РЕШЕНИЕ
№ 1624
гр. Пловдив, 02.08.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на петнадесети януари,
две хиляди и двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана
Методиева
при секретаря Ваня Петкова,
като разгледа докладваното от съдията административно дело № 2849 по
описа на съда за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.118, ал.3 от КСО, във
връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано е по жалба
на С.С.С. с ЕГН ********** от гр. Първомай, депозирана чрез пълномощника ѝ
адв. Б., против Решение № Ц2153-15-202 от 14.10.2020 г., на Директор на ТП на
НОИ - Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-10417-3 от 04.08.2020
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за
отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
С жалбата, както и в
съдебно заседание, чрез пълномощника си адв. Б., а така също и с представена
писмена защита, се моли за отмяна на оспореното решение като незаконосъобразно.
Излагат се съображения за неправилна преценка на решаващия административен
орган относно това коя е държавата по пребиваване, съгласно Регламент
/ЕО/883/2004 г., като се твърди, че по отношение на жалбоподателя С. е
приложима разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента, поради което и компетентната
институция по отношение изплащането на обезщетение за безработица е
българската, на чието разположени и се е поставила С.. Прави се искане за присъждане
на направените разноски в производството.
Ответната по жалбата
страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалния си представител юрисконсулт
С., оспорва жалбата, като моли същата да бъде отхвърлена. В съдебно заседание и
в писмено становище по делото се излагат съображения относно неоснователност на
жалбата, като се сочи, че съгласно получения от Великобритания СЕД Н006,
компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за периода
на заетост на С. Великобритания се явява страната по пребиваване на
жалбоподателя. В тази връзка и е прието, че тя не попада в обхвата на чл.65,§2
от Регламент 883/2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка по последната заетост на С. съвпадат. Направен е анализ на
доказателствата, които жалбоподателя е представила пред административния орган
и пред съда, във връзка с критериите за оценка на релевантните обстоятелства за
определяне на пребиваването по чл.11 от Регламент /ЕО/987/2009г., като е
заключено, че Великобритания се явява държавата по пребиваване.
Моли се за присъждане
на юрисконсултско възнаграждение и се
прави възражение за прекомерност на претендираното от другата страна като
разноски адвокатско възнаграждение.
Окръжна прокуратура -
Пловдив, надлежно уведомена за възможността да встъпи в производството, не е
изпратила представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.
Жалбата е подадена от
лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на практика се
потвърждава постановен отказ за отпускане на обезщетение за безработица по чл.54ж, ал.1 от КСО и поради това с правен интерес от обжалването му. Същата е депозирана в
законоустановения срок, както и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване.
Предвид това и жалбата се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество,
съдът намира жалбата за неоснователна.
От фактическа страна от събраните по делото
доказателства се установява следното:
Със заявление №151-00-10417/24.04.2020
г., жалбоподателят С. е заявила желанието си да ѝ бъде отпуснато
обезщетение за безработица на основание КСО, предвид прекратяване на
правоотношението ѝ с работодател във Великобритания на 13.03.2020 г.
Същата декларирала в заявлението, че е упражнявала трудова дейност в Англия в
периода м.05.2015 г. до м.03.2020 г. На последващ етап в производството тя
представила и заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга
държава-членка на ЕС със СЕД 002 и U004, ведно с други
документи и анкетни формуляри, описващи упражняваната трудова дейност във
Великобритания. Към допълнително представените документи С. приложила и
Декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65
(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., в която вписала, че последният ѝ
период на заетост е във Великобритания от 03.04.2019 г. до 12.03.2020 г.
Съгласно декларираните обстоятелства, тя има съпруг/партньор (не е уточнено),
който е живял във Великобритания, както и че именно там са и преобладаващата
част от социалните ѝ контакти, че няма деца, роднините й (родители,
баба/дядо и брат) живеят в Република България, че не притежава собствено жилище
в България, както и че възнамерява да се установи в страната. В заявление за
удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка С. вписала
периоди на осигурена за безработица заетост от 13.04.2015 г. до 29.09.2018 г.,
от 10.11.2018 г. до 29.03.2019 г. и от 03.04.2019 г. до 12.03.2020 г. Във
връзка с изпратено до компетентната институция на Великобритания искане за
удостоверяване на осигурителни периоди, причина за прекратяване на
правоотношението и доход, както и определяне пребиваване във връзка с прилагане
на чл.65,§2 от Регламент 883/2004, с разпореждане от 27.05.2020 г.
