РЕШЕНИЕ
№ 263
гр. Бургас, 30.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети октомври през две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Елеонора С. Кралева
Таня Т. Русева Маркова
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско
дело № 20212100501269 по описа за 2021 година
Производството по делото е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Д. Н. К., С. Н. К. и Н. С. К. , ответници по
гр.д.№ 5747/2019 г. по описа на РС-Бургас, подадена лично и чрез пълномощник
адв.Мирослав Ангелов, служебен адрес гр.Бургас, ул.“Пиротска“ № 26, вх.А, ет.1, ап.1,
против решение № 260658/28.04.2021 г., постановено по гр.д.№ 5747/2019 г. по описа
на РС-Бургас, в частта му, с която съдът е ПРОГЛАСИЛ за относително
недействителни на основание чл.135 ЗЗД спрямо „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД,
ЕИК *********, извършените между Н. С. К., С. Н. К. и Д. Н. К., сделки, обективирани
в Нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 181, том I, peг.№ 3677, дело №
167/18.07.2014 г. и Нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 182, том I, peг.№
3678, дело № 168/18.07.2014 г., по силата на които Н. С. К. се е разпоредил в полза на
С. Н. К. и Д. Н. К. с притежаваното от него право на собственост върху следните
недвижими имоти, находящи се в землището на с.Габър, общ.Созопол:
- нива с площ от 9.137 дка, съставляваща имот № 021019, в местност
„Скрипката“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор 14249.21.19;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 6.939 дка, съставляваща имот № 072007, в
местност „Кордаков баир“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
1
14249.72.7;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 14.062 дка, съставляваща имот № 085028, в
местност „Мъртвинето“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.85.28;
- нива с площ от 18.994 дка, съставляваща имот № 066083, в местност
„Лъката“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор 14249.66.83;
- дворно място, съставляващо УПИ III-219 в кв.10 по плана на с.Габър, с площ
от 443 кв.м., ведно с построената в имота двуетажна масивна жилищна сграда с РЗП от
240 кв.м., при граници: УПИ IV-223, УПИ II-220, УПИ I-218 и улица, които имоти
представляват ПИ с идентификатор 14249.501.137 и сграда с идентификатор
14249.501.137.1;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 5.197 дка, съставляваща имот № 084004, в
местност „Турлакица“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.84.4;
- 1/4 ид.ч. от нива с площ от 15.002 дка, съставляваща имот № 010023, в
местност „Мъртвинето“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.10.23;
- нива с площ от 8.999 дка, съставляваща имот № 013007, в местност „Стойков
гроб“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор 14249.13.7;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 6.939 дка, съставляваща имот № 072007, в
местност „Кордаков баир“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.72.7;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 14.062 дка, съставляваща имот № 085028, в
местност „Мъртвинето“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.85.28;
- нива с площ от 20.010 дка, съставляваща имот № 093017,в местност „Церова
локва“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор 14249.93.17;
- дворно място, съставляващо УПИ XVI-90 в кв.9 по плана с.Габър, с площ от
664 кв.м., ведно с 1/2 ид.ч. от изградените в имота двуетажна масивна жилищна сграда,
гараж и второстепенна сграда, при граници на парцела: УПИ XV-89, УПИ XVII-91,
дере и улица, които имоти представляват ПИ с идентификатор 14249.501.93, сгради с
идентификатор 14249.501.93.1, 14249.501.93.2 и 14249.501.93.3;
- 1/2 ид.ч. от нива с площ от 5.003 дка, съставляваща имот № 059017, в
местност „Мъртвинето“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
14249.59.17;
- 1/4 ид.ч. от нива с площ от 15.002 дка, съставляваща имот № 010023, в
местност „Мъртвинето“, при описани граници, представляващ ПИ с идентификатор
2
14249.10.23.
С решението ответниците Н. С. К., С. Н. К. и Д. Н. К. са осъдени да заплатят на
ищцовото дружество „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД сумата от 1513.22 лв. за
направените по делото съдебно-деловодни разноски.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от първоинстанционното
решение в обжалваната му част, с която е уважен иска по чл.135 ЗЗД, както и в частта
за разноските, като същото се счита за нищожно и недопустимо, постановено по
недопустимо предявен иск по чл.135 ЗЗД, както и за изцяло неправилно и
незаконосъобразно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения
на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според въззивниците, решението
на БРС е постановено при едностранчиво, избирателно и необективно тълкуване и
оценяване на събраните доказателства, както и при непълно и избирателно обсъждане
на наведените от ответниците защитни възражения и в частност възражението им за
изтекла погасителна давност на предявения иск по чл.135 ЗЗД. В тази връзка се счита,
че съдът неправилно е приел, че искът е предявен на 18.07.2019 г., т.е. на последния
ден от петгодишния давностен срок, въпреки възражението на ответниците, че
уточняващата искова молба е подадена на 21.08.2019 г. и с нея реално е въведен изцяло
нов петитум, ново искане и за първи път са индивидуализирани недвижимите имоти,
което според въззивниците представлява изцяло ново искане след изтичане на
давностните срокове, като е неприложима нормата на чл.129, ал.5 ГПК, което прави
иска недопустим.
Според въззивниците, нито един от елементите на чл.135 ЗЗД не е осъществен,
тъй като липсва увреждане на ищеца вследствие на сключените действителни договори
за даване вместо изпълнение, прикрити с привидни съглашения за дарение на имотите.
В тази връзка се оспорва като неправилен извода на съда, че първият ответник
умишлено е намалил своето имущество и увреждал банката, като се сочи се, че в
случая сделките не са увреждащи кредитора, тъй като на мястото на имотите е дошло
друго имуществено благо (получените по-рано заемни парични средства) и за ищеца не
съществува пречка да насочи принудителното изпълнение към тази парична част от
имуществото на длъжника. Сочи се, че към момента на процесните сделки първият
ответник, както и главния длъжник по кредита „Качика“ ЕООД, са разполагали със
значително имущество, предоставили са и обезпечения на банката чрез ипотекиране на
имущество, като ищецът е приел даденото обезпечение за достатъчно да покрие
вземанията му по кредита, от които обстоятелства въззивниците извеждат извод за
липса на увреждане на кредитора. Сочи се също, че за липсата на увреждане говори и
еквивалентността на насрещните престации – размера на заемите и стойността на
прехвърленото имущество, както и материалното състояние на длъжника към момента
на сделките.
3
Според въззивниците не е налице и знание за увреждане на ищеца, тъй като
процесните сделки са извършени много след посочените банкови кредити и липсва
целено увреждане на кредитора, още повече, че към момента на сделките вземанията
на банката още не са били обявени за предсрочно изискуеми и не са били предприети
съдебни действия по тяхното събиране, което изключва субективния елемент. В тази
връзка се оспорва като неправилен и извода на съда за наличие на хипотезата по
чл.135, ал.2, вр. ал.1, изр. второ ЗЗД, която според въззивниците е неприложима.
В заключение, молят въззивния съд да прогласи нищожността на обжалваното
решение или евентуално същото да бъде обезсилено, а производството по делото да
бъде прекратено или да бъде върнато за ново разглеждане от районния съд. А в случай,
че не се установят основания за нищожност или недопустимост на решението,
въззивниците молят за отмяна първоинстанционното решение в обжалваната част и
отхвърляне на исковите претенции. Претендират се направените разноски в двете
съдебни инстанции.
Във въззивната жалба са направени доказателствени искания – за назначаване
на съдебно-оценъчна експертиза, която да определи пазарната стойност на процесните
недвижими имоти, на стойността на ДМА на кредитополучателя „Качика“ ЕООД и на
дадените по кредитите обезпечения; за задължаване на ищеца да представи
намиращите се в него досиета по договорите за банков кредит и експертните оценки на
ипотекираните имоти, дадени като обезпечение по кредитите; за задължаване
лицензирания оценител Анна Радкова Желева да представи извършените от нея оценки
на ипотекираните имоти. Тези доказателствени искания на въззивниците са оставени
без уважение от настоящата инстанция като неотносими към предмета на спора и
поради липса на предпоставки по чл.266, ал.3 ГПК, по изложените в определението по
чл.267 ГПК мотиви на съда.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата
страна „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД, подадена чрез пълномощника
юрк.Даниел Йорданов, в който са изложени подробни съображения и аргументи за
неоснователност на въззивната жалба. Оспорват се като неоснователни възраженията
на въззивниците за изтичане на погасителната давност за предявяване на претенциите,
като се сочи, че с подаването на иска давността е едновременно спряна и прекъсната, а
индивидуализирането на имотите и конкретизирането на идеалните части от тях с
уточнителната молба не представлява предявяване на нов иск. Оспорват се и
възраженията в жалбата за липса на увреждане на кредитора, като се сочи, че
решението по инцидентния установителен иск на ответниците е непротивопоставимо
на банката по предявения от нея и по-рано вписан Павлов иск, съгласно чл.401, вр.
