият е
предвиждал за неуредените въпроси по гл.15 ЗМВР
(отм.), в която е и уредбата на допълнителните възражения, да се прилага
субсидиарно ЗДСл. По този начин
законодателят изрично е отменил и отрекъл възможността за прилагане на ЗДСл по въпросите, влизащи в предмета на настоящия спор
(в този смисъл определение №603/11.07.2016г.
по гр.д. №1954/2016г. на ВКС, ІV Г.О.).
Поради тази причина дължимостта на допълнителни възнаграждения на въззивника се
определя съобразно изчерпателната уредба на ЗМВР
(отм.) и липсва препращане или основание за прилагане по аналогия или субсидиарно
на ЗДСл и подзаконовите актове по прилагането му в тази
насока. Не може да послужи като довод в противна насока и аргументацията по т.23
на тълкувателно дело
№6/2012г. на ОСГТК на ВКС, доколкото в нея изводът за субсидиарното прилагане на чл.126
ЗДСл е разгледан във връзка с
дължимостта на държавни такси по граждански дела на държавните служители в МВР,
свързани с тяхното служебно правоотношение, а не по отношение на правата и
задълженията им в рамките на тези служебни правоотношения. В този смисъл следва
да се възприема и практиката на ВКС - определение №603/11.07.2016г. по гр.д. №1954/2016г. на ВКС, ІV Г.О., определение №416/26.04.2016г. по гр.д. №373/2016г. на ВКС, ІV Г.О., решение №55/07.04.2015г. по гр. д. №5169/2014г. на ВКС, ІІІ Г.О.. С оглед на горните
съображения изцяло неоснователни се явяват релевирани от въззивника доводи
досежно субсидиарното приложение на ЗДСл относно правната регламентация за заплащане на допълнително
трудово възнаграждение за положен нощен труд и допълнително трудово
възнаграждение за работа през официални празници на служители, работещи в
системата на МВР.
По
изложените аргументи правилно първоинстанционният съд, като е приел, че ЗМВР
(отм.) не предвижда изплащане на
възнаграждение за нощен труд и за работа в дни на официални празници, е
отхвърлил предявените в тази насока искове от Т.М.С. срещу М.на В.Р.за главници
и лихви.
По отношение на предявения иск за
заплащането на положен извънреден труд, действително чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) се предвижда допълнително възнаграждение за такъв.
Същевременно чл.
211, ал. 5 ЗМВР (отм.) въвежда специфичен ред за
компенсиране и заплащане на положения извън рамките на работното време труд,
като в тази насока, по-изложените по-горе съображения, ЗДСл и подзаконовите актове по прилагането му, са
неприложими. Съгласно разпоредбата на чл.202, ал.1, т.3 и чл.211, ал.5 и ал.6 от ЗМВР положеният извънреден труд при работа на
смени на държавните служители се компенсира с допълнителни възнаграждения за
извънреден труд за отработени до 50 часа на отчетен период /за работещите на
смени периодът е тримесечен - чл.211, ал.3 от ЗМВР/ и с допълнителен отпуск
за отработеното време над 50 часа за отчетния период, като стойността на
положените часове извънреден труд се изчисляват с 50% увеличение върху
основното месечно възнаграждение. Видно от заключението на приетата по делото
допълнителна съдебно-икономическа експертиза, неоспорена от страните, която
съдът кредитира като обективна и компетентно изготвена, за целия процесен
период от 01.04.2013г. до 30.06.2014г. ищецът е
положил и е бил отчетен извънреден труд, който не е бил компенсиран по
реда на ЗМВР
(отм.) на
стойност 433.72 лв. /приложение №2 към допълнителна съдебно-икономическа експертиза/, която стойност е изчислена без
преизчисляване на нощен в дневен труд, съответно експертът-счетоводител е
изчислил, че дължимата мораторна лихва за забава върху главница от 433.72 лв.
за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г. възлиза в размер на 100.61 лв.. Предявените искове за
главница и мораторна лихва до посочените размери се явяват основателни и
доказани и като такива следа да бъдат уважени. Първостепенният съд като е
достигнал до обратния извод, че ищецът няма право да претендира заплащане на
извънреден труд и е отхвърлил изцяло предявените искове с правно основание чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД е постановил незаконосъобразен съдебен акт и същият
следва да бъде отменен частично до размер на сумата от 433.72 лв.,
възнаграждение за положен извънреден труд за исковия период, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
15.06.2016г., до окончателното й плащане, съответно за сумата от 100.61 лв., мораторна лихва за забава върху главница от
433.72 лв. за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г.. В останалата част, в
която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД, съдебното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед на изложеното и поради частично несъвпадение на крайните изводи на
двете съдебни инстанции обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, в
която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата от 433.72 лв.,
възнаграждение за положен извънреден труд за исковия период, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда -
15.06.2016г., до окончателното й плащане, съответно за сумата от 100.61 лв., мораторна лихва за забава върху главница от
433.72 лв. за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г.. В останалите обжалвани
части съдебният акт следва да бъде потвърден като правилен и законосъобразн на
основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
С оглед изхода на спора следва
частично да се отмени и решението в частта на възложените в тежест на ищеца
разноски над сумата от 327 лв. до уважения размер от 400 лв., които се
изчисляват пропорционално на отхвърлената част на предявените искове.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция право на разноски имат и
двете страни, при съобразяване на нормите на чл.78, ал.1 и ал.3 от ГПК.
Доколкото по делото няма данни за реално сторени разноски от въззивника-ищец
такива не му се дължат. Съгласно чл.78, ал.3
във връзка с ал.8 ГПК право на разноски за юрисконсултско възнаграждение има и
въззиваемата страна, която е представлявана от надлежно упълномощен
юрисконсулт, който обаче е депозирал единствено писмено становище/бележки, без
явяване в проведеното публично съдебно заседание. Въззивният съд намира, че са налице
основания, съобразно чл.78, ал.3
във вр. с ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗППи чл.25,
ал.1 НЗПП и с оглед фактическата
и правна сложност на делото, определя юрисконсултско възнаграждение в полза на въззиваемата
страна в размер от 100.00 лева, който размер е съобразен с изхода от спора и
същият следва да бъде присъден в полза на въззиваемата страна.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение №440780 от 29.06.2018г., постановено по гр.дело №32542/2016г. по
описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, в ЧАСТТА, с
която са отхвърлени предявените от Т.М.С.
срещу М.на В.Р.при условията на обективно съединяване искове с правно основание
чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) за сумата от 433.72 лв., възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 01.04.2013г. до 30.06.2014г., ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 15.06.2016г.,
до окончателното й плащане, както и с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД за
сумата от 100.61 лв., мораторна лихва за
забава върху главница от 433.72 лв. за периода от 01.07.2013г. до 20.05.2016г., както и в ЧАСТТА, в която Т.М.С. е осъден да заплати на М.на В.Р.на
основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата над 327.00 лв. до присъдения размер от 400.00
лв., разноски,
И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М.на В.Р., с адрес: град София, ул."********, да заплати на Т.М.С., с ЕГН **********,
с адрес: ***; на основание чл.202,
ал.1, т.3 ЗМВР (отм.) сумата от 433.72 лв., възнаграждение за положен
извънреден труд за периода от 01.04.2013г. до 30.06.2014г., ведно със законната
лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 15.06.2016г.,
до окончателното й плащане, както и на основание чл.86,
ал.1 ЗЗД сумата от 100.61
лв., мораторна лихва за забава върху главница от 433.72 лв. за периода от
01.07.2013г. до 20.05.2016г..
ПОТВЪРЖДАВА решение №440780 от 29.06.2018г., постановено по
гр.дело №32542/2016г. по описа на СРС, ІІІ Г.О., 87-ми състав, в останалите
обжалвани части.
ОСЪЖДА Т.М.С., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на М.на В.Р., с адрес: град София,
ул."********, на основание чл.78,
ал.3 във връзка с ал.8 ГПК сумата от 100.00 лв. (сто лева), разноски за юрисконсултско
възнаграждение пред настоящата инстанция.
РЕШЕНИЕТО не
подлежи на обжалване по аргумент на чл.280, ал.3, т.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./