РЕШЕНИЕ
№ 1734
гр. Пловдив, 11.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в
публично заседание на двадесет и девети септември, през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
Председател:Николай Д. Голчев
при участието на секретаря Катя Ив. Янева
като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело №
20215330100314 по описа за 2021 година
Производството е образувано по повод на искова молба, подадена от Т.К. М.- Г.,
ЕГН: **********, срещу „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, с която е
предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 ЗПК, вр.
чл. 26 ЗЗД, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на раздел VI- ти от
Договор за потребителски кредит № ******** от *****г. в частта, установяваща
задължение за потребителя да заплати сума в общ размер от 1905 лв. за допълнителни
услуги, както следва: 450 лв. за услуга „*****“ и 1455 лв. за услуга „*****“.
В исковата молба се посочва, че между страните е сключен Договор за
потребителски кредит № ******** от *****г., по силата на който на ищеца е предадена
в заем сума в размер от 1500 лв. Изтъква се, че в раздел VI- ти от договора за кредит е
предвидено ищецът да заплати на ответника сумата от 1905 лв. за „допълнителни
услуги“- услуга „*****“ и услуга „*****“. Счита, че клаузите от раздел VI- ти от
договора са недействителни, доколкото не са съобразени с изискванията на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Акцентира се върху факта, че в ГПР посочен в договора не е включена сумата по
предоставения пакет от услуги. В тази връзка, то не е посочена и ясна методика, по
която се формира ГПР и кои компоненти са включени в него. Изтъква се, че по своето
същество, предоставеният пакет от услуги представлява скрито възнаграждение за
кредитора. Услугите, посочени в допълнителното споразумение са свързани с
обичайната дейност на търговеца по предоставяне и управление на кредита и на
практика не се предоставя на длъжника допълнителна услуга. Твърди се и че самите
клаузи не създават задължение за кредитора да предостави услугата, а единствено
възможност на длъжника да я поиска. Предвид изложеното, моли се така предявеният
иск да бъде уважен. Претендират се сторените разноски.
1
В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на искова молба от „Профи Кредит
България“ ЕООД. Възразява се, че процесният иск е недопустим, тъй като не е
договаряно предоставянето на допълнителни услуги. Изтъква се и че ищецът не е
сключвал към договора за кредит допълнително споразумение за предоставяне на
услуги „*****“ и „*****“. В случай, че се приеме, че предявеният иск е допустим, то се
моли същият да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендират се сторените
разноски.
Преди да се пристъпи към обсъждане на спора, съдът счита за нужно да посочи,
че с молба от 22.02.2021г. / л. 14 от делото/, преди исковата молба и приложенията към
нея да бъдат връчени на ответника, ищецът е уточнил, че в рамките на настоящия
процес не претендира цялостно прогласяване недействителността на договора за
кредит, а само на раздел VI- ти от същия, установяват задължение за заплащане на
сумата от общо 1200 лв. за услуги „*****“ и „*****“. Предвид това, то не е
необходимо да се постановява определение за частично прекратяване на делото.
Допълнително, в открито съдебно заседание, проведено на 29.09.2021г. / л. 49 от
делото /, ищецът е уточнил, че общо дължимата сума за двете предоставени от
ответника услуги не е 2063, 88 лв. ( както е посочено в исковата молба ), а 1905 лв.
Съдът е съобразил това уточнение и е внесъл съответна корекция в доклада по делото.
По допустимостта на производството:
Съдът подробно е адресирал възраженията на ответника за недопустимост на
производството в Определение № 2156 от 12.04.2021г., постановено по делото ( л. 26-
27), поради което не счита за необходимо да повтаря тези съображения. Към вече
изложеното, следва да се изтъкне и че въпросите по договарянето на заплащане на
пакет от допълнителни услуги „*****“ и „*****“ и дали това е сторено в самия
договор за кредит или допълнително споразумение към него е въпрос не по
допустимост, а по същество и той ще бъде разгледан подробно по- долу в настоящото
изложение.
След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със
становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна
следното:
От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между
„Профи Кредит България” ЕООД и Т.К. М.- Г. е възникнало правоотношение по повод
на сключен Договор за потребителски кредит № ******** от *****г., по силата на
който на ищеца е предоставена сума в размер от 1500 лв. /л. 21- 23/. Отразеният в
договора годишен лихвен процент е 41, 00%, годишният процент на разходите е 49.
13%, а задължението следва да се погаси на тридесет и шест анюитетни вноски. В
раздел V- ти от посочения договор за кредит , ясно е посочено, че се предоставят
допълнителни услуги „*****“- приоритетно разглеждане и изплащане на кредита и
„*****“- право на промяна на погасителния план. Допълнително, в раздел VI- ти от
договора за кредит, посочените услуги вече са остойностени, като за услуга „*****“
се заплащат 450 лв., а за услуга „*****“ се заплащат 1455 лв. Ярко впечатление оставя
и обстоятелството, че в раздел VI- ти първоначално за потребителя е определена обща
сума за плащане от 2620, 95 лв., а след включване на възнаграждението по двата пакета
за „услуги“ сумата се увеличава на 4525, 95 лв. ( тоест, към сумата от 2620, 95 лв. се
прибавя общо дължимото за двете „услуги“, което възлиза на 1905 лв. ). Предвид
гореизложеното, то е изцяло неоснователно възражението на ответника, че в
процесния договор за потребителски кредит не са налице договорени услуги „*****“ и
„*****“, както и възнаграждение за тях. Впрочем, твърдението на ответника е напълно
2
голословно и предвид факта, че в раздел VI- ти от договора за кредит, освен че е
посочено общото задължение от 4525, 95 лв. с включено възнаграждение за „услугите“,
то е отразен и месечният размер на вноската, която е увеличена съобразно това
допълнително възнаграждение.
От приетото по делото заключение по изготвената съдебно – счетоводна
експертиза / л. 44- 46/ се изяснява, че чистата стойност на усвоения от ищеца финансов
ресурс възлиза на 1500лв. Общата сума за заплащане от потребителя по договора
възлиза на 4525, 95 лв., като в нея са включени 1500 лв. главница, 1120, 95 лв.
договорна лихва и възнаграждение за допълнителни услуги в размер от 1905 лв.
Вещото лице е посочило и че при формиране на ГПР по договора е взета предвид
единствено договорната лихва, без да се отчита възнаграждението за допълните услуги.
В открито съдебно заседание от 29.09.2021г. / л. 48 гръб от делото/, експертът разясни
и че при включване на допълнителното възнаграждение, ГПР по договора нараства с
67, 24 %.
Съдът кредитира заключението на вещото лице в цялост, доколкото същото е
обективно обосновано и съответно на останалия, приобщен по делото доказателствен
материал.
По правните аспекти на спора:
Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между
"Профи Кредит България" ЕООД като заемодател и Т.К. М.- Г. като заемател, е
възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от
1500лв. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ,
като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани
чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
Настоящият съдебен състав счита за нужно да посочи, че не съществува
съмнение, че между страните освен сумите за главница и договорна лихва, е
договорено да се заплати и възнаграждение в общ размер от 1905 лв. за услугите
„*****“ и „*****“. В подкрепа на този извод е и конструкцията на самия договор за
потребителски кредит ( л. 21 от делото ) - в раздел V- ти изрично са маркирани
посочените услуги, а в раздел VI- ти вече е посочено и каква е тяхната стойност и
колко общо трябва да заплати потребителят с включеното възнаграждение за
допълнителни услуги.
Съдът счита, че клаузата от договора за кредит, по силата на която се възлага
задължение на потребителя да заплати сумата от общо 1905 лв. за допълнителните
услуги ( раздел VI- ти от договора, част „По поискана и закупена допълнителна
услуга” ) не е и индивидуално договорена. В тази връзка, тя се явява част от типовата
бланка, по която се сключва договорът и противно на тъврдяното от ответното
дружество, предоставянето на допълнителни услуги не е по избор на длъжника.
Отделно от гореизложеното, то следва да се посочи, че кредиторът задължава ищеца (
длъжник по договора ) да му заплати възнаграждение за услуги, които на практика
влизат в кръга на обичайната му дейност ( доколкото ответникът предоставя кредитно
финансиране по занятие). Дейностите за услугата „*****“ по оценка на
3
кредитоспособността на потребителя, отпускането и управлението на кредита са
присъщи за ответното дружество и в този смисъл те не представляват допълнителни
услуги, които се предоставят на потребителя. Същото се отнася и до услугата „*****“,
която касае определянето на „гъвкав погасителен план“. Предвид това, частта от раздел
VI- ти от договора установяваща задължение за потребителя да заплати
възнаграждение за услугите „*****“ и „*****“ се явява в противоречие с чл. 10а, ал. 2
ЗПК ( „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита“ ).
По отношение размера на ГПР по процесния договор за кредит: съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на
кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните
такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички
разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение
да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В
конкретния случай е посочено, че ГПР е 49, 13 %, но от съдържанието на договора не
може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин се
формира същият. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките,
при които се предоставят услугите „*****“ и „*****“, то същите са с характер на
възнаграждение и е следвало стойността им да бъде включена изначално при
формирането на ГПР ( те са сигурен разход за потребителя ). Впрочем, съобразно
заключението на вещото лице, ако възнаграждението за „допълнителните услуги” бъде
включено в ГПР, размерът му нараства с 67, 24% В случая, акцентът се поставя не
само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително
възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е
следвало да се включи в процента на разходите по кредита.
Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение
спрямо кредитора и на практика кредитът му се оскъпява двойно и то без да се включва
възнаградителната лихва ( доколкото възнаграждението за допълнителните услуги е
1905 лв., а чистата стойност на усвоения финансов ресурс е 1500лв). Това се явява и в
директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното
посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност
да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в
съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да стори
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
С оглед приетите по-горе постановки, съдът приема, че с включването на
4
възнаграждението по услугите „*****“ и „*****“, разписани в раздел VI- ти от
договора за кредит, ГПР е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Предвид това и на основание чл. 19, ал.
5, вр. ал. 4 ЗПК, раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит № ******** от
*****г е нищожен в частта, установяваща задължение за потребителя да заплати сума
в общ размер от 1905 лв. за допълнителни услуги, както следва: 450 лв. за услуга
„*****“ и 1455 лв. за услуга „*****“. Съобразно изложеното, така предявеният иск
следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, то се поражда право
на разноски в полза на ищеца. Предвид това, то следва да бъде определено
възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат в размер на 374 лева
по чл. 38 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 Наредба за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, като посочената сума следва да се заплати от ответника в полза на
адв. ********. Ищцовата страна е сторила разноски за държавна такса в размер от 82,
56 лв. и за депозит за изготвянето на ССчЕ в размер от 150 лв., които също следва да й
бъдат заплатени от ответника.
Така мотивиран, Съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4, ЗПК
нищожността на раздел VI- ти от Договор за потребителски кредит № ******** от
*****г., сключен между Т.К. М.- Г., ЕГН: **********, срещу „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: ********* в частта, установяваща задължение за потребителя
да заплати сума в общ размер от 1905 лв. за допълнителни услуги, както следва: 450 лв.
за услуга „*****“ и 1455 лв. за услуга „*****“, поради това, че с включването на
горепосочените възнаграждения за двете услуги, годишният процент на разходите по
договора надвишава повече от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет
на Република България.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
адв. ********, АК – гр. *****, със съдебен адрес: ********, в качеството й на
пълномощник на ищеца Т.К. М.- Г., ЕГН: **********, сума в размер на 374 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение за предоставено на страната безплатно
представителство в настоящото производство за един адв., определено от съда по реда
на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на
Т.К. М.- Г., ЕГН: ********** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сума в размер на 232, 56
лв., представляваща сторени разноски в рамките на настоящото производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен
срок, считано от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
5