чл.453, т.2 ГПК, а освен това банката не е страна по исковете по чл.26 ЗЗД и
разглеждането им няма отношение за крайния изход на спора относно основателността
на иска по чл.135 ЗЗД, доколкото страните по разпоредителните сделки продължават
4
да са роднини по права линия и е приложима презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД за
знание за увреда у третите лица-преобретатели спрямо кредитора чрез извършената
сделка. Оспорват се и доводите на въззивниците за липса на увреждане чрез
прехвърлянето на имотите от първия ответник за погасяване на негови заеми, като се
сочи, че дори и сделките са са извършени с тези цел, пак има увреждане, тъй като
обективно се намаляват активите от имуществото на длъжника Н.К., от които банката
може да се удовлетвори – арг. чл.133 ЗЗД. В отговора на въззивната жалба са развити
съображения и за наличието на знание за увреждане у преобретателите по процесните
сделки, доколкото ответниците С.К. и Д. К. имат качеството на ипотекарни длъжници
по договорите за кредит на баща им. Въззиваемият моли съда да остави без уважение
въззивната жалба като неоснователна и да потвърди решението на БРС като правилно
и законосъобразно в обжалваната му част. Не са направени доказателствени искания.
Претендират се направените пред настоящата инстанция съдебни разноски в размер на
400 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирани
лица, които имат правен интерес от обжалването, поради което е допустима.
С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните,
като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският
окръжен съд приема за установено следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД,
предявен на 18.07.2019 г. от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД против Н. С. К., С. Н. К.
и Д. Н. К., с който се иска от съда да прогласи за относително недействителен по
отношение на ищеца сключените между ответниците договори за дарение на
недвижими имоти, обективирани в Нотариален акт за дарение на недвижими имоти №
181, том I, peг.№ 3677, дело № 167/18.07.2014 г. и Нотариален акт за дарение на
недвижими имоти № 182, том I, peг.№ 3678, дело № 168/18.07.2014 г., по силата на
които Н. С. К. се е разпоредил в полза на С. Н. К. и Д. Н. К. с притежаваното от него
право на собственост върху описаните в актовете недвижими имоти, находящи се в
землището на с.Габър, общ.Созопол.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищцовото дружество е кредитор
на ответника Н.К., който има качеството на поръчител по кредити, предоставени на
кредитополучателя „Качика“ ЕООД по Договор за банков кредит от 03.02.2006 г. и
Договор за инвестиционен банков кредит от 19.12.2007 г., обезпечени с поръчителство
от 30.05.2009 г., като поръчителят е бил поканен да плати задълженията по двата
договора с нотариални покани, връчени му лично на 14.07.2014 г. За вземанията си по
първия договор за кредит банката се е снабдила със Заповед за изпълнение и
изпълнителен лист, издадени по ч.гр.д.№ 5987/2014 г. на БРС, въз основа на които е
образувано изп.дело № 1061/2014 г. по описа на ЧСИ Таня Маджарова, а за вземанията
5
си по втория договор се е снабдила със Заповед за изпълнение и изпълнителен лист,
издадени по ч.гр.д.№ 5274/2014 г. на БРС, въз основа на които е образувано
изпълнително дело № 1062/2014 г. по описа на ЧСИ Таня Маджарова. Твърди се, че
към момента на подаване на исковата молба задълженията по посочените
изпълнителни дела не са погасени. Отделно, с влязло в сила решение по т.д.№ 623/2015
г. на БОС е прието за установено, че Н.К. дължи на ищеца, солидарно с „Качика“
ЕООД, сумите по Договор за револвиращ кредит от 22.03.2005 г., описани в
решението. Ищецът твърди, че на 18.07.2014 г. между ответниците са сключени
договори за дарение на недвижими имоти, обективирани в Нотариален акт за дарение
на недвижими имоти № 181, том I, peг.№ 3677, дело № 167/18.07.2014 г. и Нотариален
акт за дарение на недвижими имоти № 182, том I, peг.№ 3678, дело № 168/18.07.2014 г.,
с които ответникът Н.К. е дарил на децата си С.К. и Д. К. собствените си идеални части
от описаните в актовете недвижими имоти, находящи се в с.Габър, общ.Созопол. При
това се счита, че с посочените сделки длъжникът Н.К. е увеличил
неплатежоспособността си и е увредил ищеца-кредитор, намалявайки имуществото си
и създавайки затруднения на банката за удовлетворяване на вземанията й по
договорите за кредит. Посочва се, че приобретателите по даренията С.К. и Д. К. са
знаели за увреждащия характер на сделките, тъй като са били ипотекарни длъжници по
предоставените от банката на „Качика” ЕООД кредити и са участвали в подготовката
по съставянето на документите по всички кредити. Предвид това, се иска от съда да
обяви за относително недействителни по отношение на ищцовото дружество
сключените между ответниците договори за дарение на описаните недвижими имоти.
С допълнителна молба от 21.08.2019 г. ищецът е уточнил исковата си
претенция, като е конкретизирал съответните идеални части от процесните имоти,
притежавани от разпоредилия се длъжник Н.К., както и са индивидуализирани имотите
в съответствие с актуалната им правна идентификация.
Изложената в исковата молба фактология се установява от представените по
делото писмени доказателства.
В депозираните в срока по чл.131 ГПК писмени отговори от ответниците
предявеният иск по чл.135 ЗЗД е оспорен като неоснователен. Оспорили са активната
процесуална легитимация на ищеца и качеството му на кредитор, тъй като някои от
описаните от ищеца вземания били спорни. Изложили са твърдения, че оспорените
договори за дарение всъщност прикриват други отношения между ответниците по
повод сключени между тях договори за заем, като в изпълнение на задълженията си за
връщане на заетите от втория и третия ответник суми Н.К. им е прехвърлил
процесните имоти. Поради това се счита, че не е налице увреждане на ищеца, тъй като
в замяна на прехвърляне правото на собственост върху имотите са се погасили
парични изискуеми и ликвидни задължения на ответника Н.К., поради което
имуществото му не е намаляло, защото с тях са се погасили други изискуеми
6
задължения на ответника, а освен това той е разполагал и с друго имущество.
Оспорено е и твърдението за извършване на сделките с цел и със знание за увреждане
на кредитора-ищец и с намерение първият ответник да избегне принудително
изпълнение спрямо отчужденото имущество, тъй като задълженията по договорите за
заем, погасени чрез прехвърлянето на процесните имоти, били по-стари от вземанията
на ищеца и поради това няма увреждане на кредитора. Изложени са и доводи, че не е
налице и субективният елемент за основателност на иска по чл.135 ЗЗД – за знание и
намерение за увреждане на кредитора от страна на ответниците. Направено е и
възражение за изтекла погасителна давност на претенциите. За установяване на
възраженията и твърденията си ответниците са ангажирали писмени доказателства.
С писмените отговори ответниците са предявили инцидентни установителни
искове за прогласяване нищожност на процесните сделки-дарение поради привидност
на същите, като прикриващи действителните съглашения и правоотношения между
ответниците по договори за даване вместо изпълнение.
С първоинстанционното решение БРС е приел за установено, че сключените
между ответниците договори за дарение, обективирани в нотариален акт № 181/2014 г.
и нотариален акт № 182/2014 г. са нищожни като привидни, като е обявил, че същите
прикриват договори за даване вместо изпълнение. В тази част решението не е
обжалвано от страните и е влязло в сила.
Предмет на въззивна проверка е първоинстанционното решение в частта, с
която е уважен предявения иск по чл.135 ЗЗД. С решението БРС е приел, че ищецът
„Райфайзенбанк (България)“ ЕАД има качеството на кредитор спрямо ответника Н.К.
на основание договори за банкови кредити, сключени между банката и „Качика“
ЕООД, по които като поръчител се е задължил първия ответник, като вземането на
банката е възникнало преди процесните разпоредителни сделки и липсват данни да е
погасено или отречено със сила на присъдено нещо. Съдът е приел за доказано по
делото, че с извършените сделки по отношение на процесните недвижими имоти
ответниците са целели да увредят ищеца, тъй като са довели до намаляване на
имуществото на К., като е правноирелевантно дали длъжникът разполага и с друго
имущество, поради което съдът е приел, че е налице увреждане на кредитора от
извършените разпореждания. Прието, че е налице и знание на длъжника за
увреждането, тъй като Н.К. е бил поръчител по договорите за кредит, сключени с
дружеството, чиито собственик и управител е бил той – „Качика“ ЕООД, като в това
качество е получил и изпратените му от банката нотариални покани за доброволно
изпълнение, което е станало преди отчуждаването на имотите. По отношение знанието
на другите двама ответници съдът е приел, че в случая намира приложение
презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и тъй като Д. и С.К.и са дъщеря и син на Н.К., т.е
негови низходящи, то знанието им за увреждане на кредитора от процесните сделки се
7
предполага, като законовата презумпция не е оборена по делото. За неоснователно е
преценено възражението на ответниците за погасяване на исковете по давност, като
съдът е приел, че давността за обявяване относителна недействителност на
увреждащата сделка тече от момента на склрючването й, т.е. от 18.07.2014 г., като
настоящият иск е предявен на 18.07.2019 г., т.е. в последния ден преди изтичане на
давността. По горните съображения, първоинстанционният съд е приел, че са налице
предпоставките на чл.135 ЗЗД и е уважил като основателен предявения Павлов иск.
