Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
28.11.2019г., гр. София
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на шестнадесети октомври две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ГАБРИЕЛА ЛАЗАРОВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 15272
по описа за 2018 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 408945 от 16.05.2018г. по гр.д. № 73303/2017г. Софийски районен
съд, 168 състав признал за установено на
основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, че Е.А.С., ЕГН **********,
дължи на „Д.З.“ АД, ЕИК ******,
сумата 1 905.81 лв.,
представляваща изплатено обезщетение по сключена застраховка на договор за
лизинг във връзка с настъпило застрахователно събитие, изразяващо се в
просрочени и неиздължени суми за периода от м. 12.2012г. до м. 05.2013г.
включително, по лизингов договор от 14.11.2011г. с реф. № 49495, сключен между Е.А.С.
и „МОТО ПФОЕ“ ЕООД, ЕИК ******, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 20.04.2016г., до окончателното изплащане на
вземането, за която сума е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. №
21574/2016г. на СРС, 75 състав. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответницата е
осъдена да заплати на ищеца сумата 238.12 лв. - разноски за исковото
производство, и сумата 88.12 лв. - разноски за заповедното производство.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответницата Е.А.С.,
която го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон. Недопустимо било да се претендира както договорна неустойка,
така и обезщетение за едно и също неизпълнение. Кредиторът разполагал с избор,
който той вече упражнил, като претендирал договорна неустойка, за която имало
влязло в сила арбитражно решение. Неустойката също била обезщетение за виновно
неизпълнение. Дори двата вида обезщетение – неустойка и застрахователно
обезщетение, да пораждат самостоятелно право на иск на различно основание, не
можело да се приеме, че длъжникът трябва да плаща два пъти обезщетение за едно и също неизпълнение и за една и съща
вреда. Заявява, че не оспорва договорената суброгация в рамковото споразумение
между застрахователя и лизингодателя „Мото Пфое“ ООД, ищецът, като
правоприемник на „Виктория“ АД, да встъпи в правата на лизингодателя, но обемът
на правата на суброгиралия се не можел да надхвърля този на първоначалния
кредитор. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски за
двете инстанции съгласно списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „Д.З.“ АД с отговор по
реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата и моли съда да потвърди решението като
правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна,
в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 235,
ал. 2 и 3 и чл. 12 ГПК, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което намира
за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./ за сумата
1 905.81 лв. – регресно вземане за платено застрахователно обезщетение по
сключена застраховка на договор за лизинг във връзка с настъпило
застрахователно събитие, изразяващо се в неиздължени лизингови вноски за
периода м. 12.2012г. - м. 05.2013г. включително по договор за лизинг от
14.11.2011г. с реф. № 49495, сключен между Е.А.С. и „МОТО ПФОЕ“ ЕООД.
Претендирана е и законната лихва върху главницата от подаване на заявление по
чл. 410 ГПК на 20.04.2016г. до окончателното плащане. За сумите е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по гр.д. № 21574/2016г. на СРС, 75 състав.
С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл.
131 ГПК, ответницата е оспорила предявения иск с възражението, поддържано и във
въззивната жалба, както и с евентуално възражение за погасяване по давност на
вземането, което не се поддържа пред настоящата инстанция. Искала е от съда да
отхвърли иска.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното
решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да
ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в
обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1
на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Възражението на длъжника срещу
издадената заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК за
исковата сума е постъпило в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, а установителният иск
по чл. 422, ал. 1 ГПК е предявен в срока по чл. 415, ал. 1 (сега ал. 4) ГПК и е
допустим.
Настоящият състав намира, че при постановяване на първоинстанционното
решение не са нарушени императивни материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде
потвърдено, като въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд
съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с разпоредбата на
чл. 272 ГПК, а предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и чл. 272 ГПК намира
жалбата за неоснователна и по следните съображения:
За да възникне регресното право на
застраховател по имуществена застраховка на вземания по договор за лизинг по
иска с правно основание чл. 213, ал. 1 КЗ /отм./, е необходимо кумулативното
наличие на няколко предпоставки - валиден договор за имуществено застраховане
на вземания на застрахования-лизингодател по договор за лизинг, настъпване на
застрахователно събитие в срока на действие на договора вследствие виновно
поведение на лизингополучателя, и плащане от застрахователя-ищец на застрахователно
обезщетение на увредения лизингодател в размер на действителните вреди.
В случая тези предпоставки не са били
спорни между страните, а и се установяват от събраните по делото писмени
доказателства. В изпълнение на задълженията си по сключения договор за
имуществено застраховане ищецът-застраховател е изплатил на застрахования
лизингодател обезщетение в размер на 1 905.81 лв., представляващо
лизингови вноски за периода м. 12.2012г. – м. 05.2013г. вкл., поради
настъпилото в срока на застрахователно покритие застрахователно събитие –
неплащане от страна на лизингополучателя на лизинговите вноски за посочения
период. Не спори също и по делото се установява, че с решение от 10.02.2014г.
по арб.д. № 426/2013г. на АС при БТПП ответницата е осъдена да заплати на
лизингодателя „Мото Пфое“ ООД сумата 446 лв., представляваща неустойка за
забава за плащането на дължими лизингови вноски по чл. 60 от договора за лизинг
от 14.11.2011г., за периода 06.12.2012г. – 31.03.2013г., и сумата 1 400.70
лв., представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договора в размер
на 5 лизингови вноски, съгласно чл. 66 от лизинговия договор.
С оглед релевираните в жалбата доводи,
спорно пред настоящата инстанция е само възникнало ли е за ответницата
задължение да възстанови платеното от ищеца-застраховател обезщетение по
договора за имуществена застраховка, след като лизингодателят вече е реализирал
отговорността й за плащане на уговорените с договора за лизинг неустойки по чл.
60 и чл. 66 от договора за лизинг.
Отговорът на този въпрос според
настоящия въззивен състав е положителен. Това е така, тъй като отговорността на
ответницата по арбитражното дело е ангажирана за обезщетяване на други вреди на
кредитора-лизингодател – обезщетение за забавено плащане, за което е уговорена
мораторна неустойка по чл. 60 от договора за лизинг, и обезщетение за вредите
на кредитора-лизингодател от предсрочното прекратяване /разваляне занапред/ на
договора, за което с чл. 66 от договора за лизинг е уговорена компенсаторна
неустойка. Възможността да се претендира неустойка за забава /до развалянето/ и
неустойка във връзка с развалянето на договор за продължително или периодично
изпълнение /подлежащ на разваляне за в бъдеще/, какъвто е и
договорът за лизинг, е разяснена и в мотивите на Тълкувателно решение № 7 от
13.11.2014г. по тълк. д. № 7/2013г., ОСГTК на ВКС. И при обезщетяване на тези
вреди обаче лизингополучателят дължи на кредитора – лизингодател лизинговите
вноски до датата на прекратяване на договора за лизинг, съответно ако
кредиторът е получил заместваща престация от застрахователя по договора за
имуществена застраховка в размер на неплатените лизингови вноски,
застрахователят встъпва в правата на лизингодателя-застрахован до размера на
платеното обезщетение. По делото не е спорно и се установява, че в периода от
м. 12.2012г. до 29.05.2013г., когато
лизинговата вещ е върната на лизингодателя, ответницата е ползвала лизинговата
вещ, но не е плащала лизинговите вноски за този период. Поради това правилно
районният съд е приел, че с плащането на регресното вземане на ищеца няма да се
стигне до неоснователно обогатяване. Не е налице твърдяното плащане два пъти за
едно и също неизпълнение и за обезщетяване на едни и същи вреди, а предявеният
иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 213 КЗ /отм./ е основателен и
следва да бъде уважен.
Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното
решение следва да бъде потвърдено. Това обосновава и извод за присъждане на
разноски в посочените от СРС размери, определени съобразно чл. 78, ал. 1 ГПК.
При този изход, разноски се следват на въззиваемия, който е претендирал
такива за юрисконсултско възнаграждение. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК,
съобразно извършената от юрисконсулта дейност в настоящата инстанция, съдът
определя възнаграждение в размер на 100 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 408945 от 16.05.2018г., постановено по гр.д. № 73303/2017г.
на Софийски районен съд, 168 състав.
ОСЪЖДА
Е.А.С., ЕГН **********,***, да
заплати на „Д.З.“ АД, ЕИК ******, на основание чл. 78 ГПК сумата 100.00 лв. /сто лева/, представляваща
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.