РЕШЕНИЕ
№
гр.София, 11.04.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, I - 16 състав, в публичното съдебно заседание на седми юни през две хиляди
и двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА
МАВРОВА
при участието на секретаря Александрина
Пашова, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 13860 по описа за 2019 г. по описа на СГС,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищцата М.К.Т. твърди в исковата молба, че е сключила
договор за банков кредит № 42/201 от 11.03.2008 г., по силата на който „У. Б.“ АД, й
е предоставил ипотечен кредит в размер на 80 000 евро, от които
40 000 евро за закупуване на недвижим имот и 40 000 евро за ремонтно
- довършителни работи в имота. Годишният
лихвен процент по редовен дълг, определен в чл. 4.1.а от договора се формира
като сбор от базисния лихвен процес по т. 10.3 и т.10.4 от Условията по кредити
на физически лица – едномесечен EURIBOR в размер на 4.20 % към датата на сключване на
договора и надбавка в размер на 2.40 %. Поддържа,
че неразделна част от договора представляват Условия за усвояване, обслужване
на кредита и изпълнение на задълженията по договора за кредит (Общи условия), действащи към датата на подписването
му. Съгласно т. 11.1.3 от Общите условия, „при кредити, издължавани чрез
анюитетни вноски, годишния лихвен процент по кредита за съответния лихвен план
се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия
водят до необходимост от увеличаването му най - малко с 1 (един) пункт. Кредитополучателят дава
съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1а, определен
съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункт от
размера, определен от кредитора, в деня на сключване на настоящия договор или
от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка…“
Ищцата поддържа, че
цитираната клауза от ОУ е неравноправна, противоречи на закона и добрите нрави,
поради което е нищожна. Сочи, че към датата на депозиране на исковата молба,
отпуснатият й банков кредит от „У.Б.“
АД все още не е издължен (крайният
срок на издължаване е 11.02.2038 г.) и възползвайки се от клаузата но т. 11.1.3 от ОУ,
банката неправомерно увеличава лихвата по ползвания кредит. В тази връзка излага, че
договореният плаващ лихвен процент в т. 4 от договора, формиран от два
компонента: променлив компонент - едномесечен
EURIBOR и твърда добавка
от 2,40 %, противно на уговореното в индивидуалните условия на договора, с т.
11.1.3. се ограничава възможността за промяна на лихвения процент по кредита в
случаите, когато тази промяна ползва кредитополучателя, без реципрочно да се
предвижда възможност за промяна на лихвата в посока на нейното намаляване. Счита,
че с горепосоченото, се нарушават добрите нрави и добросъвестната търговска
практика. В точка 11.1.3 от ОУ е предвидена освен това, възможност единствено
за увеличаване на лихвения процент по кредита, като по този начин се установява
неоправдана привилегия за другата страна по договора за кредит, а именно
кредиторът. Също така е нарушен чл. 143
от ЗЗП, защото подробна регламентация води до значително неравновесие между
правата и задълженията на страните по договора.
В исковата молба се
поддържа, че икономически по - слабата страна, каквато е кредитополучателят,
следва да понася риска от увеличаването на променливия индекс EURIBOR и да
заплаща при повишаване на този индекс, по - висока лихва по кредита, докато
насрещната страна - кредитора, не носи
този риск, и при обратно движение в посока намаляване, за кредитополучателя не
е предвидена възможност да се ползва от намаляване на лихвата. Сочи, че
клаузата на т. 11.1.3 от ОУ е част от стандартни, изготвени предварително
условия на банката, върху чието съдържание ищцата няма възможност да оказва
влияние, както и всички останали клиенти на банката. Ищцата поддържа, че към
датата на предявяване на настоящия иск е налице намаление на променливата
величина по договора - индекс EURIBOR, с повече от четири пункта от размера,
определен в деня на сключване на договора за кредит, което обаче не е отчетено
при олихвяване на кредита. Релевира се нарушение на чл.
59, ал. 2 от ЗКИ, защото не са дефинирани в т. 11.1.3. от ОУ, кои пазарни
условия водят до промяна на размера на лихвата.
В исковата молба се поддържа, че размерът на платените от
М.Т. суми от месец април 2008 г. до месец октомври 2019 г. е в размер на
71 462,86 евро. В
случай, че банката е приложила коректно т. 4 от договора и е формирала ГДЛ от 2,40 % фиксирана надбавка и 0 % месечен EURIBOR (последният е постоянно негативна величина), при реално платените суми и ако се припадне сумата от 16 999,57 евро (реално дължимия ГЛП,
формиран в съответствие с размера на месечния EURIBOR, за периода м. април 2008
г. до м. октомври 2019 г.), остатъчният размер на главницата
би била 8 537,14 евро, вместо претендираната от банката остатъчна сума за
главница от 65 257,69 евро. Разликата между размера на начислената (56 720,55 евро) и размера на дължимата (16 999,57 евро) лихва е в размер на 39 720.98 евро, която представлява общия
размер на начислените и платени без правно основание суми за възнаградителна
лихва по договора за кредит от април 2008 г. до октомври 2019 г., с които
банката се обогатила.
Ето защо, ищцата М.К.Т. моли съда, на основание чл. 26, ал.1, пр. I от ЗЗД (евентуално
чл. 26, ал. 1, пр. II
от ЗЗД) да установи в отношенията
между страните, че т. 11.1.3. от Общите условия на банката, към договор за
банков кредит № 42/201 от 11.03.2008 г., сключен межди „У.Б.“ АД и М.К.Т., е
нищожна поради противоречие с чл. 146 ЗЗП, чл. 58 и чл. 59 ЗКИ, като
неравноправна, или при условията на евентуалност е нищожна, поради противоречие
с добрите нрави, както и на основание чл. 55, ал. 1 пр. I от ЗЗД да осъди ответника да
заплати сумата от 39 720, 98 евро, представляваща платена сума, с която е
платена без основание (надплатена възнаградителна лихва), за периода м. април 2008г. – м. октомври 2019 г., ведно със законна лихва от
началната дата на начисляване на лихвата без основание,
Ответникът „У.Б.“ АД оспорва исковете по основание и размер, по
съображения в отговора по чл. 131 ГПК. Излага, че нормата на чл. 11.1.3 от ОУ
не е нищожна поради противоречие със закона, като с нея е предвидено увеличение
на лихвения процент, което е строго лимитирано и е възможно само и единствено в
една хипотеза. В тази разпоредба е вложена идеята за разпределение на риска
между страните по договора за кредит, като банката поема риска да не извършва
увеличение на лихвата при всички многобройни променливи състояния на пазарните
условия, като балансира между интересите на всички кредитополучатели и
вложители.
Поддържа, че в чл. 4 от
договора, ясно са посочени двата лихвообразуващи компонента, и по този начин е
изпълнено изискването за ясно и конкретно посочване на метода, по който ще се
определя възнаградителната лихва. Счита, че разпоредбите на ЗЗП, на които
ищцата основана претенциите си за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.
11.1.3 от ОУ са неприложими по отношение на договорите за банков кредит.
Поддържа, че банката е изпълнила задължението си по чл. 58, ал. 1, т. 2 от ЗКИ
да включи в съдържанието на договора размера на лихвения процент, изразен като
годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията,
при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита. Счита,
че твърдението на ищцата не е била информирана за методологията на формиране на
лихвата е неоснователно, като освен това са и предоставени и екземпляр от ОУ,
които е приложила М.К.Т. към исковата молба.
Оспорва се и осъдителния иск по чл. 55 ЗЗД, като се сочи
че в случая, ищцата е заплащала възнаградителна лихва, на базата на договора за
кредит, т.е. на валидно и съществуващо правно основание, обвързващо страните по
договора за кредит. Възнаградителната лихва, бидейки цена на предоставената от
банката услуга, представлява елемент от същественото, основно съдържание на
договора за банков кредит и задължение на кредитополучателя по договора.
Сочи, че за вземанията за лихви, се прилага тригодишната
давност в чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Релевира възражение за изтекла тригодишна
погасителна давност за претенцията по предявения осъдителен иск, евентуално за
изтекла пет годишна давност.
Съдът, след като взе предвид доводите на страните и след
оценка на събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на
чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:
Установява се от
представения договор за банков кредит № 42/201, сключен на 11.03.2008 г. между
„У.Б.“ АД, в качеството на кредитор и М.К.Т., в качеството на кредитополучател, че
банката е предоставила на кредитополучателя сума в размер на 80 000 евро, от
които 40 000 евро за закупуване на недвижим имот и 40 000 евро, за
ремонтно - довършителни работи, т.е. страните по делото са обвързани от валидно
облигационно правоотношение. Не се спори по делото, че сумата по кредита е
усвоена от ищцата.
Процесният договор
попада в предметния обхват на Закон за защита на потребителя, тъй като ищцата е
потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР от ЗЗП, а ответната банка е търговец по
смисъла на § 13, т. 2 ДР от ЗЗП, като този извод не се променя от
обстоятелството, че кредитът е обезпечен с ипотека.
В чл. 4 от договора за
кредит от 11.03.3008 г., е предвидено, че годишният лихвен процент се формира
на базата на базисния лихвен процент – едномесечен EURIBOR и надбавка в размер
на 2,40 %, и е определен в договора на 6,60 %.
Видно от Условията към
договора за кредит, подписани от М.К.Т., в т. 11.1.3., е предвидено, че „при
кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишния лихвен процент по кредита
за съответния лихвен план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен,
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко
с 1 (един) пункт. Кредитополучателят дава
съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен
процент за дадения лихвен период по лихвения план по т. 4.1а, определен
съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната вноска, без за
това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при
нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункт от
размера, определен от кредитора, в деня на сключване на настоящия договор или
от размера му, формиран след промяна по реда на настоящата точка. Кредиторът
уведомява кредитополучателя за извършената промяна в едноседмичен срок на
адреса за кореспонденция, посочен в искането за отпускане на кредит и/или по
реда установен в Условията по кредити на физически лица.“
Видно от чл. 4 от договора за кредит от 11.03.3008 г.,
годишният лихвен процент се формира на базата на базисния лихвен процент –
едномесечен EURIBOR (който към момента на договора е 4,20
%) и надбавка в размер на 2,40 %, и е определен в договора
на 6,60 %. Съдържанието на горепосочените клаузи обосновава извод, че ГЛП е
променлива величина, която се влияе от изменението на нейната променлива
компонента, а именно индекса „едномесечен EURIBOR“. Следователно, за банката е било налице
договорно задължение да актуализира размера на възнаградителната лихва,
съобразно ежемесечното движение на индекса „едномесечен EURIBOR“. В т. 11.1.3. от
Условия към договора за кредит, обаче се ограничава възможността за
промяна на лихвения процент по кредита в случаите, когато тази промяна ползва
кредитополучателя, без реципрочно да се предвижда възможност за промяна на
лихвата в посока на нейното намаляване.
С оглед гореизложеното
за начина на формиране на лихвата, съдът намира за основателен иска за
прогласяване нищожността, като неравноправни по смисъла на чл. чл. 146, ал. 1
ЗЗП, вр. чл. 143 ЗЗП, на клаузата на т. 11.1.3. от Условията към договора за
кредит, според която „при кредити,
издължавани чрез анюитетни вноски, годишния лихвен процент по кредита за
съответния лихвен план се фиксира в размера по т. 4.1а и не се променя освен,
когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най - малко
с 1 (един) пункт.
Кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера
на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.
4.1а, определен съгласно предходната точка, съответно размера на анюитетната
вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение
между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 (един) пункт от размера, определен от
кредитора, в деня на сключване на настоящия договор или от размера му, формиран
след промяна по реда на настоящата точка.“
Постигнатата уговорка,
представлява неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй като
представляват уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до неравновесие между правата и
задълженията на търговеца и потребителя на банкова услуга, доколкото е предвидено
винаги и единствено увеличаване на годишния лихвен процент при увеличаване на едномесечен
EURIBOR, но не и съответно намаляване, при намаляване на променливата
компонента. (В този смисъл решение № 236 от 20.12.2016 г., постановено по т.д.
№ 3082/2015 г. по описа на ВКС ,ТК, ІІ ТО.; решение № 165 от 02.12.2016 г. ,
постановено по т.д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І ТО.).
Разпоредбата на чл. 144,
ал. 3, т. 1 от ЗЗП също не дерогира приложението на чл. 143, т. 10 ЗЗП, тъй
като оспорените клаузи на т. 11.1.3 от ОУ, макар и да са свързани с индекса EURIBOR,
предвиждат промяна на лихвата винаги при повишаване на променливата компонента,
но не въвеждат задължение за банката за неговата актуализация при понижаването
на индекса, което противоречи на изискването за добросъвестност.
Неприложима в случая е и
сочената от банката норма на чл. 145, ал. 2 ЗЗП, доколкото при преценката за
неравноправност на клауза по договора за банков кредит, отнасяща се до
изменението на лихвата, не се извършва нито определяне на основния предмет на
договора, нито се преценява съответствието между цената (възнаградителната
лихва) и стоката (предоставената от банката сума под формата на кредит), а
единствено се съобразява дали тази клауза не поставя потребителя в
неравноправно положение спрямо търговеца.
Първият фактически
състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване на нещо при
начална липса на основание. Началната липса на основание за преминаването на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, ще е налице във
всички случаи, когато не е липсва валиден юридически факт за получаването на
определена имуществена облага.
Съгласно заключението на изслушаната и приета по делото съдебно-счетоводна
експертиза, която съдът кредитира като обективно и компетентно изготвена, възнаградителната
лихва за исковия период (м. април 2008 г. - м. октомври
2019 г.), изчислена
при първоначалния ГЛП от 6,60% е
общо в размер на 56 103,43 евро. Възнаградителната
лихва за период три години преди датата на исковата молба, т.е. от 23.10.2016 г. до 23.10.2019
г., изчислена при първоначалния ГЛП от 6,60%
е общо в размер на 13 441,13 евро.
Възнаградителната
лихва за исковия период (м. април 2008 г. - м. октомври
2019г.), изчислена
съобразно измененията на ГЛП, като сбор от едномесечния EURIBOR и надбавка в
размер на 2,40%, но не по - малко от 2,40%, е общо в размер на 25 769.80 евро. Възнаградителната
лихва за период три години преди датата на исковата молба, т.е. от 23.10.2016 г. до 23.10.2019
г., изчислена съобразно измененията на ГЛП, като
сбор от 1-месечния
EURIBOR и надбавка в размер на 2,40%,
но не по- малко от 2,40%, е общо в
размер на 4 887.65 евро.
Заплатените
от ищцата главница и възнаградителна лихва за исковия период от датата на
сключване на договора - 11.03.2008 г. до 23.10.2019 г. са общо в размер на 71 462.86 евро, в това число:
главница - 14
742,30 евро; възнаградителна лихва - 56 720,56 евро. Заплатените от ищцата главница и
възнаградителна лихва за период три години преди исковата молба, т.е. от
23.10.2016 г. до 23.10.2019 г., са общо в размер на 18 394.56 евро, в
това число: 4 953,43 евро - главница
и 13 441,13 евро - възнаградителна лихва.
Разликата между събраната от банката и дължимата възнаградителна лихва,
изчислена съобразно измененията на ГЛП, като сбор от едномесечния EURIBOR и надбавка в размер на 2,40
%, за период три години преди датата на
исковата молба, т.е. от 23.10.2016 г. до 23.10.2019 г. е в размер на
8 553,48 евро.
Разликата за пет години преди датата
на исковата молба, от 23.10.2014 г. до 23.10.2019 г., определена по реда на чл.
162 ГПК, въз основа на изчисленията на експертизата в Приложение № 2, втори
вариант, възлиза на сумата от 14 572,89 евро.
Съгласно т. 7 от
ППВС № 1/1979 г. при първия фактически състав на чл. 55, ал. 1 ЗЗД основанието
не е налице още при самото извършване на престацията, поради което е основателно
възражението за погасяване на вземането поради изтекла погасителна давност,
като давността е пет годишна, на основание чл. 110 ЗЗД.
На основание чл. 4 от договора за кредит от 11.03.3008
г., годишният лихвен процент се формира на базата на базисния лихвен процент –
едномесечен EURIBOR (който към момента на договора е 4,20
%) и надбавка в размер на 2,40 %, като по силата на
договора, за банката е съществувало задължение да актуализира размера на
възнаградителната лихва, съобразно ежемесечното движение на индекса
„едномесечен EURIBOR“. Следователно
основателна е претенцията за заплащане на неоснователно получена сума на
основание чл. 55, ал.1 от ЗЗД, в размер на 14 572,89 евро, която не е погасена
по давност. За горницата до пълния предявен размер от 39 720,98 евро,
искът следва да се отхвърли, като погасен по давност.
Законна лихва се
дължи от датата на поканата, на основание чл. 84, ал.2 от ЗЗД, като видно от
писмо изх. № 16-0019-32 от 22.05.2018 г. на
ответника, банката е поканена още с писмо от 02.07.2014 г., поради което
е основателно искането за присъждане на законна лихва от началната дата на
начисляване на лихвата без основание, релевирано в исковата молба, т.е. в
случая от 23.10.2014 г. до окончателното плащане на главницата.
По отношение на разноските:
При този изход на спора, в полза на М.К.Т., следва да
се присъдят на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за държавна такса в размер
на 1139,90 лв. и за депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 183,44
лв., съразмерно на уважената част от исковете. Възнаграждение за адвокат не
следва да се присъжда, тъй като не са представени доказателства за начина на плащането,
съобразно договореното в договора за
правна помощ, а именно по банков път. В полза ответника следва да се присъдят
разноски за адвокат, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в размер на 1810,72 лв.,
съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА
ЗА НИЩОЖНА, като неравноправна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 143, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, по предявения иск от М.К.Т. с ЕГН **********,***, ат.1, представлявана от адв. Ц.Л.Й. - С.срещу „У.Б.“ АД с ЕИК ******, представлявана от адв.
И.Б.Б.,***, офис 4, клаузата на т. 11.1.3 от Условия за обслужване на
кредита и изпълнение на задълженията към договор за банков кредит № 42/201 от
11.03.2008 г., сключен между М.К.Т. и У.Б.“ АД.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, пл. „******, представлявана от адв. И.Б.Б.,***, офис 4, да
заплати на М.К.Т. с ЕГН **********,***, ат.1, представлявана от адв.
Ц.Л.Й. ***, партер, на
основание чл. 55, ал. 1, пр. I ЗЗД, сумата 14 572,89
евро, представляваща заплатена от ищцата на банката без основание сума за
възнаградителни лихви по договор за договор
за банков кредит № 42/201 от 11.03.2008 г., сключен между „У.Б.“ АД и М.К.Т., за периода от 23.10.2014
г. до 23.10.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 23.10.2014 г.
до окончателното й плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над 14 572,89
евро по пълния предявен размер от 39 720, 98 евро и за периода от м. 04.2008
г. до 23.10.2014 г., като погасен по давност.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, ЕИК ******, да заплати М.К.Т. с ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, разноски за държавна такса в размер на
1139,90 лв. и за депозит за съдебно-счетоводна експертиза в размер на 183,44
лв., съразмерно на уважената част от исковете.
ОСЪЖДА М.К.Т. с ЕГН ********** да заплати „У.Б.“ АД,
ЕИК ******, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за разноски за адвокат, в размер на
1810,72 лв., съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на
обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
СЪДИЯ: