РЕШЕНИЕ
гр. София,
№ ................./.................г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Г ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публичното заседание на петнадесети
октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
мл. съдия
ИВА НЕШЕВА
при
секретаря Антоанета Петрова, като разгледа докладваното от младши съдия Нешева
в. гр. дело № 10262 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на гл. ХХ от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „А.Т.Е.Г.“ АД против Решение
№ 37517 от 12.02.2019 г. по гр.д. № 48969/2018 г. на Софийския районен съд, 41-ви
състав, с което са отхвърлени изцяло предявените от „А.Т.Е.Г.“ АД против И.Р.Я.
обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР
и чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуване на: сумата от 390 лева, представляваща главница по договор за
кредит № 33425/06.02.2014 г.; сумата от 97,50 лева, представляваща такса за
периода 07.02.2014 г. - 04.03.2014 г. и сумата от 120 лева, представляваща
неустойка за периода 05.03.2014 г. - 02.03.2018 г. по чл. 16 от общите условия
към договора, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК от 03.04.2018 г. по ч.гр.д. № 14451/2018 г. по описа на CPC, I
ГО, 41-ви състав.
Недоволен
от първоинстанционното решение ищецът „А.Т.Е.Г.“ АД го оспорва като неправилно.
Счита, че от събраните по делото доказателства се установяват наведените от
него обстоятелства – че ответницата е имала регистриран профил на уеб сайта на
дружеството, че е подала заявление за кредит и е приела изпратения по
електронна поща договор, както и че кредитът е бил усвоен от нея. Намира, че
поради това предявените искове са изцяло основателни, а първоинстанционният съд
неправилно ги е отхвърлил. Претендира направените по делото разноски.
Уведомена
за подадената въззивна жалба на 11.07.2019 г., въззиваемата страна И.Р.Я., се е
възползвала от възможността да подаде писмен отговор на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК, като оспорва същата. Счита, че
първоинстанционният съд правилно е приел, че между страните не е възникнало
валидно облигационно правоотношение по договор за заем. Твърди, че по делото не
се установява да е дала съгласие за сключването на договора, нито да е получила
сума в размер на 390 лева. Моли съда да потвърди първоинстанционното решение.
Претендира сторените по делото разноски.
Софийски градски съд, като взе предвид подадената въззивна жалба,
съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по делото
доказателства, основавайки се на релевантните правни норми и вътрешното си
убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК
от легитимирана с правен интерес от обжалването страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на оспорения съдебен акт, а по допустимостта му – в
обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в
жалбата. В тази връзка и след осъществената проверка съдът намира, че
оспореното решение е валидно и допустимо. Съгласно чл. 271, ал. 1 от ГПК, когато
констатира, че оспореното решение е валидно и допустимо, въззивният съд следва
да реши спора по същество, като потвърди, отмени изцяло или отчасти
първоинстанционното решение съобразно доводите, изложени във въззивната жалба.
Първоинстанционното производство е образувано по искова
молба на „А.Т.Е.Г.“ АД против И.Р.Я., с която са предявени обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР и чл.
422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуване
на: сумата от 390 лева, представляваща главница по договор за кредит №
33425/06.02.2014 г.; сумата от 97,50 лева, представляваща такса за периода
07.02.2014 г. - 04.03.2014 г. и сумата от 120 лева, представляваща неустойка за
периода 05.03.2014 г. - 02.03.2018 г. по чл. 16 от общите условия към договора,
за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК от 03.04.2018 г. по ч.гр.д. № 14451/2018 г. по описа на CPC, I ГО, 41-ви
състав. Исковата молба е депозирана по реда на чл. 422 от ГПК, след като в
законоустановения срок по чл. 414, ал. 2 от ГПК е постъпило възражение срещу
издадената в полза на ищеца заповед за изпълнение. По делото са събрани писмени
доказателства, изслушани са показанията на свидетели. За да отхвърли
предявените искове, първоинстанционният съд е приел, че по делото не се
установява наличието на валидно сключен договор за заем по реда на чл. 6 от
ЗПФУР, поради което претендираните суми са недължими.