производството по отпускане на парично обезщетение за безработица /ПОБ/ било
спряно. След получаване от Великобритания на структуриран електронен документ
/СЕД/ U017, СЕД U004 и СЕД Н006 за удостоверяване на
осигурителен стаж, причина за прекратяване на правоотношението с работодател,
доход и определяне на пребиваване, с разпореждане от 23.07.2020 г.
производството по заявлението за отпускане на ПОБ било възобновено. С
Разпореждане №151-00-10417-3 от 04.08.2020 г., издадено за на Ръководител на
осигуряването по безработица на основание чл.54ж, ал.1, вр. с ал.1 от КСО, вр.
с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 на С.С. било отказано
отпускането на ПОБ по чл.54а от КСО и чл.62 от Регламента, а като мотиви се
посочило, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или самостоятелно
наето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава –членка,
а изключение от това правило е въведено в чл.65, §2 от посочения Регламент,
като в случая това изключение е неприложимо. В тази връзка в разпореждането за
отказ било посочено, че според СЕД Н006 Великобритания удостоверява, че за
периода от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. вкл., лицето е пребивавало във
Великобритания. Обсъдена била декларацията на С. относно определяне на
пребиваването и данните, които е
декларирала относно своето положение, като е прието, че по време на последната
си трудова заетост във Великобритания лицето не е имало пряка връзка с България
и в този смисъл не в България се е намирал центърът на жизнените му интереси,
като поради това е прието, че по времето на последната заетост на С. същата не
е пребивавала в България, поради което и спрямо нея следва да се приложи
законодателството на Великобритания и съответно преценката за правото на ПОБ
следва да се извърши от компетентната институция там. Недоволна от това
разпореждане С. го обжалвала пред Директора на ТП на НОИ Пловдив, който с
обжалваното по настоящото дело свое решение отхвърлил жалбата и потвърдил
разпореждането. За да стигне до извод за законосъобразност на разпореждането за
отказ от отпускане на ПОБ Директорът на ТП на НОИ Пловдив отчел, че в случая се
касае за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.61 - 65 от
Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за координация на
системите за социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО. При разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на
чл. 61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския парламент и Съвета за
координация на системите за социална сигурност и чл. 54а - 546 от КСО, се
изследва и въпросът относно пребиваването на лицата и компетентността на българската
институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения
за безработица. Посочено било в мотивите към обжалваното решение, че определяне
на пребиваването е от съществено значение при прилагането на Регламент (ЕО) №
883/2004, както и че по правило всяко лице, което осъществява дейност като
заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява
на първо място на законодателството на държавата, в която действително
осъществява икономическата дейност (член 11, параграф 3, буква „а“ от Регламент
(ЕО) № 883/2004), а изключение от това правило е разпоредбата на чл.65,
параграф 2 от същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно
безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като
самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение
на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Тези безработни
лица получават обезщетение в съответствие с чл.65, параграф 5, буква „а“ от
Регламента в съответствие със законодателството на държавата- членка по
пребиваване, както ако спрямо тях се е прилагало това законодателство по време
на последната им дейност като заето или самостоятелно заето лице. Посочено е,
че в тази връзка на заинтересованите лица с последна заетост в друга
държава-членка се предоставя за попълване декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл.65, (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г.,
както и че в конкретния случай по отношение на г-жа С. е получен документ Н006,
с който компетентната институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за
периода на заетост от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. именно Великобритания се
явява страна по пребиваване. Отчетени били декларираните обстоятелства от С. в
Декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член
65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и факта, че в т. 3 от попълнения
анкетен формуляр СА3916 тя е вписала, че пребивава в държавата-членка от
20.05.2010 г. до 15.03.2020 г. и при оценка на тези данни било отказано
отпускането на ПОБ Посочено било и че приложените от С. към жалбата ѝ
срещу разпореждането за отказ доказателства не водят до различен извод. При
обсъждането на доказателствата административният орган посочил, че самолетните
билети на името на С.С. и К.А. и банкова сметка ***, които са били представени
от С., са неотносими към конкретния казус, а други, в т.ч. и приложеното копие
на удостоверение за сключен на 14.06.2020 г. граждански брак с К.А., касаят
факти и събития, отнасящи се до по-късен етап и не оказват пряко влияние към
преценката на пребиваването на лицето, което се разглежда към момента на
последната му заетост в Обединеното кралство. Отчетено било заявеното от С., че
е била студент като факт, даващ яснота по отношение на вписаната в анкетния формуляр
дата на влизане във Великобритания - 20.05.2010 г., която предхождала датата на
започване на трудова дейност. В тази връзка било взето предвид заявеното от С.,
