№ 3961
гр. София, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря МАРИЯ АТ. ДРАГАНОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20241110168765 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на А. Г. А., ЕГН ********** срещу „С.К.” АД, ЕИК
***********, с която са предявени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 143, ал. 2,
т. 5 ЗЗП, вр. чл. 146 ЗЗП за прогласяване на недействителността на договор за потребителски
кредит под формата на кредитна линия № 939146 от 21.03.2023 г., евентуално за
прогласяване недействителността на клаузата на чл. 29 от договора за потребителски кредит
под формата на кредитна линия, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне
на обезпечение.
Ищецът твърди, че на 21.03.2023 г. е сключил договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № 939146 със „С.К.” АД, като сумата по отпуснатия кредит е в
размер на 500 лв., при срок на кредита от 30 дни, ГЛП в размер на 36 % и ГПР в размер на
42,58 %, при обща сума за връщане – 515 лв. Посочва, че в чл. 19 от договора е предвидено
договорът за кредит да бъде обезпечен с гарант, отговарящ на условията, посочени в общите
условия, или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита. В чл. 29 от
договора страните се съгласили, че неизпълнението на задължението на заемателя, посочено
в чл. 19 от договора ще причини на заемодателя вреди, за което заемателят дължи неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на кредита за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, която неустойка се начислява пропорционално към всяка вноска
по кредита и е отразена в погасителния план, неразделна част от договора. В случай, че
посочената неустойка стане дължима, заемателят следва да я заплати на равни части,
1
договорени между страните и платими с всяка погасителна вноска по кредита. Ищецът
поддържа, че му е начислена неустойка в размер на 135 лв., тъй като не е представил
обезпечение по кредита, с което общо дължимата за връщане сума е в размер на 650 лв.
Твърди, че е погасил изцяло сумата по сключения договор. Счита, че сключеният договор за
кредит е нищожен поради противоречие на закона на основание чл. 10, ал. 1 и ал. 2, чл. 10а,
ал. 2 и 4 ЗПК, чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 26, ал. 1, пр.
1 ЗЗД, както и поради накърняване на добрите нрави. Твърди, че не е спазена предвидената
от закона форма. Посочва, че не е налице съществен елемент от съдържанието на договора –
ГПР по кредита. Сочи, че в договора не са посочени данни за изчисляване на ГПР, т. е.
липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а освен това посоченият
такъв е по-нисък от действителния, който е над максимално установения праг на ГПР,
предвиден в императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената клауза за
неустойка за непредоставяне на обезпечение е недействителна, освен това вземането по
същата е следвало да бъде включено в ГПР, като невключването на неустойката води до
грешно посочен размер на ГПР, съответно до недействителност на договора за кредит на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК. Излага съображения и че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият между страните, представлява
„заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП. Счита, че
клаузата, с която е уговорена неустойка за непредоставяне на обезпечение (чл. 29 от
договора) е в пряко противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което е и нищожна – чл. 19, ал.
5 ЗПК, а освен това с нея се заобикаля изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което е
нищожна и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – с процесната клауза се уговаря още едно
допълнително обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче не
произтичат вреди за ответника, като не е допустимо кумулирането на подобна неустойка с
мораторна лихва. Излага съображения и за неравноправност на клаузата на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, доколкото не е уговорена индивидуално – чл. 146 ЗЗП, и задължава
потребителя при неизпълнение на задълженията си да заплати необосновано висока
неустойка, както и че с нея се накърняват добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите
на неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели единствено
неоснователното обогатяване на ответника. Твърди, че уговорената клауза в договора за
възнаградителна лихва също накърнява добрите нрави. С оглед гореизложеното моли за
уважаване на предявените искове и за присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявените искове като неоснователни по подробно изложени съображения.
Признава, че на 21.03.2023 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит
под формата на кредитна линия № 939146 за сумата от 500 лв. Посочва, че договорът
съдържа предвидените в закона реквизити, като ищецът изрично се е съгласил с разписаните
в договора клаузи. Възразява изцяло срещу твърденията на ищеца, че договорът, респ.
процесната клауза за неустойка са нищожни на посочените основания. Счита, че неустойката
не следва да се включва в размера на ГПР. Моли за отхвърляне на предявените искове и за
присъждане на разноски.
2
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното от фактическа страна:
По делото не се спори, а се установява и от приетите писмени доказателства - договор
за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 939146 от 21.03.2023 г. и
погасителен план към него, че между „С.К.“ АД – като кредитор, и А. Г. А. – като
потребител, е сключен договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът е
поел задължение да предостави на ищеца потребителски кредит под формата на кредитна
линия в размер на сумата от 500 лв. – максимално разрешен лимит по кредитната карта, като
условие за усвояване на всеки следващ транш е пълно погасяване на задълженията по
предходните траншове, подаване на заявление за кредит, одобрение от кредитора и
сключване на анекс към договора за кредит; срокът за погасяване на първия транш е 30 дни,
главницата е дължима заедно с възнаградителна лихва при фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 36 % и годишен процент на разходите от 42,58 %, като общата сума,
дължима за връщане от потребителя възлиза на 515 лв. В чл. 1, ал. 11 от договора е
предвидено, че задълженията по него се обезпечават чрез поръчител или банкова гаранция.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от договора за потребителски кредит в случай, че страните са
договорили обезпечение, в срок до 3 дни от подписването му, потребителят следва да
осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в сключване на договор за
поръчителство по чл. 138 и следващите от ЗЗД с и в полза на кредитора, с което третото
лице се задължава да отговаря за изпълнението на всички задължения на потребителя по
договора, включително за погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения,
такси и други, или да предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на потребителя по
договора (включващи главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други) в
срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е получила писмено искане от
страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата
гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Съгласно чл.
19, ал. 2 от договора третото лице-поръчител, както и банковата гаранция, трябва да
отговарят на изискванията, посочени в ОУ и се одобряват от кредитора. Одобрението се
извършва единствено по преценка на кредитора.
В чл. 29, ал. 1 от договора е предвидено, че в случай, че потребителят не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19, същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9
% от стойността на усвоения кредит за всеки ден, през който не е предоставено обезпечение,
като страните се съгласяват, че неговото непредоставяне причинява на кредитора вреди в
размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че последният ще
предостави в срок обезпечението. Съгласно чл. 29, ал. 2 от договора страните се съгласяват,
че в случай, че настъпи дължимостта на неустойката, потребителят се задължава да заплаща
периодично начислената му неустойка, заедно с всяка погасителна вноска. В чл. 29, ал. 3 от
3
договора е уговорено, че неустойката се дължи само за периода на непредоставяне на
обезпечение. В този смисъл, ако потребителят осигури обезпечение, макар и след
изтичането на срока по чл. 13, неустойка не се дължи от момента на осигуряване на
обезпечението. Ако след предоставяне на обезпечението неговото действие бъде
прекратено, независимо по какви причини, отново настъпва неизпълнение по чл. 19, като
потребителят дължи неустойка, считано от деня, в който действието на обезпечението е
било прекратено.
От приложения по делото погасителен план към договора за кредит се установява, че
неустойката е начислена и включена в него, като общо дължимата сума по договора
за кредит, включваща главница + лихва + неустойка в случай на хипотезата на чл. 22 ОУ, т.
е. когато не е било осигурено обезпечение, възлиза на 650 лв., от която неустойката е в
размер на 135 лв. Видно от погасителния план сумите са дължими чрез еднократна вноска с
падеж на 20.04.2023 г.
По делото е прието и платежно нареждане от 24.03.2023 г., видно от което ищецът е
заплатил в полза на ответника сумите по процесния договор за потребителски кредит –
общо 650 лв., включваща 500 лв. – главница, 15 лв. – договорна възнаградителна лихва и 135
лв. – неустойка при непредоставяне на обезпечение.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
По предявените установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 2
ЗЗД, вр. чл. 33 ЗПК, евентуално чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, евентуално чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, вр.
чл. 146 ЗЗП в тежест на ищеца е да докаже: 1/. че на 21.03.2023 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия № 939146, съдържащ
оспорената клауза на чл. 29 с посоченото в исковата молба съдържание; 2/. че договорът,
съответно оспорената клауза са нищожни на заявените с исковата молба основания - че с тях
се нарушават/заобикалят изискванията на ЗПК, в частност на чл. 10, чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК, чл. 33, ал. 1 ЗПК и чл. 19, ал. 4 и ал. 5 ЗПК, че същите накърняват добрите нрави, т. е.
че накърняват принципите на справедливостта, добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на неоснователното
обогатяване, че клаузата на чл. 29 е неравноправна.
В тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора с посочената клауза, съответно че клаузите в договора са уговорени индивидуално.
Когато искът е за прогласяване недействителност на сделка (или на отделна клауза от
договор), а в обстоятелствената част на исковата молба са заявени повече от едно от
законовите основания за недействителност, съдът е длъжен да съобрази, че е сезиран с
множество обективно съединени искове. Независимо от поредността и съотношението,
посочени от ищеца, исковете са предявени при условията на евентуалност. Ако сделката е
недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на
4
нейната недействителност на друго основание. Съдът е длъжен да разгледа основанията за
недействителност в поредност според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете
преминава от най-тежкия порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-
леките, каквито са липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала или липса на форма (така
решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. по описа на ВКС, III г. о.). Следователно,
първо следва да се разгледат доводите за нищожност на договора за потребителски кредит
поради противоречие на закона – ЗПК.
Процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 ЗПК легална дефиниция – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои
лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне
предоставената парична сума. По настоящото дело не се твърди и не се доказва сумата по
предоставения кредит да е използвана за свързани с професионалната и търговската дейност
на кредитополучателя цели, поради което договорът за кредит се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за
неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7
- 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Касае се за изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото
сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В случая договорът за кредит е сключен при спазване на чл. 10, ал. 1 ЗПК, същият
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК – съдържа дата и място на сключване, т. 2 –
вид на предоставения кредит, т. 3 и 4 – индивидуализиращи страните белези, т. 6 – срок на
договора за кредит, т. 7 – посочен е общият размер на кредита и условията за усвояването му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК погасителният план към договора трябва да съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, а последователността на разпределението на вноските между различните
неизплатени суми – само в случай, че са дължими при различни лихвени проценти за целите
на погасяването. Доколкото е договорен фиксиран лихвен процент, то не е необходимо
посочването на методика за изчисляване на референтен лихвен процент. Договорът съдържа
предупреждение за последиците за потребителя при просрочие на вноските (чл. 28), както и
наличието на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да
бъде упражнено, включително информация за задължението на потребителя да погаси
усвоената главница и лихвата (чл. 21). Изготвен е и погасителен план, неразделна част от
договора за кредит, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датата
на плащане на погасителните вноски.
Настоящият съдебен състав обаче намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1,
5
т. 10 ЗПК, като в тази връзка намира за необходимо да изложи съображения по твърдението
на ищеца за нищожност на неустоечната клауза на чл. 29 от процесния договор за
потребителски кредит.
По силата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит.
В процесния договор за потребителски кредит е посочен ГПР – 42,58 %, т. е.
формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава
максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява действителния такъв, тъй
като не включва част от разходите, които се включват в общите разходи по кредита по
смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а именно
– неустойката по чл. 29 от договора, която се начислява автоматично от кредитора при
неизпълнение на задължението по чл. 19.
Настоящият съдебен състав приема, че уговорената в чл. 29 от договора „неустойка“ е
разход по кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите – ГПР (индикатор за общото оскъпяване на кредита) – чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК,
който съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България (основен лихвен процент
плюс 10 %), което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от взетата сума, а клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са нищожни – чл.
19, ал. 5 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за
потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи
по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и
по - специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски
кредит и следва да бъде включена в ГПР, тъй като същата е била изначално известна на
6
кредитора. Видно е, че неустойката е начислена още при сключването на договора и е
включена в погасителния план към него, като размерът на месечната погасителна вноска е
определен и съгласно начислената неустойка. В посочения в договора за кредит ГПР е
включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на
императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно
реалните разходи по кредита. Несъмнено е, че получаването на кредита е било обусловено от
предоставяне на едно от посочените в чл. 19 от договора обезпечения, като потребителят се
е съгласил да заплати неустойка в размер на 135 лв. С уговорената неустоечна клауза се цели
единствено осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната
сума – т. нар. „скрита възнаградителна лихва“ (Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-
714/2022 г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички
съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК). Този извод следва от спецификата и краткия срок
(тридневен) за изпълнение на задължението, по отношение на което е
уговорена неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на кредита
или предоставяне на безусловна банкова гаранция. Изискването за предоставяне на
обезпечение чрез поръчителство съдържа множество ограничения и конкретно определени
параметри, които правят задължението за предоставяне на обезпечение изключително
трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпеченията е прекомерно кратък
и това създава значително затруднение за потребителя както за предоставяне на обезпечение
чрез поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред кредитора чрез предоставяне на официални документи,
така и относно осигуряване на банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал или
желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е имал
намерение да получи като обезпечение „поръчителство“, той е можел да постави
сключването на договора за кредит и предоставянето на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени изисквания,
каквато възможност той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. В подкрепа
на горния извод следва да се отбележи и уговорката, че в случай на възникване на
задължението за заплащане на неустойка, то ще бъде заплащано заедно с погасителната
вноска по кредита съобразно уговорения в договора погасителен план. Това отново навежда
към изначално съгласие между страните, че задължението за предоставяне на обезпечение
няма да бъде изпълнено, а това за неустойка ще възникне. Следва да се посочи, че
посочената алтернатива за обезпечение – банкова гаранция е житейски немислима при
сключване на договор за потребителски кредит, доколкото кандидатстващото лице може
просто да се възползва от средствата, нужни за издаването на банковата гаранция.
Същевременно, неустойката санкционира неизпълнението на задължение, различно
от главното задължение на кредитополучателя по договора, и се дължи независимо от това
дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на уговорените падежни
дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън неговата функция да
гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е самоцел и вредите,
които възникват за кредитора при липсата му, са последица от невъзможността на кредитора
7
да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако кредитополучателят не плаща
задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е обвързана с настъпването на
каквито и да било вреди за ответника и се дължи независимо от това дали такива биха могли
реално да настъпят или не, което отново сочи на извод, че с уговарянето на неустойката се
прикрива допълнително възнаграждение за кредитора. Следва да се посочи и задължението
на последния преди сключването на договора за кредит да оцени кредитоспособността на
потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и регистри и ако прецени,
че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на заемните средства. На
практика се получава така, че с тази клауза кредиторът прехвърля риска от неизпълнение на
това си задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на парични средства чрез
сключването на договора. Последното води до значително нарастване на цената на кредита и
възлага на потребителя финансовата тежест, което е в противоречие на закона - чл. 16 ЗПК.
Следва да се съобрази и фактът, че неизпълнението на задължението за предоставяне
на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер, видно от погасителния план,
надхвърля девет пъти договорената възнаградителна лихва. Включвайки размера на
начислената неустойка в ГПР, същият далеч надвишава посочения в договора размер на ГПР
и реалният размерът на ГПР възлиза над 50 %. При това положение се налага изводът, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК,
тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да
се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а
нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както
подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде
потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в
заблуждение. Въпреки, че формално в договора са посочени годишен процент на разходите
и общ размер на задължението, без включването в тях на обсъжданата сума по чл. 29 те не
могат да изпълнят отредената им функция – да дадат възможност на потребителя, по ясен и
достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от
договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му.
В задължителното Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда на
Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен
годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази
директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен
от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до
връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
8
Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и
разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява
тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. От член 23 от
Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва,
че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби,
приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така
предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това
означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на
наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се
съблюдава основният принцип на пропорционалност.
При това положение се налага извод, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва посочен
действителният размер на разходите по кредита. Тази част от сделката е особено съществена
за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на
разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и
посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да
ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на
поетите задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. След като в договора
не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Следователно и при
съобразяване на чл. 22 ЗПК потребителят следва да върне само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихви и/или други разходи по кредита съгласно чл. 23 ЗПК (така Решение №
2261/18.08.2022 г. по в. гр. д. № 14174/2021 г. по описа на СГС, ІІ-А въззивен
състав, Решение № 3432/28.11.2022 г. по в. гр. д. № 3194/2022 г. по описа на СГС, ІІІ-Б
въззивен състав, Решение № 156/11.01.2023 г. по в. гр. д. № 2399/2022 г. по описа на СГС, ІІ-
А въззивен състав, Решение № 54/09.01.2023 г. по в. гр. д. № 7254/2022 г. по описа на СГС,
ІІІ-Б въззивен състав, и др.). Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице
нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и
приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за
кредит е изцяло недействителен.
Предвид изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл. 22 ЗПК е основателен и следва да бъде уважен, поради което
не са налице условията за разглеждане на другите релевирани от ищеца основания за
нищожност на договора – заобикаляне на закона и накърняване на добрите нрави, както и за
нищожност на договорната клауза – чл. 29 от договора.
По разноските:
При този изход от спора, право на разноски има единствено ищецът. Същият съгласно
списък по чл. 80 ГПК е сторил разноски за държавна такса в размер на 50 лв. и адвокатско
9
възнаграждение в размер на 2400 лв. с ДДС съгласно договор за правна защита и съдействие
и фактура от 24.02.2025 г. От страна на ответника не е направено възражение по чл. 78, ал. 5
ГПК, поради което на ищеца следва да бъдат присъдени разноски в общ размер на 2450 лв.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Мотивиран от горното, Софийски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск, предявен от А. Г. А., ЕГН **********, с
постоянен адрес: гр. С............, срещу „С.К.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на
управление: гр. Ш............, че сключеният между страните договор за потребителски кредит
под формата на кредитна линия № 939146 от 21.03.2023 г. е нищожен поради противоречие
на закона, на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА „С.К.“ АД, ЕИК ***********, със седалище и адрес на управление: гр.
Ш............, да заплати на А. Г. А., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. С............, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2450 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10