№ 209
гр. Асеновград, 04.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – АСЕНОВГРАД, ПЪРВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Мария М. Караджова
при участието на секретаря Йорданка Д. Алексиева
като разгледа докладваното от Мария М. Караджова Гражданско дело №
20225310100578 по описа за 2022 година
Обективно съединени искове с правно основание чл.22 от ЗПК, чл. 26 от
ЗЗД, чл. 143 от ЗЗП и чл. 55 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
Ищецът АТ. АТ. Ш. твърди, че на 20.01.2017г. между нея и „Изи Асет
Мениджмънт“ ООД е сключен договор за паричен заем, по силата на който й
е предоставена сумата от 300 лева, която е следвало да бъде върната ведно с
лихва в размер на 40% при ГПР от 48,55%. В него е предвидено, че дължи
неустойка, платима разсрочено заедно с погасителната вноска за връщане на
заетата сума, за неизпълнение на задължението за представяне на
обезпечение – поръчителство на две физически лица или банкова гаранция.
Посоченият в договора фиксиран лихвен процент не отговаря на
действително приложения, тъй като уговорената неустойка представлява
добавък към възнаградителната лихва. Същата представлява скрита печалба,
с която кредиторът допълнително се обогатява, като по този начин се
нарушават добрите нрави и се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансови услуги.
Условията, които са поставени за исканото обезпечение, са
неизпълними, поради което с предвидената за неустойка се заобикаля
разпоредбата на чл. 19, ал.4 от ЗПК.
1
Тази клауза противоречи на добрите нрави, тъй като драстично
нарушава принципа на справедливост, като основната й цел е да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитора. Същата е уговорена извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, явява се
прекомерна и като такава противоречи на добрите нрави.
Освен това с нея се нарушават предпоставките на чл. 11, т.9 и 10 от
ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за
кредит.
Ето защо моли да бъде постановено решение, с което да се прогласи
нищожността на клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора за кредит.
Претендира направените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор, с който ответникът
оспорва изцяло предявения иск. Твърди, че претенцията е погасена по
давност. Оспорва твърденията, че уговорената неустойка е добавък към
възнаградителната лихва. Твърди, че уговореният лихвен процент не се
свежда само до възнаграждение за ползване на определена сума, поради което
не би могло да се преценява съответствието на размера й с добрите нрави,
тъй като не съставлява само възнаградителна лихва, а цена. Оспорва също
така доводите за нищожност на уговорената неустойка, като твърди, че тя не
излиза извън обезпечителната, обезщетителната и санкционната си функция.
Твърди, че не е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, както и че
договорът за заем отговаря изцяло на изискванията на чл. 22 от ЗПК към
момента на сключването му. Ето защо моли предявения иск да бъде
отхвърлен. Претендира направените по делото разноски.
След като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, съдът намира за установено следното:
Възражението, че предявеният иск е погасен по давност е
неоснователно, тъй като всяка страна по един договор, има интерес да
установи нищожността на негова клауза без ограничение във времето.
Не се спори между страните, а и от приетите писмени доказателства е
видно, че на 20.01.2017г. между “Изи Асет Мениджмънт” АД и АТ. АТ. Ш. е
сключен договор за паричен заем №2731140, по силата на който на ищцата е
предоставена сумата от 300 лева, а тя се е задължила да я върне в срок до
2
17.06.2017г. на 21 седмични вноски ведно с лихва от 40% годишно и ГПР
48,55%. Общо дължимата сума е 326,13 лева. Освен това кредитополучателят
е поел за задължение в тридневен срок от подписване на договора да
предостави обезпечение, като липсват доказателства, че е направил това. В
този случай в чл.4, ал.2 от договора е предвидено, че се дължи неустойка в
размер на 147,84 лева, като страните са постигнали съгласие да бъде
заплатена разсрочено, заедно с погасителните вноски , като към размера на
всяка от тях се добави сумата от 7,04 лева.
Сключеният между страните договор е потребителски и следва да
отговаря на изискванията на ЗПК.
За извършване на преценката дали договорената между страните лихва е
в съответствие или в противоречие с добрите нрави следва да се отчетат
естеството и размера на задължението, за изпълнението на което е уговорена
лихвата, дали то е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог,
ипотека и др., съотношението между размера на уговорената лихва и
възможността на кредитора да се обедни от предоставянето в заем на пари
или други вещи, изразени чрез ръста на нарастване на цените на основните
материални ценности /златото и недвижимите имоти/ през конкретния период
от време, курсът на основния лихвен процент на БНБ. В настоящия случай
заемът не е обезпечен, поради което съгласно възприетото в практиката на
Върховния касационен съд /решение № 378/18.05.2006 г. по гр.д. № 315/2005
г., ІІ г.о./ противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва. Основният лихвен
процент на БНБ за лева към този момент от 0,0 %, съответно размерът на
законната лихва е +10 пункта или 10%, а уговореният – 40%. Предвид
характера на предоставяната по договора услуга, следва да се приеме, че
процесните уговорки не съответстват на изискванията за добросъвестност,
присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на
страните по договора. В този смисъл клаузата за договорната лихва
противоречи на добрите нарави, тъй като надхвърля трикратния размер на
законната лихва при необезпечени кредити. Поради това клаузата, с която е
уговорен този размер, е нищожна.
Доводите за нищожност на уговорката за заплащане на неустойка при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение също са
3
основателни. В чл. 4, ал. 1 от договора е предвидено, че заемателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения – две физически
лица - поръчители или банкова гаранция. В първата хипотеза вероятно се има
предвид поръчителство, което е договор между кредитора и трето лице, което
отговаря за изпълнение на задълженията на длъжника. Поради това няма как
заемателят да носи отговорност за сключването или не на такъв договор.
Сключването на договор за банкова гаранция по принцип зависи от волята на
ответника, но той не съставлява обезпечение на вземанията, тъй като уредбата
му не е посочена в глава VІІ от ЗЗД. По така изложените съображения се
налага изводът, че всъщност уговорената неустойка е част от
възнаграждението за предоставения кредит, но е обособена отделно с цел
заобикаляне ограничението на чл. 19 ал.4 от ЗПК, установяващ лимит на
годишния процент на разходите. В подкрепа на този извод е обстоятелството,
че е предвидено заплащането на същата да се извърши заедно с погасителните
вноски по заема. Тук следва да се добави и алогичната поредност, която се
различава от обичайната практика, при която обезпечението се представя най-
късно към момента на сключване на договора. Уговорката това да стане на
по-късен етап противоречи на целта на обезпечението. В същото време
условията, на които трябва да отговаря обезпечението са обективно
неизпълними. За пълнота следва да се отбележи и че същата е прекомерна –
размерът й е равен на половината от заетата сума и по никакъв начин не е
обвързан от размера на вредите при неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение. Освен това при неизпълнение на същото за
кредитора не биха настъпили никакви вреди. До такива би довело
неизпълнение на задължението за връщане на заетата сума, което съставлява
коренно различна хипотеза. Единственото, което се постига с уговаряне на
неустойката, е допълнително оскъпяване на кредита, което не е включено в
ГПР, посочен в договора. Липсват каквато и да е обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция на същата. Ако уговорената неустойка
се включи в цената на кредита, то ГПР на разходите би бил над 50%. Това от
своя страна означава, че действителният размер на ГПР е по-голям от
предвидения в чл.19, ал.4 от ЗПК максимален размер.
С оглед на горното съдът намира, че уговорката за заплащане на
неустойка е нищожна.
4
След като посочените клаузи на договора са нищожни, то следва, че
договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл 11,
ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК. Поради това и съгласно разпоредбата на чл. 22 от
ЗПК той е недействителен, а съгласно чл. 23 от ЗПК в този случай
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
Отделно от горното разпоредбата на чл.26, ал. 4 от ЗЗД предвижда, че
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са
заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
настоящия случай липсват повелителни норми на закона, които уреждат
размера на възнаградителната лихва, като същевременно сделката не би била
сключена без недействителните й части – клаузата за заплащане на
възнаградителна лихва. Ето защо и по аргумент за противното договорът,
сключен между страните е нищожен.
По изложените съображения всички доводи, на които се основава
предявения иск са основателни. Предвид диспозитивното начало следва да се
уважи предявеният иск за обявяване на нищожност на клаузата на чл.4, ал.2
от договора за паричен заем, сключен между страните, предвиждаща
заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне
на обезпечение.
На основание чл. 78, ал.1 ответникът дължи на ищцата направените по
делото разноски в размер на 50 лева, заплатена държавна такса.
От представения от ищцата договор за правна защита и съдействие е
видно, че е уговорено същата да бъде оказана безплатно на основание чл. 38,
ал.1 от ЗА. В случаите, когато адвокатската защита се предоставя на лица от
кръга на тези по чл.38, ал.1,т.1 - т.3 ЗА и има основание за присъждане на
деловодни разноски в полза на безплатно представляваната страна, адвокатът
има право на адвокатско възнаграждение, което се определя от съда
съобразно Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от същата определя
минималния размер за процесуално представителство, защита и съдействие
по дела с определен интерес възнагражденията. Уважената претенция е с цена
от 147,84 лева, съответно минималният размер на адвокатското
5
възнаграждение е 300 лева.
Поради мотивите, изложени по-горе, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА нищожността на чл.4, ал.2 от договор за паричен заем
№2731140 от 20.01.2017г., сключен в гр. П. между АТ. АТ. Ш., ЕГН
********** от с. А., община С. ул.“18-та“ №11, и „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление гр. София,
бул.“Джевахарлал Неру №28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46,
представлявано от Стефан Красимиров Колев, предвиждаща заплащане на
неустойка в размер на 147,84 лева (сто четиридесет и седем лева и осемдесет
и четири стотинки).
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр. София, бул.“Джевахарлал Неру №28, „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, да
заплати на АТ. АТ. Ш., ЕГН ********** от с. А., община С. ул.“18-та“ №11,
сумата от 50 лева (петдесет лева), направени по производството разноски.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр. София, бул.“Джевахарлал Неру №28, „Силвър
център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от Стефан Красимиров Колев, да
заплати на адвокат С.К. Н., ЕГН **********, с адрес гр. П., ул.“Й.Г.“ №41,
сумата от 300 лева (триста лева), представляваща адвокатско възнаграждение
за оказана правна защита и съдействие на АТ. АТ. Ш., ЕГН ********** от с.
А., община С. ул.“18-та“ №11, по гр.д.№578/2022г. по описа на АРС.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Асеновград: _______________________
6