че по време на обучението си е работила във Великобритания, за да се издържа
като студент, като е отчетено, че именно източникът на доходи за студентите е
един от критериите за оценка на релевантните по отношение на определяне на
пребиваването факти, включени в член 11, параграф 1 от Регламент (ЕО) №
987/2009. По отношение на твърдението на жалбоподателя, че преобладаващата част
от роднините ѝ и приятелския ѝ кръг са били и са в Република
България и че постоянно се връщала, за да поддържа тези контакти, са обсъдени
доказателствата, като е прието, че част от копията на самолетни билети са на
името на други лица, а от друга страна, фактът, че роднините на С. са в
Република България е посочено, че би имал тежест при определяне на
пребиваването като факт, ако пребиваването на лицето е изцяло на издръжка на
тези роднини и то няма други доходи в съответната държава. Прието е било, че от
документите по преписката, а и от твърденията в жалбата, С. нееднократно била
осъществявала трудова дейност в периода от 2015 г. до 2020 г. във
Великобритания и е заявила, че по време на обучението си е работила, за да се
издържа, което недвусмислено показвало, че същата е получавала доходи в тази
държава. Във връзка с твърдението на С. за постоянно връщане в страната, била обсъдена справката за влизанията и
излизанията на С. и съпругът ѝ К.А. за периода от 13.04.2015 г. до
15.03.2020 г., от която ставало ясно, че изчислено по дни, годишният престой на
жалбоподателя и партньорът ѝ (понастоящем неин съпруг) в България не
надхвърля месец. По повод отразеното в декларацията на жалбоподателя, че
преобладаващата част от социалните ѝ контакти са в държавата по последна
заетост, органът при оценката на този фактор и наличната в преписката
информация, е стигнал до заключението, че понеже С. е заминала за
Великобритания след завършване на средното си образование е логично по-голяма
част от социалните ѝ контакти да са в страната по последна заетост,
предвид факта, че лицето в началото на активната ѝ самостоятелна дейност,
след навършване на пълнолетие, е учило и работило там, като това било
потвърдено и от нея в жалбата ѝ относно заявлението, че е получила
образование във Великобритания, а с нея е бил и настоящият ѝ съпруг. Относно довода на жалбоподателя, че през
време на целия период на трудова заетост е поддържала постоянния си адрес в
Република България е заключено, че това не е от значение във връзка със спора
по отношение на пребиваването ѝ, поради това, че съгласно чл.93 от Закона
за гражданската регистрация (ЗГР), постоянният адрес е адресът в населеното
място, където лицето избира да бъде вписано в регистрите на населението и
затова всеки български гражданин притежава постоянен адрес на територията на
Република България, дори и тези, които трайно пребивават в чужбина. Посочено е,
че според чл.93, ал.4 от ЗГР, български граждани, живеещи в чужбина, които не
са вписани в регистъра на населението и не могат да посочат постоянен адрес в
Република България, се вписват служебно в регистъра на населението от Район
„Средец“ на гр. София. Затова и е заключено, че постоянният адрес е формален и
не винаги отразява действителното местоживеене на лицето, като такъв адрес то е
административно задължено да посочи, съгласно чл.90, ал.1, във връзка с ал.2 от
ЗГР. Относно представеното доказателство за сключен граждански брак на
14.06.2020 г., е коментирано в решението на Директор на ТП на НОИ, че това
касае по-късен момент и също не може да бъде основание да се счита, че за
периода на заетост на г-жа С. от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. във
Великобритания именно Република България следва да се счита за държава по
пребиваване. Посочено е, че в декларацията за определяне на пребиваване във
връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. С. е вписала, че няма собствено жилище в
България, а в жалбата срещу разпореждането твърди, че голяма част от средствата
си е изразходвала за уреждане на жилището си, но тези изявления са
противоречиви и никое от тях не се доказва от представените от лицето копия на
извлечение от банкова сметка ***нка ДСК. Относно представената регистрационна
карта в БТ Първомай е прието, че същата не може по безспорен начин да докаже
каква е била целта на самата регистрация в бюро по труда, дали действително за
търсене на работа, или във връзка с подаденото заявление за отпускане на ПОБ,
тъй като двете действия са извършени на една и съща дата - 24.04.2020 г., а
съгласно българското законодателство при подаване на заявления за ПОБ лицата
следва да имат регистрация в Агенцията по заетостта в България и липсата на
такава регистрация или нейното прекратяване е основание за отказ за отпускане
или прекратяване на изплащането на ПОБ. Прието е също така и че заявеното намерение
на жалбоподателя да се установи в Република България, без да обаче да уточнява
причините за това, няма как да окаже влияние върху крайното решение относно
пребиваването, като в тази връзка е коментирана разпоредбата на чл.11, параграф
2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и е
посочено, че тя няма как да се приложи в случая, тъй като не е налице
несъгласие между компетентните институции на Великобритания и България по въпроса, но напротив, в получения
СЕД Н006 от компетентната институция на Великобритания е удостоверено, че
страна по пребиваване е била Великобритания. В тази връзка е заключено, че не
са били налице условията на чл.65, §2 от Регламент 883/2004 и НОИ не е компетентната
институция за отпускане на ПОБ, поради което и правилно е било отказано
отпускането на такова.
При така установеното от фактическа страна, от правна страна съдът намира следното:
Оспореното решение е
издадено от компетентен орган, което произтича от разпоредбата на чл.117, ал.1,
т.2, б.“б“ от КСО, в необходимата писмена форма, както и при спазване на
административнопроизводствените правила. Според съда, в конкретния случай е
налице и правилно приложение на материалния закон, като в тази насока
настоящият съдебен състав намира, че решението на Директора на ТП на НОИ е и
обосновано и е издадено при коректен анализ на събраните доказателства в
административното производство, направен при съобразяване с приложимите
регламенти на ЕС, а също и Наръчника по приложението на тези разпоредби.
Спор между страните по
фактите, касателно периода на заетостта във Великобритания, начинът на
прекратяване на правоотношението ѝ, целта на пребиваване на жалбоподателя
в тази държава – членка, както и нейното семейно-социално положение не е
формиран между страните, като макар да не са представени конкретни
доказателства за това, ответникът приема заявлението на жалбоподателя, че
същата е заминала за Великобритания с оглед завършване на образование и е била
студентка там. Основният въпрос, който е спорен между страните, но който е от
значение за определяне на компетентната да отпусне обезщетение за безработица
държава-членка, предвид това, че последната заетост на жалбоподателя не е била
в България, е дали в случая е налице хипотезата на чл.65, §2 от Регламент
883/2004, или не и съответно във връзка с това коя е държавата по пребиваване
по смисъла на този текст от Регламента. На първо място, следва да се има
предвид, че безспорно в случая е приложим Регламент 883/2004 г. за координиране
на системите за социална сигурност /по- надолу в решението само Регламента/, както и Регламент 987/2009
г. за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за
координация на системите за социална сигурност /по-надолу само Регламента по прилагането/. В чл.11, §1
от Регламента се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството
само на една държава – членка и това законодателство се определя по реда,
уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба е
посочено правилото, касаещо наетите лица, каквато безспорно е била и
жалбоподателя С., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето
или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага
законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи
изключения от този общ принцип, че държавата – членка по последна заетост е
компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламента.
Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно
лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите
по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност
като заето или като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е
пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по
пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на
държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Във
връзка с приложението на горецитираната норма от съществено значение се явява
определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по
пребиваване. Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е
посочено, че „компетентна институция“ е: i) институцията, в която
заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или
ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на
обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в
държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията,
определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая
на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията,
определени в член 3, параграф 1 – или съответния работодател или осигурител,
или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на
съответната държава-членка. Съответно в чл.1, §3, б.с) „институция по
място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно
институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където
пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да
предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно
законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава
институция – институцията, определена от компетентния орган на съответната
държава-членка. Според чл.1, §3, б.т) „компетентна държава-членка“ е
държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в
определенията по чл.1, §3 от Регламента в т. й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а
съгласно т. к) „престой“
означава временно пребиваване. В случая, с оглед на това, че жалбоподателят С.
е имала последна заетост във Великобритания, то с оглед смисъла на посочените
определения, принципно компетентната държава-членка да прецени отпускането на
обезщетение би следвало да е Великобритания, защото там се намира компетентната
институция, освен ако не е налице изключение от общото правило, че държавата - членка по последна заетост като
компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Както
се посочи, такива изключения са предвидени в чл.65, §2 от Регламента, чието
приложение именно настоява жалбоподателят в случая. Текстът на посочената разпоредба изисква установяване на няколко
обстоятелства – наличие на напълно безработно лице, което не е пограничен
работник, което за точно определен период, а именно по време на последната си дейност като заето
или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка
и което продължава да пребивава в
тази държава-членка или се върне в тази държава-членка. При наличие на
тези обстоятелства, лицето се поставя на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. От
анализа на съдържанието на текста на разпоредбата, става ясно, че мястото на
последната заетост може да не съвпада с държавата по пребиваване, но така също
и че държавата по произход не винаги може да се определи като държава по
пребиваване. В случая се твърди от жалбоподателя, че по време на последната
заетост на С. във Великобритания, България, която е държавата ѝ по
произход, е била държавата ѝ по пребиваване и в която сега, след
приключване периода на заетост, С. се е завърнала, като поради това била налице
хипотезата на чл.65, §2 от Регламента. С оглед изясняване на понятието „държава
по пребиваване“ в Регламента по прилагането в чл.11 „Елементи за определяне на
пребиваването“ е предвидено, че при спор между държави-членки относно това, коя
е държавата по пребиваване се следва оценка на това къде е центърът на
интересите на лицето, като се вземат предвид конкретни релевантни факти,
неизчерпателно, примерно и по целесъобразност изброени, като - продължителност и непрекъснатост на пребиваване
на територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно
се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и
роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става
въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на лицето,
по-специално доколко е постоянен характерът му;
държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на
данъчното облагане. Макар и в случая да не е формиран спор между държавите
–членки, защото Великобритания е заявила становището си в изпратения СЕД Н006 и
българската институция очевидно приема същото, то при оценка наличието на
основанията на чл.65, §2 от Регламента и по-специално коя е държавата на
пребиваване, прилагането на елементите за определяне на пребиваването,
доколкото те са посочени в разпоредба на Регламента по прилагане, е допустимо,
както е приемал и ВАС в трайната си практика по приложението на Регламента. В
случая, освен това, според съда е наложително да се вземе предвид и изготвения
Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и
Швейцария, изготвен от и одобрен от Административната комисия по чл.71 от
Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от
представители на държавите-членки, който наръчник е предназначен да служи като
работен инструмент в помощ на институциите, работодателите и гражданите при
решаване на въпроса законодателството на коя държава членка трябва да бъде
приложено при дадени обстоятелства, който пък въпрос и в случая е бил поставен
на решаване в административното производство и е спорният въпрос по настоящото
дело. В посочения документ, публикуван и в официален превод на български, в
част трета от същия, озаглавена „Определяне на пребиваването“, е указано много
подробно как се дефинира понятието „пребиваване“, какви са критериите за
определянето му и са дадени и конкретни примери в насока на това как да бъдат
оценявани конкретни ситуации. В случая, според съда контролният административен
орган, потвърждавайки разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ именно поради
преценката, че не българската институция е компетентна, е извършил коректна
оценка на всички обстоятелства от значение за случая, като е приложил
въпросните насочващи оценката критерии.
Действително, от страна на жалбоподателя е
посочена и приложена многобройна съдебна практика, включително и на ВАС, като в
решенията, на които се позовава жалбоподателят, на пръв поглед са разрешени
много подобни случаи и то в полза на лицето, подало заявление за отпускане на
ПОБ. Факт е и че значителна част от подобните съдебни спорове са разрешени
именно в полза на физическото лице, а не на административния орган, като едно
единствено решение на ВАС, цитирано от ответника, по адм. дело № 9409/2018 г. е
в обратен смисъл. Следва да се има предвид обаче, че различните критерии,
съдържащи се в член 11, параграф 1 от Регламента по прилагането и възведени и в
практиката на СЕС, както е посочено в Наръчника, невинаги имат еднаква тежест и
значимост, но — от друга страна — между тях няма установена йерархия и няма
бързо и лесно приложим критерий, който да може да се счита за решаващ. Затова и
всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си
характеристики въз основа на цялостна оценка на всички релевантни факти и
обстоятелства. В случая, макар и на пръв поглед, както се каза, казусът да е
сходен с редица подобни, за които е налице и съдебна практика на ВАС /а именно
по отношение на лица, работили в държава-членка и завърнали се в България след
това/, на практика, при задълбочено изследване на всички релевантни
обстоятелства, се установява, че са налице съществени различия в сравнение с
обсъжданите в решенията казуси, като в крайна сметка, конкретиката на случая е
от съществено значение за крайните изводи и поради това съобразяване с
посочената практика, което се иска от жалбоподателя, макар същата да е
преобладаваща, както се каза, не може да се извърши, без оглед на съответните
релевантни за конкретния случай обстоятелства.
На първо място, не се спори между страните, че С. е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същата е с прекратено трудово правоотношение поради изтичане на неговия срок и на практика вече не поддържа връзка с държавата-членка по последната заетост Великобритания, като се е завърнала в държавата, чийто гражданин е. Според съда обаче, от наличните доказателства не се установява към момента на последната ѝ заетост, а именно 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. държава по пребиваване на жалбоподателя С. да е била България, за да се приложи по отношение на нея изключението по чл.65, §2 от Регламента, а оттам и да се счете, че компетентна да се произнесе по отпускане на ПОБ е българската осигурителна институция. Аргумент в насока на този извод на съда, на първо място, е съдържанието на изпратения от Великобритания СЕД Н006, в който е предоставена информация за пребиваване на С. в посочения период, а не за престой, във Великобритания, като в самия документ е записана изрично преценката на съответната институция на държава-членка, че съответната институция потвърждава пребиваване за въпросния период в Обединеното кралство. В тази насока, естествено, тази преценка не може да е ръководещата, макар текстът на чл.5, §1 от Регламента по прилагане да сочи, че представен от държава-членка документ по прилагане на Регламента следва да се счете от другата държава-членка за валиден /следователно и относно неговото съдържание/. И това е така, защото самият Регламент и този по прилагането предвиждат и ред разрешаване на спорове между компетентните институции на държавите-членки. Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника, независимо от признаването от страна на Великобритания, че същата е държава по пребиваване. Според съда на ЕС /Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris Knoch/Bundesanstalt für Arbeit, C-102/91, държава - членка по пребиваване е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.
Установява се от доказателствата по делото,
както и с оглед изявленията на страните относно обстоятелства, по които не
спорят, че С. е пребивавала във Великобритания в един значителен период от
време, като самата тя е посочила като начална дата на пристигането ѝ там
20.05.2010 г. Не се спори, че отпътуването на С. за Великобритания и
установяването ѝ там е било с цел завършване на образование и тя е
пребивавала там като студентка, като от страна на институцията във
Великобритания изрично е удостоверено в СЕД Н006, че е потвърдено пребиваване
от 13.04.2015 г. до 12.03.2020 г. на жалбоподателя с конкретен адрес в
Обединеното кралство. Видно е, че в този период жалбоподателят С. е декларирала
три трудови правоотношения с двама работодатели във Великобритания със
сравнително продължителен общ срок, като е работила като сервитьорка и
рецепционист и първият ѝ договор е бил за срок от над три години, вторият
за около пет месеца, а третият за една година, в която връзка се установява, че
е имала постоянно работно място почти през цялото време на установения период
на пребиваване, сиреч не е била сезонен работник, например. На практика, с
оглед установеното, С. е била заето лице, извършващо доходоносна дейност във
Великобритания, като с оглед изявлението ѝ, е била работещ студент, а
работата ѝ е била свързана именно с издръжката ѝ като студент в държавата,
където учи. Установява се, че към момента на удостоверения период на последната
дейност като заето лице на жалбоподателя, който именно е релевантният момент,
съгласно посоченото в чл.65, §2 от Регламента за определяне мястото на
пребиваване, С. не е била омъжена, не е имала деца, имала е постоянен адрес в
България като български гражданин, но не е разполагала със собствено жилище в
България, родителите ѝ и най-близките ѝ родственици са се намирали
в България, като тя естествено е поддържала с тях контакти, като включително се
е завръщала за кратки периоди от по няколко дни в страната, декларирала е, че преобладаващата
част от социалните ѝ контакти са били във Великобритания, като е видно и
че за един период от време през 2017 г. - 2020 г. нейният партньор и настоящ
съпруг е живял на адреса, на който е живяла и С. в Обединеното кралство. От
изложеното е видно, че макар и да има адрес в България и най-близките
родственици на С. да се намират в тази страна, което е естествено, предвид
факта, че това е страната по нейния произход, то на практика същата е избрала и
заживяла самостоятелно във Великобритания за един значителен период от време на
своето обучение, съставляващо неплатена дейност, но за което се е издържала
сама, имайки постоянна работа по редовни договори, по които е била осигурена от
