Р Е Ш Е Н И E
№ 135 06.07.2020 година гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд граждански състав
на шестнадесети
юни две хиляди и двадесета година
публично
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Десислава Динкова
ЧЛЕНОВЕ:
секретар Станка
Чавдарова
прокурор
като
разгледа докладваното от съдия Д.Динкова
т.дело номер
49 по описа за 2019 година.
Производството по настоящото дело е
образувано по повод исковата претенция на „Юробанк
България” АД със седалище и адрес на управление гр.София, ул. „Околовръстен път" №260,
с ЕИК *********, представлявано от Петя Димитрова и Димитър Шумаров
- изпълнителни директори, против М.А.П., с ЕГН ********** и С.З.П., ЕГН **********,
и двамата с адрес: ***, чрез адв. Боян Койнов,
АК-Бургас, със съдебен адрес: гр. Бургас, ул. „Оборище“ №82, ет. 2, за осъждане
на ответниците солидарно да заплатят дължимите суми по договор за ипотечен
кредит за покупка на недвижим имот № HL 15204/21.12.2006г. и допълнителните
споразумения към него, както следва: сумата от 28 436,30 евро (двадесет и осем
хиляди четиристотин тридесет и шест евро и тридесет евроцента) - главница за
периода от 04.06.2018г. до 27.01.2019г.; сумата от 1 332,50 евро (хиляда триста
тридесет и две евро и петдесет евроцента) - договорна възнаградителна
лихва за периода от 02.07.2018г. до 14.12.2019г.; сумата от 880,80 евро
(осемстотин и осемдесет евро и осемдесет евроцента) – наказателна лихва за
просрочие (обезщетение за забава за просрочени плащания) за периода от
02.07.2018г. до 27.01.2019г.; сумата от 17,90 евро (седемнадесет евро и
деветдесет евроцента) - банкови такси за периода от 15.01.2019 г. до
27.01.2019г.; сумата от 336 лева (триста
тридесет и шест лева) - разноски за периода от 02.07.2018г. до 27.01.2019г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата
молба до окончателно изплащане на вземането.
Ищецът твърди, че по силата на
сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 15204/21.12.2006г.,
предоставил на ответниците кредит в размер на 29 800 евро, със срок на
издължаване – 240 месеца, считано от датата на откриване на заемната сметка по
кредита - 12.02.2007г., което било удостоверено с приложение от 12.02.2007г.
Посочва, че за връщането на кредита и за другите задължения по него ответниците
отговарят солидарно. За предоставения кредит, кредитополучателите следвало да
заплащат годишна лихва, формирана от сбора на базовия лихвен процент на банката
за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за съответния период на начисляване на
лихвата, плюс договорна надбавка от 0,5 пункта, като дължимите лихви се
начислявали от датата на усвояване на кредита. Твърди се, че при просрочие на
дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на кредита,
кредитополучателите дължат лихва в размер на сбора от лихвата за редовна
главница, договорена за съответния период на издължаване на кредита, плюс
наказателна надбавка от 10 пункта. Дължат се и следните такси: такса за
управление в размер на 0,75% върху размера на разрешения кредит, еднократно платима
при първо усвояване по кредита; годишна такса за управление, платима в началото
на всяка следваща година, считано от откриване на заемната сметка по кредита, в
размер на 0,1% върху размера на непогасената главница към същата дата;
административна такса за обработка на документи в размер на 10 лева, еднократно
дължима при подаване на молба за кредит.
Ищецът твърди, че с допълнителни
споразумения към договора за кредит от 26.02.2009г., 25.02.2010г., 23.09.2010г.
(прекратено със споразумение от 01.06.2011г.), 29.06.2011г, 22.02.2012г.,
09.11.2012г., 30.04.2013г., 11.06.2014г., страните констатирали задълженията по
договора към датата на сключването на всяко от споразуменията и уговаряли
облекчен ред за тяхното погасяване за определен период от време при посочените
в тях условия, като след изтичането им върху дълга се натрупвали начислената,
но непогасена през тези периоди лихва и просрочията по кредита.
Твърди се още, че с договор за цесия от
03.10.2007г. между „Бългериън ритейл
сървисиз" АД и „Българска пощенска банка“ АД
(сегашно „Юробанк България“ АД) вземанията на „Юробанк България“ АД по договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 15204/21.12.2006г. и допълнителните споразумения са
прехвърлени на „Бългериън ритейл
сьрвисиз“ АД и след това с договор от 25.01.2013г. са
прехвърлени обратно на ищцовото дружество.
Посочва се, че с покани, връчени на
14.12.2018г. чрез ЧСИ Таня Маджарова с peг. № 803 на
КЧСИ, ответниците били уведомени, че вземанията по договора за кредит,
прехвърлени на „Бългериън ритейл
сьрвисиз" АД, са прехвърлени обратно на „Юробанк българия" АД с договор за цесия от
25.01.2013г., както и че кредитът се обявява за изцяло предсрочно изискуем с
покана да изпълнят задължението си в седемдневен срок от получаването.
