Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.02.2021 год.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на първи
декември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка
Костадинова-Младенова
при
секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №6274 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от
22.04.2020 год., постановено по гр.дело №65138/2018 год. по описа на СРС, ГО,
165 с-в, са отхвърлени предявените от „К.Б.“ ЕООД срещу И.Н.Т. искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД, чл. 11, ал. 1 ЗПК, чл. 3
ЗПФУР и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД за сумата от 350
лв. – неизплатена главница по договор за кредит №**********, сключен от
разстояние на 04.09.2015 год. между ответницата и „4финанс“ ЕООД /частен
праводател на ищеца/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на подаване на исковата молба – 08.10.2018 год. до окончателното
изплащане и за сумата от 82.68 лв. – неустойка за забава за плащане на
посоченото по-горе задължение в размер на законната лихва за периода от 05.10.2015
год. до 31.01.2018 год.
Срещу
решението е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ищеца „К.Б.“ ЕООД. Жалбоподателят поддържа, че обосновано СРС бил
приел, че между ответницата и „4финанс“ ЕООД е съществувало валидно
облигационно правоотношение, както и че ответницата е получила отпуснатата й
сума, съгласно подписана лично от нея разписка, но неправилно бил счел, че
извършеното прехвърляне на вземанията е недействително. Договорът за цесия
представлявал двустранен, консенсуален, неформален и каузален договор, с който
едно лице – цедент прехвърляло свое вземане на трето за облигационното
отношение лице – цесионер.Със сключването на договора за цесия вземането
преминавало от цедента към цесионера в състоянието, в което е било към този
момент. За постигането на прехвърлителния ефект било достатъчно постигането на
съгласие между договарящите се страни. Вземаниета срещу ответницата били
прехвърлени с процесния договор за цесия, като същите били надлежно
индивидуализирани в Приложение №1. Освен това по делото били представени
потвърждение за прехвърляне на вземания от 01.06.2018 год., издадено от
„4финанс“ ЕООД и Приложение № 4 – пълномощно за уведомяване за цесия.
Неправилно първоинстанционният съд бил приел, че в договора за кредит не е предвидена
възможност за прехвърляне на вземането. Клаузата на чл. 14.5 от Общите условия
към процесния договор за кредит, гласяла: Кредиторът има право да преотстъпи
/прехвърли/ вземанията си от кредитополучателя на трети страни. В случай на
подобно преотстъпване, кредитополучателят има право да упражнява спрямо
правоприемниците всички права, които има спрямо кредитора. Следователно между
страните била налице ясна и недвусмислена уговорка за прехвърляне на правата по
договора за кредит. В този смисъл били изпълнени изискванията на чл. 26, ал. 1 ЗПК, като не съществувала пречка за сключването на договор за цесия и същият
бил противопоставим на ответницата. Ето защо моли обжалваното решение да бъде
отменено, а исковете – уважени. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото и юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата
по жалбата И.Н.Т. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено.
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявени за разглеждане искове с
правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 11, ал. 1 ЗПК и чл. 3 ЗПФУР
вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е неправилно.
В
разглеждания случай ищецът се позовава на възникнало на 04.09.2015 год. между ответницата
и „4финанс“ ЕООД правоотношение по договор за потребителски кредит, сключен от
разстояние – по електронен път чрез използване на интернет страница, като
извежда легитимацията си на кредитор на сключен с посоченото дружество договор
за прехвърляне на вземания /цесия/ от 01.02.2018 год.
Регламентацията
на договора за потребителски кредит се съдържа в Закона за потребителския
кредит – ЗПК /Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 год., в сила от
12.05.2010 год., приложима редакция – изм. и доп., бр. 58 от 30.07.2010 г., в
сила от 31.08.2010 г./ – чл. 9, като това е договор, въз основа на който
кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне
на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при което
потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Формата за действителност на
договора за потребителски кредит е писмена – чл. 10, ал. 1 ЗПК – на хартиен или
друг траен носител; по ясен и разбираем начин; в два екземпляра – по един за
всяка от страните по договора /дефиниция на понятието „траен носител“ се
съдържа в § 1, т. 10 от ДР на ЗПК – това е всеки носител, даващ възможност на
потребителя да съхранява адресирана до него информация по начин, който
позволява лесното й използване за период от време, съответстващ на целите, за
които е предназначена информацията, и който позволява непромененото
възпроизвеждане на съхранената информация/.
Разпоредбата на чл. 26, ал. 1 ЗПК, в съответствие с конституционно установения принцип на засилена защита на
потребителите – чл. 19, ал. 2 от Конституцията на Република България и с оглед
предвидената в чл. 2 ЗПК цел на закона, предвижда, че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договор за потребителски кредит на трето лице само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
ЗПК допуска възможността
договорът за потребителски кредит да бъде сключен от разстояние, като в този
случай съгласно чл. 5, ал. 9, кредиторът трябва да предостави на потребителя
стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2, а според чл. 5, ал. 13,
когато договорът за предоставяне на потребителски кредит е сключен по
инициатива на потребителя чрез използването на средство за комуникация от
разстояние по смисъла на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, което не позволява предоставяне на преддоговорната информация на
хартиен или друг траен носител, както и в случаите по ал. 10 /при използването на
телефон като средство за комуникация или друго средство за гласова комуникация
от разстояние/, кредиторът, съответно кредитният посредник, предоставя
преддоговорната информация посредством формуляра по ал. 2 незабавно след
сключването на договора за потребителски кредит.
Изискванията за предоставяне на
финансови услуги от разстояние са регламентирани в Закона за предоставяне на
финансови услуги от разстояние – ЗПФУР /Обн., ДВ, бр. 105 от 22.12.2006 г.,
приложима редакция – изм., бр. 82 от 16.10.2009 г., в сила от 16.10.2009 г./,
като според чл. 6 договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е
всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при
която от отправянето на предложението до сключването на договора страните
използват изключително средство за комуникация – едно или повече. Дефиниция на
понятието „финансова услуга“ се съдържа
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР – това е всяка услуга по извършване на банкова
дейност, кредитиране, застраховане, допълнително доброволно пенсионно
осигуряване с лични вноски, инвестиционно посредничество, както и предоставяне
на платежни услуги, а на „средство за комуникация от разстояние“ – в § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР и това е всяко средство, което може да се използва за
предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице едновременно физическо
присъствие на доставчика и на потребителя.
Разпоредбата на чл. 18, ал. 1
ЗПФУР задължава доставчика да доказва, че е: 1/ изпълнил задълженията си
предоставяне на информация на потребителя; 2/ спазил сроковете по чл. 12, ал. 1
или 2 и 3/ получил съгласието на потребителя за сключването на договора и, ако
е необходимо, за неговото изпълнение през периода, през който потребителят има
право да се откаже от сключения договор. За доказване на електронни изявления
/както се твърди в частност/ се прилага Законът за електронния документ и
електронния подпис – ЗЕДЕП, като изявленията, направени чрез електронна поща,
се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за
установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях – чл. 18, ал. 2 и 3 ЗПФУР.
Електронното изявление е
предоставено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа и
несловесна информация, а електронното изявление, записано на магнитен, оптичен
или друг носител с възможност да бъде възпроизведено, съставлява електронен
документ – чл. 2, ал. 1 и 2 и чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП. Същото се счита за подписано
при условията на чл. 13, ал. 1 от закона – за електронен подпис се счита всяка
електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление
за установяване на неговото авторство. Законът придава значение на подписан
документ само на този електронен документ, към който е добавен квалифициран
електронен подпис /чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕП/, но също така допуска страните да се
съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис
стойността на саморъчен /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/. Когато посочените предпоставки
са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена
сила е такава, каквато законът признава – чл. 180 ГПК и чл. 18, ал. 3 ЗПФУР.
Възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не променя
характеристиките му. Съгласно чл. 184, ал. 1, изр. 1 ГПК, той се представя по
делото именно върху такъв носител, като препис, заверен от страната. Ако
другата страна не поиска представянето на документа и на електронен носител,
преписът е годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и
неговото съдържание /виж Решение № 70 от 19.02.2014
г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК/.
В представените по делото Общи
условия на „4финанс“ ЕООД, приложими към договорите за кредит, е посочено, че договарянето
се осъществява чрез средствата за комуникация от разстояние /интернет
страницата на адрес www.*****.bg/, сключването на договора
за потребителски кредит става по инициатива на кредитополучателя, като за да получи
кредит той подава искане за отпускане на кредит в съответствие с формуляра,
предоставен в началото на интернет страницата /където е наличен и стандартният
европейски формуляр за предварителната договорна информация/ и след попълване
на формуляра се създава профил, а за завършване на регистрацията му е
необходимо той да е приел Общите условия на договора за кредит /т. 1.3/ . След
регистрацията, проект на договора за кредит се предоставя на кредитополучателя
на началната страница или на хартиен носител, като за да го приеме той трябва
да то подпише електронно, като натисне бутон „Подпиши“ – с което потвърждава,
че е прочел и приема условията на договора за кредит и бланката на стандартния
европейски формуляр за предварителната договорна информация, че желае да сключи
договора за кредит с кредитора и се съгласява кредиторът да преведе сумата на
кредита по описаната банкова сметка *** /т. 1.8/.
В тази връзка въз основа на
събраните писмени доказателства по делото въззивният съд счита, че между
„4финас“ ЕООД и ответницата е възникнало валидно облигационно правоотношение,
произтичащо от сключен между тях договор за потребителски кредит от разстояние,
като кредиторът е изпълнил основното си задължение по договора, като е превел в
полза на ответницата сума по кредита в размер на 350 лв. /както обосновано е
приел и СРС/ – видно е от представената по делото разписка от 04.09.2015 год.,
че ответницата е получила сумата по кредита лично на каса на „Изипей“ срещу
представена лична карта и полагането на подпис върху разписката /авторството на
който не е било оспорено и надлежно опровергано в процеса/. Това поведение на
ответницата представлява извънсъдебно признание за получаването на посочената
сума, която й е била преведена именно във връзка с договора за кредит
№********** /каквото е и отразеното основание за превода в разписката/. За
ответницата е възникнало задължението да върне посочената сума в 30-дневен срок
от датата на сключване на договора /т.е. на 04.10.2015 год./, като не е уговорено
същата да дължи възнаградителна лихва.
На следващо място СГС намира
противно на приетото от първоинстанционния съд, че страните по договора за
потребителски кредит са постигнали изрично съгласие, обективирано в клаузата на
т. 14.5 от Общите условия, че кредиторът има право да прехвърли по всяко време
правата си по договора /чл. 26, ал. 1 ЗПК/.
Прехвърлянето на вземания и задължения е уредено
в нормите на чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Общото между тази правни институти е
промяната в субектите на облигационното отношение. Правната доктрина допуска
прехвърляне не само на вземания, но и на права по договор чрез цесия, както и
прехвърляне на правоотношение, при което се съчетават правилата на цесията и на
заместването в дълг.
Съответно цесията е договор, с
който кредиторът на едно вземане – цедент, го прехвърля не трето лице –
цесионер, като последният разполага с правото да го събере от длъжника. Предмет на същата несъмнено могат да бъдат вземания
/действителни/, които имат имуществен характер /каквито са и процесните/.
Длъжникът по вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за
форма за действителност на цесията. Цесионерът придобива вземането в
състоянието, в което то се е намирало в момента на сключването на договора.
Заедно с вземането върху цесионера по силата на закона преминават и всички
акцесорни права /освен ако е уговорено противното/. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно изявление,
с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено
от стария кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще
създаде достатъчна сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му
кредитор с нов и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му, т.е.
изпълнение спрямо лице, което е легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД,
като по силата на принципа на свободата на договарянето /чл. 9 ЗЗД/ няма пречка
старият кредитор да упълномощи новия кредитор за извършване на уведомлението за
цесията – това упълномощаване не противоречи на целта на разпоредбите на чл.
99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на уведомлението за извършената
цесия в хода на исковото производство е факт, който е от
значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при
решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК /виж Тълкувателно решение №
142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по
т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137 от 02.06.2015 г. на ВКС по гр.
д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156 от 30.11.2015 г. на ВКС по т.
д. №2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т. д.
№2352/2013 г., ІІ т. о., ТК/.
Установено е, че между „4кредит“
ЕООД и ищцовото дружество е бил сключен на 01.02.2018 год. договор за прехвърляне на
вземания /цесия/. Видно е от раздел І от договора, че по отношение на
индивидуализацията на прехвърлените вземания договорът съдържа изрично
препращане към Приложение № 1, съставляващо негова неразделна част, извадка от
което е представено по делото, като в същото фигурират вземанията по процесния
договор, сключен с ответницата, а именно: 350 лв. – главница, 416.99 лв. –
наказателна лихва и 30 лв. – такси, или общо 796.99 лв.
Следователно доказано е, че по
силата на валидно сключен договор за цесия на ищеца са били прехвърлени горепосочените
вземания по договора за потребителски кредит от разстояние, сключен с
ответницата.
Доказано е също така, че „4финанс“
ЕООД е упълномощило ищеца да уведоми всички длъжници по вземанията, посочени в
Приложение №1 към договора за цесия, за извършеното прехвърляне /виж пълномощно
и потвърждение съответно на л. 16 и л. 17 от първоинстанционното дело/. А
доколкото към исковата молба, предмет на настоящото производство, е приложено
уведомление за прехвърлянето на вземанията по процесния договор, изходящо от
цедента /стария кредитор/, чрез неговия пълномощник – новия кредитор /ищеца/,
което е достигнало до ответницата на 16.07.2019 год. /когато са били връчени
преписи от исковата молба и приложенията към нея на назначения й особен
представител/, то следва да се приеме, че цесията има действие за И.Т..
В този смисъл и доколкото е
несъмнено по делото, че ответницата е усвоила предоставения й кредит в размер
на 350 лв. и нито се твърди, нито се установява, че е погасила задължението си в
уговорения срок /а доказателствената тежест в тази насока е била нейна,
съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК/, като същата е в забава, то следва да
се приеме, че са налице предпоставките за ангажиране на договорната й
отговорност за реално изпълнение съгласно чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Релевираните
претенции се явяват основателни и следва да бъдат изцяло уважени, ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
Уговорката за заплащане на неустойка
за забава, обективирана в т. 13.3, б. „а“ от Общите условия към договора за
кредит, не противоречи на императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК,
които указват последиците при забава на потребителя – в този случай кредиторът
има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата,
като размерът на обезщетението за забава е лимитиран до законната лихва, тъй
като в разглеждания случай размерът на дължимата неустойка за забава се равнява
на основния лихвен процент, обявен от БНБ, плюс 10 пункта, а както вече бе
посочено, в процесния договор за кредит не е уговорено заплащането на лихва
/възнаградителна/.
Ето защо решението на СРС следва
да бъде отменено, а исковете – уважени, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор
и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответницата следва да бъде осъдена да
заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 50 лв., за възнаграждение за
особения й представител в размер на 300 лв. и за възнаграждение на един адвокат
в размер на 360 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 25 лв., за възнаграждение за особения й
представител в размер на 150 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК
настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решението от
22.04.2020 год., постановено по гр.дело №65138/2018 год. по описа на СРС, ГО,
165 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА И.Н.Т. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, по искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.
11, ал. 1 ЗПК и чл. 3 ЗПФУР вр. с чл. 99 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 99 ЗЗД сумата от 350 лв.
– неизплатена главница по договор за кредит №**********, сключен от разстояние
на 04.09.2015 год. между ответницата и „4финанс“ ЕООД /частен праводател на
ищеца/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на исковата молба – 08.10.2018 год. до окончателното изплащане и
сумата от 82.68 лв. – неустойка за
забава за плащане на посоченото по-горе задължение в размер на законната лихва
за периода от 05.10.2015 год. до 31.01.2018 год.
ОСЪЖДА И.Н.Т. с ЕГН **********,
С АДРЕС: ***, да заплати на „К.Б.“ ЕООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление:***, направените разноски в първоинстанционното
производство за държавна такса в размер на 50 лв., за възнаграждение за
особения й представител в размер на 300 лв. и за възнаграждение на един адвокат
в размер на 360 лв., както и направените разноски във въззивното производство
за държавна такса в размер на 25 лв., за възнаграждение за особения й
представител в размер на 150 лв. и сумата от 100 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/