№ 445
гр. София, 15.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на осми април през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Камелия Първанова
Членове:Георги Иванов
Димитър Мирчев
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Димитър Мирчев Въззивно гражданско дело
№ 20231000503192 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – чл.273 ГПК.
Обжалвано е решение № 4622 от 23.08.2023 г. по гр.д.№9410/2022 г. на СГС, с което
частично e уважен иск с правно основание чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на
неимуществени вреди за 15 000 лв. /с мораторна лихва върху главницата от 08.09.2022 г. до
окончателното изплащане/ и е отхвърлена претенцията за сумата над 15 000 лв. до 120 000
лв., както и за законна лихва от 08.09.2019 г. до 07.09.2022 г.
Решението е обжалвано и от двете страни в производството – Прокуратурата на Република
България /ПРБ/ и С. И. Х. с ЕГН: ********** от гр. *** със самостоятелни въззивни жалби.
Прокуратурата желае да се провери дали е налице активна процесуална легитимация при
ищцата и ако се констатира, че такава не е налице – да се обезсили обжалваното решение.
Счита, че Х. не е пострадала от тези събития и исковете й били недопустими. Твърди още,
че разпоредбата на чл. 2б ЗОДОВ е нова (обн., ДВ, бр. 98/11.12.2012 г.) и не се прилагала за
юридически факти преди 15.12.2012 г. Това също обуславяло недопустимост на
претенцията. Алтернативно, ако се намери, че решението е валидно и допустимо – се иска от
САС да намали размера на присъденото от градския съд обезщетение, защото сумата от
15 000 (петнадесет хиляди) лв. не съответствала на принципа за справедливост, визиран в
чл. 52 ЗЗД.
Ищцата С. Х. /чрез процесуален представител/ в своята въззивна жалба прави оплаквания
само по приложението на чл. 52 ЗЗД. Намира, че обезщетението от 15 000 лв. било
1
несправедливо и следвало да се увеличи до исковата сума от 120 000 лв. Други оплаквания
не релевира, а писмени отговори по чл. 263, ал. 1 ГПК не са подавани от страните.
Пред втората инстанция не са приемани нови доказателства при хипотезите на чл.
266, ал. 2 и 3 ГПК.
Въззивните жалби са подадени в установения от закона срок, от страни в процеса, имащи
право и интерес от обжалване и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим съдебен
акт.
Софийският апелативен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, приема
за установено следното от фактическа страна:
Предявен е иск с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Същият е подаден от С. И. Х. срещу Прокуратурата на Република България, с който се
претендира осъждане на ответника за сумата от общо 120 000 лв., обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени като пострадало лице-наследник на И. И. А., но и в
лично качество, възникнали от продължилото извън разумните срокове за разглеждане
сл.дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-
София, а сега ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП-София, ведно със законната лихва върху
претендираните обезщетения, считано от датата на исковата молба – 08.09.2019 г. до
изплащане на вземането.
Релевират се съображения, че по отношение на ищцата и нейния баща – И. И. А. е
осъществена репресия и насилствена асимилация от тоталитарния режим на Българската
комунистическа партия. Излагат се подробни съображения за извършените спрямо бащата
посегателства и задържания. Поддържа се да е задържан в лагера и затвора в с. Белене в
периода от 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г. и в с. Мраморен, обл. Враца в периода от 20.03.1986
г. до 16.06.1988 г. поради несъгласието с т.нар. „Възродителен процес“ и нежеланието да
смени името си, както и да предоставя информация за други членове на турската общност,
без срещу него да е била поставена присъда.
Излагат се доводи във връзка репресията спрямо ищеца и много други лица след 10.11.1989
г. и промяна на режима на управление в страната да е образувано сл.д. №1/30.01.1991 г. по
описа на Прокуратурата на въоръжените сили, посоченото дело е преобразувано в сл.д.
№780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП София, впоследствие ДП ІІ-048/1999 г. по описа на
ВОП София. Излагат се доводи, че ищцата, наред с други потърпевши от възродителния
процес са подали обща жалба до главния прокурор на РБ чрез българското консулство в град
Истанбул с рег. № 351/04.03.1996 г. Последвали нови общи жалби от м. май 1996 г.,
01.04.1997 г., 18.09.1997 г. и др. Разследването по делото продължава повече от 30 години.
Посочената продължителност се сочи да е извън границите на разумен срок, от което е
претърпяла неимуществени вреди-чувство за несправедливост разочарование, фрустрация и
депресия, загуба на доверие в институциите. Посочено е, че И. И. А. е починал на 06.05.1992
г., като на основание чл. 74, ал. 2 НПК правата му на пострадал по производството са
преминали върху ищцата – негова наследница. Било издадено постановление от 31.05.2022
2
г. за прекратяване на производството по делото, но не е влязло в сила. Съобразно
изложеното е заявено становище за основателност на исковата претенция.
Претендира разноски.
Ответникът - Прокуратурата на Република България в указания законоустановен
едномесечен срок по реда на чл.131, ал. 1 ГПК излага становище за недопустимост и
неоснователност на исковата претенция. Счита иска за недопустим, доколкото не е
проведена задължителната административна процедура по чл. 8, ал.2 ЗОДОВ. Навежда
доводи, че ищцата не е легитимирана да претендира обезщетение за търпени от
наследодателя неимуществени вреди, с оглед разпоредбата на чл. 6, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно
която обезщетение за неимуществени вреди се наследява само ако е било предявено пред
съд от увредения, което в случая не е направено. Навежда доводи, че доколкото чл. 2б
ЗОДОВ е в сила от 15.12.2012 г. и няма обратно действие, искът за вреди, настъпили преди
тази дата е недопустим. Оспорва процесуалната легитимация на ищцата, която нямала
качеството пострадал в досъдебното производство. Посочва, че твърдените от ищцата
неимуществени вреди не са настъпили от забавянето на делото, а от самия възродителен
процес. Поддържа, че наказателното производство по ДП № 11-048/1999 г. на ВОП – София
се характеризира със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността му
се дължи на дадени от съда указания, изискващи извършването на значителна по обем
оперативно издирвателна дейност. Посочва, че за периодите, през които делото е било
внасяно в съда Прокуратурата не следва да отговаря. Намира претендирания размер на
обезщетение за неимуществени вреди за прекомерен и неотговарящ на принципа за
справедливост. Оспорва началния момент на претендираната законна лихва. Съобразно
изложеното е заявено становище за отхвърляне на иска.
Пред първостепенния съд са събрани писмени и гласни доказателства, както следва:
Не се спори по делото, а и от ангажираните доказателства се установява, че
наследодателят на ищцата е бил жертва на т.нар. “Възродителен процес“. Видно от
Държавен вестник, бр.44/01.06.1990 г. е взето решение на парламентарната комисия на
Народното събрание от същата година, с което е обявена политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишени от свобода и въдворени в Белене 517 лица, във
връзка с насилствена промяна на имената на една част от българските граждани, сред които
и наследодателя на ищцата с имена-И. С. С.. Не е спорно, че лицето е идентично с И. И. А..
Представено е и удостоверение за идентичност на лице с различни имена на Община ***, с
изх.№225/01.08.2022 г., от което е видно името на И. И. А. да е идентично с И. С. С..
От удостоверение от 24.03.1994 г. на МВР, е видно, че И. С. С. по политически
причини е бил въдворен в ТПО Белене за времето от 28.12.1984 г. до 19.03.1986 г., а за
периода от 20.03.1986 г. до 16.06.1988 г. е бил изселен в с.Мраморен с административен акт
по политически причини.
Със заповед от 25.02.1985 г. И. И. А. е принудително установен в Белене за срок
от 3 години, за това, че „противопоставя се на мероприятията провеждани за национално
осъзнаване на турчеещите се българи като оказва отрицателно влияние върху лицата, с
3
които контактува“.
Със заповед от 05.03.1985 г. на МВР, спрямо А. е наложена принудителна
административна мярка - „поради противопоставяне на провеждането на мероприятия по
национално осъзнаване на турчеещите се българи като е бил запознат с организацията на
подготвяните в *** безредици, но не е съобщил на компетентните органи, прави
антисоциални изказвания“, като е наложена мярка принудително установяване в Белене за
срок от три години.
Установява се по делото, че е образувано сл.д.№1/30.01.1991 г. по описа на
Прокуратурата на въоръжените сили срещу Т. Х. Ж. и о.з.ген. полк. Д. И. С., за
престъпление по чл.162 НК. В периода от 31.01.1991 г. до 30.06.1992 г. са привлечени като
обвиняеми–Д. С., Т. Ж., Г. А., П. М. и П. К.. На Д. С. е повдигнато и ново обвинение за
престъпление по чл.387, ал.2 НК, от което са произлезли тежки вредни последици, като
подбудители за същото престъпление са привлечени и Т. Ж. и Г. А..
На 20.07.1993 г. във ВС-Военна колегия е внЕ. обвинителен акт срещу
о.з.ген.полковник Д. С., Т. Ж. и Г. А. като по внЕ.ия обвинителен акт е образувано НОХД
№1/1994 г. по описа на ВС-Военна колегия. Делото е върнато за допълнително разследване с
разпореждане поради допуснати съществени процесуални нарушения.
На 19.12.1997 г. обвинителен акт отново е внЕ. във ВС и е образувано НОХД
№1/1998 г. по описа на ВКС.
На 28.04.1998 г. делото отново е върнато за разследване и допуснати
процесуални нарушения. Поради промени в подсъдността на 13.05.1998 г. делото е
изпратено на Софийска военно-окръжна прокуратура. С постановление от 29.09.1998 г. сл.д.
№1/1991 г. е преобразувано в сл.д.№780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП-София. За обвиненията
по чл.162 НК обвинението е прекратено по отношение на Т. Ж. и Д. С. поради смъртта им
настъпила в хода на делото, а с постановление от 06.04.1999 г. делото е спряно поради
наличие на свидетели в чужбина. След възобновяването му на 04.12.1999 г. е преобразувано
с № ДП ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП София. Поддържа към настоящия момент делото да е
все още висящо. С постановление на ВОП-София
от 31.05.2022 г. е прекратено наказателното производство по ДП 11-048/1999 г. по описа на
ВОП-София поради смъртта на Г. А..
С определение от 20.06.2022 г. по НЧД № 2337/2022 г. по описа на СГС, НО 9 състав
е потвърдено прекратителното определение от 31.05.2022 г., но с определение
№1223/22.12.2022 г. на САС, 6-ти наказателен състав е отменено определението на СГС.
Към датата на приключване на съдебното дирене в първата и пред настоящата инстанция
няма данни наказателното производство да е приключило, поради което съдът приема към
настоящия момент то е все още висящо.
По делото са събрани гласни доказателства, чрез показанията А. Ю. Ю.. Свидетелят
сочи да има преки впечатления от отражението на воденото наказателно производство
спрямо И. А. и С. Х., която била негова първа братовчедка, като в откритото съдебно
4
заседание пред СГС на 27.03.2023 г. е разказал за възприятията си около случая.
При така установените факти, съдът намира следното от правна страна:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като в рамките на правомощията
си по чл. 269 ГПК, съдът следва да отговори на оплакванията в жалбите.
Пред САС, в деня на откритото съдебно заседание, представителят на ПРБ е
заявил, че не поддържа оплакването в жалбата на Прокуратурата за липсата на активна
процесуална легитимация при С. Х., поради което и това оплакване не следва да бъде
разглеждано, вкл. и за допустимостта на исковата претенция. Още повече, че се натрупа
значителна по обем съдебна практика, в т.ч. и на ВКС по тези въпроси, свързани с исковете
за обезщетяване на вреди по реда на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ и във връзка с делото за т.нар.
„Възродителен процес“. Пред настоящата инстанция, и двете страни поддържат само и
единствено оплаквания по приложението на чл. 52 ЗЗД, т.е. дали присъденото от градския
съд обезщетение за морални вреди е съобразено с критерия за справедливост.
По приложението на правния въпрос за съдържанието на критерия за справедливост
по чл. 52 ЗЗД при обезщетяване на неимуществени вреди има многобройна, еднопосочна и
последователна съдебна практика, вкл. и задължителна такава (изразена в ППВС № 4/1968 г.
– т. II, както и в решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 394 по
гр. д. № 1520/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ВКС, ІІІ г.
о.; решение № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 51 по гр. д. № 465/2011
г. на ВКС, ІV г. о. и др.). Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за
определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти,
относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този
смисъл, справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда
от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-
характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици,
продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално
положение. Принципът на справедливост включва в най - пълна степен обезщетяване на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички
тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди
(болки, изживявания и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на
справедливост. Неговото приложение в съответствие със закона означава съдът да определи
точен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай
конкретно, а не по общи критерии. Според изискванията на закона размерът на обезвредата
следва да пълен и справедлив, и той е различен за всеки отделен случай, вкл. с оглед на
факта, че всеки човек има различна психика и субективно по различен начин възприема
едни и същи факти, свързани с нарушаване правото му на разглеждане и решаване на
конкретното дело в разумен срок.
Видно събраните по делото гласни доказателства, на С. Х. се е отразило зле
5
продължителността на досъдебното производство, предизвиквайки у нея чувства на
безпокойство, тревожност и неудовлетвореност. В конкретния случай, всички факти от
значение за правото й на обезщетение за вреди от престъплението - страх, тревожност,
засягане на честта и достойнството поради прилаганата насилствена асимилация над
етническите турци от страна на тоталитарния режим, не могат да бъдат критерии при
определяне обезщетението за претърпените неимуществени вреди от друг деликт - бавното
правораздаване (в този смисъл е решение от 27.12.2016 г. по гр.д.№2403/2016 г., IV г.о. на
ВКС).
Критерий за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени
вреди по чл. 52 ЗЗД, е и съдебната практика по сходни случаи, защото справедливостта е
налице в най-голяма степен, когато сходните случаи /или сравнително сходните, тъй като
пълно сходство е невъзможно/ се третират еднакво от съда.
Така например, с Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр.д. № 1701/2021 г., IV г.о. на
ВКС, както и Решение № 6/11.02.2022 г. по гр.д. № 1555/2021 г., IV г.о. на ВКС - за други
пострадали лица по реда на чл. 2б ЗОДОВ от т.нар. „Възродителен процес“, са определени
обезщетения за неимуществени вреди в размер от по 12 000 лв. В случая, СГС е преценил,
че обезщетението следва да малко по-високо, а именно – в размер от 15 000 лв., като е
съобразил, че ищцата има качеството на пострадало лице на основание чл.74, ал.2 НПК като
наследник на И. А., т.е. продължителността на наказателното производство касае преди
всичко моралната удовлетвореност да бъде потърсена отговорност от виновните лица.
Гласните доказателства, събрани пред първата инстанция, не сочат за наличие на
неимуществени вреди, които да бъдат репарирани с по-висока сума от преценената от СГС,
поради което и на основание чл. 272 ГПК, Софийски апелативен съд препраща изцяло към
мотивите на първата инстанция.
Поради изложеното и двете въззивни жалби са неоснователни, а атакуваното с тях
решение на СГС ще следва да се потвърди изцяло. Пред настоящата инстанция,
въззивницата Х. /чрез процесуален представител/ е поддържала искане за присъждане на
разноски само във въззивната си жалба, но не и в откритото съдебно заседание пред САС.
От друга страна, такива разноски не й се следват с оглед неоснователността на въззивната й
жалба.
Воден от изложеното, Софийски апелативен съд, ГО, седми състав,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 4622 от 23.08.2023 г. по гр.д.№9410/2022 г. на СГС.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
6
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7