Настоящата въззивна инстанция намира постановеното от Софийския
районен съд решение за правилно, като споделя изложените в мотивите му
съображения, обосноваващи окончателен извод за отхвърляне на претенцията „А.Т.Е.Г.“
АД против И.Р.Я., поради което на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите
на първоинстанционния съд. Независимо от това настоящата инстанция следва да се
произнесе по доводите във въззивната жалба.
Предмет на установителния иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК представлява предявеното със заявлението по чл. 410 от ГПК парично
вземане, ведно с неговите принадлежности, вкл. и изтекли лихви. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по посочения в заявлението размер и вид на предявеното
материално право в заповедното производство, като искът се счита за предявен от
момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато
е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 от ГПК. С предявяването му се цели да се
установи дали оспореното в заповедното производство вземане съществува. При
уважаване на иска заповедта за изпълнение влиза в сила и следва въз основа на
нея да бъде издаден изпълнителен лист.
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 от ЗЗД,
вр. чл. 6 от ЗПФУР.
Съгласно чл. 240, ал. 1 от ЗЗД с договора за заем
заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи,
а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид,
количество и качество. Според чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и
потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително
средства за комуникация от разстояние - едно или повече. Следователно
предпоставките за уважаването на исковете са 1. наличие на валиден договор за
заем между ищеца и ответника, по който ищецът да е доставчик на финансови
услуги от разстояние /заемодател/, а ответникът потребител /заемополучател/; 2.
при сключването на договора за заем страните да са използвали изключително
средства за комуникация от разстояние чрез система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от ищеца; 3. ищецът да е предал парите на
ответника; 4. ответникът да не е върнал заема на ищеца.
Основният спорен момент по делото е дали между страните е
валидно сключен договор за паричен заем чрез използването на система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от ищеца.
Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 3 от ЗДФУР при договори за
предоставяне на финансови услуги от разстояние доставчикът е длъжен да докаже,
че е получил съгласието на потребителя за сключването на договора, като за
доказването на направени електронни изявления /какъвто е и настоящият случай/
се прилага Законът за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги /Загл. изм. ДВ, бр. 85 от 2017 г./. По делото е представен договор за
кредит № 33425 между „А.Т.Е.Г.“ АД и И.Я. за сумата от 390 лева, който обаче не
е подписан и няма посочена дата.
По делото са представени и Общи условия на ищеца,
приложими към договора за кредит, като съгласно чл. 3.3 от ОУ договарянето
между страните се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /ел.
поща, уеб-сайт, телефон/, а договорът се сключва във формата на електронен
документ. Според чл. 3.4 от ОУ сключването на договора е по инициатива на
клиента, който подава заявка за кандидатстване, намираща се на сайта на ищеца.
След това, съгласно чл. 3.5 от ОУ, клиентът получава ПИН код на посочен от него
телефонен номер, както и линк на посочената от него ел. поща. Клиентът
потвърждава заявката като активира линка и въвежда ПИН кода и натиска бутона
„Потвърди“. Съгласно чл. 3.10 от ОУ, за да се пристъпи към сключване на
договора за кредит, е необходимо кредитодателят да е одобрил отпускането на
заема и да е информирал клиента за това чрез съобщение до ел. поща или чрез
СМС. Клиентът разполага с 24 часа да приеме договора, като същият се счита за
надлежно сключен, след като кредитодателят получи потвърждението /така чл. 3.14
и чл. 3.16 от ОУ/. Процедурата по отпускане на кредита се изяснява и от
показанията на свидетелката Н.-И., служител на ищеца, която посочва още, че
ответницата И.Я. е получавала и други кредити от ищцовото дружество.