институция във Великобритания, поддържала е основно социални контакти в
държавата по своята заетост, където за част от времето по адреса ѝ е
живял и бъдещият ѝ съпруг. Поради това и на практика следва да се приеме
при общата преценка на всички обективни обстоятелства, че за периода на
последната ѝ заетост, С. е пребивала в по-голямата част от времето в
Обединеното кралство, където е живяла на конкретен адрес, получавала е
средства, с които се е издържала сама и на практика икономически и семейно не е
била обвързана с България. Поддържането на контакти с най-близки родственици в България с оглед на това, че се касае за
родители, брат, баба и дядо в тази насока е естествено поведение, но следва да
се има предвид тук и младата възраст на жалбоподателя С. и обстоятелството, че
същата все още не е имала собствено семейство, сиреч не е била омъжена и не е
имала деца. Тези връзки с родствениците не могат да се определят като
значителни, по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика
на СЕС, както и например в Практическия наръчник относно прилагане на
Регламента, каквито биха били, ако С. имаше съпруг, или деца или свое жилище в
България по времето на пребиваването ѝ във Великобритания, или се
завръщаше всеки уикенд в страната по произход, или пък обучението и издръжката
ѝ бяха поети от родителите ѝ и т.н. Както се посочва изрично в Практическия
наръчник, лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни
връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в
държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея, както в случая
е станало. Това важи, например, когато мигрантът няма в държавата на произход
членове на семейството, или жилище, или нает апартамент, или адрес за контакт.
Пак в Наръчника е отразено изрично и че въпреки че адресната регистрация може
да се разглежда като знак за намерението на лицето, тя в никакъв случай не е
решаваща и не може да се използва като предпоставка за това да се приеме, че
лицето пребивава на определено място. В случая С. е имала постоянен адрес в България,
но и такъв в Обединеното кралство за един значителен период от време.
Много коректна и подробна е била в тази насока
оценката на релевантните обстоятелства, която е била направена от
административния орган в оспореното решение. От страна на жалбоподателя на
практика не са били ангажирани и пред съда доказателства, които да оборят така
направените въз основа на събраните в административното производство
доказателства и данни изводи на решаващия административен орган. Фактът, че
жалбоподателят С. се е омъжила след завръщането си в България, както и че е
декларирала намерението си да се установи да живее в България не променят
изводите относно държавата на пребиваване, доколкото, както се каза, според
текста на цитираната разпоредба от Регламента, тя следва да се определи към
момента на последната заетост на лицето. Не се установява в рамките на тази
последна заетост основните връзки и контакти на жалбоподателя С., нейните
икономически, образователни и социални интереси да са били свързани основно с
България. Напротив, налице е била за периода на заетостта на С. трайна
обвързаност с мястото на обучение и работа, където С. е разполагала с адрес,
където е живяла самостоятелно, издържайки се от работа по сравнително дългосрочни
договори, а и където е живял за определен период от време и бъдещият ѝ
съпруг и където е осъществявала основно социалните и професионалните си
контакти. Твърденията, че пари от получаваното във Великобритания
възнаграждение са били изпращани в България, или че са били ползвани за
уреждане на бъдещо жилище на С. и съпругът ѝ в България, като такива от
които да се прави извод за центъра на икономическите ѝ интереси, не са
доказани от наличните доказателства, като от представеното извлечение от сметка
на съпруга на жалбоподателя това не се установява. Това, че С. е напуснала Великобритания,
декларирала е, че желае да се установи в България и се е регистрирала като
търсеща работа в страната ни, също не променя изводите относно държавата по пребиваване,
която следва да се определи като Великобритания на базата на изложеното
по-горе, понеже, както се каза, държавата по пребиваване се определя към
момента на последната заетост на напълно безработното лице, какъвто е и
правилният прочит на текста на чл.65, §2 от Регламента, при преценката за
наличие на изключенията по този нормативен текст. Ето защо и обстоятелството,
че С. се е завърнала в България, предвид това, че не тази държава с оглед на
посочените обстоятелства, следва да се определи като държава на пребиваване
именно към момента на последната ѝ дейност като заето лице, не въвежда
случая в изключението по чл.65, §2 от Регламента. Тоест, понеже не се