Твърди се още, че към момента на
подаване на исковата молба са налице 8 непогасени вноски за главница, считано
от 04.06.2018г., и 7 непогасени вноски за лихва, считано от 02.07.2018г.,
поради което за ищеца се поражда правен интерес от завеждане на настоящия иск.
В съдебно заседание ищецът, чрез
процесуалния си представител, поддържа претенцията, ангажира доказателства.
Ответниците са депозирали писмени
отговори, с които оспорват иска. Въвеждат възражение за нищожност на първия договор за цесия от
03.10.2007г. основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от
ЗЗД, вр. чл. 2, ал. 4 от ЗКИ. Считат, че в чл. 2, ал. 2 от ЗКИ изчерпателно са
посочени дейностите, които банката може да извършва, а договорите за цесия не
попадат в обхвата на присъщата по занятие дейност на банката. Излагат доводи,
че банката не е уведомила длъжниците за това първо прехвърляне, не е отписала
счетоводно задълженията на ответниците, нито те са били заведени счетоводно при
цесионера, а кредитът е бил обслужван по първоначално посочената от банката
обслужваща сметка, т.е. банката е продължила да се счита за кредитор. Предвид
това, считат че първата цесия не е породила прехвърлително действие, което от
своя страна влече недействителност на последвалите допълнителни споразумения,
сключени между ответниците и „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД, с които е
било извършено преоформяне на задължението по договора, а последното послужило
за базата за определяне на размера на главницата по кредита и предпоставките за
обявяването на кредита за предсрочно изискуем.
Твърди се още, че дори
банката валидно е прехвърлила на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД вземанията
си, то последното дружество не е притежава качеството на банка по смисъла на
ЗКИ. Като финансова институция не може да извършва същинска банкова дейност по
чл.2 ал.2 от ЗКИ, а с допълнителните споразумения, на практика се е стигнало и
до нарушение на чл.3 ал. 1 от ЗКИ, което води до нищожност на уговорките по
допълнителните споразумения и на извършеното с тях преоформяне размера на
главницата по кредита с натрупани и непогасени суми.
Считат, че
преобразуващите права (правото на изменения) не са предмет на цесията и
цесионерът няма право да сключва съглашения с длъжника и да променя характера
на задълженията. Следователно, за ответниците не е възникнало задължение по
подписаните между тях и „Бългериън ритейл сървисиз” АД допълнителни
споразумения към договора, включително и предвиденото с тях капитализиране на
задължението и корекция в главница, вноски и облекчен режим на плащане. Предвид
което допълнителните споразумения не представляват неразделна част от договора
за кредит и не са довели до изменение на облигационното отношение между
страните по делото, а исковата претенция е неоснователна.
Сочи се още, че
съгласно договора и закона прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника
от деня на съобщаването му от банката - ищец. Ответниците считат, че двете
цесии имат действие по отношение на тях от 14.12.2018г., а допълнителните
споразумения, като сключени с „Бългериън ритейл сървисиз“ АД преди тази
дата, са нищожни и на основание чл. 26 ал. 1 пр. 1 ЗЗД, вр.чл. 99 ал. 4 ЗЗД -
като противоречащи на закона, подписани със страна, която не се е явявала
надлежен кредитор към датата на подписването им.
Правят възражение
за нищожност на договора за първата цесия и на основание чл.26 ал.2 предл. пето от ЗЗД като привиден предвид липсата на
доказателства, след първата цесия ищецът да е отписал счетоводно задълженията
по процесния кредит, както и цесионерът да е завел
счетоводно прехвърлените му вземания. Заявяват, че не се установява и вписване,
съобразно чл. 17, ал. 1, б. „а” от ПВ, вр. чл. 117 от ЗЗД, доколкото е било цедирано вземане, обезпечено с договорна ипотека. Намират,
че обратната цесия потвърждава липсата на воля на страните за окончателно
обвързване с правните последици на цедирането,
предвид липсата на самостоятелно обосновано основание за втората цесия.
На следващо място
се твърди, че фактическият състав за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем не е бил осъществен, тъй като просрочието било базирано на
допълнителните споразумения, с които общото задължение в нарушение на закона
било преструктурирано (чрез натрупване върху дълга на начислената, но
непогасена лихва), а базовият лихвен процент е бил неправомерно завишен.
Правят възражение
за нищожност на клаузите на чл. 5 от следните допълнителни споразумения: от
09.11.2012г.; от 30.04.2013г.; от 11.06.2014г., като неравноправни, на
основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП вр. с чл. 146, ал. 2 от ЗЗП и чл. 143, т. 10 и
12 от ЗЗП. Позовават се на чл. 58 от ЗКИ. Прави се извод, че клаузите на чл.3,
ал. 5 и чл. 5, ал. 3 от договора за кредит, даващи възможност на банката за
едностранно повишаване на лихвата, без посочване на обективните критерии за
това, са неравноправни и нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от
ЗЗП.
Считат, че
размерите на просрочените главници са били изчислени въз основа на нищожни
клаузи, предвид което предсрочната изискуемост е била обявена от банката при
липса на обективните факти, обуславящи нейното настъпване. Банката формирала дължимите по процесния
договор суми за главници по абсолютно неясен начин. Във всички допълнителни
споразумения се посочвало единствено и само, че „дългът се преоформя”, без да е
посочена конкретна методология за начина на това преструктуриране. Оспорват
представеното извлечение от счетоводните книги по кредитна сделка № 685258 като
невярно. Развиват съображения, че е налице капитализиране на лихви към
главницата, а олихвяването на изтекли лихви е допустимо само в отношенията
между търговци.
В съдебно заседание оспорването се
поддържа, ангажират се доказателства.
Бургаският окръжен съд, с оглед
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, приема
за установено от фактическа и правна страна следното:
Страните са сключили договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
15204/21.12.2006г., по който ищецът предоставил на ответниците кредит в размер
на 29 800 евро, от които 12 580 евро за покупка на недвижим имот в
гр.Бургас и 17 220 евро за други разплащания. Няма спор, че
кредитополучателите са усвоили заемните средства в деня на откриване на
заемната сметка по договора, за което страните са подписали приложение към
договора на 12.02.2007 год. По твърдения на ищеца в съдебно заседание на
22.10.2019 год., които не се оспорват, датата на усвояването и подписването на
приложението определя датите на падежните вноски.
При
сключването на договора страните са уговорили заплащането на възнаградителна лихва по чл.3.1 от договора, лихва при просрочие/предсрочна изискуемост (чл.3.3), размер и вид на
дължимите от кредитополучателя такси – чл.4 от договора, краен срок на
издължаване, както и разсрочване на задължението на месечни вноски, включващи
главница и лихви, с фиксиран размер от
222,18 евро. Погасяването на кредита се извършва във валутата, в която е
разрешен – евро – чл.6 ал.2.
Не се спори, че на 03.10.2007 год.
ищецът е прехвърлил с договор за прехвърляне на вземания по договори за кредит
на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД всички свои вземания по договори за
потребителски кредит, изброени в приложения №1 и №2, включително вземането си
към ответниците, индивидуализирано с № на договора, вид на валутата, размер на
главницата и вид на обезпечението.
След датата на договора за цесия, на 26.02.2009г.,
25.02.2010г., 23.09.2010г., 01.06.2011г., 29.06.2011г, 22.02.2012г. и
09.11.2012г. са сключени допълнителни споразумения към договора между „Бългериън ритейл сървисиз“ АД и ответниците. Със същите страните са се
съгласили какъв е размера на дълга по горния договор, че дължимите суми ще се
преоформят чрез натрупване към редовната, усвоена главница, както и са уговорили
период на облекчено погасяване на дълга и лихва.
С договор от 25.01.2013 год. за прехвърляне на вземания по договори за
кредит, сключен между „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД и „Юробанк България“
АД, банката-ищец е придобила вземания по договори за кредит, включително ищецът
е придобил вземането на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД към ответниците
в размер на 30 318,56 евро, индивидуализирано чрез номера и датата на
договора за кредит, валута и вид на даденото обезпечение. След тази дата, на
30.04.2013 год. и 11.06.2014 год. са сключени още две допълнителни споразумения
между банката и кредитополучателите, целящи предоставяне на периоди за
облекчено погасяване, през които ответниците са заплащали лихва в по-нисък
размер, а натрупаната начислена, но непогасена лихва, се е натрупвала към дълга
– чл.4 ал.2 от споразуменията. Така при подписването
на последното допълнително споразумение от 11.06.2014 год. страните са установили размер на дълга като главница
от 30 342,88 евро.
На 14.12.2018 год., длъжниците са
уведомени за двете цесии от „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. С покани,
връчени на същата дата, длъжниците са били уведомени от „Юробанк
България“ АД, че по договора са допуснати просрочия, техния размер, както и
банката е упражнила правото си по чл.18 от договора да обяви кредита за изцяло
и предсрочно изискуем. Поканите са били
връчени лично на С. П.на горната дата и липсват данни връчването да е
осъществено чрез нотариус, както се твърди в исковата молба.
Възраженията на ответниците за нищожност
на договора за цесия от 03.10.2007 год.
поради противоречието му със закона са неоснователни. Дори и договорите за
прехвърляне на вземания да не попадат в предмета на присъщата банкова дейност по
чл.2 ал.2 от ЗКИ, за сключването на
първата цесия от 03.10.2007 год. не е съществувала законовата пречка по чл.99
ал.1 от ЗЗД (забрана за прехвърляне, наложена от закона, договора или
естеството на вземането). В ЗКИ не се съдържа забрана за прехвърляне на
вземанията на банките, а със сключването на договора ответниците са се
съгласили и са предоставили право на кредитора да прехвърли вземанията си на
дружества или институции, вкл. такива, чиято дейност включва секюритизация, вкл. „Бългериън ритейл сървисиз“ АД (чл.24).
Това, че към датата на първото прехвърляне ответниците са били изрядни платци и
не са били в просрочие (основно заключение на в.л.П.), също не представлява
пречка за прехвърлянето, тъй като законът не поставя изискване предмет на
договорите за цесия да бъдат само просрочени вземания.
Видно е от основното заключение, че след
сключването на първия договор за цесия банката е продължила да администрира
кредита, вкл.през цялото време от отпускането му и досега, в периода от
03.10.2007 год. до 25.01.2013 год. има прехвърляния на суми за погасяване в
размер на 9 723,92 евро, отразени в банковите извлечения с тип операция
„Прехвърляне на средства за подаден кредит“. В съдебно заседание ищецът е
уточнил, че кредитополучателите са осъществявали плащания в офисите на „Юробанк България“ ЕАД по същата сметка, както преди
прехвърлянето на вземането, а банката е прехвърляла средствата по сметка
на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД. Видно е от
доказателствата по делото, че ответниците са били уведомени за двете
прехвърляния едва на 14.12.2018 год., когато банката е упражнила правото си да
обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. Върху първия договор за прехвърляне на
вземания липсва отбелязване за вписване на прехвърлянето в имотния регистър по
чл. 17 ал.1 б.”а” от ПВ вр. с чл.171 ЗЗД, доколкото са прехвърлени вземания,
обезпечени с ипотека, вкл.процесното. Ищецът не е представил доказателства за
реално плащане на цена по оспорения договор за прехвърляне на вземания, въпреки
задължаването му. Към датата на първата цесия, а и след това, приобретателят „Бългериън ритейл сървисиз“ АД не е имал
качеството на АДСИЦ по см. на чл.3 от ЗДСИЦ, , Регламент (ЕС) № 575/2013 на
Европейския парламент и на Съветаот 26 юни 2013година
относно пруденциалните изисквания за кредитните
институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) №
648/2012 и Регламент (ЕС) 2017/2402 на Европейския парламент и на Съвета от 12
декември 2017 година за определяне на обща рамка за секюритизациите
и за създаване на специфична рамка за опростени, прозрачни и стандартизирани секюритизации, и за изменение на директиви 2009/65/ЕО,
2009/138/ЕО и 2011/61/ЕС и регламенти (ЕО) № 1060/2009 и (ЕС) № 648/2012, нито
в предмета му на дейност от първоначалното вписване от СГС през 2002 година до
заличаването му през 2019 год. се е включвала дейност по секюритизация.
От тези обстоятелства, а и от факта, че на 25.01.2013 год. вземането е
прехвърлено обратно на банката, се налага извод, че страните по договора за
прехвърляне на вземания от 03.10.2007 год. изобщо не са искали да настъпят и да
бъдат обвързани от правните му последици, а сключването е имало за цел
единствено да се даде вид пред третите за сделката лица, че договарящите по нея
желаят да се обвържат, т.е. тя е била сключена при абсолютна симулация. Същото
разрешение е дадено и в решение №240/29.03.2018 год. по т.д.№1102/2017 год. І
т.о. на ВКС. Поради симулативността си, договора за
прехвърляне на вземания от 03.10.2007 год. и нищожен и не е произвел никакви
правни последици, ето защо следва да се приеме, че в отношенията на страните
винаги и само банката е била титуляр на вземанията. Всички споразумения,
сключени от „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД, не обвързват ответниците, тъй като те
са договаряли с некредитор. Освен това, дори и да се сметне, че договорите за
цесия са валидни и са обвързали страните, самите допълнителни споразумения,
сключени с „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД, са нищожни на собствено основание:
Правната
теория и в съдебната практика еднозначно приемат, че договорът за прехвърляне
на вземане (цесия) се извършва между първоначалния и новия кредитор и има за
цел да измени титуляра на вземането в отношенията с
длъжника, без цесионерът да става страна в договорното правоотношение и носител
на задълженията - така решение № 127 от 30.07.2018 г. на
ВКС по т. д. № 1103/2017 г., II т. о. С договора за цесия новият кредитор
придобива само вземанията, които цедентът е имал към
длъжника, но не встъпва в същото правоотношение като нов кредитор на мястото на
стария, доколкото това може да бъде осъществено единствено чрез активна
субективна новация, за чието сключване е необходимо и
съгласието на длъжника. Смисълът на цесията е вземането да бъде отделено от
правоотношението, а новият кредитор да придобие единствено притезанието,
т.е. правото да иска нему да се изпълни по същия начин, по който длъжникът се е
задължил към стария си кредитор. Поради това доктрината приема, че придобивайки
вземането, новият кредитор не придобива и останалите права на стария кредитор,
напр.правото да се развали договора, от който произтича прехвърленото вземане.
