Р Е Ш Е Н И Е
№ .........
11.07.2017г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-В въззивен състав, в публично заседание на четиринадесети юни две хиляди и седемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАЛОЯН ТОПАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА ТОНЕВА
Мл. съдия ВЕСЕЛИНА ДИМЧЕВА
при секретаря
Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от съдия Тонева гр.дело № 1693
по описа за 2016 година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № І-33-109 от 15.10.2015г. по гр.д. № 10922/2013г.
Софийски районен съд, 33 състав отхвърлил предявените от „РЕЛИГИОЗНА ИНСТИТУЦИЯ
„С.НА Й.В Б.”, рег. по ф.д. № 1665/2003г. на СГС, Н. С.С., ЕГН **********, и Г.Т.Г.,
ЕГН **********, против „Н.М.Г.” АД, ЕИК ********, и М.А.Ч., ЕГН **********,
искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
неимуществени вреди в общ размер 18 000 лв., по 6 000 лв. на всеки от ищците,
причинени от следните твърдения в публикация на вестник „Всеки ден” на
15.11.2012г. в статия „Родилката, загубила бебе в дома си – сектантка”:
„Религията й забранявала да ражда в болница”, „24-годишната С.се оказа
последовател на С.на Й.”, „С.на Й.промиват мозъците на своите последователи”,
„Сектата Свидетели на Й.стои зад смъртта на бебето, родено в домашни условия в
Бургас”, „На жените, които са в сектата, им е забранено да раждат децата си в
болница, както и да ги ваксинират”, „Съседи на момичето си обясняват това с
факта, че С.и роднините й посещават службите на сектата С.на Й.”, „Жертви на С.на
Й.стават млади хора. Те са лесна плячка за сектите, особено когато са в крехка тийнейджърска
възраст. Подобни движения се възползват от лабилни младежи, които имат проблеми
в семейството или в училище”, „Сектата е против имунизациите, което вече засяга
и децата, тъй като те не могат да вземат сами решение за това”, „В много
европейски държави те са гонени и са обявени за опасни”, „От София това
движение е прокудено отдавна”.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците „РЕЛИГИОЗНА ИНСТИТУЦИЯ
„С.НА Й.В Б.”, Н. С.С. и Г.Т.Г., които го обжалват изцяло с оплаквания за
неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено
нарушение на съдопроизводствените правила. Неправилно първоинстанционният съд
приел, че жалбоподателите – физически лица не са имали право да предявят иска
си, тъй като те не били конкретно посочени в клеветническата статия. ЕСПЧ ясно
заявил, че не е необходимо жалбоподателят да бъде конкретно посочен в
клеветнически публикации, за да претендира за нарушаване на правата му. Жалбоподателят
– юридическо лице също имал правото да предяви този иск от името на отделни
Свидетели на Й.за защита на тяхната чест, достойнство и права, гарантирани от
чл. чл. 8 и 9 вр. чл. 14 ЕКПЧОС. Според устава на религиозната институция, правният
и религиозният орган е, който представлява вероизповеданието С.на Й.и всички негови
членове в Б.. Освен това ЕСПЧ
нееднократно бил решил, че юридическо лице има право на обезщетение за
неимуществени вреди за нарушаване на правата му, което било видно от множество
дела, цитирани в жалбата. ВКС също бил постановил „в едно свое по-ранно решение
по настоящото дело” - № 400/26.11.2013г., че юридическото лице има право да
предяви иск за обезщетение за неимуществени вреди за нарушаване на правата му
по силата на Конституцията и ЕКПЧОС. Решението на СРС нарушавало чл. 13 ЕКПЧОС,
като лишаващо въззивниците от ефективна защита за оспорване на клеветническите
публикации на ответниците, които навреждали на репутацията им и на репутацията
на всички Свидетели на Й.. Действията на ответниците нарушавали българското
законодателство, Конституцията на Република Б. и ЕКПЧОС, поради което дължали
на ищците обезщетение за причинените им неимуществени вреди. Молят съда да
отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, с което да уважи
предявените искове. Претендират разноски за двете инстанции, като за тези във
въззивното производство представят 3 бр. списъци по чл. 80 ГПК. Съображения
излагат в писмени бележки от 23.06.2017г.
Въззиваемите страни „Н.М.Г.” АД и М.А.Ч. не са депозирали отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. В открито съдебно заседание чрез процесуален
представител оспорват въззивната жалба и молят съда да потвърди атакуваното
решение като правилно. Не претендират разноски. Съображения излагат в писмена
защита от 26.06.2017г.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 ГПК, от надлежни страни и срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, Софийски градски съд като
въззивна инстанция обсъди събраните по делото доказателства съобразно чл. 12 и чл.
235, ал. 2 и 3 ГПК, във връзка с изтъкнатите доводи, при което намира за
установено следното:
Съдът е сезиран със субективно активно и пасивно
съединени искове с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за сумата от общо 18
000 лв. Всеки от тримата ищци претендира осъждане на ответниците да му заплатят
солидарно („колективно”, съгласно молба-уточнение от 11.04.2013г.) сумата от по
6 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени на
ищците с публикуваните в брой на вестник „Всеки ден” от 15.11.2012г. (собственост
на първия ответник и с главен редактор втората ответница) клеветнически
твърдения в статия със заглавие „Родилката, загубила бебе в дома си –
сектантка”: „Религията й забранявала да ражда в болница”, „24-годишната С.се
оказа последовател на С.на Й.”, „С.на Й.промиват мозъците на своите
последователи”, „Сектата Свидетели на Й.стои зад смъртта на бебето, родено в
домашни условия в Бургас”, „На жените, които са в сектата, им е забранено да
раждат децата си в болница, както и да ги ваксинират”, „Съседи на момичето си
обясняват това с факта, че С.и роднините й посещават службите на сектата С.на Й.”,
„Жертви на С.на Й.стават млади хора. Те са лесна плячка за сектите, особено
когато са в крехка тийнейджърска възраст. Подобни движения се възползват от
лабилни младежи, които имат проблеми в семейството или в училище”, „Сектата е
против имунизациите, което вече засяга и децата, тъй като те не могат да вземат
сами решение за това”, „В много европейски държави те са гонени и са обявени за
опасни”, „От София това движение е прокудено отдавна”.
Ищците твърдят, че неверните клеветнически твърдения на ответниците били
резултат не само на нехайство, а публикувани с цел да създадат отрицателно обществено
мнение спрямо първия ищец и неговите членове. С действията си ответниците
нарушили българското законодателство и Конституцията на Република Б., както и
чл. чл. 8, 9, 10, 14 и 17 ЕКПЧОС. С публикуването на клеветническите твърдения
на тримата ищци били причинени неимуществени вреди, изразяващи се в навреждане
на репутацията им, възпрепятстване на обществената образователна дейност на С.на
Й., членовете на вероизповеданието, вкл. ищците чувствали унижение и обида,
неудобство от познати и приятели, засегнато било доброто им име, достойнството
им, като преживели душевни болки и страдания от написаното, както и притеснение
и унижение пред своите колеги и близки.
С молба – становище от 10.04.2014г. във връзка с отговора на ответниците
ищците заявяват, че не отричат, че не одобряват кръвопреливането, защото
Библията забранява приемането на кръвта в тялото (Битие глава 9, стих 4, 5;
Деянията на апостолите глава 15, стих 28, 29), обаче това не означавало, че
вземат решения за своите членове по здравните въпроси. Всеки можел да реши за
себе си какво медицинско лечение да приеме или откаже, независимо от ученията и
религията им. Членовете на вероизповеданието търсели най-добрата медицинска
грижа за себе си и за своето семейство.
По заявените с исковата молба други искания на ищците няма произнасяне от
районния съд, нито от ищците е искано допълване на решението по реда и в срока
по чл. 250 ГПК, поради което тези претенции не са предмет на въззивна проверка.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на
решението в обжалваната част и
спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно
решение № 1/09.12.2013г. по тълк.д. № 1/2013г., ОСГТК на ВКС).
Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато
нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед оплакванията в
жалбата го намира за правилно по следните съображения:
От фактическа страна: Не е
било спорно, че приетото копие от страница от вестник от 15.11.2012г. е част от
вестник „Всеки ден”, с издател ответното дружество. Видно от същото, на посочената
дата е публикувана статия със заглавие „Родилката,
загубила бебе в дома си – сектантка”, с посочен автор М.Б., в която се съдържат
следните изрази: „Религията й забранявала да ражда в болница”, „24-годишната С.се
оказа последовател на С.на Й.”, „С.на Й.промиват мозъците на своите
последователи”, „Сектата Свидетели на Й.стои зад смъртта на бебето, родено в
домашни условия в Бургас”, „На жените, които са в сектата, им е забранено да
раждат децата си в болница, както и да ги ваксинират”, „Съседи на момичето си
обясняват това с факта, че С.и роднините й посещават службите на сектата С.на Й.”,
„Жертви на С.на Й.стават млади хора. Те са лесна плячка за сектите, особено
когато са в крехка тийнейджърска възраст. Подобни движения се възползват от
лабилни младежи, които имат проблеми в семейството или в училище”, „Сектата е
против имунизациите, което вече засяга и децата, тъй като те не могат да вземат
сами решение за това”, „В много европейски държави те са гонени и са обявени за
опасни”, „От София това движение е прокудено отдавна”.
Видно от удостоверение от 08.01.2013г. на СГС, първият ищец е вписан в
регистъра на вероизповеданията с решение от 06.03.2003г. по ф.д. № 1665/2003г.
на СГС, 1 състав. Ищецът Г.Т.Г. е вписан като един от представляващите и
секретар на религиозната институция.
За установяване на твърдението си, че липсва религиозна забрана за здравни
грижи при раждане, ищецът е представил 3 бр. брошури (л. 22 – 28), озаглавени „Здрави
майки, здрави бебета”, „Как да направиш бременността си по-безопасна” и „Съвети
за бременните жени”. В тях е посочено колко е важно да се вземат предварително
мерки за здравето на бебето и майката, особено за тези, които отказват
кръвопреливане поради религиозните си убеждения (Деяния 15:20, 28, 29).
Представени са и 3 бр. писма от ищеца – юридическо лице до ответното
дружество (л. 41 – 49 от делото на СРС) във връзка с други публикации във
вестник „Всеки ден”, които не са предмет на спора, но също са представени (л.
50 – 57).
Във връзка с твърденията на ответното дружество, че информацията в статията
била придобита от трети лица и преди датата на публикацията идентична
информация вече е била тиражирана в публичното пространство са представени и
неоспорени разпечатки от интернет сайтове – статия със заглавие „Йеховисти зад
смъртта на бебето в Бургас” от 12.11.2012г. на сайта „******”, статия със заглавие „Свидетели на Й.виновни за смъртта на бебето в
Бургас” от 13.11.2012г. на сайта „******”, статия със заглавие „Свидетели на Й.виновни за смъртта на бебето в
Бургас” от 13.11.2012г. на сайта „******”, статия със заглавие „Прокуратурата се зае със случая С.” от 13.11.2012г.
на сайта „******”. В последната е посочено, че „Прокуратурата е категорична, че няма данни
за участие на религиозно влияние и не се разследват такива при случая със С.”.
Последното е видно и от приетото по делото копие от ДП № 3759/2012г. по
описа на РП –Бургас.
Видно от приетия и неоспорен трудов договор № 8/30.04.2010г., ответницата М.А.Ч.
работи на длъжност „журналист” при „Всекиден медиа” АД.
Съгласно писмо от 17.11.2014г. на Дирекция по вероизповеданията при МС, с
постановление на Благоевградска прокуратура е постъпила жалба срещу РИ „С.на Й.”,
а според писмо от 18.12.2014г., в Дирекцията са постъпвали сигнали за
нарушаване на чл. 7 от Закона за вероизповеданията - въвличане на малолетни и
непълнолетни лица в религиозната дейност на „С.на Й.”, вследствие на което били
водени разговори с ръководството им и като резултат те изготвили специална
инструкция до мисионерите, с която ги запознават с изискванията на чл. 7, ал. 5
ЗВ. На Дирекцията е служебно известно, че се води дело за нарушаване на
родителските права на баща за въвличане на непълнолетните му деца в дейността
на вероизповеданието.
Приет по делото е и Устав на вероизповедание „С.на Й.в Б.”, съгласно който вероизповеданието
се представлява от членовете на Съвета на старейшините, заедно и поотделно,
който се състои от трима членове (чл. 7 и чл. 9). Съгласно чл. 5,
вероизповеданието се основава на доктрините на Ръководните принципи на вярата и
начина на поклонение на С.на Й., както те са описани в документа, озаглавен
„Ръководни принципи на вероизповеданието С.на Й.в Б.”, и които принципи
съставляват неразделна част от този устав (непредставени по делото). Според чл.
11, вероизповеданието не упражнява какъвто и да било контрол над свободната
воля на вярващите, а им дава възможност да проявяват своята съвест в
съответствие с божествените библейски принципи. Вероизповеданието също така не
налага принудително санкции относно медицинската помощ, която С.на Й.съзнателно
търсят за себе си и за своите деца. Вероизповеданието се придържа към любещите
и праведни принципи на Божието слово в тази област от християнския живот.
Следвайки българското здравно законодателство, вероизповеданието не предоставя
на деца декларации за предварителен отказ от кръвопреливане, а що се отнася до
пълнолетните личности, признава свободата им на личен избор.
Приета по делото е и справка на регистрираните юридически лица на С.на Й.в
Европейския съюз (л. 317 – 320).
Съгласно приетото в първоинстанционното производство и неоспорено
заключение на ССЕ, реално продаден от процесния брой 266/15.11.2012г. на
вестник „Всеки ден” е тираж в обем от 29 162 броя.
Разпитаният в първоинстанционното
производство свидетел С.П.установява, че е един от С.на Й., познавал Н. от
около 20 години, а от около 5 години били съседи и често споделяли. За случая с
родилката от Бургас Н. му споделил една вечер, че са идвали журналисти от един
канал да го интервюират, бил разтревожен, казал, че се отнесли с уважение към
него. Притеснен бил, че целта е била (да се разбере) дали и той е Свидетел на Й.,
и за мъртвото родено бебе. След ден или два той отново споделил информация,
прочетена във вестник „Всеки ден”, в която се изтъквали твърдения, че Свидетели
на Й.по някакъв начин са виновни за смъртта на това дете. Роднините, колегите и
съседите ги познавали като добри хора, но след едно такова черногледо твърдение
обикновено било хората да прехвърлят, да бъдат груби и да са склонни към
насилие. Н. бил силно разтревожен, защото това било заплаха срещу неговия
живот, имал съпруга, а понякога след събрания на С.се чувствал застрашен когато
се прибира към дома си. Свидетелят не познавал лицето С.Р., за първи път видял
снимката й в този вестник. Бил член на С.на Й.и редовно посещавал събранията,
но не бил виждал тази жена да присъства на събранията. Човек имал право на
лично решение, учението им не задължавало човек да извърши или да не извърши
действия във връзка със здравето си. Такива новини, такива клевети оказвали
влияние на обществото им. По време на събранията вместо да имат укрепващи
беседи за техните неща, трябвало да обсъждат как да се защитават в такива
случаи. Това било оскърбително за религиозен човек да го наричат убиец, и
свидетелят като Н. изпитал болезнени чувства във връзка с проведен разпит от
МВР. В медийното пространство имало друга информация, от други вестници, че
този случай може да има връзка със С.на Й.. В развоя на събитията било ясно
това да се обсъжда сред тях, както и с техни съседи, колеги или близки. Но след
информацията във вестник „Днес” имали случай, когато хората ги обвинявали при
публичните им служби че те са тези, които са направили така че родилката да
загуби детето си. В следващите дни тези хора, които ги познават, питали защо
пишат такива неща за тях, а тези, които имали информация от този вестник, били
склонни да реагират остро и да ги нападат, да приемат за истина написаните във
вестник неща. Затрудненията на С.на Й.с регистрацията били преодолени, всичко
било съобразено с европейските закони. Сигнали за тяхната организация нямало.