установява България да е била държава по пребиваване към момента, в който С. е
работила във Великобритания, то не може да се обсъжда хипотезата на завръщане в
същата при настъпване на безработицата по смисъла на чл.65, §2 от Регламента. Относно
декларираното намерение за установяване трайно в България, то при преценката на
релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по
пребиваване на лицето, както е посочено и в цитираната практика на СЕС, това
намерение следва да се извежда от самите обективни обстоятелства, предмет на
оценката. Сиреч, обстоятелствата, които се оценяват за преценка намерението на
лицето, но по време на тази последна негова заетост са релевантните
обстоятелства касателно определяне държавата по пребиваване, според практиката
на СЕС. В случая, както се посочи, от значение е какво е било намерението на
лицето към момента на последната му заетост, като от посочените обективни
обстоятелства се установява, че то е било именно С. да пребивава трайно /в
рамките на няколко последователни години/ във Великобритания за времето на
своето обучение като студент. Декларираното намерение за в бъдеще в тази насока
не е относимо към оценката на обстоятелствата по чл.65, §2 от Регламента.
Съгласно чл.11, §2 от Регламента по прилагането, когато съобразяването на различните
критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не
води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на
лицето, което произтича от тези факти и
обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за
решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице.
Ето защо и намерението на съответното лице трябва да се преценява въз
основа на всички обстоятелства, от които произтича, което означава, че то
трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се
отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства. Само
декларация, че лицето възнамерява, или желае да има пребиваване на определено
място, не е достатъчна. При това положение и като се има предвид, че С. на
практика е декларирала намерение да се установи трайно в България, но вече след
приключване на последната ѝ заетост и което очевидно е свързано и с
факта, че е сключила след завръщането си в България граждански брак, то не може
да се приеме, че тя се е завърнала в държавата-членка по пребиваване, защото
според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства България не се е явявала
такава по време на последната ѝ заетост и следователно по отношение на С.
не е приложимо изключението по чл.65, §2 от Регламента. Представените
доказателства касателно нейния съпруг, а именно, че по отношение на него е било
отпуснато обезщетение за безработица от органите на ТП на НОИ Пловдив не могат
да бъдат взети предвид в насока изводи относно правото на жалбоподателя,
доколкото касаят друго лице, за което е било проведено отделно административно
производство и в което производство очевидно е било установено, че лицето е
било с определен период на престой, сиреч временно пребиваване в пределите на
Обединеното кралство, за разлика от установеното пребиваване на С., видно от
представения за него документ Н006, в който документ е посочено, че държавата е
била негова държава на престой, а не на пребиваване, както се установява по
отношение на жалбоподателя С.. Видно е, че и периодът, който е удостоверен по
отношение на съпруга на жалбоподателя в този документ е и значително по-кратък,
поради което и обстоятелствата очевидно не са едни и същи.
Предвид
изложеното и като счете, че административният орган е дал обоснован и
задълбочен отговор на всички въпроси, които са релевантни за крайната му оценка
в оспореното решение и поради това е достигнал до законосъобразни крайни
изводи, съдът намери, че следва да отхвърли жалбата. При този изход на спора и
съгласно чл.143, ал.3 от АПК, във връзка с чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за
заплащане на правната помощ ще следва в
полза на ТП на НОИ Пловдив да се присъди юрисконсултско възнаграждение от 100
лева.
По изложените мотиви и Съдът РЕШИ: ОТХВЪРЛЯ жалбата на С.С.С. с ЕГН ********** от гр. Първомай против Решение
№ Ц2153-15-202 от 14.10.2020 г., на Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което е
потвърдено Разпореждане № 151-00-10417-3 от 04.08.2020 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за отказ за отпускане на
парично обезщетение за безработица.
ОСЪЖДА С.С.С. с ЕГН ********** *** да заплати в полза на ТП на НОИ Пловдив сумата
от 100 лв. /сто лева/, съставляваща размер на юрисконсултско възнаграждение.
Решението на
основание чл.119, във вр. с чл.117, ал.1, т.2,
б.“б“ от КСО не подлежи на обжалване.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: