РЕШЕНИЕ
№ 15550
гр. София, 26.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 175 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и седми юни през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ
при участието на секретаря РОЗАЛИЯ ИВ. ЗАФИРОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР ИВ. МИНЧЕВ Гражданско дело №
20221110132968 по описа за 2022 година
Производство е образувано по искова молба, подадена от И. Н. М. срещу
„Макроадванс“ АД, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на чл. 10 от Договор за потребителски кредит №
148490 от 22.11.2021 г., сключен между И. Н. М. и „Макроадванс“ АД, предвиждаща
заплащане на неустойка в размер на 432,00 лева при непредоставяне на обезпечение.
В срока по чл. 211, ал. 1 ГПК ответникът „Макроадванс“ АД е предявил срещу И. Н. М.
с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6
ЗПФУР и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на И. Н. М. да заплати сумата от 464, 63 лева –
непогасена главница по договор за потребителски кредит № 148490 от 22.11.2021 г., ведно
със законната лихва считано от дата на подаване на исковата молба до окончателно
изплащане на задължението, 75,36 лева – договорна лихва начислена за периода от
22.01.2022 г. до 22.07.2022 г.; 17,12 лева – законна лихва начислена за периода от 22.12.2021
г. до 20.10.2022 г.
В условията на евентуалност, в случай че договорът бъде прогласен за нищожен, е
предявен евентуален иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати сумата от 464,43 лева, представляваща сума, с която ответникът се е
обогатил без правно основание, ведно със законната лихва върху сумата, считано от дата на
предявяване на исковата молба до окончателно изплащане.
В исковата молба по първоначалния иск се твърди, че между страните е сключен
Договор за потребителски кредит № 148490 от 22.11.2021 г. и Приложение № 1 към него, по
1
силата на който ищецът се задължил да върне сумата от 695,86 лева, като отпуснатият
кредит бил в размер 600 лева, при ГПР 49,65 % и ГЛП 41 %. Съгласно чл. 10 от Договора
ищецът дължал неустойка, в случай че не предостави обезпечение съгласно реда и
условията, предвидени в чл. 20 от Договора. Поддържа, че съгласно чл. 20 от Договора в
срок от 3 работни дни от сключването на договора, следвало да се предостави обезпечение –
поръчител, който да отговаря на описаните в чл. 20, ал. 3 от Договора, условия. Твърди, че
му е начислена неустойка в размер на 432 лева, подробно описана в погасителния план към
Договора. Сочи, че уговорената неустойка е нищожна на основание чл. 26, ал.1, пр.3 ЗЗД и
поради това, че е сключена при неспазване на нормите на ЗПК. Излага подробни твърдения,
че така уговорената неустойка противоречи на добрите нрави, че се достига до значителна
нееквивалентност на насрещните престации, както и до злепоставяне интересите на
кредитополучателя с цел извличане на изгода за кредитора. Поддържа също и че клаузата е
неравноправна, т.к. претендираната неустойка била в размер на почти 80 % от отпуснатия
кредит, с което се нарушавали принципите на добросъвестността и справедливостта. Сочи,
че с така уговорената неустойка, се прехвърлял риска от неизпълнение на задължението на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник, което водило до допълнително увеличаване на размера
на задълженията. Твърди, че неустойката излиза извън присъщите й функции и цели
единствено неоснователно обогатяване. Аргументира, че по същество същата е добавък към
възнаградителната лихва. Подробно излага, че клаузата не е индивидуално уговорена. Сочи,
че с така уговорената неустойка се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК, както и че
посочване на размер на ГПР, който не е действително прилаганият, представлява
заблуждаваща търговска практика. При тези твърдения моли съда да уважи предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба. Ответникът
признава иска и развива съображения в насока, че не е дал повод за завеждане на делото,
поради което счита, че разноските следва да останат в тежест на ищеца.
В насрещната искова молба се твърди, че между страните е сключен Договор за кредит,
по силата на който е предоставил заем в размер на 600 лева със срок да издължаване 8
месеца. Ищецът подробно е описал начина на сключване на Договора, като е посочил, че
същият е сключен при спазване изискванията на ЗПФУР. Твърди се, че на 22.11.2021 г.
заемната сума е преведена на кредитополучателя по банкова сметка, посочена от същия.
Поддържа, че ответникът по насрещния иск е извършил плащане в размер на 156 лева на
29.12.2021 г. Сочи, че задължението по договора е станало изискуемо с оглед настъпил
падеж на 23.07.2022 г. В условията на евентуалност претендира за осъждане на ответника да
заплати сумата от 464,43 лева на извъндоговорно основание. Моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на насрещната искова молба.
Ответникът развива подробни съображения в насока за недействителност на целия договор
за кредит, като излага, че посоченият размер на ГПР не отговаря на действително
2
прилаганият, че е налице заобикаляне на закона. Оспорва претенцията за възнаградителна
лихва, като подробно аргументира, че клаузата, която я урежда е нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По първоначалния иск в доказателствена тежест на ищеца е да докаже сключването на
процесния договор за кредит с посоченото в исковата молба съдържание, както и че част от
съдържанието на договора е неусточна клауза, предвиждаща заплащане на сумата от 432
лева при непредоставяне на обезпечение. В доказателствена тежест на ответника е да
докаже наличието на валидна неустоечна клауза от договора; че клаузата е индивидуално
уговорена.
По главните насрещни искове в доказателствена тежест на ищеца по тях е да докаже:
наличието на облигационно правоотношение с ответника по договор за потребителски
кредит от разстояние, че е получил съгласието на ответника за сключване на договора с
обективирана именно от него воля за предоставяне на заемната сума, по което същата е
предадена на заемополучателя, уговорения падеж на връщане, изискуемостта на вземането;
че част от съдържанието на договора е валидно уговорена клауза за възнаградителна лихва,
както и размерът на същата; наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава,
както и размера на обезщетението за забава. При установяване на тези факти, в тежест на
ответника е да установи погасяване на вземанията, в случай, че твърди това.
По евентуалния насрещен иск в тежест на ищеца е да докаже е факта на плащане на
процесната сума на ответника. В доказателствена тежест на ответника е да установи, че е
налице основание за получаването на сумата.
Страните не спорят и с обявения за окончателен доклад по делото съдът е обявил за
безспорни и ненуждаещи се от доказване по реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК следните
обстоятелства: че между страните е сключен договор за кредит със соченото от страните
съдържание, по силата на който „Макроадванс“ АД е отпуснал заем в размер на 600 лева,
както и че сумата е усвоена от И. Н. М., с краен срок на погасяване 23.07.2022 г.; че част от
съдържанието на договора е клауза, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на 432
лева при непредоставяне на обезпечение.
Спорът в настоящото производство се концентрира върху валидността на процесния
договор за паричен заем, както и по основателността на насрещните искове. В тази насока,
съдът намира следното.
По първоначалния иск.
С депозирания отговор на исковата молба ответникът не оспорва, а признава предявения
иск за установяване нищожността на неустоечната клауза, уредена в чл. 10 от договора за
потребителски кредит. Това негово признание се потвърждава от съдържанието на клаузата
на чл. 10 от договора за потребителски кредит, от която е видно, че кредитополучателят
3
дължи неустойка с обезщетителен характер в случай, че не представи обезпечение съгласно
реда и условията, предвидени в чл. 20 от настоящия договор. Неустойката е в размерна 5,40
лева плюс 0,300% от усвоения размер на кредита за всеки ден, за който кредитът не е
обезпечен. В чл. 20, ал. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят се задължава, в
срок от три работни дни от сключването на настоящия договор, да обезпечи кредита с
поръчителство на едно физическо лице, одобрено от кредитора. В чл. 20, ал. 3 от договора са
уредени условията, на които следва да отговаря поръчителя, а именно да бъде с брутен
осигурителен доход над 1400 лева; работещо по трудов договор с най-малко 6 месеца
трудов стаж при последния работодател; да няма активни експозиции в Централен кредитен
регистър с просрочие над 30 дни и да не е страна по договор за кредит сключен с
„Макроадванс“ АД.
Основното задължение на заемателя по договор за паричен потребителски кредит, е да
върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, което съответства
на интереса на кредитора да получи на падежа главницата и възнаграждението за
предоставения заем. С оспорената в настоящото производство договорна клауза е уговорена
компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното задължение на потребителя –
да върне заетата сума на падежа, а на задължението в тридневен срок от подписване на
договора, да представи обезпечение за кредитора. Неизпълнението на това задължение е
санкционирано с неустойка в размер на 72 % от размера на заетата сума. При преценка на
тези обстоятелства и съобразно критериите на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСTK, съдът намира, че така уговорената неустойка излиза
извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната функции, противоречи на
добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е
компенсаторна неустойка за неизпълнение на задължение различно от главното, като
начинът по който е уговорена сочи, че заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в
краткия тридневен срок от подписване на договора не осигури обезпечение, дори и когато
той е изправна страна по отношение на основното си задължение – да връща на падежа
главницата ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора
по договора за потребителски кредит да е удовлетворен – той в срок да получава главницата
и възнаграждението си – кредиторът ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и не
обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че неустоечната
клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Предвид гореизложеното и съобразно направеното от ответника признание, предявеният
първоначален иск за нищожност на неустоечната клауза е основателен и следва да бъде
уважен.
По насрещните искове.
Първата и основна предпоставка за уважаване на предявените главни насрещни искове е
наличието на валидно правоотношение между страните по договор за потребителски кредит,
което обстоятелство ответникът /ищец по първоначалния иск/ оспорва с твърдения за
4
неспазване разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК.
Като взе предвид приетите по делото доказателства, съдът намира, в случая че не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като уговорената в процесния договор
неустойка представлява разход по кредита, който следва да бъде включен при
изчисляването на годишния процент на разходите. Съобразно правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България /основен лихвен процент плюс 10 пункта/,
което към 2021г. означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 %
от заетата сума. Този извод следва от дефиницията на понятието "общ разход по кредита за
потребителя", съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, според която това са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и
всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия; общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариални такси.
В разглеждания случай е несъмнено, че получаването на кредита е обусловено от
заплащането на неустойката. Това е така на първо място, защото изискването за
предоставяне на обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция съдържа множество
ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид характера и изключително
краткия срок за предоставяне, правят задължението за предоставяне на обезпечение
изключително трудно изпълнимо. Тридневният срок за предоставяне на обезпечението е
прекомерно кратък и това създава значително затруднение за потребителя-
кредитополучател, тъй като поръчителят следва да отговаря на критерии, чието изпълнение
подлежи на удостоверяване пред заемодателя чрез предоставяне на официални документи.
На следващо място показателно е и обстоятелството, че /както беше посочено по-горе/
компенсаторната неустойка санкционира неизпълнение на задължение, различно от
главното задължение на кредитополучателя по договора /да върне заетата сума/, и се дължи
независимо от това, дали кредитополучателят плаща дължимите погасителни вноски на
уговорените падежни дати. Обезпечението на кредита няма самостоятелно значение извън
неговата функция да гарантира изпълнението на главното задължение. Обезпечението не е
самоцел и вредите, които възникват за заемодателя при липсата му, са последица от
невъзможността на кредитора да удовлетвори вземането си от обезпечението, ако
потребителят не плаща задълженията си. В случая, обаче, неустойката изначално не е
обвързана с настъпването на каквито и да било вреди за кредитора и се дължи независимо от
това, дали такива биха могли реално да настъпят или не.
Не може да бъде пренебрегнат и фактът, че неизпълнението на задължението за
5
предоставяне на обезпечение е санкционирано с неустойка, чийто размер се равнява на 72%
от размера на заетата сума. Касае се за вземане, което, ако беше включено в размера на
годишния процент на разходите, той при всяко положение би надхвърлил
законоустановения размер от 50%. Единствено формалното уреждане на вземането като
неустойка прави възможно неговото начисляване, без това да влече след себе си нищожност
на уговорката.
От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане
на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на кредита чрез
кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и
уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя
към погасителните вноски.
Следователно процесната неустойка има характера на "общ разход по кредита за
потребителя" по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК и е следвало да бъде включена в
годишния процент на разходите. Доколкото, съгласно гореизложеното, неустойката
представлява сигурно възнаграждение за кредитора, което той очаква да получи към датата
на сключване на договора за потребителски кредит, то посочването на годишен процент на
разходите без включване на това възнаграждение цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по кредита, а именно, че те ще бъдат в размер на 49,65%
годишно, а не над 70%. При това положение посоченият в договора годишен процент на
разходите не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от
сключването на сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР който
изначално не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на
разходите, и приложение следва да намери нормата на чл. 22 ЗПК.
Както е изяснено в съдебната практика /в този смисъл Решение № 50174 от 26.10.2022 г.
на ВКС по гр. д. № 3855/2021 г., IV г. о., ГК, Решение № 60186 от 28.11.2022 г. на ВКС по т.
д. № 1023/2020 г., I т. о., ТК, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021
г., III г. о., ГК и Решение № 50056 от 29.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 2024/2022 г., I т. о.,
ТК/, при установена от съда недействителност на договор за потребителски кредит, по
предявения от кредитора осъдителен иск на договорно основание за заплащане на дължими
суми по договора, с решението си съдът следва да установи, на осн. чл. 23 ЗПК, дължимата
сума по приетия за недействителен договор и да уважи иска до размера на чистата стойност
на кредита, без лихва или други разходи по кредита, като не е необходимо вземането за
чистата стойност на кредита да бъде предявено с иск на извъндоговорно основание по чл. 55
ЗЗД.
В настоящата хипотеза, чистата стойност на предоставения потребителски кредит
/главницата/ се равнява на 600 лева. От представената от „Макроадванс“ АД и неоспорена от
първоначалния ищец счетоводна справка за платени суми по кредита се установява, че И. Н.
М. е извършил следните плащания – на 29.12.2021г. – сумата от 141 лева и на 29.12.2021г. –
сумата от 15 лева или общо 156 лева. Извършването на други плащания по кредита не се
6
твърди и не се доказва от И. Н. М.. Ето защо, при отнасяне на всички плащания към чистата
стойност на кредита, кредитополучателят е останал задължен на основание чл. 23 ЗПК за
сумата от 444 лева /600 – 156/. До този размер предявеният насрещен иск за главница е
основателен, а за разликата до пълния претендиран размер от 464,63 лева искът следва да
бъде отхвърлен. С оглед недействителността на кредитното правоотношене, на отхвърляне
подлежат и исковете за заплащане на сумата от 75,36 лева – договорна лихва начислена за
периода от 22.01.2022 г. до 22.07.2022 г. и сумата от 17,12 лева – законна лихва начислена за
периода от 22.12.2021 г. до 20.10.2022 г. С оглед изложената по-горе съдебна практика,
неплатената част от главницата /чистата стойност на кредита/ подлежи на присъждане на
основание чл. 23 ЗПК по предявения иск на договорно основание, поради което предявеният
евентуален иск, основан на неоснователно обогатяване със същата сума, не подлежи на
разглеждане.
По разноските.
При този изход от спора, право на разноски имат и двете страни. Релевираното от
„Макроадванс“ АД искане по чл. 78, ал. 2 ГПК е неоснователно. Както е прието в съдебната
практика /Определение № 50466 от 30.11.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 2049/2022 г., I т. о.,
ТК/ разпоредбата на чл. 78, ал. 2 ГПК не намира приложение в хипотезата на уважен иск на
потребител за прогласяване на нищожността на договорна клауза на потребителски договор,
независимо, че ответникът-търговец е признал иска. По първоначалния иск ищецът е сторил
разноски за държавна такса в размер на 50 лева, които следва да му бъдат присъдени, и е
бил защитаван безплатно от адв. Д. В. М. на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв. С оглед
цената на иска и представените доказателства за регистрация по ЗДДС, в полза на адв. М.
следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 480 лева с ДДС.
Ответникът е сторил разноски за държавна такса по предявените насрещни искове в размер
на 50 лева, претендира и юрисконсултско възнаграждение, чийто размер съдът определи на
100 лева на основание чл. 25, ал. 1 НЗПП. С оглед уважената част от насрещните искове, на
ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 119,54 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от И. Н. М., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С, ж.к. „О “,
бл. , вх. , ет. , ап. , срещу „Макроадванс“ АД, с ЕИК: , със седалище и адрес на управление:
гр. С, ул. „Г.С.Р“ № , ет. , ап. , иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД нищожността
на клаузата на чл. 10 от сключения между страните Договор за потребителски кредит №
148490 от 22.11.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на
обезпечение.
ОСЪЖДА И. Н. М. да заплати на „Макроадванс“ АД на основание чл. 23 ЗПК сумата от
444 лева, представляваща неплатена част от чистата стойност на предоставения кредит по
Договор за потребителски кредит № 148490 от 22.11.2021 г., ведно със законната лихва
7
считано от 24.10.2022г. до окончателното изплащане на вземането, като ОТХВЪРЛЯ така
предявения иск за разликата над 444 лева до пълния претендиран размер от 464,63 лева,
както и предявените искове с правно основание с чл. 240, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 6
ЗПФУР и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 75,36 лева, представляваща
договорна лихва начислена за периода от 22.01.2022 г. до 22.07.2022 г. и сумата от 17,12
лева, представляваща законна лихва начислена за периода от 22.12.2021 г. до 20.10.2022 г.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД да заплати на И. Н. М. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 50 лева, представляваща сторените по делото разноски.
ОСЪЖДА „Макроадванс“ АД да заплати на адв. Д. В. М., ПАК, с адрес: гр. П, бул. „П
ш“ № , ет. , ап. , на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв сумата от 480 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение с ДДС за безплатно представителство по делото на И. Н. М..
ОСЪЖДА И. Н. М. да заплати на „Макроадванс“ АД на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 119,54 лева, представляваща сторените по делото разноски съобразно уважената
част от насрещните искове.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8