Свидетелят
К.Р.установява, че служи в административния център на вероизповеданието в София
и отговаря за въпросите, свързани с медиите, и служи като свещеник в местното
общество на С.на Й., пътуващ представител в Бургас. Не били верни твърденията,
че използват методи за вербуване на хора, целенасочено да хващат младежи в
тийнейджърска възраст, защото те уважавали правата на родителите да възпитават
децата си, говорели с хора, пълнолетни да вземат осведомено решение по тези
въпроси, и не налагали натиск да приемат техните възгледи. Докато бил пътуващ
представител в Бургас свидетелят се запознал с хората от общността там и нито С.Ралева,
нито нейните роднини имали връзка със С.на Й.. С.на Й.търсели качествено медицинско
лечение и оставяли на всяко семейство да решава за себе си как ще търси
лечение. Много от тях решавали да ходят в болницата, да приемат ваксини и това
било лично тяхно решение. Свидетелят познавал Г.Г. от 15 години. След като
излязла тази статия Г. споделил с него, че негов брат, също Свидетел на Й.,
преди години жена му родила дете и имало усложнения по време на раждането, и те
търсили лекарска помощ и детето се родило живо и здраво. Г. подкрепял брат си
да търси лекар и тази идея, че той предпочита детето да умре е обидна,
причинява тревожност и чувства на неоправданост. Много от С.на Й.в Б. били
засегнати, обидени и изпитвали тревожност и притеснения, чувства за
неоправданост във връзка със статията. Чули изказвания, Г. и други Свидетели на
Й., изрази от други хора, които не са Свидетели на Й.: „Чули сме, че убивате
деца, че сте опасна секта!”. Тази публикация била от 15.11.2012г., свидетелят
четял на български. Имало и други вестници, но не можел да си спомни точно кои.
Знаел, че са публикували подобни неща, но бил сигурен, че като излязла статията
от 15.11.2012г. е чул тези обвинения. Публикации в други медии имало и преди, и
след това. Знаел за случаи, когато някои са давали сигнали, но не били доказани
тези обвинения. С.на Й.спазвали закона в Б., да дават на родителите да
възпитават децата си. Имали указания да спазват чл. 7, но не в смисъл, че са
нарушавали закона. Не помнел дали има сигнали в прокуратурата срещу тях. Познавал
историята, някой се опитвал да ограничи техните права като религиозна организация,
но обжалвали в Европейския съд и през 1998г. Б. стигнала до споразумение да
признае С.на Й.. И преди да излезе тази статия имало хора, които са любезни и
приятни към тях, и други, които са враждебно и противно настроени, и това било
свързано със свободната воля на всеки да решава, не ги карали да приемат
техните възгледи. Те търсели най-добрите лечения за семейството, споделяли
какво пишат в Библията по въпроса за кръвопреливането, в публикациите
споменавали доказани рискове с такъв метод на лечение, и всеки човек трябвало
да вземе осведомено решение дали приема това лечение или не. На поне три места
пишело, че човек трябва да се въздържа от кръв, което било отбелязано в
Библията.
От приетото във въззивното производство
заключение по допуснатата служебно от съда по реда на чл. 195 ГПК съдебна
експертиза се установява: След запознаване с приложените по делото материали и
съобразно отразените в изданието „Стражева кула”, което, заедно с възприетия от
общността техен собствен превод на Свещеното писание, представлява един от
основните източници на вероучение и авторитет, вещото лице К.Н. е посочило, че
в религиозната доктрина и практика на религиозната общност „С.на Й.” (Стражева
кула) съществува ясно формулирана забрана за кръвопреливане. В своите
религиозни виждания последователите на това учение приравняват и отъждествяват
кръвопреливането с библейските забрани за използване на животинска кръв като
храна и приемат медицинската практика на венозно вливане на кръв, която се
извършва при някои медицински процедури, като равнозначна с приемането (пиенето
и яденето) на кръв, което е забранено в Стария и в Новия завет. При изпълнение
на условията за получаване на статут на регистрирана религиозна институция в Б.
и вписването на религиозната общност като юридическо лице по българското
законодателство, през периода 1994 – 1998г. има документирана дискусия по
темата за кръвопреливането, в рамките на преговори с компетентните български
държавни власти за въздържане от прилагане на отказа от кръвопреливане в
практиката на С.на Й.в Б.. Това условие, свързано с изискването да не се
лишават и ограничават последователите на учението от основните им човешки и
граждански права, каквито са правото им на живот и на достъп до животоспасяващи
медицински грижи, е прието от представителите на общността като условие за
получаване на регистрация и легализиране на тяхната дейност. Във връзка с
подадена от С.на Й.жалба в ЕСПЧ в Страсбург е постигнато споразумение между
страните, което урежда условията за получаване на статут на религиозната
общност като регистрирано вероизповедание, въз основа на което споразумение
последователите на учението се ангажират да не прилагат този отказ по отношение
на техни последователи в противоречие с медицинската практика в Б., и особено
при случаи на животоспасяващи медицински процедури..
Независимо от наличието на това споразумение, имало документирани
свидетелства, че лидерите на религиозната общност не приемат ангажиментите си
по споразумението като компромис с тяхната вяра и считат забраната за
кръвопреливане като неизменен постулат на тяхната религиозна доктрина.
