РЕШЕНИЕ
Номер ІІ- 23.04.2021 г. гр.Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН
СЪД втори въззивен граждански състав
На: двадесет и четвърти ноември две хиляди и двадесета година
В
публично заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
Секретар Ани Цветанова
Прокурор Манол Манолов
като
разгледа докладваното от съдия Елеонора Кралева
въззивно
гражданско дело номер 2542 по описа за 2020 година
Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Прокуратурата на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, представлявана
от прокурор при БРП, против решение № 260226/16.09.2020 г., постановено по гр.д.№ 1238/2020
г. по описа на РС – Бургас.
С първоинстанционното решение, съдът е осъдил Прокуратурата
на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на
П.С.Г. ***, на основание
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди – срам и неудобство пред близки и приятели, стрес и депресия, претърпени в резултат на незаконно обвинение
по ДП № 115/2015 г. по описа на РУ МВР-Камено, пр.пр.№ 1177/2015 г. по описа на
РП-Бургас, ведно със законната лихва
върху посоченото обезщетение, начиная от 12.12.2019 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за обезщетение
за неимуществени вреди за горницата
над уважения до пълния предявен
размер от 8000 лв., както и иска
за мораторна лихва, начислена върху неоснователната част на претендираното
обезщетение и за периода от 16.10.2019г. до 11.12.2019г. С решението Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати
на П.С.Г. деловодни разноски в размер на 315 лв.
Въззивникът обжалва първоинстанционното
решение в осъдителната му част, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на П.С.Г.
сумата 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва
и сумата 315 лв. – разноски по делото. Счита се за неправилно приетото от съда,
че от събраните по делото доказателства следвал безспорен извод за претърпени
от ищцата неимуществени вреди, изразяващи се в срам и неудобство пред близки и
приятели, стрес и депресия. Съдът се е позовал на показанията на св.М. Х.и св.Р.
Б., без да е отчетена тяхната евентуална предубеденост и заинтересованост от
благоприятен за ищеца изход от процеса. В тази връзка се посочва, че
отношенията, в които свидетелите се намират с ищцата по делото, предпоставят
стремеж към депозиране на показания в полза на ищцовата
страна, съответно и известна пристрастност при интерпретиране на подлежащите на
доказване факти. Сочи се, че от свидетелските показания по никакъв начин не се
доказват реално претърпените от ищцата вреди, техния размер, както и че същите
са пряк и непосредствен резултат от повдигнатото обвинение, т.е.
непосредствената им връзка с поведението на Прокуратурата по конкретното
наказателно производство, а не от случилия се инцидент на 21.10.2014 г. в
гр.Бургас, рафинерия „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, по време на който са
настъпили телесните повреди на работника Т. Ф. Р.. Отделно от това, въззивникът
счита, че постановения от съда размер на обезщетение от 3000 лв. не съответства
на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и на социално-икономическите условия на живот в
страната за периода, не е съобразено и обстоятелството, че разследването е
протекло в разумни срокове, привличането на ищцата в качеството на обвиняем е
станало при наличие на предпоставките на чл.219 НПК и съобразно заключението на
вещото лице по изготвената СТЕ, наказателното производство е приключило на
досъдебна фаза, както и че спрямо обвиняемата е била взета най-леката мярка за
неотклонение „подписка“. По тези съображения, моли въззивния съд да отмени
първоинстанционното решение в обжалваната му осъдителна част и да отхвърли
предявения иск. При условията на евентуалност, моли решението да бъде изменено в
частта, с която е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, като се намали
размера на същото. Не са направени доказателствени искания.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата П.С.Г., подаден чрез пълномощник адв.Светослав
Миневски, с който въззивната
жалба се оспорва като неоснователна, както и наведените в нея доводи. Излагат
се съображения за основателност на исковата претенция и за съгласие с изводите
на районния съд. Моли въззивния съд да потвърди първоинстанционното решение
като правилно и законосъобразно в обжалваната му част. Не се правят
доказателствени искания. Претендират се разноски по делото пред въззивната
инстанция.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок от лице, което има правен интерес от
обжалването и отговаря на изискванията на чл.259 и сл. ГПК, поради което съдът я
намира за допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С оглед
изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, след преценка
на събраните по делото доказателства и като съобрази разпоредбите на закона,
Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с осъдителен иск с правно основание чл.2,
ал.1, т.3, предл.второ ЗОДОВ, предявен от П.С.Г.
против Прокуратурата на РБ, за заплащане
на сумата от
8000 лв. – обезщетение за неимуществени
вреди, изразяващи
се в претърпени морални болки и страдания, стрес, накърняване на честта,
достойнството и доброто й име в обществото, претърпени в резултат на повдигнатото
й обвинение за извършено престъпление
по чл.134, ал.1, т.1 НК и водено против нея наказателно производство по ДП № 115/2015 г.
по
описа на РУ МВР-Камено, пр.пр.№ 1177/2015 г. по
описа на РП-Бургас, което е прекратено с Постановление за прекратяване на досъдебно производство от 16.10.2019 г. на основание чл.243, ал.1, т.1, вр. чл.24, ал.1, т.1 НПК, ведно със законната лихва
върху тази
сума, считано
от 16.10.2019 г. до окончателното й
изплащане.
В исковата молба се твърди, че с Постановление от 21.08.2017 г. по ДП № 115/2015
г. на РУ МВР-Камено, пр.пр.№ 1177/2015 г. на
РП-Бургас,
ищцата е била привлечена
като обвиняема за престъпление по чл.134, ал.1, т.1 НК, като й е била взета мярка за неотклонение
„Подписка“. Твърди се, че наказателното производство е било прекратено с Постановление на БРП
от 16.10.2019 г.,
поради това, че деянието не съставлява престъпление.
В тази връзка, ищцата е изложила
твърдения, че повдигнатото обвинение е променило нейния живот в личен и
професионален план, предизвикало у нея страх, срам и неудобство пред
близки и приятели, стрес, депресия, промени в апетита, съня, нарушение в концентрацията, фобийни изживявания, започнала
да усеща промяна в отношението на колегите си към нея, като някои от тях
започнали да я избягват. За
репариране на причинените й неимуществени вреди ищцата счита за необходимо и достатъчно обезщетение в размер на 8000 лв., присъждането на което претендира с
настоящия иск, ведно със законната лихва от 16.10.2019 г. до изплащане на
сумата.
В писмения отговор
по чл.131 ГПК ответната Прокуратура е оспорила иска като
неоснователен. По отношение на претенцията за неимуществени вреди е посочено, че наказателното производство е прекратено с постановление на БРП
от 16.10.2019 г., което подлежи
на обжалване, а към исковата
молба липсват доказателства прокурорският акт да е придобил
стабилност.
Оспорено е наличието на причинна връзка между
твърдените вреди и незаконното обвинение, като се счита, че посочените в исковата
молба обстоятелства не сочат на пряка и непосредствена причинно-следствена
връзка между претендираните от ищцата вреди и дейността на Прокуратурата. Исковата претенция е оспорена и по размер, като се
счита, че претендираното обезщетение е твърде завишено, тъй като повдигнато срещу ищцата
обвинение не е за тежко престъпление
и спрямо същата е била взета най-леката
мярка за неотклонение „подписка“, наказателното производство се
е водило в продължение на две години,
на досъдебна фаза, т.е. делото
не е извън разумния
срок за разследване,
като не са
ангажирани доказателства за интензивни
действия по разследването и процесуални такива с участието на ищцата. Оспорена е и датата, от
която се претендира законна лихва –
16.10.2019 г., като се сочи, че лихвата би била дължима от влизане в
сила на постановлението на БРП за прекратяване на наказателното производство.
В съдебно заседание пред първата инстанция представителят на Прокуратурата
е заявил, че Постановлението
на БРП от 16.10.2019 г. за прекратяване
на наказателното производство е връчено на
обвиняемата на 04.12.2019 г. и е влязло в сила на 12.12.2019 г.
От представената по делото преписка по ДП № 115/2015 г.
по описа на РУ-Камено, пр.пр.№ 1177/2012 г. по описа
на БРП, се установява по безспорен начин, че в хода на досъдебното производство
с Постановление от 21.08.2017 г. ищцата П.С.Г. е привлечена като
обвиняема в
извършване на престъпление от общ
характер по
чл.134,
ал.1, т.1 НК за това, че на 21.10.2014 г. в „Лукойл Нефтохим Бургас“ АД, обект
„Комплекс за преработка на тежки отпадъци“, причинила средна телесна повреда на
Т. Ф. Р., поради немарливо изпълнение на занятие при изпълнение на длъжността
координатор по безопасност и здраве в „Дамиана 2001“
ЕООД, представляваща източник на повишена опасност. Със същото постановление е
взета мярка за неотклонение „Подписка“ спрямо обвиняемата П.Г..
С Постановление за прекратяване на досъдебно производство от 16.10.2019 г. на прокурор при РП-Бургас, на основание чл.243, ал.1, т.1, вр.
чл.24, ал.1, т.1 НПК е прекратено производството по ДП № 115/2015
г. по описа на РУ-Камено, пр.пр.№ 1177/2012 г. по
описа на БРП, в хода на което ищцата е била обвинена за извършено престъпление
по чл.134 НК. От мотивите на цитираното постановлението е видно, че не е
установено поведение, което да налага извод за незнание или немарливо
изпълнение на правнорегламентирана дейност, поради
което съставът на чл.134 НК не е изпълнен нито от обективна, нито от субективна
страна. Следователно, наказателно производство, в
хода на което е повдигнато обвинение срещу ищцата, е прекратено, поради това,
че деянието не съставлява престъпление. От приложеното ДП е видно, че Постановлението
на БРП от 16.10.2019 г. за прекратяване на досъдебното производство е връчено
на пострадалото лице Т. Р.на 15.10.2019 г., а на обвиняемата Г. – на 04.12.2019
г., като не са налице данни същото да е обжалвано в законоустановения 7-дневен
срок, поради което следва да се приеме, че е влязло в сила на 12.12.2019 г. Следователно, воденото против П.Г.
наказателно преследване е продължило за периода от 21.08.2017 г. (привличането
й като обвиняема) до 12.12.2019 г. (прекратяване на
ДП с влязъл в сила акт).
За установяване на търпените неимуществени вреди, ищцата
е ангажирала гласни доказателства – св.Р. Д. Б.(нейна приятелка) и св.М. Х.(работодател
на ищцата), от които се установява, че Г. преживяла много тежко привличането й
като обвиняем. Тя била жизнерадостен човек, имала и градяла много социални
контакти, но след обвиняването й се променила коренно в отношенията си с
хората, това я тормозело денонощно и се отразило на съзнанието и психиката й, променила
се емоционално, като станала
по-затворена, подтисната, стресирана и изпитвала трудности да се
концентрира, което рефлектирало в отношенията й с близките и приятелите, както и на
работата й, тъй като страхувала
от това, което се е случило и да не се повтори отново, поради което не искала да
работи на същия обект. Според свидетелите, ищцата не се е възстановила напълно
към настоящия момент.
При горната фактическа обстановка, БРС е приел, че са
налице предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Държавата за
обезвреда – ищцата е привлечена като обвиняем
за извършване на престъпление, след което наказателното
производство е прекратено поради това, че
извършеното от Г. деяние не представлява
престъпление.
За
установяване на характера и интензитета на неудобствата, претърпени от незаконното
обвинение
съдът е кредитирал събраните гласни доказателства и е приел, че Г. е изпитвала
негативни преживявания от воденото срещу
нея наказателно производство, за времето от привличането
й като обвиняем на 21.08.2017 г. до постановяването на постановлението за прекратяване на производството на 16.10.2019 г.
В тази връзка, като е съобразил продължителността
на обвинението – около две години
и два месеца, през които спрямо
ищцата е била взета най-леката мярка за неотклонение
– „Подписка“, отговорната длъжност,
която е заемала, както и негативното отражение на наказателното
преследване върху отношенията й с близките, приятели и колеги, БРС е приел, че справедливо по смисъла на
чл.52 ЗЗД е
обезщетение в размер на 3000 лв., до
който размер е уважил исковата претенция, а за разликата до претендираното обезщетение от 8000 лв. е отхвърлил иска. Предвид частичната основателност на иска за
неимуществени вреди, районният съд е приел за основателен и иска по чл.86, ал.1 ЗЗД – за мораторна лихва,
начислена върху основателния размер на обезщетението, за периода от
12.12.2019 г. до окончателното
му изплащане. Съразмерно с уважената част от иска е присъдил на
ищцата и направените по делото разноски в размер на 315 лв.
Съгласно на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по
допустимостта му
– в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тази служебна
проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и
допустим съдебен акт, не са налице нарушения на императивни
материалноправни норми.
По
правилността на решението, с оглед оплакванията във въззивната
жалба и след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, БОС
намира следното:
При
разглеждане на делото районният съд се е произнесъл при изяснена фактическа обстановка и при установяване на релевантните
за спора факти и обстоятелства, въз основа на които е формирал правилни изводи
за наличие на предпоставките по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за ангажиране
отговорността на държавата за претърпените от ищцата вреди в резултат на
незаконно повдигнато обвинение. Тези изводи на първата инстанция напълно се
споделят от въззивния съд, поради което БОС препраща
към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК.
По делото е безспорно, че воденото
срещу Г. наказателно производство по ДП № 115/2015 г. по описа на РУ-Камено,
пр.пр.№ 1177/2015 г. по описа на БРП, в хода на което
й е повдигнато обвинение по чл.134, ал.1, т.1 НК, е прекратено с
влязло в сила постановление на БРП на основание
чл.24, ал.1, т.1 НПК – поради липса на престъпление. В този смисъл,
исковата претенция е доказана в своето основание.
Спорният въпрос
по делото е дали вследствие на незаконно повдигнатото обвинение ищцата е
претърпяла вреди и какъв е справедливият размер за тяхното обезщетяване. По
този въпрос е налице практика на ВКС – Решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д.№ 85/2012 г., IV г.о.,
в което е прието следното: „Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл.2 ЗОДОВ е
за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси. Вредите
се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания
на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да
възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на
пострадалото лице. Нормално е да се приеме, че по време на цялото наказателно
производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в
последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е
притеснено и несигурно, накърняват се моралните и нравствените ценности на
личността, както и социалното му общуване. Затова е прието, че при установяване на този вид
обичайни неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства. Съдът е надлежно сезиран за обезщетяване на
неприятните чувства, усещания и преживявания в рамките на посоченото по-горе,
независимо дали в исковата молба те са подробно описани. Достатъчно е да се
претендира обезщетение на неимуществени вреди от съответното действие,
бездействие или акт на държавни орган по чл.2 ЗОДОВ. Когато се твърди причиняване на болки и страдания над
обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други
специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения,
обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да
бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на
иска“. В този смисъл са и Решение №
6318.03.2016 г. по гр.д № 5124/2015 г., III г.о., Решение № 165/16.06.2015 г. по гр.д.№ 288/2015 г.,
III г.о., Решение № 434/25.11.2015 г. по гр.д.№ 2934/2015 г., ІV г.о., Решение №
138/08.05.2013 г. по гр.д.№ 637/2012 г., ІV г.о. и др.
Предвид
разясненията на касационната инстанция, приложими и в конкретната хипотеза,
както и с оглед събраните по делото доказателства, въззивният съд намира за
неоснователни оплакванията във въззивната жалба, че ищцата не е доказала да е
претърпяла неимуществени вреди и причинната им връзка с дейността на
Прокуратурата, т.е. същите да са пряк и непосредствен резултат от незаконното обвинение.
В случая, доколкото воденото против Г. наказателно производство по ДП № 115/2015
г. е било прекратено с влязло в сила постановление на БРП на основание чл.24,
ал.1, т.1 НПК – поради липса на престъпление, то обоснованият извод, който се
налага е, че повдигнатото й обвинение е било незаконно, поради което са налице
предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата, по чието
разпореждане е водено наказателното производство. Тук следва да се има предвид,
че именно с така повдигнатото и поддържано незаконно обвинение на ищцата са
причинени негативни емоции и неудобства, притеснение, несигурност, стрес, накърнени
са нейната чест, достойнство и добро име, причинен й е емоционален и психически
дискомфорт. Съгласно цитираната по-горе практика на ВКС, всички тези неприятни
чувства, усещания, терзания, емоционален стрес и накърняване на морални блага
на ищцата, представляват неимуществени вреди в рамките на обичайните за такива
случаи, при които е повдигнато
обвинение в извършване на престъпление, за което наказателното производство впоследствие
е прекратено. Негативните преживявания в този
случай са презумирани от закона, предвид конституционно защитените основни
човешки права: чест, достойнство на личността и добро име, както и с оглед
презумпцията за невиновност. В тази връзка, въззивният
съд намира за безспорно, че ищцата е изживяла посочени негативни емоции,
съставляващи комплекс от неимуществени вреди, които несъмнено са пряка и
непосредствена последица от обвинението и подлежат на компенсиране. Ето защо, настоящата
инстанция изцяло споделя като правилни формираните в този смисъл изводи на БРС,
като изложените за това възражения във въззивната
жалба са неоснователни.
Във връзка с
горното, БОС намира за неоснователно и възражението на въззивника,
че районния съд неправилно е кредитирал показанията на св.Б.и на св.Х. В
случая, от свидетелските показания, преценени по реда на чл.172 ГПК, безспорно
се установяват претърпените вреди, като не са налице основания за тяхното игнориране.
Фактът, че единият свидетел е в приятелски отношения с ищцата, а другият
свидетел е нейн работодател, сам по себе си не води
до предубеденост на свидетелите, още по-малко до заинтересованост от
благоприятен изход на делото, като
е съвсем нормално и логично страната
да посочи близки лица, с които е общувала и които имат непосредствени наблюдения и впечатления от нейното психическо и емоционално състояние. Ето защо,
възраженията на въззивната Прокуратура в този смисъл са неоснователни.
По отношение размера на дължимото обезщетение за
претърпените от ищцата неимуществени вреди и с оглед възраженията във въззивната
жалба за неговата прекомерност, съдът намира следното:
Съгласно чл.52 ЗЗД, обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Справедливостта
по смисъла на чл.52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретни обстоятелства,
които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждането,
последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения,
обществено и социално положение и пр. А с оглед спецификата на фактическия
състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата
за вреди, релевантните обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са следните: тежестта
на повдигнатото обвинение; дали лицето е оправдано, респ. производството е
прекратено по всички обвинения или за част от тях; продължителността на
наказателното производство, включително дали то е в рамките на разумните
срокове за провеждането му или ги надхвърля; взетата мярка за неотклонение и
нейния вид; по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли
влошаване на здравословното му състояние и в каква степен, конкретните му преживявания и изобщо
цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно
преследване върху живота му – семейство,
приятели, професия, обществен отзвук и пр.
В случая,
следва да се съобрази вида и тежестта на
повдигнатото обвинение – по чл.134, ал.1, т.1 НК (средна телесна повреда), наказуемо с
„лишаване от свобода“ за срок до три години, за което на ищцата е била наложена
мярка за неотклонение „Подписка“ и в по-късен момент наказателното производство
е било прекратено, поради липса на престъпление. Макар и да не се касае за
тежко умишлено престъпление по смисъла
на чл.93, т.7 НК, районният съд правилно е съобразил, че повдигнатото на Г. незаконно
обвинение е довело до установените по делото и търпени от нея неудобства,
притеснения, душевни страдания и емоционален стрес, като тя търпи негативните последици
и към настоящия момент, което е установено от гласните доказателства. Следва да
бъде взета предвид и продължителността на
воденото срещу ищцата наказателно производство за период от две години и три
месеца, който срок не се
явява неразумен според стандартите на ЕСПЧ. Съдът съобрази и чистото съдебно минало на ищцата, както
и отговорната ръководна длъжност, която е заемала, като незаконното обвинение
несъмнено е накърнило авторитета и доброто й име, рефлектирало е негативно в
отношенията й с колеги и с професионални партньори.
След преценка на
всички изложени по-горе обстоятелства, оказващи
влияние при определяне размера на дължимото обезщетение и спазвайки принципа на
справедливостта по чл.52 ЗЗД, въззивният съд намира, че справедливият паричен
еквивалент на причинените на Г. неимуществени вреди възлиза на сумата от 3 000
лв. По мнение на съда, този размер на обезщетение
е съответен на доказаните по делото неимуществени
вреди, които са в причинна връзка с повдигнатото обвинение по ДП
№ 115/2015 г. по описа на РУ-Камено, като
е съобразен и с жизнения стандарт и
икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането.
Ето защо, предявения иск по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ следва
да бъде уважен като основателен за сумата от 3 000 лв., като за разликата
до претендираните 8 000 лв. не са налице основания за
обезвреда и в тази част претенцията следва да се отхвърли като неоснователна. В този
смисъл, въззивният съд
намира за неоснователно възражението на въззивната Прокуратура, че определено
от БРС обезщетение от 3 000 лв. е в прекомерен размер. Тук
следва да се отбележи, че
целта на обезщетението
е да възстанови психическото и емоционално равновесие на пострадалото
лице, а справедливостта като
критерий за определяне на неговия размер до
голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални блага.
Определеното
обезщетение се дължи ведно със законната лихва, считано от увреждането – в
случая от влизане в сила на постановлението за прекратяване на ДП № 115/2015 г.
на 12.12.2019 г. до окончателното плащане, както
правилно е приел и БРС. Съответно на уважената част от иска, на ищцата се
дължат и направените пред първата инстанция разноски, като тези възражения на въззивника също са неоснователни.
Предвид всичко
изложено до тук, БОС намира депозираната от Прокуратурата въззивна
жалба за неоснователна, а поради съвпадането изцяло на изводите на въззивната
инстанция с тези на районния съд, постановеното от БРС решение следва да бъде потвърдено
в обжалваната му част като правилно и законосъобразно.
С оглед изхода на делото и на основание чл.10, ал.3 ЗОДОВ,
въззивната Прокуратура следва да заплати на въззиваемата
П.Г. сумата от 350 лв. за направените в настоящото производство разноски за
платено адвокатско възнаграждение, съгласно представения договор за правна
защита и съдействие.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260226/16.09.2020
г., постановено по гр.д.№ 1238/2020 г. по описа на Районен съд – Бургас, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ, с която Прокуратурата на Република
България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, е осъдена да заплати на П.С.Г.
***, на основание
чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ и чл.86, ал.1 ЗЗД, сумата от 3000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени в резултат на незаконно обвинение
по ДП № 115/2015 г. по описа
на РУ МВР-Камено, пр.пр.№
1177/2015 г.
по описа на РП-Бургас, ведно
със законната лихва върху обезщетението, начиная
от 12.12.2019 г. до окончателното плащане, както и сумата от 315 лв. за разноски по делото, съответно на уважената
част от иска.
ОСЪЖДА Прокуратура
на Република България, гр.София, бул.“Витоша“ № 2, да заплати на П.С.Г.
***, ЕГН **********, сумата от 350.00 лв. – направени разноски
за заплатено адвокатско възнаграждение във въззивното производство пред БОС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.