№ 19631
гр. София, 30.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело №
20251110141291 по описа за 2025 година
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1
ГПК, вр чл.7 т. 1, буква "а" от Регламент (ЕО) № 261/2004 на Европейския
парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година.
В исковата молба ищци Г. Г. Г., Ц. П. Г., В. Ц. Г., действаща чрез законен
представител Ц. П. Г. и Н. Ц. Г., действащ чрез законен представител Г. Г. Г. твърдят,
че сключили договор за въздушен превоз с ответника - авиокомпания "БЪЛГАРИЯ
ЕЪР" АД, по силата на който авиопревозвача се задължил да превози пътниците с
полет FB8844, излитащ по разписание на 20.10.2024г в 08:20 ч. от летище Анталия,
Турция и пристигащ по разписание на 20.10.2024г. в 10:15ч. на Летище София,
България. Поддържат, че ответната aвиокомпания потвърдила резервацията на
пътниците за полета им и издала бордни карти. Твърдят, че процесния полет FB8844
излетял с голямо закъснение и съответно кацнал в София с 13 часа по-късно спрямо
часа по първоначално полетно разписание, което причинило на ищците сериозно
безпокойство и неудобство. Излагат доводи, че съгласно Решение на Съда на ЕС по
съединени дела С-402/07 и С-432/07, пътниците на закъснели полети се приравняват
на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на правото на
обезщетение, поради което могат да се позовават на правото на обезщетение по член 7
от Регламент (ЕО) №261/2004г. В случая разстоянието между началната и крайната
точка на полета Анталия – София e до 1500 км., поради което и на основание чл.7, пар.
1, буква „а“ от Регламент (ЕО) №261/2004, дължимото обезщетение на всеки от
пътниците е във фиксиран размер от по 250 евро, с равностойност от по 488,96 лева.
1
Тъй като опитите за доброволно уреждане на спора останали без резултат, ищците
подали заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК. Било образувано ч.гр.д.№ 18033/2025 г., по което била издадена заповед за
изпълнение. Тъй като длъжникът подал възражение, ищците обуславя правния си
интерес от предявяване на настоящите искови претенции. Молят съда да постанови
решение, с което да признае за установено, че ответникът дължи поотделно на всеки
от четиримата ищци Г. Г. Г., Ц. П. Г., В. Ц. Г., действаща чрез законен представител Ц.
П. Г. и Н. Ц. Г., действащ чрез законен представител Г. Г. Г. главница в размер на по
488,96 лв., представляваща обезщетение на основание чл.7, § 1, буква “а” от Регламент
(ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. за
закъснение процесния полет FB8844/20.10.2024г. с направление Анталия, Турция –
София, България, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за изпълнение до
Софийски районен съд, до окончателното изплащане на вземането. Претендират и
сторените в заповедното и исковото производство разноски.
Извън срока по чл.131, ал.1 ГПК ответникът „България Ер“ АД е подал отговор,
в който се изразява становище за неоснователност на предявените искове поради
плащане на обезщетението, за което прилага доказателства. Моли съда да съобрази
този факт при постановяване на решението. Прави се възражение за прекомерност на
претендираните от ищците разноски за адвокатско възнаграждение в исковото
производство.
В молба с вх.№ 350879/27.10.2025 г. ищците чрез пълномощника си
потвърждават, че претендираните суми за главница са платени, но претендират
сторените разноски, включително адвокатско възнаграждение.
След като обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и като
взе предвид становищата и доводите, изложени от страните, съдът прима за
установено следното от фактическа и правна страна:
Предявен е за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен
установителен иск с правно основание чл. 7, § 1, б. "а" от Регламент (ЕО) № 261/2004
на Европейския парламент и на Съвета от 11.02.2004 г. относно създаването на общи
правила за обезщетяване и помощ на пътниците при отказан достъп на борда и отмяна
или голямо закъснение на полети (Регламента).
Съгласно приложимата разпоредба на чл. 7, § 1, б. "а" от Регламента, при
прилагането на този член пътниците получават обезщетение, възлизащо на 250 EUR за
всички полети на територията на Общността до 1 500 километра.
С решение от 19.11.2009 г. по съединени дела С-402/07 г. и С-403/07 г. на Съда на
Европейския съюз е дадено задължително на основание чл. 633 от ГПК за настоящия
съд тълкуване на нормите във връзка с приложението на Регламент (ЕО) № 261/2004 г.
Съгласно даденото в цитираното решение тълкуване чл. 5, чл. 6 и чл. 7 от Регламент
2
(ЕО) № 261/2004 г. трябва да се прилагат в смисъл, че пътниците на закъснели полети
може да се приравнят на пътниците на отменени полети за целите на прилагането на
правото на обезщетение и, че същите имат правата по чл. 7 от Регламента, когато
поради закъснение на полет претърпяват загуба на време, равна на или по-голяма от
три часа, т.е. когато са достигнали до своята крайна точка на пътуване три или повече
часа след определения от превозвача час на пристигане по разписание.
За да бъде уважен предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно
основание чл. 7, § 1, б. "а" от Регламента, ищецът следва да установи при условията на
пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: че между него и
ответното дружество е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата
на договор за въздушен превоз, в съдържанието на което е включено задължение за
ответника да изпълни полет от летище Анталия, Турция до летище София, България на
20.10.2024 г., явяването му поне 45 минути преди обявения му час за полет, че е
налице забавяне на полета по смисъла на чл. 6, § 1, б. "а" Регламент № 261/2004 г., а
именно: забавяне, продължило повече от два часа при полети в диапазона до 1500 км.
При доказване на горепосочените обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже плащане на претендираното обезщетение.
Между страните не се спори, а и видно от приложеното по делото платежно
нареждане е, че на 05.09.2025 г. ответното дружество е заплатило на пълномощника на
ищците сумата в размер на 1955,83 лева. Плащането на претендираното обезщетение
представлява извънсъдебно признание за дължимост на претендираната сума.
Предходното представлява факт, настъпил в хода на процеса, който следва да се вземе
предвид при постановяване на съдебния акт. В този смисъл е и т. 9 от Тълкувателно
решение №4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, с която е прието, че
в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по
издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на
съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3
ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на
удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
С оглед предходното и на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът дължи да съобрази
този правопогасителен факт, настъпил след предявяване на исковете, който е от
значение за спорното право. Установяване на последния е основание съдът да отхвърли
иска, тъй като вземането е погасено чрез плащане в хода на процеса.
В конкретния случай сумата е постъпила по банковата сметка след датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда, поради което ответникът дължи
законна лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението в съда
3
до датата на която е платено обезщетението. Изчислено при предпоставките на чл.162
ГПК и с помощта на калкулатор за законна лихва, находящ се на интернет страница с
адрес www.calculator.bg съдът изчисли размера на дължимата лихва за периода от
27.03.2025 г. до 05.09.2025 г. по всяка една от главниците в размер на 30,18 лева.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищците направените в исковото производство разноски.
Това е така, тъй като плащането е извършено в хода на процеса, поради което с
поведението си ответникът е дал повод за завеждане на делото.
Видно от приложения по делото списък на разноските по чл.80 ГПК и
доказателствата по делото е, че ищците претендират и са направили разноски в общ
размер на 100,00 лева за доплатени държавни такси и 2,80 лева за изготвяне на
преписи от исковата молба и приложенията към нея за връчване на ответника. С оглед
изхода на спора ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищците
горепосочените суми.
По отношение размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния
представител на ищците, следва да се има предвид, че съгласно разпоредбата чл.38,
ал.2 ЗА, изр.2-ро ЗА съдът е този, който определя размера на възнаграждението и не е
обвързан от претендирания размер.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната
правна и фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с решение от
24.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС виждане чл.101, §1 ДФЕС във вр. с чл.4, §3 ДЕС
трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101,
§1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от размерите, разписани в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско
възнаграждение за всеки отделен случай след извършване на преценка относно
правната и фактическа сложност на производството и извършените от процесуалния
представител действия. В таза насока съдът съобрази и влязло в сила решение от
15.11.2022 г. на Европейския съд по правата на човека, по делото „Бойчев срещу
България“ /жалба № 59667/14/, с което държавата е осъдена да заплати на
жалбоподателя обезщетение по чл. 6, § 1 от Конвенцията именно поради
несъразмерност и неразумен размер на разноските по делото. В решението е прието,
че националните съдилища не са извършили преценка за пропорционалността на
4
претендираните разноски, въпреки направените възражения.
На последно място следва да се отбележи, че целта на разпоредбата на чл.38 ЗА е
определени категории лица да имат възможност да получат безплатна правна помощ,
но не води автоматично до извод, че адвокатът ще реализира икономическа облага
чрез поемането на процесуално представителство, респ. предоставянето на правни
съвети. Следва да се отбележи още, че когато се поемат т.нар. „pro bono“ случаи,
адвокатът носи икономическият риск. Отделно от предходното, нито е в съответствие
със закона, нито с добрите нрави, чрез договор за правна защита и съдействие, при
условията на чл.38 ЗА, да се търси икономическа облага.
С оглед предходното и на основание чл.38, ал.2 ЗА съдът определя адвокатско
възнаграждение на процесуалния представител на ищците в общ размер на 800,00 лева
с ДДС /по 200,00 лева с ДДС/, тъй като делото не е от фактическа и правна сложност,
приключило е в едно открито съдебно заседание, на което процесуалния представител
не се е явил. При определяне на адвокатското възнаграждение съдът взе предвид, че
макар да представлява четирима ищци, предявените искове са идентични.
С оглед задължителните указания дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи
произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно указанията,
дадени в т.12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив. Издадената заповед
по чл.410 ГПК включва разноски за държавна такса в размер на по 25,00 лева и
адвокатско възнаграждение в размер на общо 240,00 лева, които също следва да бъдат
възложени в тежест на ответното дружество. Настоящият съд не следва да
преразглежда размера на присъденото в заповедното производство адвокатско
възнаграждение, доколкото същото е било предмет на въззивна проверка по реда на
чл.413 ГПК.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от Г. Г. Г., ЕГН **********, Ц. П. Г., ЕГН **********,
В. Ц. Г., ЕГН **********, действаща чрез законния си представител Ц. П. Г. и Н. Ц. Г.,
ЕГН **********, действащ чрез законния си представител Г. Георгиев Г. против
„БЪЛГАРИЯ ЕЪР“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Слатина, Аерогара София, бул.“Брюксел“ № 1 искове с правно
основание чл.422, ал.1 ГПК, вр чл.7 т. 1, буква "а" от Регламент (ЕО) № 261/2004 на
Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 година – за признаване за
установено, че ответникът дължи на всеки един от ищците главница в размер на по
488,96 лв., представляваща обезщетение на основание чл.7, § 1, буква “а” от Регламент
(ЕО) № 261/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 11 февруари 2004 г. за
5
закъснение процесния полет FB8844/20.10.2024г. с направление Анталия, Турция –
София, България, поради плащане в хода на процеса.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че
„БЪЛГАРИЯ ЕЪР“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр.София, район Слатина, Аерогара София, бул.“Брюксел“ № 1 дължи на Г. Г. Г., ЕГН
**********, Ц. П. Г., ЕГН **********, В. Ц. Г., ЕГН **********, действаща чрез
законния си представител Ц. П. Г. и Н. Ц. Г., ЕГН **********, действащ чрез законния
си представител Г. Георгиев Г. сумата от по 30,18 лева на всеки от тях,
представляваща законна лихва върху всяка главница от по 488,96 лв., за периода от
27.03.2025 г. до 05.09.2025 г.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „БЪЛГАРИЯ ЕЪР“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район Слатина, Аерогара София,
бул.“Брюксел“ № 1 да заплати на Г. Г. Г., ЕГН **********, Ц. П. Г., ЕГН **********,
В. Ц. Г., ЕГН **********, действаща чрез законния си представител Ц. П. Г. и Н. Ц. Г.,
ЕГН **********, действащ чрез законния си представител Г. Георгиев Г., сумата от
общо 102,80 лева, представляваща направени разноски в исковото производство пред
първоинстанционния съд, както и сумата от общо 100,00 лева, представляваща
направени разноски в производството по ч.гр.д.№ 18033/2025 г. по описа на СРС, 43-
ти състав.
ОСЪЖДА „БЪЛГАРИЯ ЕЪР“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Слатина, Аерогара София, бул.“Брюксел“ № 1 да заплати
на адвокат В. В. Ч. - М., член на АК - гр.Варна, с личен № **********, с
адрес:гр.Варна, ур.Драгоман № 9, ет.2, на основание чл.38, ал.2, вр.ал.1, т.2 ЗА сумата
от общо 800,00 лева с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
безплатно адвокатска помощ и съдействие на ищците в исковото производството и
сумата от общо 240,00 лева с ДДС, представлява адвокатско възнаграждение за
оказана безплатно адвокатска помощ и съдействие в производството по ч.гр.д.№
18033/2025 г. по описа на СРС, 43-ти състав.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6