№ 3709
гр. София, 13.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Т.а
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100514804 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от Д. П. И. срещу решение №
12990/01.07.2024г., постановено по гр. д. № 2499/2023г. на СРС, 49 с-в.
Решението се обжалва в частта, в която СРС е признал за установено по
предявения от „Мелон България“ ЕАД, ЕИК130550702, със седалище и адрес
на управление: гр. София, бул. „Мария Луиза“№100, ет.3, срещу Д. П. И.,
ЕГН**********, с адрес: с. Бистрица, ул. ****, чрез адв. Н., иск с правно
основание чл. 422, ал.1 от ГПК във вр. с чл.240, ал.1 вр. с чл.99, ал.1 от ЗЗД, че
Д. П. И. дължи на „Мелон България“ЕАД сумата от 11 588.17 лева,,
представляваща непогасена част от главница по договор за банков кредит
№BL21178/01.08.2008 за периода от 21.04.2014 до 01.08.2018, ведно със
законната лихва от подаване на заявлението до окончателното плащане.
В жалбата са развити доводи за неправилност на обжалваното решение.
Твърди се, че при постановяване на решението съдът е допуснал нарушение
на материалния и процесуалния закон. Моли решението да бъде отменено и
исковете да бъдат изцяло отхвърлени като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият е депозирал отговор на
1
въззивната жалба. В него се излагат съображения за неоснователност на
въззивната жалба. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като
му бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество - неоснователна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване. Не се установи при въззивната проверка нарушение на
императивни материално правни норми. Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, основани на приетите по делото
доказателства, които въззивният съд споделя и на основание чл. 272 ГПК,
препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря.
Относно оплакванията във въззивната жалба срещу
първоинстанционното решение, въззивният съд намира следното.
От събраните по делото доказателства се установява, че по силата на
договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща линия“ №
BL21178/01.08.2008 от 01.08.2008 „Юробанк и Еф Джи България“АД е
предоставило на ЕТ „Пепи-3-П. П.“ сумата от 15 000 лева кредит с уговорен
срок за връщане 120 месеца.
С договор за прехвърляне на вземания от 21.06.2017г. /л. 7 до л. 14 от
делото на СРС/, първоначалният кредитор е прехвърлил на ищеца „Мелон
България“ ЕАД всички свои вземания по кредитното правоотношение. С
пълномощни от 04.12.2018г., 04.12.2019г., 04.11.2020г. и 13.01.2023г. цедентът
е овластил цесионера и нов кредитор – ищеца, да уведоми длъжника-ответник
за прехвърлянето и промяната на кредитора – л. 24 до л. 27 от делото на СРС,
поради което неоснователни са оплакванията във въззивната жалба в тази
2
връзка. Видно от определения в пълномощните срок, подписване на ново
такова се е налагало, с оглед изтичане на валидността им. Съгласно
Тълкувателно решение № 5/12.12.2016г. по тълк. д. № 5/2014г. на ОСГКТ на
ВКС единствено мнимо представлявания разполага с правото да се позове на
недействителност по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, поради което и ответникът няма
интерес да оспорва представеното пълномощно.
Съобразно чл. 99, ал. 4 вр. ал. 3 ЗЗД, прехвърлянето има действие
спрямо третите лица и спрямо длъжника от деня на съобщаването му на
длъжника от предишните кредитори и цеденти. Видно от приложените към
исковата молба доказателства – уведомление от „Мелон България“ до ЕТ
„Пепи 3 П. П.“– л. 50 от делото на СРС, ответникът ЕТ е бил уведомен за
цесията още на 23.01.2019г., по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК /, видно от
представеното от ЧСИ П. придружително писмо – л. 49 от делото на СРС. В
уведомлението изрично е посочено, че представляващият „Мелон България“
ЕАД действа от името и за сметка на „Юробанк България“ ЕАД. Дори да се
приеме, че връчването на уведомлението до П. И. П. е нередовно, следва да се
има предвид и, че фактът за цесията достига до знанието на ответника с
връчения препис от исковата молба, която обективира волеизявление за
нотификация на цесионера. Връченият препис от исковата молба с
доказателства, включително преписи от изходящите уведомления за
прехвърлянето от цесионера, обвързват ответника с последиците на
прехвърлянето.
Ето защо, най- късно с получаването на искова молба и приложено-то
към нея уведомление за цесия и пълномощно от стария към новия кре-дитор,
следва да се приеме, че е налице надлежно уведомяване на длъжника от
предишния кредитор по договора за кредит. Действително уведомлението
следва да изхожда от стария кредитор, за да настъпят последиците на чл. 99
ЗЗД. Няма пречка обаче, старият кредитор да упълномощи новия за
изпълнение на това задължение, което в случая е сторено. В конкретния
случай по делото е приложено пълномощно, с което старият кредитор е
упълномощил новия да уведоми длъжниците от името на първия за
прехвърлянето на вземанията. В своята практика ВКС трайно и
последователно приема, че такова упълномощаване е валидно и допустимо и
не нарушава императивната норма на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД. Именно поради това
уведомление, изходящо от предишния кредитор или упълномощено от него
3
лице, но приложено към исковата молба на новия кредитор и достигнало до
длъжника с връчването на същата, съставлява надлежно съобщаване за
цесията съгласно чл. 99, ал. 3, предл. първо ЗЗД, с което прехвърлянето на
вземането поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД и това
обстоятелство следва да бъде съобразено във висящото исково производство
на основание чл. 235 от ГПК. В този смисъл и константната практика на ВКС,
– решение № 137/2015г. на ВКС по гр.д. № 5759/2014г., III ГО; решение №
78/2014г. на ВКС по т.дело № 2352/2013г., II ТО и цитираните в него решения.
За валидността на цесията е необходимо вземането да е индивидуа-
лизирано /чрез посочване на източника – юридическият факт или правоот-
ношение, от което произтича прехвърленото вземане и страните по него/, и да
бъда определяемо, но не е необходимо то да е ликвидно и изискуемо – т.е. да е
безспорно и определено по основание и размер, или да е настъпил падежът му.
Предметът на договора за цесия трябва да е определен или определяем, за да
поради действие договора – в този смисъл е решение № 32 от 9.09.2010г. на
ВКС по т. д. № 438/2009г., II ТО и решение № 196 от 22.11.2018г. по гр. д. №
3871/2017г. по описа на ВКС, Четвърто ГО. В конк-ретния случай съдът
приема, че в процесния договор за цесия прехвърленото вземане е
индивидуализирано в необходимата за това степен чрез посочване на неговото
фактическо и правно основание, задълженото лице по него, конкретният
размер на вземането е определен, видно от представеното към договора за
цесия приложение. С оглед изложеното, се налага извод, че процесният
договор за цесия е валиден и годен да прехвърли процесното вземане в полза
на цесионера.
Съгласно решение № 60256 от 07.03.2022г. на ВКС по гр. д. №
3590/2020 г., IV ГО, относно легитимацията на длъжника да оспори
валидността на договора за цесия по иск относно цедираното вземане, съдът
приема, че длъжникът няма интерес да оспорва валидността на договора за
цесия след получаване на уведомлението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, а такъв
интерес липсва и преди този момент, тъй като изпълнението на новия
кредитор може да бъде отказано само поради липсата на уведомление.
Предвид на това длъжникът не е легитимиран да оспори валидността на
договора за цесия по иск относно цедираното вземане, освен в предвидените
от закона случаи, когато прехвърлянето на вземането е изрично забранено или
допустимо при изрично установени условия, които не са спазени.
4
Неоснователно е и другото възражение на жалбоподателя за липса на
пасивната му легитимация да отговаря по предявения иск.
По силата на договор за банков кредит продукт „Бизнес револвираща
линия“ № BL21178/01.08.2008 от 01.08.2008 „Юробанк и Еф Джи
България“АД е предоставило на ЕТ „Пепи-3-П. П.“ сумата от 15 000 лева –
кредит за срок от 120 месеца.
С анекс № 1/29.07.2009г. страните по договора - Юробанк и Еф Джи
България“АД и ЕТ „Пепи-3-П. П.“ са се споразумели, че размерът на
предоставения кредит ще бъде намален до размера на усвоените суми от
кредитния лимит. Остатъчният дълг по договора за кредит е предоговорен,
при условията, описани в анекса, а всички останали клаузи по договора за
банков кредит са останал непроменени.
С договор за заместване в дълг от 16.07.2010г., с нотариална заверка на
подписите рег. № 6345/16.07.2010г., „Пепи-3-П“ЕООД е заместило по смисъла
на чл.102 от ЗЗД във всички задължения ЕТ„Пепи-3-П. П.“, като
първоначалният длъжник ЕТ„Пепи-3-П. П.“ се освобождава от задълженията
си – чл. 3, ал. 1 от договора.
Видно от Анекс № 2/16.07.2010г., подписан между банката, „Пепи - 3-
П“ЕООД и П. И. П. - чл. 12 а, ал. 1 е уговорено, че П. И. П. встъпва при
условията на чл. 101 от ЗЗД като съдлъжник в задълженията на
кредитополучателя „Пепи - 3-П“ЕООД, произтичащи, както от договора за
кредит, така и от всички последващи анекси към него, включително и
настоящият. В ал. 2 на същата разпоредба П. И. П. е заявил, че е съгласен с
всички условия на договора за банков кредит и анексите към него, от които
произтичат задълженията, в които встъпва. В чл. 12 б е уговорено, че
кредитополучателят и длъжникът /„Пепи - 3-П“ЕООД и П. И. П./ отговарят
солидарно към банката. Без значение е, че този анекс № 2 не е нотариално
заверен. Подписите на П. И. П., положени в анекса, не са оспорени. Същият се
е съгласил да встъпи като съдлъжник по договора и да отговаря за
задълженията по него. От момента на подписване на този анекс банката
разполага с правото да насочи претенцията си срещу П. И. П. и/или „Пепи - 3-
П“ ЕООД по нейна преценка, с оглед качеството им на солидарни длъжници
по договори. Ето защо, неоснователни са възраженията във въззивната жалба
в тази връзка.
5
Неоснователни са и оплакванията, че договорът за заместване в дълг не
е обсъден от първоинстанционния съд. Същият е съобразен от СРС, като е
прието, че „Пепи – 3 - П“ ЕООД е заместил в дълга едноличния търговец. С
оглед подписания анекс № 2 обаче, с който П. И. П. е встъпил в дълга, банката
разполага с право да търси изпълнение на задълженията от който и да е от
двамата солидарни длъжници. От събраните СРС в заповедното производство
доказателства се установява, че единствен наследник /с оглед отказа от
наследство на останалите/ на П. И. П. е настоящият жалбоподател Д. П. И.,
поради което именно той е пасивно легитимиран да отговаря по предявените
искове.
Предмет на установителния иск са вноските за периода 21.03.2014г. до
01.08.2018г., тоест вноски с настъпил падеж, поради което неоснователни са
оплакванията във въззивната жалба, че СРС не се е съобразил с т. 18 от
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. Със заявлението, респективно с
исковата молба не е претендирана предсрочно изискуема главница.
Идентични изводи могат да се направят и по отношение на
оплакванията за неспазване на т. 4 г от посоченото тълкувателно решение. В
случая заповедта е издадена срещу длъжника П. И. П. /към датата на подаване
на заявлението по чл. 417 ГПК същият не е бил починал/, а жалбоподателят е
конституиран последствие като негов правоприемник.
Други оплаквания във въззивната жалба не са релевирани, поради което
съдът е ограничен до посоченото в нея.
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението
следва да се потвърди.
По разноските за въззивната инстанция:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да
се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в размер
на 100 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 12990/01.07.2024г., постановено по гр. д.
6
№ 2499/2023г. на СРС, 49 с-в в обжалваната част.
ОСЪЖДА Д. П. И., ЕГН **********, с адрес:с. Бистрица, ул. ****, да
заплати на „Мелон България“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адресна
управление: гр. София, бул. „Мария Луиза“№ 100, ет. 3, на основание чл. 273
ГПК, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 100 лв., представляваща направените във
въззивното производство разноски.
В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7