По
делото не са представени доказателства, от които да се потвърждават твърденията
на ищеца, че ответницата е попълнила процесната заявка за кредит. Не са
представени и доказателства, които да установяват осъществяването и на
останалите елементи от процедурата по сключването на договора – получаването на
ПИН код от ответницата, потвърждаването на подадената заявка от нея,
одобряването на заявката от страна на ищеца и необходимото след това приемане
на договора от страна на ответницата. Действително, от представеното по делото
писмо с рег. № 23792/23.11.2018 г. от „БТК“ ЕАД, се установява, че абонат на
посочения в заявката за кредит мобилен номер **********, е ответницата И.Р. Б..
Липсват обаче доказателства, че именно на този телефонен номер е изпратен ПИН
код за достъп до системата на ищеца. Не се доказва и провеждането на разговор
между служител на ищеца и ответницата на този мобилен телефон за
потвърждаването на заявката за кредит, доколкото
както е отбелязано от първоинстанционния съд свидетелката Н. – И. не е
съхранила спомен за процесния случай, а дава информация каква е процедурата в
принципен план, като самата тя заявява, че Я. е бил редовен клиент на
дружеството и нееднократно са и били
заемани парични средства.
Следва
допълнително да се посочи, че представената по делото разписка №
2000000062513613/06.02.2014 г. за извършено плащане чрез системата за
електронни плащания на ePay.bg не представлява разписка по смисъла на чл. 77, ал. 1 от ЗЗД, доколкото не носи подпис на ответницата. По тази причина разписката и не
доказва реалното получаване на сумата от страна на ответницата. От друга
страна, представеното удостоверение от „Изипей“ АД също не установява
предаването на сумата в размер на 390 лева по процесния договор за кредит на
ответницата, тъй като в него е посочено, че се издава във връзка с разписка №
07000222142977. Поради наличието и на други договори за кредит /което се
установява от показанията на свидетелката Н.-И./, липсата на удостоверяване, че
сумата е била предадена на основание процесния договор за кредит и
разминаванията в посочените в удостоверението и представената разписка номера,
не би могло да се направи категоричен извод, че сумата посочена в
удостоверението, е именно сумата по процесния договор за кредит. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че недоказано остава обстоятелството, че
ответницата Я. е получила сумата от 390
лева и че основание за получаване на средствата е именно процесния договор за
кредит.
По изложените съображения настоящата съдебна инстанция
намира, че между страните по делото не е възникнало валидно облигационно
правоотношение по договор за заем, предоставен чрез средствата за комуникация
от разстояние.
Доколкото липсва сключен договор между страните
неоснователна се явява и претенцията за заплащане на такса в размер на 97,50
лева.
По иска с правно основание чл.422, ал. 1 от ГПК, във вр. чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
Съгласно чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Следователно предпоставките
за уважаването на иска са: 1. неизпълнение на договорно задължение на ответника
към ищеца; 2. наличие на валидна уговорка за неустойка; 3. неплащане на
неустойката от ответника на ищеца.
Доколкото по делото не се установи възникването на
валидно облигационно правоотношение между страните по договор за заем, то
неоснователна се явява и претенцията за неустойка.
Поради всичко изложено предявените искове са
неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд. С оглед обстоятелството,
че правният извод, до който въззивната инстанция е достигнала, изцяло
съответства на крайните правни съждения на първоинстанционния съд, обжалваното
решение следва да бъде потвърдено като правилно, а въззивната жалба да се
остави без уважение.
По разноските пред въззивната инстанция:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има
само страната, в полза на която е постановен съдебният акт. Доколкото
въззивната жалба се оставя без уважение, право на разноски има само въззиваемата
страна – И.Я.. Същата претендира разноски, но не представя доказателства за
извършване на такива, поради което не следва да и се присъждат разноски за
настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1 ГПК, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 37517 от 12.02.2019
г. по гр.д. № 48969/2018 г. на Софийския районен съд, 41-ви състав.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.