Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. София, 21.03.2016 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО, 20 състав, в публичното заседание на двадесет
и първи март две хиляди и шестнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при секретаря Д. Т., като разгледа т.д.
№ 2975 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени
са искове с правно основание чл. 213 КЗ /отм./ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът З.д.Ц. АД твърди, че в качеството
си на застраховател по договор за застраховка Каско е изплатил за реализирано
на 30.08.2012 г. ПТП З.обезщетение в размер на 55 898,87 евро /след
приспадане от размера на действителните вреди /58322,62
евро/ стойността на самоучастието /2423,75 евро/. Твърди, че вина за настъпване на застрахователното събитие има водачът
на застрахования при ответника Д.З. АД по застраховка Гражданска отговорност лек
автомобил. Счита, че с плащане на застрахователното обезщетение в негова полза
е възникнало регресно вземане за платената сума. Твърди, че ответникът е
погасил част от дълга /35 521,55 евро/, като претендира левовата равностойност
на остатъка, а именно 39 854,57 лв. Поддържа, че за забавата в плащането
му се дължи и лихва както следва: 2403,96 лв. върху главницата от 109328,69 лв.
/левова равностойност на 55898,87 евро/ за периода 30.09.2013 г. – 17.12.2013
г., и 1641,74 лв. върху главницата от 39854,57 лв. за периода 18.12.2013 г. – 13.05.2014
г. Претендира законна лихва и разноски.
Ответникът Д.з. АД не оспорва извършеното
от него частично плащане, но оспорва наличието на покрит риск по застраховка Каско;
механизма на ПТП и вида и размера на вредите; оспорва наличието на
суброгационно право при отстраняване на вреди в натура. Твърди съпричиняване. Оспорва
началния момент на претенцията за лихва. Претендира разноски.
Помагачът К.Г.Н. не взема конкретно
становище по исковете.
Съдът,
като обсъди събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически
и правни изводи:
По
иска по чл. 213 КЗ:
С плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу
причинителя на вредата или срещу лицето, застраховало неговата гражданска
отговорност. За възникване на регресното вземане е необходимо да се установят
следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане, в срока на застрахователното покритие на който и
вследствие виновно и противоправно
поведение на водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило
събитие, за което ответникът носи
риска, като в изпълнение на договорното си задължение ищецът да е изплатил на застрахования З.обезщетение
в размер до действителните вреди.
Ответникът не оспорва
извършеното от него плащане по процесната претенция в размера, посочен от ищеца
- 35 521,55 евро. Извършеното от ответника частично плащане в погашение на процесния дълг, без да се твърди същото да е било
недължимо, съставлява извънсъдебно признание за осъществяване на фактите,
включени в основанието на вземането. Това извънсъдебно признание се подкрепя изцяло от събраните по делото
писмени доказателства /застрахователна полица, и Общи условия към нея, от
които е видно застрахователното правоотношение по имуществената застраховка
Каско и покритите рискове; констативен протокол за ПТП, в който е посочен и
застрахователят по задължителната застраховка и др./, както и от заключението на САТЕ в частта относно
причинната връзка между описаните при ремонта щети и механизма на събитието.
Поради изложеното съдът приема, че е
налице основание за възникване на регресно вземане и извънпроцесуално спорът между страните е съсредоточен
относно неговия размер.
При съдебно предявена претенция съдът
следва да определи застрахователното обезщетение по единствено по действителната стойност на вредата към
момента на настъпване на застрахователното събитие, стига то да не е под
нормативно установените минимални размери. Под действителна следва да се приеме
стойността без прилагане на коефициент на овехтяване. Действително деликтната
отговорност е насочена към обезщетяване на негативния интерес /увреденото лице
да бъде поставено в състоянието преди деликта/, но за постигане на тази цел на
увреденото лице не следва да се вменява
в тежест възстановяването на вредите с овехтени части /в някои случаи това
би било и невъзможно предвид спецификата на увредената част/. Ето защо
обезщетението следва да е в размер, необходим за възстановяване на вещта, като
делинквентът/застрахователят на гражданската му отговорност понесе и отговорността
за влагането на нови части при отстраняване на щетите. В този смисъл съдът
споделя мотивите към т. 6, б. „б” от Постановление № 7/1978г. на Пленума на ВС
/съгласно които при обезщетяване по реда на деликтната отговорност за вложените
нови части не се взема предвид изхабяването на вещта/.
Съгласно заключението на САТЕ,
неоспорено от страните, пазарната
стойност на ремонта на щетите без овехтяване възлиза на 66070,22 лв. /л.
160 от делото, вж. разпит на вещото лице, проведен в о.с.з. на 11.09.2015 г.,
л. 183, стр. 2 от делото/. Към тази сума не
следва да се прибавят разходи за транспорт до Холандия /държвата, в която е
извършен ремонтът/, тъй като не се установява причинна връзка между
необходимостта щетите да бъдат отстранени на територията на трета държава и
противоправното поведение на помагача. Тези разходи биха подлежали на
възстановяване, само ако се установи, че извършването на ремонта в трета
държава е единственият начин за пълноценно удовлетворяване на увредения /напр.
ако се установи, че за запазване на условията на гаранцията на МПС е необходимо
извършване на ремонт в официален сервиз, находящ се в тази държава/. Такива
факти нито се твърдят, нито се доказват /напротив, вещото лице сочи, че
описаните във фактурата части се доставят в български сервиз от европейския
пазар – л. 160, от което може да се заключи, че извършването на ремонта в
български сервиз би възстановило напълно състоянието на имуществото отпреди
деликта/.
По същите съображения не следва да се
определя обезщетение съобразно средните пазарни цени за труд в държавата, в
която е извършен ремонтът. Делинквентът, съответно застрахователят на неговата
гражданска отговорност, следва да обезщети увреденото лице по начин, който да
го постави в положението отпреди увреждането. Ето защо, ако извършването на
ремонта в Република България би достигнало тази цел, то неоснователно е в
тежест на делинквента да се възлага обезщетяване на разходи за труд в друга
държава. В настоящия случай, както беше отбелязано, не се установява необходимост
от извършване на ремонта в друга държава, съответно заплащането на по-високи
разходи за труд от средните пазарни в Република България не се явява в причинна
връзка с осъществения деликт и не подлежи на обезщетяване.
Доколкото ищецът е получил застрахователно
плащане в размер, по-голям от установения среден пазарен размер на разходите,
необходими за ремонт, а именно – 69 474,11 лв., въпросът със
съпричиняването е ирелевантен. Доколкото обаче по него се формира сила на
пресъдено нещо, следва да се посочи, че съпричиняване е налице – от
заключението на САТЕ безспорно се установява, че увреденият автомобил се е
движил със скорост /94 км/ч/, значително надхвърляща разрешената /60 км/ч/,
като това е допринесло за силата на удара и за степента на повреда. При отчитане
на допринасянето вещото лице по САТЕ сочи, че размерът на дължимото обезщетение
би било 36 500 лв. Ето защо, дори да се приеме, че следва да се включат и
разходите за транспорт на МПС съгласно представената фактура /7600 евро/, а
също и при включване на разходите за надписване, ако те не са включени от
определената от САТЕ стойност, то дължимото обезщетение отново не би
надхвърлило заплатеното от ответника.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Вземането за
лихва има акцесорен характер и за дължимостта му следва да се установи както възникването
на главния дълг, така и забава в погасяването на същия за процесния период.
Съдът формира
правни изводи за наличие на главен дълг, който е погасен. Плащането, според
признанието на ищеца, е извършено на 17.12.2013 г.
Съгласно специалната
разпоредба на чл. 213а, ал. 3, т. 1 КЗ /отм./, застрахователят на гражданската
отговорност на делинквента следва да определи и изплати дължимото обезщетение в
срок от 30 дни от представяне на преписката, когато същата съдържа всички необходими документи, сочещи за
неговата отговорност /арг. 213а, ал. 2 КЗ /отм./. От събраните
доказателства се установява, че на 23.04.2013 г. ответникът е изискал
представянето на допълнителни документи /л. 42/, които с оглед вида им
съставляват необходими документи по смисъла на чл. 213а, ал. 2 КЗ /отм./.
Такива документи са представени с писмо от 19.09.2013 г. /л. 43/. С електронно
писмо от 16.10.2013 г. представителят на ищеца е уведомен за необходимостта от
представяне на допълнителни документи във връзка с фактурата за извършения
ремонт /което има отношение към определяне вида и степента на щетите, особено
ако автомобилът не е бил представен за оглед поради местонахождението му в
чужбина/ - л. 44. Доколкото ищецът, носейки тежестта, не опроверга нуждата от представяне
на изискания с второто писмо документ, нито доказа представянето му в по-ранен
момент, съдът приема, че едва с представянето му е започнал да тече 30-дневният
срок за плащане. Представянето му е извършено на 19.02.2014 г. /л. 45/, поради
което към момента на плащането – 17.12.2013 г. не е бил изтекъл предвиденият в
закона 30-дневен срок. Поради това лихва за забава върху дължимото обезщетение
не се дължи.
По
разноските:
На ответника следва да
се присъдят разноски в размер на 300 лв. депозит за вещо лице и 1847 лв.
юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ
предявените от З. д.Ц. АД, седалище
Конфедерация Швейцария, *********, срещу Д.з. АД, ЕИК *****, искове с правно основание чл. 213, ал. 1, изр. 3 КЗ
/отм./ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на следните суми: 39 854,57 лв,.
представляваща непогасената част от регресно вземане за изплатено
застрахователно обезщетение за събитие, настъпило на 30.08.2012 г. в гр. Ш.;
2403,96 лв. – лихва за забава върху главницата от 109 328,69 лв. за периода
30.09.2013 г. – 17.12.2013 г., и 1641,74 лв. – лихва за забава върху главницата
от 39854,57 лв. за периода 18.12.2013 г. – 13.05.2014 г.
ОСЪЖДА
З. д.Ц. АД, седалище Конфедерация
Швейцария, *********, да заплати на Д.з. АД, ЕИК *****, сумата от 2147 лв. разноски.
Решението
е постановено при участието на К.Г.Н. като помагач на ответника.
Решението може да бъде обжалвано пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: