Решение по дело №1117/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

гр. София, 24.02.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ – „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

      ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА

     ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                                                                                 КРИСТИЯН ТРЕНДАФИЛОВ

 

при участието на секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Трендафилов въззивно гражданско дело № 1117 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.  

С Решение № 477736 от 27.08.2018 г., постановено по гр.д. № 38370/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 – ти състав, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422 ГПК искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И.С.Х. дължи на „Т.С.” ЕАД следните суми: 2649.84 лв. – главница, представляваща стойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за стопански нужди за периода от м.09.2014 г. до м.04.2016 г. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ”*****, офис № 2 и № 3, абонатен № 386731; 48.66 лв. – главница за услугата дялово разпределение за същия период, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 27.01.2017 г., до окончателното й изплащане, за които суми в производството по ч. гр. д. № 5573/2017 г. по описа на СРС, ГО, 45 състав, е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК, като главният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2649.91 лв., а исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД са отхвърлени изцяло, както следва: за сумата от 404.16 лв., предсавляваща мораторна лихва върху главницата за доставена топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 17.01.2017 г. и за сумата от 8.01 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за услугата дялово разпределение на топлинна енергия за периода 01.11.2014 г. – 17.01.2017 г.

Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.

Срещу решението в частта му, в която предявените искове са отхвърлени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца "Т.С." ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът не изпаднал в забава, тъй като по делото било представено писмо с рег. Индекс П-9415-10.11.2016 г., от което било видно, че ищецът отправил покана за плащане на задължението. В галва IV от ОУ – „Заплащане на ТЕ“ бил определен редът и срокът, в който купувачите на топлинна енергия били длъжни да заплащат месечните дължими суми, а именно: в срок до 20 число на месеца, следващ месеца на доставката, след получаване на издадена от продавача данъчна фактура. В този смисъл задължението на ответника за заплащане на дължимите от него суми в размера, посочен ежемесечно получаваните фактури, бил най – късно до 20 число на следващия месец. С изтичането на последния ден от този срок ответникът изпаднал в забава за тази сума по фактурата. Ето защо, моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а предявените искове - да бъдат уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Ответникът по жалбата И.С.Х., чрез адв. П.Х., поддържа, че първоинстанционното решение е правилно в обжалваната от ищеца част, поради което моли да бъде потвърдено. Претендира разноски.  

Срещу решението в частта му, в която предявените искове са уважени, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника И.С.Х., чрез адв. П.Х.. В жалбата се поддържа, че първоинстанционното решение е неправилно в обжалваната част, поради допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че ответникът имал качеството на потребител на топлинна енергия за битови нужди, а не за стопански такива по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и следвало да отговаря евентуално за доставена до имота топлинна енергия на договорно основание, а не на извъндоговорно такова, което обосновавало неоснователност на предявения иск за неоснователно обогатяване. На следващо място, предявеният иск по чл. 59 ЗЗД бил неоснователен, тъй като ищецът не доказал, че ответникът се обогатил с доставената до имота топлинна енергия. Това било така, тъй като от доказателствата по делото било видно, че облигационните правоотношения по договора за доставка на топлинна енергия за стопански нужди възникнали между ищеца и трето за спора лице, а именно „К.“ ЕООД. Ето защо се иска от въззивния съд да отмени решението на СРС в обжалваната част, а предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции.

            Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.

Третото лице-помагач „Б.Б.” ООД не изразява становище по въззивните жалби.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

При произнасянето си по правилността на решението, съгласно чл. 269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивните жалби на страните оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, като обаче трябва да провери и правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално-правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на императивни материални норми.

Решението на СРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран, както и че сградата – етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че към исковия период ответникът И.С.Х. е била собственик на процесните офиси № 2 и № 3, находящи се в гр. София, кв. ”Лозенец”, ул. „*****- това обстоятелство се установява от приложените по делото докуметни, а именно: Нотариален акт № 152, том IV, рег. № 17860, дело № 530 от 2005 г., за покупко-продажба на недвижим имот, видно от който на 04.11.2005 г. Г.П.Н.е придобила в собственост процесните офиси, като от приетото по делото удостоверение за наследници е видно, че Г.Н.е починала на 15.04.2012 г., като е оставила за свой законен наследник ответницата И.Х..  

На следващо място, установено е, че на 07.03.2007 г. по заявление на  „К.“ ЕООД, представлявано от Г. Н., наследодател на ответницата, между  „К.“ ЕООД и ищцовото дружество е сключен договор за доставка на топлинна енергия за стопански нужди, за срок от 5 години, считано от 07.03.2007 г. Установява се, че за периода 01.01.2014 г. до 31.03.2014 г. фактури са издавани на името на „К.“ ЕООД. Неоснователни са възраженията на жалбоподателя-ответник, че дори след изтичане на горепосочения договор ищецът е продължил да издава фактури на името на „К.“ ЕООД, включително и през исковия период. От представената на л. 53 от делото на СРС фактура № ********** от 30.04.2014 г. е видно, че след тази дата ищцовото дружество е започнало да издава фактури на името на ответницата И.С.Х., а не на „К.“ ЕООД.

Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ имуществено разместване в патрумониума на ищеца и ответника, в резултат на което ответникът се е обогатил за сметка на ищеца; 2/ връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, което произтича от общи факти, породили обедняването и обогатяването; 3/ липса на правно основание за имущественото разместване и 4/ липса на друго основание за защита на правата на обеднелия ищец.

Обедняването на едно лице представлява намаляване на имуществото му, което може да се изрази в следните основни форми: 1/ намаляване на актива /изгубване или ограничаване на права/; 2/ увеличаване на пасива – възникване или увеличаване на задължения и 3/ извършване на разходи /включително и в труд/. Съответно обогатяването на едно лице представлява имотно облагодетелстване, като например: увеличаване на актива – придобиване или запазване на права; намаляване на пасива – погасяване или намаляване на задължения; спестяване на разходи.

В разглеждания случай твърдяното имуществено разместване се свежда до установяване от страна на ищеца при условията на пълно и главно доказване на обедняването му до стойността на доставената в имота на ответника през исковия период топлинна енергия /в т.ч. стойността на услугата дялово разпределение/, обогатяването на ответника чрез консумирането на тази енергия и спестяването на разходи за това, както и наличието на връзка между обогатяването и обедняването – че топлинната енергия е ползвана от ответника при липсата на валидно основание за това имуществено разместване в отношенията между двете страни.

Съгласно разпоредбата на § 1, т. 43 от ДР на ЗЕ /приложима редакция до 17.07.2012 год./ и § 1, т. 33а от ДР на ЗЕ /в сила от 17.07.2012 год./, потребител на енергия или природен газ за стопански нужди, респ. небитов клиент, е физическо или юридическо лице, което купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични нужди или природен газ за небитови нужди, като продажбата на топлинна енергия за стопански нужди се извършва въз основа на писмен договор при общи условия, сключен между топлопреносното предприятие и потребителя – чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.

Както вече бе посочено, не се спори по делото, че между страните не е бил сключен такъв договор за продажба на топлинна енергия за стопански /небитови/ нужди, както и че ответникът е собственик на процесния имот.

За да бъде ангажирана отговорността на ответника за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване, не е достатъчно да се установи само, че същият е собственик на процесния имот, а следва също така да се докаже, че той е ползвал имота през исковия период и съответно е консумирал доставената от ищеца топлинна енергия, като по този начин си е спестил разходи. Предметът на спора и предметната рамка на доказването, очертани от изготвения по реда на чл. 146 ГПК доклад, не могат да бъдат променяни, включително и разширявани извън изрично предвидените в чл. 266, ал. 1 и 2 ГПК изключения, като въззивният съд не може да приеме за първи път за недоказани факти, за които няма данни и твърдения във въззивната жалба да са били спорни пред първата инстанция и по този начин да разшири предмета на доказване, ако липсва оплакване във въззивната жалба в тази насока и ако не е дал изрични указания за това /в този смисъл Решение № 76 от 05.06.2018 г., постановено по гр.д. № 3195/2017 г. по описа на ВКС, II г.о./. В подадената от ответника въззивна жалба са релевирани възражения единствено относно обстоятелството, че облигационното правоотношение за доставка на топлинна енергия за стопански нужди е възникнало между ищеца и трето за спора лице, което било видно от представения по делото договор от 07.03.2007 г., който бил продължен с конклудентни действия на основание чл. 292, ал. 1 ТЗ и само по този факт въззивният съд има задължение да се произнесе, а не и по – други факти, приети за установени с обжалваното решение, отнасящи се до наличието на предпоставките по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Така релевираното от жалбоподателя – ответник възражение е неоснователно. Представения по делото писмен договор от 07.03.2007 г. за продажба на топлинна енергия, подписан от представител на ищеца и трето за спора лице - „К.“ ЕООД, е бил изрично сключен като срочен и действието му е било прекратено с изтичане на уговорения срок, което е станало на 07.03.2012 г. Съгласно разпоредбата на чл. 292, ал. 1 ТЗ, на която се позовава жалбоподателят – ответник, предложението до търговец, с когото предложителят е в трайни търговски отношения, се смята за прието, ако не бъде отхвърлено веднага. Тоест, за да бъде приложена цитираната разпоредба е необходимо едната от страните по договора от 07.03.2007 г. да е отправила до другата страна предложение за продължаване срока на договора и последната да не го е отхвърлила веднага. В случая по делото такива доказателства не са представени, поради което не може да се приеме, че договора от 07.03.2007 г. е бил продължен с конклудентни действия.

Правилно първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, тъй като ищецът не е представил доказателства, че е отправил покана до ответника за плащането на сумата, предмет на иска по чл. 59 ЗЗД. С оглед на гореизложеното и при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на вземане за лихва за забава.

Ето защо въззивните жалби се явяват неоснователни, а първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

По разноските:

Предвид изхода на спора, за подадените въззивни жалби страните нямат право на разноски в настоящото производство.

В случая жалбоподателят-ответник има право на разноски за въззивното производство единствено за изгответния отговор на въззивната жалба, т.е. за защита по въззивната жалба на насрещната страна, тъй като такава е била уговорена и разноски са били претендирани. Въззивницата-ответник е представила договор за правна защита и съдействие, в който изрично е уговорено възнаграждение в размер на 350 лв. за изготвяне и подаване на отговор на въззивната жалба на насрещната страна, за което е удостоверено, че е заплатено в брой, поради което претендираната сума следва да бъде присъдена.

На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

Р Е Ш И :

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 477736 от 27.08.2018 г., постановено по гр.д. № 38370/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 45 – ти състав.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, „Т.С.“ ЕАД, с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, представлявано от Г. Б. – изпълнителен директор, да заплати на И.С.Х., с ЕГН **********, адрес: ***, сумата от 350 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е постановено при участието на привлечено от „Т.С.“ ЕАД трето лице-помагач „Б.Б.” ООД.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                           ЧЛЕНОВЕ: 1/                          2/