Р Е Ш
Е Н И Е № .....
Гр. София, 12.03.2020 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗИВНО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV - Д състав, в публично
заседание на четиринадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в
състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Здравка И.
ЧЛЕНОВЕ : Цветомира Кордоловска
Мл.
Съдия : Биляна Коева
при секретаря Екатерина
Калоянова, като
разгледа докладваното от съдия И. в. гр. д. № 8/2019 г. по описа на СГС, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение №
118/21.12.2018 г. на ВКС, І ГО, по гр. д. № 4415/2017 г. е отменено изцяло решение № 4025 от 07.06.2017 г. по гр. д. № 2/2017 г. на
Софийски градски съд, ІІ Г с - в и делото е върнато за ново разглеждане от друг
състав на СГС с указания относно преценка приложението на чл. 9 а ЗН и на обема
права, които могат да бъдат признати на ищците в производството по иска с
правно основание чл. 108 ЗС.
С решение от 03.08.2016 г., по гр. д. № 54067/2013 г. на СРС, 32 с - в е признато
за установено по
отношение на А.Т.П., ЕГН ********** и А. Е.П., ЕГН **********, че Н.И.Н., ЕГН **********,
Л.А.Д., ЕГН **********, А.Т.Т., ЕГН **********, И.П.В., ЕГН **********, М.Г.Г.,
ЕГН **********, Й.А.Г., ЕГН **********, Г.А.Г., ЕГН **********, са собственици на поземлен имот с идентификатор №
68134.1933.1730 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със
заповед № РД-18-68/02-12-2010 г. на ИД на АГКК, находящ се в гр. София, р - н
Витоша, м. Манастирски ливади - Запад, ул. Майстор ********с площ от 527 кв. м. при съседи имот с
идентификатор 68134.1933.1148, имот с идентификатор 68134.1933.1149, имот с
идентификатор 68134.1933.1151, имот с идентификатор 68134.1933.2080, имот с
идентификатор 68134.1933.1147, номер от предходен план 1147, кв. 77 парцел 5, представляващ дворно място от 520 кв. м. от
бившия парцел VI, представляващ източната част от имот 1147, местността Манастирски
ливади и ответниците са осъдени да предадат ищците владението върху
посочения поземлен имот с идентификатор № 68134.1933.1730 по кадастралната
карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18- 68/02-12-2010 г.
на ИД на АГКК и са осъдени за заплащане на разноски.
Въззивното
производство е образувано по жалба на ответниците А.Т.П. и А. Е.П., чрез представителя им. В
жалбата се излага, че решението е незаконосъобразно,
неправилно и необосновано. Тъй като ищците, като наследници на Т.И., са
водили вече срещу същите ответници иск по чл. 7 ЗВСОНИ, който е отхвърлен,
настоящият иск е недопустим, понеже цели пререшаване на съден спор, по който има влязло в сила решение. По същество се поддържа,
че от събраните пред СРС доказателства е установено
безспорно, че ответниците са закупили, по реда на НДИ на 15.08.1985 г.,
недвижим имот, находящ се в гр. София, ул. „******, м. „Манастирски
ливади", представляващ къща на един етаж в жилищна сграда, построена върху
държавна земя - имот пл. № 1147, квартал № 15, ж. к. „Манастирски ливади“, състояща
се от една стая, дневна, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ 60. 80
кв. м и 100 % идеални части от мястото от 1118 кв. м., за което е издадена Заповед от председателя на ИК на К.РНС №
ДИ-05-328 от 28.06.1985 г. и е
заплатена цена от 13 993 лв. От
момента на закупуването насетне и до момента на делото имотът е владян от тях. Според ответниците искът е неоснователен, тъй като не
са представени доказателства за
идентичност на претендирания от ищците имот, одържавен от
наследодателя им, и собствения на
ответниците. Такава идентичност
не се установява от приетите пред СРС заключения на съдебно - техническите
експертизи, които се оспорват от ответниците и незаконосъобразно са кредитирани
от съда. Границите на закупения имот и квадратурата му са различни от границите на отчуждения такъв. Твърдят,
че не се установява ищците да са възстановили собствеността върху имота след
неговото одържавяване, понеже не се установява имотът да съществува във вида, в
който е отчужден, като се оспорват заповедите за възстановяване на имота в
полза на наследниците на Т.И.. Поддържат, че имотът се владее и ползва непрекъснато от 1948 г.
- 1949 г. от родителите на А.П., поради което се
позовават и на изтекла придобивна
давност в тяхна полза към момента. Ответниците твърдят,
че владеят имота на правно основание и
неправилно СРС е направил обратния извод.
Според тях, дори да се приеме, че не са придобили право на собственост
върху имота, а само право на строеж върху него, както е приел СРС, това право
на строеж обхваща целия имот от 1 118 кв. м., което обстоятелство не е
съобразено от СРС при постановяване на решението. Поради наличието на право на
строеж върху целия имот не е налице основанието по чл. 108 от ЗС за предаване
на владението на имота, понеже ищците се явяват „голи“ собственици на имот,
върху който има учредено право на строеж, което не е погасено и до момента. Оспорват
се изводите на съда за признаване на права върху имот в парцел VI за 520 кв. м.,
какъвто имот не съществува реално в момента. Молят да се отмени решението и
искът да се отхвърли изцяло. Претендират разноски. Правят възражение за
прекомерност на разноските на насрещната страна по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ищците
Л.А.Д., Н.И.Н., А.Т.Т., И.П.В., М.Г.Г., Й.А.Г. и Г.А.Г., чрез представителя си,
оспорват жалбата в писмен отговор по реда на чл. 263 ГПК. Поддържат, че са
собственици по наследство на Т.И. починал 1960 г. Наследодателят е притежавал
по нот. акт № 19/1942 г. две дворни места - парцели V и VІ от кв. 279 г, м.
Градена, Боянско землище с площ от 1 140 кв. м. Върху имота е изградена вилна
сграда в периода 1942 г. – 1948 г. Въз основа на Постановление на МС № 26 от
06.04.1949 г. имотът, включващ и вилната сграда, е одържавен по ЗОЕГПНС, без да
е предоставен равностоен имот или да е изплатено обезщетение, за което е
съставен АДС № 181/1949 г. на К.Районен съвет. Действително, по делото се
установява, че през 1985 г. вилната сграда, заедно с право на строеж върху
място с площ от 1 118 кв. м., към този момент представляващо имот пл. №
1147, кв. 5, м. Манастирски ливади, е продадено на ответниците въз основа на
НДИ. Оспорват като неоснователно твърдението на ответниците, че са закупили
дворното място заедно със сградата, е не само право на строеж върху мястото. Поддържат,
че ответниците владеят имота и към настоящия момент. Възразяват срещу довода на
ответниците за недопустимост на производството поради провеждане на иска по чл.
7 ЗВСОНИ между страните. Искът е специален, установителен и касае само вилната
сграда, не и правото на собственост върху мястото, което е останало собствено
на държавата. Според ищците, доколкото специалният иск по чл. 7 ЗВСОНИ предявен
срещу ответниците е отхвърлен с влязло в сила решение от 17.10.2008 г. на три
инстанции и ответниците са си запазили правото на собственост върху вилната
сграда, спорът касае само 529 кв. м. от дворното място, което е незастроено и е
обособено в самостоятелен поземлен имот, като е заснето и има идентификатор №
68134.1933.1730 по кадастралната карта и кадастралните регистри. Поддържат още,
че от приетите единични и тричленни СТЕ – зи в съвкупност с останалите писмени
доказателства се установява, че претендирания от ищците имот е идентичен с част
от имота, отчужден по ЗОЕГПНС от Т.И.. Неоснователни са възраженията на
ответниците за липса на идентичност. Според тях са налице всички изискуеми предпоставки
за уважаване на иска по чл. 108 ЗС за спорната част от мястото, понеже ответниците
владеят целият имот, който е бил собственост на наследодателя на ищците, както
са налице и кумулативните предпоставки за реституция по право по чл. 1 ЗВСОНИ
на незастроената част от имота - тя съществува във вида и размера, при който е
одържавена. По делото е установено, че в резултат на регулацията имотът е
трансформиран и него са получени два имота, като единият може да се обособи в
самостоятелен парцел, съобразен с изискванията на чл. 19 от ЗУТ, който подлежи на възстановяване. Липсата
на техническо отразяване на границите на имота, не прави имота негоден за
възстановяване, след като отговаря на техническите правила и норми. Ответниците
са си запазили правото на собственост върху сградата теренът, върху който е
изградена и прилежащият терен необходим за обслужването й. Оспорват
възражението на ответниците, че държат имота на правно основание, както и
възраженията им за придобиването му по давност по чл. 79 ЗС. Според ищците първоначално
ответниците са държали имота със съзнанието, че е държавен, предвид забраната
на чл. 86 ЗС (отм.) До 22.11.1997 г. давност не е текла, съгласно забраната на
чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, а след този момент - 1997 г. до 2008 г. осъщественото
владение не е несъмнено, спокойно и несмущавано, защото ответниците са имали
съзнанието, че имотът е предмет на спорове и дела между страните, според собствените
им твърдения. След 2008 г. до 2013 г., когато е заведено делото, не е изминал
период от 10 години необходим за придобиване на имота по давност. Излагат
съображения, че не се установява ответниците да са владели имота явно,
необезпокоявано и с намерение за своене за пълен период от 10 години. Правопогасяващото
им възражение не е доказано и те държат имота без правно основание.
Неоснователно е твърдението, че ищците притежават само гола собственост върху
имота, поради учредено право на строеж върху целия имот. Молят да се потвърди
решението на СРС. Претендират разноски по настоящото производство, по
предходното обжалване, както и пред ВКС.
Софийският градски съд,
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира
за установено следното :
СРС е бил
сезиран и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 108 ЗС.
Според уредените в чл. 269 ГПК правомощия, въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото
решение, по допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Решението се оспорва изцяло, като съдът
намира, че то е валидно
постановено и процесуално допустимо.
Настоящият
състав намира за неоснователно възражението за недопустимост на произнасянето на
СРС, понеже с него се цели пререшаване на съдебен спор, по който има влязло в сила решение в приключило производство по реда
на чл. 7 от ЗВСОНИ между същите страни, по следните съображения :
Действително,
с решение от 16.04.2007 г. по гр. д. № 1427/2003 г. на Софийския градски съд,
влязло в сила на 17.10.2008 г. (когато е потвърдено с решение № 1150/08 от с.
д. по гр. д. № 3573/2007 г. на ВКС на РБ, IV-то
г. о.), е отхвърлен иск по чл. 7 ЗВСОНИ, предявен от наследници на Т.И. срещу ответниците
А. и А. ***, за нищожност на договора от 15.08.1985 г. за продажба по НДИ.
Разрешаването
на спор по чл. 7 от ЗВСОНИ не препятства допустимостта на иска по чл. 108 ЗС за
останалата част от имота, отчужден от
наследодателя на ищците по ЗОЕГПНС, за които са налице предпоставките за
реституция по чл. 1 от ЗВСОНИ. В този смисъл са и мотивите на ВКС в решение №
118/21.12.2018 г. на ВКС, І ГО, по гр. д. № 4415/2017 г., с което е отменено
предходното произнасяне и делото е върнато за ново разглеждане на друг състав
на СГС.
Предмет
на разпореждането през 1985 г. от държавата в полза на ответниците по иска е
правото на собственост върху одържавената сграда, но не и върху дворното място,
което е останало държавна собственост. Собствеността върху него се възстановява
по силата на закона, ако са налице предвидените в ЗВСОНИ кумулативно изискуеми предпоставки
за това, без да е необходимо провеждането на иск по чл. 7 ЗВСОНИ. Ето защо
отхвърлянето на иска по чл. 7 ЗВСОНИ за прогласяване нищожността на
разпоредителната сделка с предмет сградата, построена в дворното място, не води
до недопустимост на иска по чл. 108 ЗС за ревандикация на дворното място.
По съществото на спора по иска по чл. 108 ЗС и с
оглед заявените основания за отмяна на решението по въззивната жалба, приети за
разглеждане в производството, въззивният съд намира следното:
Според чл. 108
ЗС собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи
без да има основание за това. За основателността на иска се изискват
установяване на следните кумулативни предпоставки : ищецът да е собственик на
имота; процесният имот да се владее или държи от ответника; ответникът да
владее или държи имота без правно основание.
Доказателствената
тежест за установяване на първите две условия лежи върху ищеца, като ответникът
доказва положителния факт на съществуване на основание да владее имота.
Ищците са основали правата си върху имота на
наследствено правоприемство и реституция.
По делото не е спорно и се установява, че въз основа
на нотариален акт № 19, том XXVI, дело 4559/18.12.1942 г. на Първи нотариус при
Софийски областен съд, Т.С.И.е закупил дворни места, съставляващи парцели № V и
№ VI от кв. 279 Г, находящи се в Боянско землище местността Градената, общо от
1140 кв. м.
Не е спорно, че с АДС № 181/08.07.1949 г. е одържавен
по ЗОЕГПНС следния имот : къща (вила), находяща се в голяма София, землището на
село Бояна, състояща се от стая, хол и пр. от два парцела V и VI, кв. 279,
застроени 120 кв. м, при граници: Курт Петерс, ул. 20 Безименна, въз основа на
Решение от 12.08.1948 г. на Комисия по чл.11 от ЗОЕГПНС.
Установява се безспорно, от удостоверение за
наследници от 22.03.2013 г. и удостоверение за наследници от 28.05.2013 г., че ищците са наследници на Т.С.И..
Въз основа на Договор за продажба на държавен недвижим
имот по реда на НДИ от 15.08.1985 г. ответниците Попхристови са придобили следния
недвижим имот, държавна собственост, находящ се в гр. София, ул. „*****, м.
Манастирски ливади, а именно : къща на
един етаж, построена върху държавна
земя, имот № 1147, кв. № 15, комплекс
ж. к. Манастирски ливади, състояща се от една стая, дневна, кухня и обслужващи
помещения, със застроена площ 60, 80 кв. м. и 100 % идеални части от правото на строеж върху мястото от 1
118 кв. м. при съседи: изток - дворно място, със застроена жилищна сграда на
семействоТ.; запад - празно дворно място - държавно; север - дворно място със
застроена жилищна сграда на сем. С.; юг - ул. *** отгоре - покрив на сградата,
отдолу - мазе; при съседи на избеното помещение изток, запад, север, юг -
фасада.
Със Заповед № РД-57- 789/30.12.1998 г. на наследниците
на Т.С.И.е възстановена собствеността върху 520 кв. м. от бивш парцел VІ,
представляващ източна незастроена част от имот пл. № 1147, м. Манастирски
ливади, съгласно скица.
Във
връзка с възраженията на ответните срещу легитимацията на ищците на собственици
на процесния имот по реституция по смисъла на ЗВСОНИ, въззивният съд намира
следното:
С ТР № 1/17.05.1995 г. на ОСГК на ВКС се застъпи становището, че
по ЗВСОНИ собствеността върху недвижимите имоти, отчуждени по изброените в чл.
1 и чл. 2 закони се възстановява при наличието на следните кумулативно изискуеми предпоставки,
посочени в чл. 1, ал. 1, съответно чл. 2, ал. 2 и чл. 4, ал. 1 ЗВСОНИ - 1. към
момента на влизане в сила на закона имотите да са собственост на държавата,
общините, обществените организации или техни фирми или еднолични дружества по
чл. 61 ТЗ; 2. имотите да съществуват реално до размерите, в които са отчуждени към
момента на влизане в сила на закона; 3. собствениците да не са били
обезщетени чрез изплащане на паричната им равностойност или с друг равностоен
недвижим имот. Освен това, към предпоставките за
реституция по ЗВСОНИ следва да се добавят и тези, имотът да е бил
собственост на лицето, съответно
на неговите наследодатели, да е отнет при посочените в
закона предпоставки по
законите, предвидени в ЗВСОНИ. В този смисъл са указанията в ТР № 6/2006 г.,
т. 1 и 3 на ОСГК на
ВКС.
С разясненията в т. 1 на ТР № 6/2006 г. по т. д. № 6/2005
г. на ОСГК на ВКС се прие, че по смисъла на чл. 1 и чл. 2 ЗВСОНИ реституцията настъпва по право - по
силата на закона при наличие на визираните в него условия - чл. 2, ал. 3 ЗВСОНИ без да е
необходим някакъв допълнителен административен или съдебен акт.
Следователно, с влизане в сила на реституционния закон - ЗВСОНИ - 24.02.1992 г., се възстановява правото на
собственост в лицето на бившия собственик, от който имотът е бил отчужден по реда на
ЗОЕГПНС, когато са налице и останалите предвидени в закона изисквания - имотът да
съществува реално до размерите, в които е отчужден, да е собственост на
държавата, общината или техни фирми и да липсва обезщетение с равностоен имот. В TP № 1 от
17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, б. „а“, т. 2 (т. 1, абзац 2 от диспозитива) е
прието също така, че правото на собственост не се възстановява по отношение на
отчужден незастроен имот, който след одържавяването му е застроен, освен ако останалата незастроена част може
да се обособи като самостоятелен обект на собственост.
По въпроса за идентичността на отчуждения по ЗОЕГПНС
имот от наследодателя на ищците и процесния имот пред СРС са приети
заключенията на единична и тричленна СТЕ, които съдът кредитира като обективно
изготвени.
Възраженията на ответниците, поддържани в жалбата, за
липса на идентичност, са неоснователни тъй като вещите лица по приетите пред
СРС експертизи са единодушни по въпроса, че парцели № V и № VI по нотариален акт №
19, том XXVI, дело 4559/42 г. са идентични с имот пл. № 1147 по договор за
покупко-продажба от 15.08.1985 г. на ответниците.
Съгласно единичната СТЕ имот с идентификатор
68134.1933.1730 по КК представлява част от бивши имоти, парцели V и VI от кв.
279 г, описани в нотариалния акт на наследодателя на ищците от 1942 г. Този
имот е идентичен с бивш имот парцел VI от кв. 279 г и е част от бивши имоти № V
и VI, одържавени с акт № 171/08.07.1949 г. Имотът с идентификатор
68134.1933.1730 е идентичен с възстановеното със Заповед РД-57-789/30.12.1998
г. на ищците дворно място от 520 кв. м от бившия парцел VI, представляващ
източната част от имот 1 147, м. Манастирски ливади от архивния
кадастрален план от 1979 г.
Съгласно заключението на тричленната СТЕ, към датата
на издаване на нотариалния акт на Т.С.И.- 1942 г. е действал регулационен план
на село Красно село с утвърдена улична регулация с Указ № 86 от 31.07.1914 г.,
дворищна регулация утвърдена със Заповед 1885/22.08.2014 г., Указ № 276 от
06.06.1931 г. и Заповед № 1737/10.06.1931 г., като имотите по нотариалния акт
представляват парцели № V-1284
и VI - 1284 от кв. 279 г.
С решение от 1948 г. по чл. 11 ЗОЕГПНС по преписка
№1120/1948 г. се отчуждават два парцела № V и VI, кв. 279 г, като парцелите по
решението са идентични с тези по нотариалния акт 1942 г. Добавеният към АДС
имот V, 279 г., е по кадастрален план на местността от 1957 г.
Според вещите лица, след влизане в сила на
ЗВСОНИ от имот № 1147 в кв. 15 са образувани: имот пл. № 2042 от кв. 77, в който се намира закупената от ответниците
Попхристови къща, и имот пл. № 1730
от кв. 77, който е незастроен и е предмет на предявения иск за ревандикация,
означен като поземлен имот с идентификатор 68134.1933.1730 по КК на м.
Манастирски ливади - Запад, ул. Майстор ********, с площ от 527 кв. м.
В заключение, от писмените
доказателства в съвкупност със заключенията на СТЕ и дадените по - горе
задължителни тълкувания от ОСГК на ВКС, въззивният съд споделя извода на СРС,
че ищците са установили материалноправните предпоставки за възникване в тяхна
полза на правото на собственост върху процесния имот с идентификатор 68134.1933.1730 на
заявеното правно основание - реституция по силата на ЗВСОНИ и наследствено
правоприемство.
Както
сочи ВКС в отменителното решение, реституционният ефект е нестъпил доколкото в
случая, макар да е одържавен застроен терен като съвкупност от земя и сграда,
ведно със 100 % ид. ч. от правото на строеж, е извършено разпореждане от
държавата, а впоследствие, след влизане в сила на ЗВСОНИ, но към момента на
приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество, са обособени два
отделни поземлени имота - единият застроен със сградата, а другият незастроен -
предмет на ревандикационната претения. Възстановяването на обособения
самостоятелен поземлен имот е налице, доколкото той не е застроен и не
представлява необходима прилежаща площ за обслужване на сградата. Обособяването
на самостоятелен незастроен имот, който не представлява необходима прилежаща
площ за обслужване на сградата, собствена на ответниците означава, че имотът
съществува реално до размера, в който е бил отчужден.
За да
се направи подобен извод е без правно значение дали заповедта за обособяването
на два поземлени имота е влязла в сила. С т. 2 на ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк.
д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че липсата на техническо отразяване на
границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове
и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на
собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато
границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за
собственост. Съгласно приетото в отменителното решение на ВКС в случая това са
нотариалният акт от 1942 г., удостоверяващ правото на собственост на
наследодателя на ищците върху конкретни имоти и актът за отчуждаването им от
1948 г. по реда на ЗОЕГПНС. Възраженията на ответниците, че незастроената част
от имота, възстановена на ищците, не може да бъде предмет на реституция, са
неоснователни.
Не
е пречка за реституиране на незастраоената част от имота и обстоятелството, че имотът
е обременен с ограничено вещно право на строеж, защото след техническото
обособяване на два отделни имота, правото на строеж се е концентрирало върху
застроения имот. Неоснователна е и тезата на ответниците, че след като с
договора от 1985 г. те са придобили 100 % от правото на строеж, то препятства
възстановяването на собствеността върху незастроената част от отчуждения имот.
Имотът
е бил държавна собственост от одържавяването до влизането в сила на ЗВСОНИ като
не се установява собственикът, от когото имотът е отчужден, да е бил обезщетен
по аргумент от чл. 4, ал. 4 ЗВСОНИ) (получаването на облигации не се смята за
обезщетяване).
След като са налице всички
кумулативни предпоставки за настъпване на реституционния ефект, изискуеми от
чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ по отношение на незастроената част от имота, следва да се
сподели извода на СРС, че наследниците на отчуждения собственик Т.С.И.са станали собственици на незастроената част от
имота по реституция и наследство.
Поради това на разглеждане подлежи противопоставеното
от ответниците възражение, че те от своя страна владеят имота на правно
основание, понеже са го придобили по давност.
Съгласно
общите правила по чл. 154, ал. 1 от ГПК, изцяло в доказателствена тежест на
ответниците е било да установят, при условията на пълно и главно доказване, че
са владели незастроената част от имота явно и необезпокоявано като свой, с
намерение да го придобият в рамките на повече от 10 години преди предявяване на
иска, което намерение е противопоставено на действителните собственици.
След одържавяването на
имота 1949 г. на основание
ЗОЕГПНС, той е станал
държавна собственост. Съгласно разпоредбата на чл. 86 от ЗС (отм.), за периода
от 1951 до 1990 год. не може да се придобие по давност вещ, която е
социалистическа собственост. В периода от 1990 г. до 1996 г., не е можела да се
придобива по давност вещ, държавна или общинска собственост, а в периода след
влизане в сила на ЗДС и ЗОС на 01.06.1996 год. - вещ, публична държавна или
общинска собственост. В този смисъл са и разпоредбите на чл.7 от ЗДС и чл. 7 от ЗОС.
Отделно от
изложеното, съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение № 112/05.03.2010 г. по гр. д. № 981/2009 г. на ВКС ІІ
гр. о., решение № 496/21.05.2009 г. І гр. о. по гр. д. №
905/2008 г. І гр. о., решение №
547/12.01.2011 г. по гр. д. № 660/2010 г. ІІ гр. о. решение № 139 от
23.05.2013 г. по гр. д. 370/2011 г., Г. К., І Г.О. на ВКС др., по изричното
разпореждане на чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ (редакция към бр. ДВ бр. 107/97 г.), за имоти, които подлежат
на възстановяване по ЗВСОНИ, какъвто е процесния, изтеклата до 22.11.1997 г.
придобивна давност не се зачита и започва да тече от деня на влизането в сила
на нормата - 22.11.1997 г. С обратна сила се заличава
изтеклата придобивна давност до този момент, а от тази дата започва да тече
нова давност и тя може да бъде само 10 годишна. Смисълът на нормата на чл. 2,
ал. 5 ЗВСОНИ е, че давността започва да тече отново след 22.11.1997 г.
насетне, след приключване реституцията на имота.
На следващо място, фактическият състав на придобивната давност върху
недвижим имот - чл. 79 от ЗС, включва осъществяване на фактическо господство над имота - осъществяване на владение върху него (corpus), без противопоставяне от страна на титуляра на
правото на собственост, при демонстриране по отношение на невладеещия собственик
поведение на пълноправен собственик на вещта (animus), както и изтичане на определен от закона срок, през който е
продължило осъществяването на фактическата власт – в случая 10 г.
В ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС е
прието становището, че обективният
елемент на владението - упражняването на фактическа власт - съвпада с този при
държането. Субективният елемент е този, който определя упражняването на фактическа власт върху имот като владение.
Законът (чл. 69 ЗС) предполага наличието на намерението да се свои вещта. За това, „за да се
трансформира фактическото състояние на упражнявана фактическа власт чрез
действия, съответстващи на определено вещно право в самото вещно право, е
необходимо потвърждаване наличието на намерение за своене чрез позоваване на последиците от придобивната давност - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или
чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел
легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, и
т. н.“. В цитираното
ТР ВКС е приел още, че до момента, в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие правото на
собственост по давност.
В обобщение на
възприетото тълкуване следва, че за да се придобие качеството владелец, не е достатъчно държателят
на имота да реши да го
свои, защото
владението не може да бъде скрито - то трябва
да е явно и несъмнително.
Това изисква промяната в
намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия,
които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. Владелецът следва да демонстрира, че счита имота за свой пред всички,
включително и държавни органи. Според практиката
на ВКС, обективирана в решения №
291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.
о. и
решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г.
на ВКС, І г. о., решение № 136/16.06.2014 г. по
гр. д. № 436/2014 г. на І ГО, ВКС, която въззивният състав споделя, когато страната, която ползва имота, се позовава на придобивна давност, тя трябва да докаже, че е променила намерението си, но не
скрито, а чрез предприемане на явни действия, които са станали известни на
собственика.
В случая не е спорно, че ответниците са закупили сграда по
реда на НДИ (отм.) през 1985 г. и са придобили право на строеж върху мястото,
което включва и правото на ползване на незастроената част от земята във връзка
с обслужването на сградата и за достъп до нея, по аналогия от разпоредбите на
чл. 15, ал. 3 ЗС, чл. 105, ал. 1 НДИ и чл. 130, ал. 4 ЗТСУ - отменени, но в
сила към момента на придобиване на сградата.
Следователно,
упражняваната от ответниците фактическа власт върху незастроената част от имота
е била на основание правото на ползване, което прави ответниците държатели, а
не владелци на имота. По този начин презумпцията на чл. 69 ЗС, че владелецът
държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго, е
опровергана.
След
обособяване от дворното място на два самостоятелни имота - пл. № 1730 (процесния)
и пл. № 2042 (застроен със закупената от ответниците сграда), което е станало със
заповед № РД - 50 - 11/10.02.2011 г. на кмета на район „Витоша“ при Столичната
община, обемът на правото на ползване на ответниците се е променил. Като
собственици на сградата, построена в единия имот (пл. № 2042), те са продължили
да държат прилежащия към сградата терен, като вече е отпаднало основанието за
ползване на незастроената част от имота, понеже тя не е била необходима за
ползване на сградата и е
обособена в самостоятелен имот пл. № 1730.
По
делото се установява, че след отпадане основанието за ползване на незастроената
част от имота като прилежащ терен към сградата – (2011 г.), ответниците са
продължили да упражняват фактическата власт върху имота. Съдът намира, че от
една страна, от момента на разделяне на имота и обособяване на два нови имота
през 2011 г. до предявяване на иска на 21.12.2013 г. не е изтекъл необходимият
10 - годишен давностен срок по чл. 79 ЗС за придобиване на незастроената част
от имота по давност. От друга страна, от събраните в производството
доказателства - писмени и гласни, не се установява по категоричен начин, че ответниците
са упражнявали
владение върху спорния имот, непрекъснато, необезпокоявано и явно, с намерение
да го своят след разделянето на имота, което владение е доведено до знанието на
реституираните собственици на имота, по смисъла посочен по - горе, съгласно
трайната практика на ВКС.
По въпроса относно
преценка приложението на чл. 9 а ЗН и на обема права, които могат да бъдат
признати на ищците в производството по ревандикационния иск и във връзка с
указанията на ВКС в отменителното решение, настоящият въззивен състав
намира следното :
Според чл. 9 а ЗН (изм. ДВ бр. 60/1992 г.), когато към откриване на
наследството се възстановява собствеността върху имоти, одържавени или включени
в ТКЗС или други образувани въз основа на тях организации, наследниците на
последващият съпруг не наследяват
ако той е починал преди възстановяване на собствеността и от брака няма
родени/осиновени/ деца.
Според ТР № 1 от 04.11.1998 г. по гр. д. № 1/1998 г., ОСГК на ВКС с измененията на ЗН от 1992 г. се създава различен режим за наследяване на
реституираното имущество. Видно от
възприетото в мотивите на ТР становище, понеже употребеното в чл. 9 а ЗН понятие „последващ съпруг“, не е легално определено и в закона не се сочи юридическият факт, по
отношение на който съпругът се явява последващ, тълкуване на смисъла на разпоредбата налага тя да се свърже с момента на одържавяване на имотите. При
свързване на понятието „последващ съпруг“ с момента на одържавяването ВКС е приел, че „разпоредбата на чл. 9 а ЗН ще намери приложение при
следните кумулативни предпоставки: 1.
Гражданският брак да е сключен след
одържавяването на имотите или включването им в ТКЗС и други селскостопански
организации 2. съпругът да е преживял съпруга - собственик. 3. от брака да няма родени или осиновени деца. 4. последващият съпруг да е починал преди възстановяването на собствеността“.
Според даденото от ВКС тълкуване на нормата, ако „например А и Б са сключили първи
поред за двамата брак след одържавяването, от брака нямат деца и са починали
преди възстановяването, наследниците на Б няма
да наследят реституираните имоти на А. Обратно, ако бракът е сключен преди одържавяването и е втори по ред за А,
наследниците на Б ще наследят възстановените имоти на А“.
В заключение, когато бракът е сключен преди одържавяването на имота, както
в случая бракът между Т.И. и втората му съпруга Й.И., сключен на 08.06.1944 г.
(преди одържавяването с АДС/ 181/08.07.1949 г.), като съпругата е починала
преди възстановяването - през 1969 г. и от брака няма деца, нормата на чл. 9 а
от ЗН няма да намери приложение.
При положение, че имотът закупен на 18.12.1942 г. е бил лично имущество на общия
наследодател Т.И., а преживялата втора съпруга Й.И. е починала след него (през 1969 г.), съгласно чл. 9, ал. 2 ЗН тя наследява заедно с двете дъщери на наследодателя, като всяка от тях придобива по 1/3 ид. част от наследството. Респективно, наследниците по закон на Й.И. също биха
имали наследствени права върху имота. От тук следва извод, че искът по чл. 108
ЗС за ревантидикиране на имота не е предявен от всички наследници, а само от
тези на Т.И..
От друга страна обаче, относно правата върху имота и във връзка с
възражението на ответниците за придобиване по давност, следва да се съобрази
практиката на ВКС, обективирана в решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г.
на ВКС, І-во г. о., решение № 70/16.08.2017 г. по гр. д.
№ 3991/2016 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение
№ 119 от 08.10.2018 г. по гр. д. № 4819/2017 г., г. к., І г. о. на ВКС, включително в
отменителното решение.
Съгласно тези решения „съсобственикът може да ревандикира цялата съсобствена
вещ от трето лице, което държи или владее вещта без основание. Това правомощие
произтича от правото на съсобственика да си служи сам с общата вещ. Ако обаче
това трето лице е владелец на имота и се позове на придобивна давност, следва
да се вземе предвид, че придобивната давност е прекъсната на основание чл. 84
ЗС вр. чл. 116, б. „б“ ЗЗД само за правата на предявилия иска съсобственик. Ако давностният срок относно правата на ищеца не е изтекъл
към момента на предявяване на иска, поради което правата му не са придобити по
давност от ответника, то към този момент ищецът се легитимира за собственик на
съответната идеална част от имота и това следва да се признае с установителния диспозитив на съдебното решение по чл. 108 ЗС.
В решенията на ВКС е прието освен това, че „при преценката дали може да уважи
иска в осъдителната част за целия имот, съдът следва да съобрази дали ответникът
има противопоставимо на ищеца право да ползва идеалните части на
съсобствениците, които не са предявили иска, т. е. дали давностният срок за
правата на тези съсобственици, които не са ищци, е изтекъл към момента на
приключване на съдебното дирене, като относно тези права отчете и настъпилите в
хода на процеса факти, съгласно чл. 235, ал. 3 ГПК. Ако
към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок за правата на
съсобствениците, които не са предявили иска, не е изтекъл, съдът ще уважи
ревандикацията в осъдителната част за целия имот, а ако е изтекъл - само за
правата на ищеца“.
Като се съобрази посоченото разрешение настоящият
състав намира, че дори наследниците на съпругата на Т.И. - Й.И. да наследяват
съответната идеална част от нейната идеална част от наследството на общият
наследодател, към момента на приключване на устните състезания във въззивното
производство 14.11.2019 г. не е изтекъл необходимият давностен срок в полза на
ответниците спрямо тях.
Това е така, тъй като, както се
посочи по - горе, упражняваната фактическа власт върху имота на
основание правото на ползване, което прави ответниците държатели, а не владелци
на имота, е приключило едва след обособяване на имота на два самостоятелни
имота – имот с пл. № 1730 (процесния) и такъв с пл. № 2042 (застроен със закупената
от ответниците сграда) със заповед № РД – 50 - 11/10.02.2011 г. на кмета на
район „Витоша"- СО.
След
този момент ответниците са продължили да държат незастроения терен без правно
основание за ползване на обособената незастроена част, която не е била необходима
за ползването на сградата. Упражняването на фактическата власт върху имота от
ответниците и в момента на водене на делото не е спорно.
Ако се приеме, че спрямо неучастващите в производството
наследници на Й.И. давността е продължила да тече и след завеждане на исковата
молба – 21.12.2013 г., в какъвто смисъл е разрешението, възприето в цитираната
по - горе практика на ВКС, след обособяването на имота на две - 10.02.2011 г. и
към момента на приключване на устните състезания пред СГС - 14.11.2019 г. не е
изтекъл необходимия 10 - годишен давностен срок за придобиване на имота от
ответниците по давност и спрямо тези неучастващи в производството съсобственици.
Следователно, щом към момента на приключване на съдебното дирене давностният срок за правата
на съсобствениците, които не са предявили иск по чл. 108 ЗС не е изтекъл, ревандикационният иск следва да се уважи в осъдителната част за целия имот.
От изложените в съвкупност съображения следва, че ищците
са доказали правото си на собственост върху имота по наследство и реституция, а
ответниците - не доказват възраженията, че са придобили спорния имот на
основание давностно владение. Решението на СРС, с което иска по чл. 108 ЗС е
уважен изцяло следва да се потвърди, макар и по допълнителни съображения.
Относно
разноски, присъдени пред СРС, следва да се отбележи само, че с определение от
31.10.2016 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, е изменено решение от 03.08.2016 г., по
гр. д. № 54067/2013 г. на СРС, 32 с - в, като разноските в размер на 2 975
лв. са присъдени само в полза на ищцата Л.Д.. Определението е влязло на 23.11.2016 г., защото
не е оспорено от страните. Следователно въпроса за разноските в производството пред
СРС е решен и не се променя от изхода на настоящия спор.
По разноските :
С оглед изхода
от спора и направеното искане, право на разноски имат въззиваемите страни -
ищците в производството на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Доколкото пред
ВКС не са присъждани разноски, а решението на СГС при предходното разглеждане
на делото е изцяло отменено, настоящият състав намира, че следва да се
произнесе по искането за присъждане на разноски в двете производства пред СГС и
ВКС.
Съдът
констатира, че съгласно договорите за правна защита и съдействие, представени
пред съответните инстанции, в производствата пред СГС и ВКС разноски за адвокат
са направени само от ищцата Л.А.Д.. Поради това само в нейна полза следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
за тези производства.
Въззивният
състав намира за основателно възраженията на ответниците, поддържани във всяко
от приключилите производства, за прекомерност на разноските за адвокатски
хонорар на тази страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. Като съобрази, че съгласно
интереса по делото, данъчната оценка на имота и чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ,
минималното адвокатско възнаграждение, съобразно целия размер на иска е общо 1 280
лв. и като взе предвид фактическата и правна сложност на спора за въззивната и
касационната инстанции, настоящият състав намира, че възнагражденията за
адвокат само на ищцата Л.Д. следва да се намалят, на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, както следва : за първото производство пред СГС от 2 400 лв. на 1 200
лв., за производството пред ВКС - от
2 200 лв. на 1 500 лв. и за производството пред настоящият състав -
от 1 800 лв. на 1 200 лв.
В полза на
ищцата Л.Д. следва да се присъдят и 30 лв. разноски за държавна такса за ВКС.
Останалите 180 лв. държавна такса за касационна жалба се дължат на другите ищци
в производството, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Така мотивиран
Софийският градски съд
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение от 03.08.2016 г., по гр. д.
№ 54067/2013 г. на СРС, 32 с - в.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, А.Т.П., ЕГН ********** и А. Е.П.,
ЕГН **********, двамата с адрес: ***, чрез адв. Я., да заплатят на Л.А.Д., ЕГН **********,
с адрес ***, чрез адв. К.П., разноски както следва : за
първото производство пред СГС 1 200 лв., за производството пред ВКС - 1 500 лв. и за производството пред
настоящият състав - 1 200 лв., както и 30 лв. държавна такса за
производството пред ВКС.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, А.Т.П., ЕГН ********** и А. Е.П.,
ЕГН **********, двамата с адрес: ***, чрез адв. Я., да заплатят на Н.И.Н., ЕГН **********,
А.Т.Т., ЕГН **********, И.П.В., ЕГН **********, М.Г.Г., ЕГН **********, Й.А.Г.,
ЕГН **********, Г.А.Г., ЕГН **********, всички със съдебен адрес: *** - адвокат
К. П., държавна такса от 180 лв. за касационната жалба, заплатена пред ВКС.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването му на страните, при условията на чл. 280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.