За разлика от категоричния отказ от кръвопреливане, по отношение на отказа
от ваксинация и раждане в болнични заведения не съществуват изрични забрани,
възведени категорично като елемент от религиозната доктрина. Възгледите и
убежденията на представителите на религиозната общност разкриват одобрение към
съвременните научни постижения на медицината и допустимост на тяхното
използване при лечение на привърженици на религиозното учение. Евентуалното
присъствие на тези въпроси в различни медицински казуси, свързани с
привърженици на религиозната общност, е възможно да се дължи на свързване и
смесване на съответните лечебни процедури с практиката на кръвопреливане.
Съдът кредитира заключението като обективно и компетентно, с изключение на
частта, в която вещото лице е посочило наличие на „документирани свидетелства”
за неприемане на ангажиментите по споразумението с българската държава от
лидерите на движението – в тази част заключението е необосновано. Вещото лице не
е посочило кои са тези „документирани свидетелства” и кои са източниците, от
които е черпило тази информация, нито такива отговори бяха дадени в откритото
съдебно заседание при изслушване на заключението. Във връзка с оспорването на
заключението от въззивниците следва да се посочи, че в процесната статия се
съдържат и твърдения, че С.на Й.категорично забраняват както даването, така и
преливането на кръв, за които твърдения ищците не твърдят да са клеветнически.
Заключението съответства както на твърденията на самите ищци в молбата-уточнение
от 10.04.2014г. за забрана в Библията за приемане на кръвта в тялото, така и на
изнесеното от св. Р.относно постигнатото споразумение с българската държава по
повод подадена жалба до ЕСПЧ. От заключението обаче не се установяват
твърденията в процесната статия, за които ищците твърдят да са неверни - че С.на
Й.забраняват имунизациите и раждането в болница.
Представените във връзка със заключението официални напътствия на
Европейската комисия за изграждане на специална програма за боравене с кръвта
на пациенти в ЕС и прессъобщения съдът намира за неотносими за спора, поради
което не ги обсъжда.
От правна страна: Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения иск с правно
основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат установени следните
елементи от фактическия състав, пораждащ отговорността за обезвреда:
противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено
извършване на някаква работа, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на
вредата се предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване
да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия
извършител. Доказването на останалите елементи от фактическия състав е в тежест
на ищеца, претендиращ обезщетението, съгласно правилото за разпределение на
доказателствената тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в постановените по
реда на чл. 290 ГПК решение № 62/06.03.2012г. по гр.д. № 1376/2011г., ІV ГО, решение № 12/06.02.2013г.
по гр.д. № 449/2012г., ІІІ ГО, решение № 204/12.06.2015 г. по гр.д. № 7046/2014г.,
ІV ГО, решение № 85/23.03.2012г. по гр.д. № 1486/2011г.,, ІV ГО и др., за да е
обидно или клеветническо дадено изявление (или засягащо по някакъв друг начин
честта, достойнството или доброто име на някого, дори и да не покрива
състава на чл. 146 или 147 НК), респ. за да съставлява противоправно
деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо
лице. Обидният (унизяващият) израз трябва да е насочен към това определено лице;
разгласеното чрез изявлението позорно обстоятелство трябва да се отнася за
него; това определено физическо лице следва да се сочи като извършител на
приписаното му престъпление. Разпоредбата на чл. 39, ал. 1 от Конституцията на Република Б. прокламира
правото на всеки да изрази мнение и свободно да го разпространи - писмено или
устно, чрез звук или изображение. Ако това право не се използва, за да се
увреди доброто име на другиго (ал. 2), изразяването и разпространяването на
мнение не е противоправно. Поради това всякакви твърдения и оценки за дадена
личност могат да се разпространяват свободно, ако не засягат честта
и достойнството й. Ако се касае за лице, чието име се коментира или
се предполага във връзка обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или
занятие, изразяването на мнения с негативна оценка, които са във връзка с този
пост, дейност или занятие, не съставлява противоправно поведение. Ако са
разпространени оценъчни съждения, те не подлежат на проверка за вярност -
такива съждения съставляват коментар на фактите, а не възпроизвеждане на
обстоятелства от обективната действителност. 3а вярност могат да бъдат
проверявани само фактическите твърдения, но не и оценката на фактите. Не е
противоправно поведението при изказани мнения с негативна оценка, пряко или
косвено засягащи конкретно лице, когато името му се коментира или се предполага
във връзка с обществен въпрос, свързан с неговия пост, дейност или занятие.
Такива оценки не могат да ангажират отговорността на автора им за обезщетяване
на причинени неимуществени вреди на адресата, ако не засягат
достойнството на личността (т.е. ако не съставляват обида). Наличието на
клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни
обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка
на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на
обществото. Освен това те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в
обективната действителност. Неистинността на приписваните обстоятелства обаче
има правно значение само ако те са обективно позорни.
Когато журналист изнася засягащи честта на друго лице факти, той трябва да
провери тяхната достоверност. Това не важи за мненията, тъй като те не могат да
бъдат достоверни или не, правно значение оценките имат, само ако са обидни.
Неблагоприятните за другиго факти обаче трябва да бъдат проверени от
журналиста, преди да ги разпространи. Правни норми за начина, по който тази
проверка да се извърши, няма. Утвърдено е схващането, че за изнесените факти
журналистът трябва да е получил потвърждение поне
от два независими източника. Правното значение на
добросъвестната проверка се проявява тогава, когато въпреки извършването й,
фактите се окажат неверни. В този случай, ако проверката действително е добросъвестна,
се изключва вината и журналистът не отговаря за вредите, причинени от
противоправното му деяние.
В случая, при доказателствена тежест за ответника съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК същият не доказа посочените в исковата молба факти, изнесени в процесната
статия да са верни, нито журналистът – автор на статията, да е извършил
добросъвестна проверка за тяхната достоверност. Обратно – в представената от
ответниците статия от интернет сайт от 13.11.2012г., т.е. преди публикуване на
процесната статия, се съдържа информация от Прокуратурата, че няма данни за
участие на религиозно влияние и не се разследват такива по случая със С.Ралева.
Независимо от това, въззивният съд намира предявените искове за
неоснователни.
По исковете срещу ответницата М.Ч.: По делото не се
установява тази ответница да е в трудово правоотношение с ответника „Н.М.Г.”
АД, нито да е главен редактор на вестник „Всеки ден”. Дори последното да беше
установено, само в качеството й на главен редактор тази ответница не би носила
отговорност за процесната публикация, доколкото не се твърдят извършени лично
от нея действия. Отговорност за вреди от чуждо поведение, когато те са
настъпили при и по повод извършване на определена работа, носи този, който е
възложил извършването на работата. Поначало главният редактор на едно печатно
издание не е работодател на журналистите в изданието. Той не е възложител на тяхната
работа, тази работа се възлага от лицето, което се явява издател. Затова
главният редактор на изданието не може да бъде държан отговорен за изнесената
от журналиста информация на основание чл. 49 ЗЗД, такава отговорност носи издателят. Главният
редактор може да отговаря само за собственото си виновно и противоправно
поведение - т.е. доколкото в конкретния случай е установено, че
разпространяването на клеветническа информация се дължи на негови, а не на
автора на статията, действия (така постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение
№ 147/18.03.2011г. по гр.д. № 1640/2010г. на ВКС, ІV ГО). Поради това
исковете срещу ответницата Ч. са неоснователни и подлежат на отхвърляне.
По иска на Религиозна институция „С.на Й.в Б.” срещу ответника „Н.М.Г.” АД:
Противно на поддържаното в жалбата, този иск не е предявен от „отделни Свидетели
на Й.” чрез религиозната институция, а от последната в качеството й на
юридическо лице. Съгласно цитираната по-горе задължителна практика на ВКС,
както и съгласно правната теория, пострадал (увреден) от обидни или
клеветнически твърдения може да бъде само физическо, не и юридическо лице. Неимуществените
вреди се изразяват в накърняването на неимуществени права, блага или
правнозащитими интереси. Освен болки и страдания в резултат на телесни
увреждания, такива са и нравствените, емоционални, психически, психологически
терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в
обществото. В трайната задължителна съдебна практика - ППВС № № 4/1961г.,
5/1969г., 2/1984г., 4/1968г., е указан кръгът на лицата, които могат да
претендират обезщетение за неимуществени вреди – само физически, и
начинът на определянето му, след установяване на конкретните за увреждането обстоятелства
- на собственото на ищеца здраве, от смърт на негови близки, от накърнени лична
свобода, чест и достойнство. В по-новата практика на ВКС (решение № 197/19.02.1997г.
по гр.д. № 250/1995г., V ГО, решение № 457/13.05.2009г. по гр.д. № 1116/2008г.,
І ГО) също се приема, че няма основание да се присъжда обезщетение
за неимуществени вреди на юридически лица и
по-конкретно - търговци, защото всичките им права са имуществени, вкл. и тези свързани
с маркетинговия имидж, търговски марки и др. подобни. Доброто име в обществото
безспорно е сред обектите, чрез които едно лице би могло да бъде
увредено, но самата вреда се изразява в отрицателните емоции и преживявания,
които са претърпени в резултат от деянието, т.е. неимуществената вреда,
нейното наличие или не, се преценява винаги чрез психиката на увредения. Затова чл. 52 ЗЗД не намира приложение за юридическите лица
- те формират воля чрез органите си, нямат психика, физическа сетивност и здраве,
както физическите, и не могат да търпят морални вреди. Съгласно
постановеното по реда на чл. 290 ГПК и задължително за приложение от
долустоящите съдилища решение № 47/10.09.2010г. по т.д. № 625/2008г. на ВКС, ІІ
ТО, неимуществени вреди са причинени, когато увреждането е засегнало
психическата сфера на пострадалия, като трайно и продължително състояние, а
това житейски и правно е въобще неприложимо към юридическо лице. Посоченото решение
касае юридическо лице – търговец, но и всички други юридически лица формират
воля чрез органите си, нямат психика и физическа сетивност, поради което те
също не могат да търпят неимуществени вреди – физически и/или психически болки
и страдания.
Друг извод не следва и от цитираното от въззивниците определение № 400/26.11.2013г.
по ч.гр.д. № 6155/2013г. на ВКС, ІІ ГО, постановено по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК във връзка с прекратяването на производството в частта му по иска на
юридическото лице – ищец, тъй като това определение е постановено след допускане
до касация по процесуалноправния въпрос за допустимостта на иск за
неимуществени вреди, предявен от юридическо лице, а не по материалноправния
въпрос може ли юридическо лице да търпи неимуществени вреди.
Липсата на вреда, като съществен елемент от състава на непозволеното
увреждане, обуславя извод за неоснователност на иска за ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД.
Във връзка с доводите в жалбата и цитираните решения на ЕСПЧ следва да се
посочи само, че промяната на задължителната за долустоящите съдилища съдебна
практика и въпросите за развитието на правото са от компетентността на
касационната инстанция, а осигуряването на ефикасни правни средства за защита
на нарушени права и свободи, прогласени в ЕКПЧОС е от компетентността на
държавата в лицето на законодателния орган.
По исковете на Н.С. и Г.Г. срещу ответника „Н.М.Г.” АД:
Както беше посочено по-горе, за да е обидно или клеветническо дадено
изявление (или засягащо по някакъв друг начин честта, достойнството или
доброто име на някого, дори и да не покрива състава на чл. 146 или 147 НК), респ. за да съставлява противоправно
деяние по смисъла на чл. 45 ЗЗД, изявлението следва да визира определено физическо
лице. В този смисъл е била винаги и
правната теория – пострадал от клевета може да бъде само конкретно физическо
лице. Ако пострадалият не е конкретно назован - напр. ако клеветническите
твърдения се отправят към определена категория хора, без те да се отнасят до
точно определена личност или личности, клевета няма (така С., А., „Престъпления
срещу личността” – втора част, Университетско издателство „Св. Климент
Охридски”, 1995г.).
В случая в процесната статия ищците Н.С. и Г.Г. не са конкретно посочени.
Липсата на клеветнически твърдения по отношение на тях в статията обуславя
извод за липса на противоправно поведение от страна на лицето, на което
ответното дружество е възложило работа, поради което исковете по чл. 49 ЗЗД на
тези ищци също са неоснователни.
Крайните изводи
на двете инстанции съвпадат, поради
което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.
При
този изход, разноски за настоящата инстанция на въззивниците не се следват, а от въззиваемите не
се претендират, поради което съдът не се произнася по разноските.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № І-33-109 от 15.10.2015г., постановено по гр.д. № 10922/2013г. на
Софийски районен съд, 33 състав.
Решението подлежи на
касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от
връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.