Съгласно на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на
първоинстанционното решение се проверява само в рамките на релевираните
оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира
обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт.
Неоснователни са възраженията на въззивниците са нищожност и
недопустимост на решението на БРС. Същото е постановено в пределите на
правораздавателната власт на съда, от ненадлежен състав и при спазване на
необходимата писмена форма, подписано е от съдията-докладчик и волята на съда е
изразена в решението по ясен и разбираем начин. Поради това, въззивният съд не
констатира пороци в обжалваното решение водещи до неговата нищожност. Не е
налице и недопустимост на решението на БРС в обжалваната му част, тъй като съдът
се е произнесъл по предявения иск и в рамките на заявените фактически твърдения.
Обстоятелството дали исковата претенция е погасена по давност или не е въпрос по
съществото на спора, а не по допустимост на иска, както неправилно се счита от
въззивниците. Ето защо, наведените възражения за нищожност и недопустимост на
първоинстанционното решение са неоснователни.
Бургаският окръжен съд изцяло споделя окончателните правни изводи на
районния съд и счита, че решението му следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно в обжалваната част. Фактическата обстановка по делото се установява
такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е налице спор между
страните. Районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими
доказателства, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във въвзивното
производство не са ангажирани относими и допустими доказателства, които да
променят приетата и изяснена от районния съд фактическа обстановка, поради което,
БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е
необходимо същата да се преповтаря и в настоящото решение. Въззивната инстанция
напълно споделя и решаващите мотиви и изводи на БРС за основателност на
предявения иск по чл.135 ЗЗД, които са формирани въз основа на изяснената
фактическа обстановка и в съответствие с материалния закон и задължителната
8
съдебна практика на ВКС, като също препраща към решението на БРС на основание
чл.272 ГПК и по този начин същите стават част от настоящия съдебен акт.
По изложените във въззивната жалба доводи и в допълнение към
съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:
Предмет на иска по чл.135 ЗЗД (т.нар. Павлов иск) е потестативното право на
кредитора да обяви за относително недействителни по отношение на себе си сделките
или други правни действия, с които длъжникът го уврежда. Такова увреждане е налице
винаги, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява същото или по
какъвто и да е начин затруднява удовлетворяването на своя кредитор. Ето защо,
Павловият иск е способ за запазване имуществото на длъжника, когато с действията си
той застрашава удовлетворяването на вземането на кредитора в нарушение на
принципа, че цялото имущество на длъжника служи като общо обезпечение на
неговите кредитори, които могат да насочат изпълнението върху всяка негова вещ или
вземане (чл.133 ЗЗД и чл.442 ГПК). Съгласно задължителните разясненията в ТР №
5/29.12.2014 г. по тълк.дело № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Павловият иск е
облигационен, а не вещен иск, тъй като при уважаването му увреждащата сделка
остава действителна за страните по нея (прехвърлител и приобретател), но същата се
счита за недействителна, нестанала, само по отношение на кредитора-ищец. При
уважаването на иска с правно основание чл.135 ЗЗД прехвърленото имущество не
излиза от патримониума на приобретателя, но кредиторът-ищец получава
възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането си към
прехвърленото имущество, независимо, че то е преминало в патримониума на трето
лице. Ето защо, собственикът на вещта (приобретателят) понася санкцията да търпи
изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й
придобиване – действал е със знанието, че сделката е увреждаща (чл.135, ал.1,
изр.първо ЗЗД), или ако е придобил вещта безвъзмездно. В този смисъл, фактическият
състав на Павловия иск включва следните предпоставки – наличие на действително
вземане на ищеца, извършване на действие от страна на длъжника, което уврежда
кредитора, както и знание за увреждането у длъжника и у третото лице, с което той е
договарял, когато сделката е възмездна. В разпоредбата на чл.135, ал.2 ЗЗД е
установена законова оборима презумпция за знание за увреждането, съгласно която
знанието се предполага до доказване на противното, ако третото лице е съпруг,
низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника. Оборването на тази презумпция е в
доказателствена тежест на ответниците.
Съгласно задължителна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК
– Решение № 4/26.01.2011 г. по гр.д.№ 551/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение №
163/27.07.2011 г. по гр.д.№ 672/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., Решение № 639/06.10.2010 г. по
гр.д.№ 754/2009 г. на ВКС, IV г.о.)., кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД е всяко лице,
9
титуляр на парично или непарично вземане по отношение на ответника, като за
успешното провеждане на иска за обявяване недействителността спрямо кредитора на
увреждащите го актове на длъжника не е необходимо вземането му да е изискуемо и
ликвидно, нито съдебно установено. Прието е също така, че длъжникът знае за
увреждането, когато знае, че има кредитор и че действието му уврежда правата на
кредитора. А в случаи като настоящия, приложение намира и оборимата презумпция за
знание на увреждането, тъй като страните по оспорените разпоредителни сделки са от
кръга на лицата по чл.135, ал.2 ЗЗД.
Въззивният съд намира, че решението на първата инстанция е постановено при
наличието на всички посочени по-горе предпоставки на материалния закон за
уважаване на предявения иск по чл.135 ЗЗД и в съответствие със задължителната
практика на ВКС, а изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
По делото е безспорно, че към 18.07.2014 г., когато са били сключени
оспорените разпоредителни сделки, ищовото дружество „Райфайзенбанк (България)“
ЕАД е имало качеството на кредитор по отношение на ответника-дарител Н.К.. В
случая, вземането на ищеца произтича от сключени между банката и
кредитополучателя „Качика“ ЕООД договор за банков кредит от 03.02.2006 г. и
договор за инвестиционен банков кредит от 19.12.2007 г., обезпечени с
поръчителството на Н.К., който е и едноличен собственик и управител на дружеството-
кредитополучател, като поръчителят е бил поканен да плати задълженията по двата
договора с нотариални покани, връчени му лично на 14.07.2014 г., а за вземанията си
банката се е снабдила със заповеди за изпълнение и изпълнителни листи по ч.гр.д.№
5987/2014 г. на БРСи по ч.гр.д.№ 5274/2014 г. на БРС, а отделно с влязло в сила
решение по т.д.№ 623/2015 г. на БОС е прието за установено, че Н.К. дължи на ищеца,
солидарно с „Качика“ ЕООД, сумите по Договор за револвиращ кредит от 22.03.2005 г.
Безспорно е също, че вземанията на ищеца не са погасени от длъжника, като за
принудителното им събиране са образувани от ищеца изпълнителни дела по описа на
ЧСИ Маджарова. Предвид горното, правилен е извода на БРС, че ищецът има
качеството кредитор по отношение на първия ответник.
Въззивният съд приема за установено от доказателствата по делото и
обстоятелството, че интересите на кредитора-ищец са увредени с извършените от
длъжника разпоредителни сделки с недвижими имоти по процесните договори за
дарение, обявени с необжалваната част на първоинстанционното решение за привидни,
прикриващи договори за даване вместо изпълнение. Със същите безспорно е намаляло
имуществото на длъжника, като е налице и знание за увреждане на кредитора от страна
на длъжника и третите лица, съгласно презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД. А що се касае
до момента на възникване на вземането, с оглед нормата на чл.135, ал.3 ЗЗД, БОС
приема, че в случая вземането на ищеца е възниквало преди извършване на оспорените
сделки, тъй като Н.К. е поръчител по договорите за кредит и за него е възникнало
10
задължението да заплаща на въззиваемото дружество паричните вземания, като за
падежиралите погасителни вноски и тяхното неизпълнение същият е бил надлежно
уведомен с нотариални покани, връчени му лично на 14.07.2014 г., т.е. 4 дни преди
разпоредителните сделки. Ето защо, въззивният съд приема, че към този момент
ответникът Н.К. е знаел за вземането на кредитора към него, както и че ще го увреди
при разпореждане с имуществото си. Следователно, в конкретния случай искът на
кредитора е предявен в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД, поради което съдът не следва да
извършва преценка дали са налице действия от страна на длъжника и третите лица,
насочени към увреждане на кредитора по смисъла на чл.135, ал.3 ЗЗД, т.е. за наличие
на намерение за увреждане. В този смисъл, БОС намира за неоснователни
възраженията във въззивната жалба за липса на знание и намерение у длъжника и
третите лица да увредят кредитора с извършените разпоредителни сделки.
Настоящата инстанция намира за неоснователни и възраженията на
въззивниците за липса на увреждане, обосновани с обстоятелството, че се касае за
договори за даване вместо изпълнение и погасяване в този смисъл на задължения на
длъжника към други негови кредитори, както и обосновани с наличието на друго
имущество у длъжника и с обстоятелството, че договорите за кредит са обезпечени с
договорни ипотеки върху други недвижими имоти. Тук следва да се има предвид, че
съгласно чл.133 ЗЗД и чл.442 ГПК цялото имущество на длъжника служи за общо
обезпечение на кредитора и същият може да насочи изпълнението върху която и да е
част от него или върху която и да е вещ, като е негова преценката дали да се възползва
от дадено обезпечение или да насочи изпълнението върху друго имущество. В този
смисъл, обстоятелствата, че вземанията по кредита са обезпечени с ипотека върху
друг недвижим имот, каква е неговата пазарна стойност и притежаването на други
имущества от длъжника, са без правно значение за увреждащия характер на сделката и
са ирелевантни към фактическия състав на иска по чл.135, ал.1 ЗЗД. В този смисъл,
настоящата инстанция намира, че като не е уважил исканията на ответниците за
назначаване на експертиза и изискване по делото на оценителските доклади в
кредитното досие, касаещи стойността на ипотекирания имот, районният съд не е
допуснал процесуално нарушение и оплакванията на въззивниците в този смисъл за
неоснователни. Пред настоящата инстанция са направени от въззивниците същите
доказателствени искания, които с оглед изложено са оставени без уважение, предвид
тяхната неотносимост и липсата на допуснати процесуални нарушения от районния съд
по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК. В този смисъл, неоснователно е и оплакването във
въззивната жалба, че първоинстанционното решение е постановено при неправилно
възприемане от районния съд на фактическата обстановка. В производството пред
първата инстанция са събрани ангажираните от страните допустими и относими към
спора доказателства, при анализа на които БРС правилно е установил релевантните за
спора факти и е направил обосновани изводи, които напълно се споделят от
11
настоящата инстанция.
Неоснователни са възраженията и доводите на въззивниците за липса на
увреждане от сключените договори за дарение, обявени от съда като привидни,
прикриващи договори за даване вместо изпълнение. Тук следва да се има предвид, че
всяко едно разпореждане с част от имуществото на длъжника или обременяването на
същото с тежести уврежда кредиторите, тъй като намалява обема на предоставеното
им от закона общо обезпечение на техните вземания. Това важи и за случаите, когато
разпореждането е възмездно и длъжникът придобива насрещна престация срещу
извършеното от него разпореждане, тъй като в този случай се дава възможност на
длъжника да избира с кое имущество да изпълни задължението си, което обаче
противоречи на правилото на чл.133 ЗЗД. В случая, с процесните договори за дарение,
прикриващи договори за даване вместо изпълнение – прехвърляне на недвижими
имоти вместо изпълнение на парично задължение по сключени между ответниците
договори за заем, е извършено разпореждане с недвижими имоти, собственост на
прехвърлителя Н.К. – длъжник на ищеца, с оглед на което е намалено имуществото на
същия. Поради това е осъществена хипотезата на чл.135 ЗЗД и тези разпоредителни
сделки са относително недействителни по отношение на банката-ищец. Друг извод не
следва от обстоятелството, че с тези сделки Н.К. е изпълнил задълженията си по
договори за заем към ответниците С.К. и Д. К. Вземанията на последните и на ищеца са
от един и същ вид – парични и за да е налице изпълнение от страна на длъжника по
тези задължения, на всеки един от кредиторите трябва да бъде заплатена съответната
парична сума. Сключените между ответниците договори за даване вместо изпълнение
по своята правна същност са такива по чл.65, ал.2 ЗЗД, при които кредиторът се
съгласява да приеме нещо различно от дължимото се. Това съглашение има договорен
характер, тъй като за него се изисква съгласието и на двете страни по
правоотношението и има за цел да погаси задължението по същото. Именно за това
разпоредбата на чл.65, ал.2 ЗЗД предвижда, че при евентуалното съдебно отстранение
или при наличието на недостатъци на вещта се прилагат последиците на договора за
продажба. С постигането на това споразумение собствеността върху вещите преминава
върху кредитора, от момента на сключването му, като задължението се погасява, което
сочи, че даването вместо изпълнение по реда на чл.65, ал.2 ЗЗД не е точно изпълнение
на задължението, доколкото се предоставя нещо различно от дължимото се, но
замества същото. Предвид това, то има самостоятелен характер и трябва да се
преценява като самостоятелно разпореждане с имуществото на длъжника, независимо
че с него се погасява задължение към конкретен кредитор. В случая, оспорваните
договори от 18.07.2014 г. имат характер на договор за покупко-продажба, при който
вместо С. и Д. К. да заплатят продажната цена, те прихващат това си задължение срещу
задължението на Н.К. към тях по сключените между тях договори за заем. Този начин
на изпълнение на задължението към определен кредитор води до невъзможност
12
останалите кредитори, които притежават еднородни вземания, да насочат
изпълнението за вземанията си към имуществото, което е предоставено вместо
изпълнение. А както бе посочено по-горе, това води до нарушение на правилото на
чл.133 ЗЗД и дава възможност на длъжника да избира задълженията към кой от
кредиторите да изпълнява и с каква част от имуществото си да направи това, с което се
нарушава установената в същата разпоредба равнопоставеност на кредиторите.
Ето защо, съдът намира, че със сключените между ответниците на 18.07.2014 г.
договори за дарение, прикриващи договори за даване вместо изпълнение – за
прехвърляне на недвижими имоти вместо изпълнение на парично задължение,
увреждат ищеца „Райфайзенбанк (България) ЕАД, в качеството му на кредитор на
ответника Н.К.. Тези договори (даване вместо изпълнение) са възмездни, поради което
е необходимо и приобретателите да знаят за увреждането. Съдът намира, че в случая
такова знание е налице, тъй като приобретателите С. и Д. К. са низходящи на длъжника
и затова приложение намира презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД за знание на
увреждането, която не е оборена от ответниците. В този смисъл, съдът намира, че по
делото е налице и субективния елемент по отношение на третите лица приобретатели –
знание за увреждането, както правилно е приел и районния съд. В случая, извършените
от ответника Н.К. разпоредителни сделки безспорно са увреждащи, тъй като с тях се
намалява имуществото на длъжника. Както бе посочено по-горе в мотивите на
настоящото решение, увреждане е налице винаги, когато обективно се намалява
имуществото на длъжника, същият се лишава от свое имущество или по какъвто и да е
начин затруднява удовлетворението на кредитора, като правноирелевантно е дали
длъжникът притежава или не друго имущество и на каква стойност. Ето защо,
оплакванията на въззивниците в този смисъл са неоснователни.
Предвид изложените съображения, Бургаският окръжен съд намира
предявеният иск по чл.135 ЗЗД за основателен, като изцяло споделя правни изводи на
БРС, поради което първоинстанционното решение, с което искът е уважен, следва да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно в обжалваната част.
С оглед изхода на делото и направените от двете страни искания за разноски,
БОС намира, че на въззивниците такива не им се следват, поради неоснователността на
въззивната им жалба, като на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК същите следва да
заплатят на въззиваемото дружество сумата от 400 лв. за юрисконсултско
възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260658/28.04.2021 г., постановено по гр.д.№
13
5747/2019 г. по описа на РС-Бургас, в обжалваната част, с която съдът е прогласил за
относително недействителни на основание чл.135 ЗЗД спрямо „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, извършените между Н. С. К., С. Н. К. и Д. Н. К.,
сделки, обективирани в Нотариален акт за дарение на недвижими имоти № 181, том I,
peг.№ 3677, дело № 167/18.07.2014 г. и Нотариален акт за дарение на недвижими имоти
№ 182, том I, peг.№ 3678, дело № 168/18.07.2014 г., по силата на които Н. С. К. се е
разпоредил в полза на С. Н. К. и Д. Н. К. с притежаваното от него право на собственост
върху недвижими имоти, находящи се в землището на с.Габър, общ.Созопол.
ОСЪЖДА Н. С. К. с ЕГН **********, С. Н. К. с ЕГН ********** и Д. Н. К. с
ЕГН **********, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК да заплатят на „Райфайзенбанк
(България)“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от 400 лв. (четиристотин лева) за
направените във въззивното производство пред БОС съдебни разноски за
юрисконсултско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен
съд в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14