О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 260732
гр. Пловдив, 10.12.2020
г.
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен
състав, в закрито съдебно заседание на десети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. ч. гр. дело
№ 2943 по описа на съда за 2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. чл. 413, ал. 2
от ГПК.
Образувано е по частна жалба „*********“ *******, ЕИК **********,
със седалище и адрес на управление гр.*******. „****“ № **, ****, ************“,
със законен представител И. М. Ш., чрез пълномощника юрисконсулт В.Г., против
Разпореждане №
279592 от 30.10.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 14082 / 2020 г. по описа
на РС – Пловдив, IV
гр. с-в, с което е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в частта му относно сумата от 31, 23
лв. – административни разноски и сумата от 77,36 лева - възнаграждение по
договор за предоставяне на поръчителство.
По изложените в жалбата подробни съображения за неправилност
на атакуваното разпореждане се иска неговата отмяна в обжалваната му част и
произнасяне по същество от страна на въззивния съд.
На основание чл. 413,
ал. 2 от ГПК препис от частната жалба не е връчван на ответната страна.
Настоящият съдебен състав на Окръжен съд – Пловдив,
след като обсъди доводите на жалбоподателя и взе предвид данните по делото,
намира следното:
Частната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена
от легитимирано лице, в законния срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК и против
подлежащ на обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения:
Районният съд, за да отхвърли заявлението в обжалваните
части излага съображения, че претендираните суми се дължат въз основа на
неравноправни клаузи в процесните договори, както и такива противоречащи на добрите
нрави. В тази насока е формирал подробни мотиви, които в принципен план се
споделят.
Видно от данните по
делото претендираните от заявителя вземания произтичат първо от договор за
предоставяне на поръчителство, който е сключен в изпълнение на договора за
кредит, и второ от самия договор за кредит, за вземането по който заявителят се
е суброгирал в правата на удовлетворения кредитор „***********“ **. Следователно
длъжникът – физическо лице, се явява потребител по смисъла на ЗЗП и се ползва
от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК.
Разпоредбите на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК вменяват
задължение на заповедния съд да извърши служебна проверка дали искането на
заявителя не е в противоречие със закона или с добрите нрави (т. 2), а при
потребителските договори (т. 3) съдът дължи проверка и относно това дали
искането не се основава на неравноправна клауза в договора или не е налице
обоснована вероятност за това.
В този смисъл районният съд е процедирал правилно,
извършвайки проверка за наличието на неравноправни и недействителни клаузи.
Констатира се от въззивния съд, че е налице обоснована
вероятност за неравноправност на клаузата, въз основа на която се претендира
заплащане на административните разноски. Същите представляват разходи за
извънсъдебно събиране на просроченото задължение. Съгласно чл. 10а, ал. 2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита. Действията по извънсъдебно
събиране на задължението са такива именно по управление на кредита.
Допълнително следва да се посочи, че уговарянето евентуалните бъдещи разходи на
кредитора във връзка със събирането на неговото вземане да са за сметка на длъжника,
действително буди съмнения за заобикаляне на забраната на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
поради което аргументите на жалбоподателя в противния смисъл не се споделят.
Предвид изложеното и на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК заповедният съд
правилно е отказал издаване на заповед за изпълнение за тази сума.
Касателно претендираното възнаграждение по договор за
предоставяне на поръчителство въззивният съд намира, че същото представлява
разход по кредита, който неправилно не е бил включен, като такъв в ГПР по
договора за потребителски кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК към общия разход по
кредита за потребителя се включват и всички видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, когато сключването на договора за услугата е
задължително условие за получаване на кредита. Видно от раздел II чл. 4, ал. 2
от ОУ в случай, че в посочения в ал. 1, изр. 1 срок (48 часа)
кредитополучателят не предостави съответното обезпечение (сред които е и
процесното), то ще се счита, че заявлението за кредит не е одобрено от
кредитора и договорът не е породил действие. Следователно възнаграждението за
„допълнителните услуги“ на поръчителя – настоящ жалбоподател, се явява разход
по кредита и е следвало да бъде посочено в договора за кредит и включен в ГПР,
доколкото сключения договор за предоставяне на поръчителство и разходите по
него са пряко свързани с договора за кредит. Като не е сторено това,
потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния размер на
сумата, която следва да плати по договора, и реалните разходи по кредита, които
ще направи – нарушение на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Изложеното се подкрепя и от факта, че кредиторът и поръчителят са свързани
лица, предвид това, че „********“ *** е едноличен собственик на капитала на „********“
*****. Последното буди съмнения, които не могат да се опровергаят в рамките на
заповедното производство, че уговореното възнаграждение по договора за
предоставяне на поръчителство всъщност представлява скрита възнаградителна
лихва за кредитора по договора за потребителски кредит. В тази насока
въззивният съд намира, че е налице обоснована вероятност претендираната сумата
по договора за предоставяне на поръчителство, се дължи въз основа на
неравноправни клаузи.
Следователно заповедния съд правилно е постановил своя акт,
съобразно изискванията на чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 от ГПК
Като законна последица от отхвърлянето на заявлението в разглежданата
част, законосъобразен се явява и актът на заповедния съд относно разноските за
частта, за която е било отхвърлено искането.
Въз основа на гореизложеното настоящата частна жалба се
намира за неоснователна, а атакувания съдебен акт, като правилен, ще се потвърди.
Съгласно т. 8 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013
г., ВКС, ОСГТК определението на въззивния съд в заповедното производство не
подлежи на обжалване.
По изложените съображения, съдът
О
П Р Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА
Разпореждане № 279592 от 30.10.2020 г., постановено по ч. гр. дело № 14082 /
2020 г. по описа на Районен съд – Пловдив, IV гр. с-в, с което е отхвърлено
заявлението на „**************, ЕИК **********, със седалище и адрес на
управление гр.*****, бул. „*******“ № **, сграда *, ***********“, със законен
представител И. М. Ш., за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК,
в частта му относно претендираните суми: 31,23 лв. – административни разноски,
както и 77,36 лв. – възнаграждение по договор за предоставяне на поръчителство.
Въззивното определение е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/
2./