Поради това съдът счита, че придобивайки вземането, новият кредитор не може да
влияе върху договорно-правната връзка, сключена между цедента
и длъжника, вкл.не може да променя уговорките между тях като увеличава размера
на дълга, променя размера на лихвата и т.н.; той само може да договори нови
условия за погасяване на придобитото вземане, но във вида, в който го е
придобил, дори и да не е изискуемо. Ето защо съдът намира, че допълнителните
споразумения, сключени с „Бългериън ритейл сървисиз“ АД, не са
произвели действие по отношение на ответниците поради липса на основание за
сключването им, вкл.не е увеличен размера на дълга чрез капитализация на
просрочените вземания и изтеклата лихва в гратисния период. Ако все пак се
приеме, че придобивайки вземането, цесионерът придобива и правото да преурежда договорно- правната връзка, възникнала между
длъжника и стария кредитор, то според съда „Бългериън
ритейл сървисиз“ АД не е
имал качеството на банка по смисъла на ЗКИ, даващо му право да намесва в една
банкова сделка. Според чл.3 ал.1 от ЗКИ, обн.ДВ бр.59/2006 год., в сила към
момента на подписване на първия договор за цесия, финансовата институция е
лице, което е различно от кредитна институция, но може да извършва дейностите
по чл.2 ал.2 т.5 - 14 от ЗКИ, както и може да отпуска заеми със средства, които
не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими
средства, т.е. не може да извършва същинска банкова дейност по чл.2 ал.2 от
с.з. Със сключването на допълнителните споразумения се е стигнало до нарушение
на чл.3 ал.1 от ЗКИ, тъй като всъщност предоговаряйки
условията по договора за банков кредит, финансовата институция е предоговорила условията по заем, отпуснат със средства, които са набрани чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства от банка, т.е. извършила е банкова
дейност по определяне размера на дълга и лихвата. Това нарушение на
императивната норма на чл.3 ал.1 от ЗКИ води до нищожност на уговорките по
допълнителните споразумения, включително не задължава ответниците по начина,
посочен от ищеца в исковата молба.
Обвързващи ответниците са само
споразуменията, сключени с ищцовата банка.
Ответниците твърдят, че текстове от
споразуменията и от договора са неравноправни и поради това - нищожни на основание
чл.146 ал.2 от ЗЗП. На първо място се сочи, че чл.3 ал.5 от договора дава
възможност на банката едностранно да променя лихвения процент, без посочване на
условията за това, което води до значително неравновесие в правата и
задълженията на страните.
Според чл.3 ал.1 от договора, възнаградителната лихва се формира като сбор от базовия
лихвен процент за жилищни кредити в евро, валиден за съответния период, плюс
договорна надбавка от 0.5 пункта. Към датата на сключване на договора БЛП е 6%.
С чл.3 ал.5 от договора страните са се съгласили, че действащия БЛП на банката
не подлежи на договаряне и промените в него стават незабавно задължителни за
страните.
От самото съдържание на клаузата на чл.5
ал.3 от договора става ясно, че тя е изготвена отнапред и кредитополучателите
са лишени от възможност да влияят върху съдържанието ѝ, както и върху
размера на БЛП, който формира заедно с надбавката възнаградителната
лихва. От основното заключение е видно, че кредиторът е увеличавал едностранно
размера на БЛП, по-късно индекса „Прайм“. Установява
се от приложение №1 към заключението, че Комитетът по управление на активите и
пасивите (КУАП) на банката е определял промените в БЛП въз основа на множество
обективни фактори. Стойностите са били обявявани в публичния бюлетин, а
методологиите, въз основа на които БЛП е бил определян, са били достъпни на
сайта на банката (обяснения на вещото лице в с.з.). От заключението се
установява, че договорната лихвена надбавка се е определяла индивидуално от
банката в зависимост от профила на клиента – доходи, други задължения, семейно
положение и пр.
От основното заключение на в.л.П. се
установява, че според счетоводните записвания при ищеца задължението по
кредитната сделка към подаването на
исковата молба е в общ размер от 31 003,50 евро и 336 лв., от които 28 436,30
евро главница, 1 332,50 евро възнаградителна
лихва, 880,80 евро наказателна лихва, 17,90 банкови такси и 336 лв. нотариални
такси. Длъжниците са били в просрочие за периода от 02.03.11 – 28.06.2011 год.;
24.05.2018 – 13.08.2018 год. и 01.09.2018 – 27.11.2018 год.
По делото е безспорно, че ответниците,
като физически лица, на които по силата на сключения с банката през 2006 г.
договор е предоставен жилищен кредит, който не е предназначен за извършване на
търговска или професионална дейност, имат качеството на потребители по см. на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката – ответник
съответно се явява търговец по см. на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗЗП.
В решение №67/12.09.2919 год. по
т.д.№1392/2018 год. на І т.о. на ВКС се приема, че клаузата, с която се определя възнаградителната лихва, касае основния предмет на договора
- цената на договора, формирана като
сбор от две компоненти – надбавка и БЛП
на банката за жилищни кредити. В решение № 92/09.09.2019 г. по т. д. № 2481/2017 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
е направено разграничение, че при клауза в договор за банков кредит, с която е
постигнато съгласие дължимата от кредитополучателя цена по възмездния договор
за банков кредит да се формира от два компонента - БЛП с точно определен към
датата на подписване на договора размер в проценти и договорна надбавка, с
възможност за промяна на цената /лихвата/, обусловена от промяна на БЛП, но при
липса на ясна методика и условия за промяната, доведена до знанието на
кредитополучателя, е неравноправна по смисъла на чл.
143, т. 10 и т.
12 ЗЗП и нищожна съгласно чл. 146
ЗЗП, но само в частта, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата при промяна на БЛП, но не и в частта, определяща дължимата
към момента на сключване на договора лихва, включваща БЛП и договорна надбавка
в определен размер. Прието е, че липсата на указана в договора и в общите
условия конкретна методика за промяна на базовия лихвен процент, доведена до
знанието на кредитополучателя към момента на сключване на договора, създава
възможност банката - кредитор да променя лихвата по своя субективна преценка
съобразно собствените си вътрешни правила и нарушава изискването за
добросъвестност, както и равновесието между правата и задълженията на кредитора
(търговеца) и кредитополучателя (потребителя).
С решение № 231/02.03.2018г. по т.д.№
875 по описа за 2017 год., І т.о. на ВКС
се приема, че обявяването на методология за образуване на БЛП, публикувана на
интернет сайта на банката, е без правно значение при въведено възражение за неравноправност на
клаузите, тъй като тя не е част от договорното съдържание. Промяната в
договорната лихва би настъпила при промяна на БЛП, без в съдържанието на
договора да е включена методиката за това изменение, т.е. на „непредвидено в
него “ по смисъла на чл.143, т.10 (сега т.11) ЗЗП основание. Липсата на
уговорени от страните ясни правила относно методиката и условията за
едностранна промяна на лихвения процент, а оттук и за размера на анюитетните вноски по кредита, води до невъзможност да се
обоснове „основателна причина“ по смисъла на чл.144 , ал.2, т.1 ЗЗП или външни
фактори, които са „извън контрола на търговеца“ по смисъла на чл.144, ал.3, т.1
ЗЗП, а оттук и за прилагане на изключенията от потребителска защита.
Формираната трайна практика на ВКС налага
извод, че клаузата на чл.3 ал.5 от договора е неправноправна,
като предоставяща възможност на кредитора за едностранно изменение в лихвения
процент, което не е обвързано от ясно посочени, обективни критерии – чл.143
ал.2 т.11 от ЗЗП. Клаузата на чл. 3, ал. 5 от договора изрично предвижда, че
промяната има действие незабавно и кредитополучателите не се уведомяват лично,
а чрез обявление в банковите салони. По същия ред автоматично се променя и
размерът на погасителните вноски според чл. 6, ал. 3, което означава, че няма изключение
от потребителската защита по чл.144 ал.2 от ЗЗП, тъй като кредиторът не е поел
задължение да уведоми насрещната страна за промяната в лихвения процент, нито
ѝ е предоставил възможност за отказ от договора.
Въведено е възражение, че клаузите на
чл.5 до допълнителните споразумения, сключени с „Юробанк
България“ АД, са неравноправни, тъй като не са индивидуално уговорени,
кредитополучателите не са имали възможност да влияят върху съдържанието им,
дават право на търговеца да увеличи цената, а потребителят няма право в тези
случаи да се откаже от договора.
От съдържанието на допълнителните
споразумения е видно, че клаузите по тях са индивидуално уговорени, съобразени
са със затрудненията и възможностите на ответниците, както и с конкретното
състояние на кредитната сделка. От съпоставките на нивата на БЛП, посочени в
основното заключение, и уговорените нива на лихвата по време на гратисния
период, се вижда, че лихвата, както и надбавката, са индивидуално определени,
от което следва, че ответниците са участвали при уговарянето на договорното
съдържание. Същевременно, по въпросите за валидността на допълнителните
споразумения, с които по кредитни сделки се въвеждат периоди на облекчено
погасяване, също е формирана съдебна практика, която трябва да бъде отчетена
при разрешаването на настоящия спор. В решение №
146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/16 г. на І т. о. ВКС приема, че допълнително
споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на
кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на
неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД. С решение №
65/06.07.18 г. по т. д. № 1556/17 г. на І т. о., е прието, че
допълнителното споразумение би било индивидуално договорено и са преодолени
последиците от нищожността, когато то преурежда
съдържанието на спорните и установими като неравноправни, по смисъла на чл. 143
ЗЗП, клаузи на основния договор. Когато липсва подобно предоговаряне, а
напротив изрично се запазва действието на останалите разпоредби на основния
договор, незасегнати от предмета на допълнителното споразумение, за правния
спор няма значение качеството на уговорките в допълнителното споразумение като
индивидуално или неиндивидуално уговорени. Предоговарянето на условията на
кредита относно размера на дължимото от кредитополучателя, изчислено в
съответствие с неравноправни клаузи на договора за кредит, не санира нищожността на неравноправната клауза в същия и не предпоставя дължимост в така
установения размер.
Видно е, че последните две споразумения
не са засегнали чл.3 ал.5 от договора, даващ право на кредитора за едностранна
промяна в нивата на БЛП. Размерът на дълга, признат от ответниците в
допълнителните споразумения, е формиран изцяло въз основа на неравноправната
клауза на чл.3 ал.5 от договора и едностранно променените от банката лихвени
нива. От това следва, че споразуменията от 30.04.2013 год. и 11.06.2014 год. са
нищожни, не обвързват ответниците и задълженията им трябва да бъдат изчислени
въз основа на договора, като не се приложи чл.3 ал.5 от същия, а само чл.3
ал.1, според който възнаградителната лихва се формира
от БЛП от 6% и надбавка в размер на 0.5 пункта.
От основното заключение се установява,
след образуване на делото ответниците са направили няколко погашения, описани
на л.220 от делото. Вноските на 08.01.2019, 08.02.2019, 08.03.2019 год.,
08.04.2019 год. и 08.05.2019 год. са приети от кредитора и са осчетоводени,
като с тях са погасени „спорни вземания за разноски“, т.е с тях дългът не е
намален като главница или лихви, а са погасени разноски, които все още не са
присъдени по делото. Установява се също, че е била допусната забава в периода
от 01.09.2018 год. до 27.11.2018 год., от което следва, че на 27.11.2018 год.
ответниците са направили погасителна вноска. Според съда не са осъществени предпоставките,
въз основа на които да се приеме, че към датата, на която банката е упражнила
правото си по чл.18 от договора, са били налице основания за обявяване на
цялото вземане за предсрочно и незабавно изискуемо. С разпоредбата на чл.60
ал.2 от ЗКИ се урежда възможността кредитът да бъде обявен за изцяло предсрочно
изискуем при допусната забава в плащанията. Според възприетото с т.18 от ТР
№4/18.06.2014 год. по т.д.№4/13 год. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост
по чл.60 ал.2 от ЗКИ настъпва с волеизявлението на само една от страните по
облигационната връзка при наличието на две предпоставки: обективен факт на
неплащане и упражнено от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем, с нарочно волеизявление, което трябва да достигне до длъжника и
именно моментът на узнаването му е момент на предсрочната изискуемост. Според
чл.18.1 от договора, непогасяването на която и да е вноска и неизпълнението на
което и да е задължение от договора представлява възможност за банката да обяви
кредита за предсрочно изискуем. Забавата, на която ищецът се е позовал в
поканата до длъжниците, не е реална, от една страна поради приложението на
неравноправната клауза на чл.3 ал.5 от договора и нищожните допълнителни
споразумения, и от друга страна поради плащането на 27.11.2018 год., което
изключва възможността към 14.12.2018 год. да е имало една неплатена вноска. Като
е взел предвид всички плащания по договора, вкл. след подаването на исковата
молба, както и първоначално определените нива на възнаградителна
лихва, в.л.П. е изчислил размера на задължението към датата на основното
заключение в два варианта – при редовен кредит и при предсрочна изискуемост на
цялото задължение към дата 14.12.2018 год. Видно е от допълнителното
заключение, че при редовен кредит ответниците дължат вноски за главница с
настъпили падежи от 02.03.2019 год. до 02.02.2020
год. и частично задължение с падеж 02.02.2019 год. от
29,42 евро, общо 1 664,89 евро; вноски за възнаградителна
лихва с падежи 02.09.2018 год. – 02.02.20 год. и
частично задължение за лихва с падеж 02.08.2019 год. от 5,86 евро, общо
1 590,82 евро и наказателна лихва за просрочие в размер на 85,87 евро. В
съответствие с възприетото в т.1 и т.2 от ТР №8/02.04.2018 год. по т.д.№8/2017
год. на ОСГТК на ВКС, с настоящото решение в полза на кредитора трябва да бъдат
присъдени вноските с настъпил падеж към момента, като се вземе предвид периода,
в който се претендира възнаградителната лихва. В
конкретния случай кредиторът е поискал присъждане на договорна възнаградителна лихва до 14.12.2019 и до този момент може
да му бъде присъдена такава. Видно е от първоначалния погасителен план (дясната
таблица в приложение №2 към основното заключение), че вноските за главница с настъпили падежи след
02.02.20 год. са следните: на 02.03.20 год. 141,14
евро, на 02.04.20 год. – 141,90 евро, на 02.05.20 год. – 142,67 евро, на
02.06.2020 год. – 143,44 евро и на 02.07.20 год. – 144,22 евро, общо 713,37 евро, които трябва да бъдат
добавени към посочените от вещото лице вноски за главница с настъпил падеж по
допълнителното заключение. По този начин в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени вноски с настъпил падеж за периода от 02.03.219 год. до 02.07.2020
год. и частично вноска с падеж 02.02.2019 год. от
общо 2 378,26 евро. От
изчислените от в.л.П. вноски за възнаградителна лихва
с настъпил падеж (1 590,82 евро) до 02.02.20
год., трябва да бъдат извадени вноските от 02.01.20 и 02.02.20
год., тъй като кредиторът претендира договорна лихва до 14.12.2019 год., т.е.
трябва да се извадят 82,56 евро – вноска
м.01. и 81.81 евро – вноска м.02.20 год. Така в полза на кредитора трябва да
бъдат присъдени 1426,45 евро.
В обобщение, като основателна
претенцията следва да бъде уважена само за вноските с настъпил падеж, чието
основание произтича от същия кредитен договор, а в останалата част и за
присъждане на цялото задължение като предсрочно изискуемо трябва да бъде
отхвърлена. Липсват данни ищецът да е
направил разходи за връчване на нотариални покани, тъй като приложените по
делото не са връчени от нотариус и в частта за присъждане на разноски
претенцията трябва да бъде отхвърлена.
Ищецът е
поискал присъждане на разноски в исковото производство по представен списък в
размер на 5 620,05 лв. Съразмерно на уважената част от претенциите, на
него му се следват 709 лв.
Ответниците са
направили разноски за експертиза в размер на 500 лв. и са били представлявани
от адвокат, без да заплатят
възнаграждение. С оглед изхода на
делото, в тяхна полза трябва да бъдат присъдени разноски в размер на 436,90 лв.
Ищецът трябва да заплати възнаграждение на адвокат К. съобразно материалния
интерес в размер на 906,53 лв.
Мотивиран от така изложените
съображения, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА
М.А.П., с ЕГН **********
и С.З.П., ЕГН **********, и двамата с адрес: *** да заплатят солидарно на „Юробанк България” АД със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Околовръстен път" №260, с ЕИК *********, представлявано от
Петя Димитрова и Димитър Шумаров - изпълнителни
директори, следните суми, дължими по договор за
ипотечен кредит за покупка на недвижим имот № HL 15204/21.12.2006 год.: сумата
от 2 378,26 (две хиляди триста седемдесет и осем 0.26) евро, представляваща сбор от погасителни
вноски за главница с настъпил падеж за периода от 02.03.2019 год. до 02.07.2020
год. и частично задължение с падеж 02.02.2019 год.;
сумата от 1426,45 (хиляда четиристотин
двадесет и шест 0.45) евро представляваща сбор от погасителни вноски за договорна
възнаградителна лихва с настъпил падеж за периода от 02.09.2018
год. до 14.12.19 год. и частично задължение за лихва с падеж 02.08.2019 год.,
както и сумата от 85,87 (осемдесет и пет 0.87) евро, представляваща наказателна
лихва за просрочие, като в останалата част до пълния предявен размер от
30 667,50 евро и 336 лева ОТХВЪРЛЯ исковите претенции.
ОСЪЖДА
М.А.П., с ЕГН **********
и С.З.П., ЕГН **********, и двамата с адрес: *** да заплатят поравно на „Юробанк България” АД със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Околовръстен път" №260, с ЕИК *********, представлявано от
Петя Димитрова и Димитър Шумаров - изпълнителни
директори, разноски съобразно уважената
част от претенциите в размер на 709 лв.
(седемстотин и девет) лв.
ОСЪЖДА
„Юробанк България” АД със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Околовръстен път" №260, с ЕИК *********, представлявано от
Петя Димитрова и Димитър Шумаров - изпълнителни
директори, да заплати на М.А.П., с ЕГН ********** и С.З.П., ЕГН **********, и
двамата с адрес: ***, разноски съразмерно на отхвърлената част от исковете в
размер на 436,90 (четиристотин тридесет
и шест 0.90) лв.
ОСЪЖДА
„Юробанк България” АД със седалище и адрес на управление
гр.София, ул. „Околовръстен път" №260, с ЕИК *********, представлявано от
Петя Димитрова и Димитър Шумаров - изпълнителни
директори, да заплати на адвокат Б.К. *** възнаграждение в размер на 906,53 (деветстотин и шест 0.53) лв.
Решението подлежи на въззивно
обжалване пред Бургаски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: