№ 483
гр. София, 08.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на тринадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Иван Иванов
Членове:Зорница Хайдукова
Валентин Бойкинов
при участието на секретаря Валентина Игн. Колева
като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно търговско дело
№ 20211001001223 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение № 260092/04.10.2021г., постановено по търг. дело № 52/2021 г.,
Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав е признато за установено на
осн.чл.439, вр.чл.124, ал.1 от ГПК, недължимостта на вземанията на ответника „Банка
ДСК“ЕАД по отношение на ищеца М. А. К., за следните парични суми : 1/. 31082, 66 лева -
главница по Договор за кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г.; 2/. 2011,09лв. -
договорна лихва за периода 15.01.2020 г.- 06.01.2021 г. по Договор за кредит за текущо
потребление от 03.07.2019 г.; 3/. 103, 16лв.- санкционираща лихва за периода 15.01.2020 г. -
06.01.2021 г. по Договор за поръчителство от 03.07.2019 година.
Със същото решение съдът е осъдил на осн.чл.78, ал.1 от ГПК, вр.чл.7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, вр.чл.38,
ал.2, вр.ал.1, т.3 от „Банка ДСК“ АД да заплати на адвокат Д. Д., като процесуален
представител на М.К. сумата от 1526,00 лева съставляваща дължимо възнаграждение за
представителство от един адвокат.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от „Банка ДСК“ЕАД,
с която се обжалва първоинстанционното решение, като неправилно с искане да бъде
отменено и вместо него постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен, с
присъждане на разноски, по съображения подробно изложени в жалбата.
Извършена е размяна на книжата съгласно изискванията на чл.263, ал.1 ГПК, като по
1
делото въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната жалба, с който се заявява
становище за неоснователността на въззивната жалба по съображения изложени в отговора.
Софийски апелативен съд, намира, че въззивната жалба като подадена в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен акт, е
процесуално допустима. След като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, съобразно изискванията на чл.235 от ГПК във вр. с чл.269 от ГПК, приема
за установено следното от фактическа и правна страна :
Въззивната жалба е процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК, изхожда от легитимирана страна, имаща право и интерес от обжалване,
насочена е срещу валиден и допустим съдебен акт, подлежащ на обжалване.
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на М.
А. К., в която са изложени твърдения, че ищецът се е задължил към ответника само като
поръчител по Договор за поръчителство от дата 03.07.2019 г., който обезпечавал
изпълнението от страна на кредитополучателя по Договор за кредит за текущо потребление
от дата 03.07.2019г., а именно И. П. И..
Ищецът сочи в исковата си молба, че поради неплащане на дължимите вноски от
страна на главния длъжник била обявена предсрочна изискуемост на кредита и той на
22.02.2021г. получил покана за доброволно изпълнение с изх. № 1693/16.02.2021г. по изп.
дело № 20219280400097 по описа на ЧСИ М. С., с рег. № *** в КЧСИ.
Изложил е още твърдения, че сумата, която ответникът претендира като заплащане на
главница от главния длъжник, видно от погасителния план към договора за кредит,
представлявала остатък от главницата по кредита при вноска № 7, направена на дата с падеж
15.01.2020г., т.е. главният длъжник бил спрял плащането на анюитетните си вноски след
частично плащане на вноска № 7. Респективно от 16.01.2020г. длъжницата била изпаднала в
забава. В тази връзка ищецът поддържа, че съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД поръчителят остава
задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск срещу
главния длъжник в 6- месечен срок. Твърди се в исковата молба, че срокът започвал да тече
от изтичането на падежа на всяка вноска, а не от датата на обявяването на предсрочната
изискуемост на кредита, т.е. към настоящия момент срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД бил изтекъл
и отговорността на поръчителя не можело да бъде ангажирана.
Отделно от горното ищецът твърди, че ответникът не уведомил нито него, нито
главния длъжник за настъпилата на 07.01.2021г. предсрочна изискуемост на кредита.
Позовава се и на нищожност на клаузите по т.1 и т.2 от Договора за поръчителство, тъй като
същите били неравноправни по смисъла на чл.143, ал.2, т.10 и 19 от ЗЗП, а от тук извежда и
извод за нищожност на целия договор по аргумент от чл.146, ал.5 от ЗЗП.
Ответникът „Банка ДСК“ЕАД в срока за отговор е оспорила предявените искове по
основание и по размер, като съображенията за това са подробно изложени в отговора на
исковата молба.Оспорил е твърдението за неспазен срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД за
предявяването на иска срещу главния длъжник – кредитополучател по договора, довело до
2
преклудиране на правото на иск срещу поръчителя по същия договор – настоящия ищец,
тъй като с настъпване на предсрочната изискуемост на вземането за неплатения остатък
следва да отговарят и кредитополучателя, и длъжника, като първият бил надлежно
уведомен, съгл.чл.46, ал.2 от ГПК от страна на банката, а дори да не бил уведомен,
поръчителят също оставал солидарно задължен за неплатеното вземане
За установено от фактическа страна, настоящият състав намира следното:
Между страните не се спори, а и се установява, че ищецът М.К. се е задължил като
поръчител по Договор за поръчителство от 03.07.2019г., който обезпечава изпълнението от
страна на кредитополучателя по Договор за кредит за текущо потребление от 3.07.2019г.,
отпуснат на И. П. И..
Между страните не се спори, а и се установява, че поради неплащане на дължимите
вноски от страна на главния длъжник, е настъпила предсрочна изискуемост на кредита по
чл.60, ал.2 ЗКИ, която е обявена с писмена известие на Банката, получено от
кредитополучателя на 28.08.2020г.
Не е спорно, а и се установява, че по силата на Заповед за изпълнение, издадена въз
основа на документ по чл. 417 ГПК, по ч.гр.д. № 42/2021 г., по описа на Районен съд -Елин
Пелин, в качеството на солидарен длъжник, ищецът е бил осъден да заплати на „Банка
ДСК“ АД, ЕИК., следните парични суми:
1. 31 082, 66 лева - главница по Договор за кредит за текущо потребление от
03.07.2019 г.;
2. 2 011,09лв. - договорна лихва за периода 15.01.2020 г.- 06.01.2021 г. по Договор за
кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г.;
3. 103, 16лв.- санкционираща лихва за периода 15.01.2020 г. - 06.01.2021 г. по
Договор за поръчителство от 03.07.2019 година.
Не е спорно между страните, че претендираната от банката сума, като заплащане на
главница от кредитополучателя, видно от погасителния план към договора за кредит,
представлява остатък от главницата по кредита при вноска № 7, направена на дата с падеж
15.01.2020 г., т.е. главният длъжник е спрял плащането на анюитетните си вноски след
частично плащане на вноска № 7, което се установява и от приложеното извлечение от
счетоводните книги на ответника и означава, че от 16.01.2020г. година длъжницата била
изпаднала в забава.
Видно от представената по делото преписка по заповедното производство
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК срещу
поръчителя М. А. К. е било подадено пред заповедния съд на 15.01.2021г.
При така установената фактическа обстановка съдът намира следното от правна
страна :
Както е прието в практиката на ВКС/напр. по Решение 76 от 07.05.2013г. по гр.
391/2012г. на ВКС, 4 ГО/, която се споделя и от настоящия съдебен състав и на която той се
3
позовава, отрицателният иск за установяване, че едно парично вземане не съществува е
допустим винаги, когато вземането е предявено от кредитора по реда на заповедното
производство, но до изтичането на двуседмичния срок за възражение по чл.414, ал.2 ГПК
длъжникът е предявил отрицателен установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, че вземането не
съществува. Както се сочи в цитираната практика, всяко право, което може да бъде заявено
с възражение, на още по-голямо основание може да бъде предявено с иск, като в този случай
предявеният иск ще има ролята на възражение по чл.414, ал.1 ГПК, като се оспорва
вземането по издадената заповед с възражения, че то не съществува и тези възражения са
направени пред съд. Отрицателният установителен иск е именно такова възражение, което
препятства влизането в сила на заповедта и задължава съда да даде защита на твърденията
на длъжника. В този случай, ако кредиторът впоследствие предяви положителен
установителен иск за съществуване на спорното вземане или осъдителен иск за вземането си
предмет на издадената заповед за изпълнение, то образуваното въз основа на този иск
производство ще подлежи на прекратяване като недопустимо, на основание разпоредбата на
чл.126, ал.1 ГПК. Такъв случай е именно и настоящия, тъй като видно от приложения към
делото официално заверен препис на Определение от 23.09.2021г. на Районен съд Елин
Пелин производството по предявения от банката положителен установителен иск с правно
основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на спорното вземане предмет на
издадената заповед за незабавно изпълнение е прекратено като недопустимо, на основание
чл.126, ал.1 ГПК.
В конкретния случай в срока по чл.414, ал.2 ГПК длъжникът е упражнил правото си
да възрази срещу заповедта, но не чрез възражение, а чрез предявяването на отрицателния
установителен иск, че не дължи вземането предмет на заповедта, което определя
действителното фактическо основание на иска по чл.124, ал.1 ГПК, а не по чл.439, ал.1 ГПК,
каквато неправилна правна квалификация е определил първоинстанционният съд. Това е
така защото ищецът не основава искането си на нови факти настъпили след издаването на
заповедта, респ. след приключване на съдебното дирене в производството по което е
издадено изпълнителното основание, което е предпоставка за допустимостта на иска с
правно основание чл.439 ГПК, а се твърди, че вземането не съществува, поради това, че
отговорността му към кредитора е погасена на осн. чл.147, ал.1 ЗЗД още към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Разгледан по същество предявеният отрицателен установителен иск с правно
основание чл.124, ал.1 ГПК е неоснователен поради следните съображения :
Константната съдебна практика, а и задължителната такава/ по т.4 на ТР № 4/2013г.
на ОСГТК на ВКС/ приемат, че срока по чл.147, ал.1 ЗЗД е краен и преклузивен като с
изтичането му не се погасява само възможността за принудително изпълнение, а се
прекратява самото поръчителство. В хипотезата на чл.60, ал.2 ЗКИ, пред която сме
изправени, начало на срока поставя настъпването на предсрочната изискуемост, съобразно
обстоятелствата, посочени в т.18 на ТР № 4/2013г./ Изтичането на срока по чл.147, ал.1 ЗЗД
към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърлянето му, а ако
4
искането по заявлението е уважено и заповед за незабавно изпълнение е издадена,
позоваването на погасяване на субективното материално право на кредитора спрямо
поръчителя, може да бъде сторено и в производството по чл.422, ал.1 ГПК, респ. на
отрицателния установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, както е в случая.
В случая, безспорно е по делото, че предсрочната изискуемост на кредита, чиято
дължимост спрямо поръчителя е предмет на установяване по настоящото дело е настъпила
на 28.08.2020г., като длъжникът се е намирал в забава от 16.01.2020г. по отношение на
погасителна вноска № 7, дължима съобразно погасителния план към 15.01.2020г. Няма спор
също така, а и се установява от приложените счетоводни извлечения на банката, че след
тази дата не е налице погасяване на която и да е месечна вноска по договора за
потребителски кредит, поради което и банката е имала основание да се възползва от правото
си да обяви целия кредит за предсрочно изискуем, каквато възможност е изрично
предвидена в чл. 18, т.2 от общите условия към договора- при допусната забава в
плащанията на главница и/или лихва продължила повече от 90 дни. От този момент целият
неизплатен остатък по кредита е изискуем както по отношение на кредитополучателя, така
и по отношение на поръчителя.
Установява се, че заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение е било
депозирано в канцеларията на Районен съд Елин Пелин на 15.01.2021г., т.е преди
изтичането на преклузивния срок по чл.147, ал.1, предложение първо от ЗЗД.
Приетото от първоинстанционния съд разрешение, че преклузивният шест месечен
срок по чл.147, ал.1 ЗЗД е започнал да тече от 16.01.2020г., когато главният длъжник е
изпаднал в забава, след като по вноска №7 с падеж 15.01.2020г. е спряло плащането от
негова страна, е в противоречие със задължителните разяснения на ТР № 5/21.01.2022г. по
тълк. дело № 5/2018г. на ОСГТК на ВКС, където е прието точно обратното- че
шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната
изискуемост на дълга, без да се прави разграничение относно вноските с настъпил и
ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост.
Аргументите да се приеме горното са били, че при постигнато съгласие плащането на
дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати,
отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания.
Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът
на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната
изискуемост. С оглед неделимия характер на задължението на кредитополучателя и поради
липсата на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на
отделните вноски, техният падеж ще е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.
Следователно към момента на подаването на заявлението за издаване на заповед за
незабавно изпълнение по чл.417 ГПК на 15.01.2021г. отговорността на поръчителя по
договора за банков кредит не е била погасена предвид това, че към този момент още не е бил
изтекъл преклузивният шест месечен срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД, считано от 28.08.2020г.,
когато е била обявена предсрочната изискуемост на цялото задължение по договора за
5
банков кредит. Ирелевантно за настоящия съдебен състав се явява обстоятелството, че
положителния установителен иск на банката с правно основание чл.422 ГПК следва по
време предявения от ищеца отрицателен установителен иск и поради идентитета между
предмета на двете производства това по иска на кредитора ще подлежи на прекратяване по
чл.126, ал.1 ГПК като по-късно заведено, респ. че производството по положителния
установителен иск на кредитора е било прекратено на основание чл. 232 ГПК. Както се
посочи вече по-горе, с предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
кредиторът е упражнил спрямо поръчителя правата си по чл.147, ал.1 ЗЗД, а това, че
длъжникът в срока по чл.414, ал.2 ГПК е предявил отрицателелния установителен иск за
несъществуване вземането на кредитора, с което е препятствал на практика възможността
кредиторът по допустим за процеса начин да реализира правата си по чл.422 ГПК и който
отрицателен иск е предмет на разглеждане по настоящото дело, представлява само пречка
заповедта да влезе в сила, задължавайки съда да даде защита на твърденията на длъжника.
Това обстоятелство обаче не се отразява на правата на кредитора, които следва по общо
правило да се считат за съдебно предявени от датата на заповедта , независимо че те ще
бъдат установявани в хода на предявения от длъжника отрицателен установителен иск тъй
като положителният установителен иск предявим от кредитора ще бъде недопустим и
производството по него ще подлежи на прекратяване на осн. чл.126, ал.1 ГПК поради
идентитет от обективна и субективна страна на двете граждански дела. Това е така, защото
подаването на възражение срещу заповедта, респ. предявяването на отрицателен
установителен иск от страна на длъжник, с който се отричат правата на кредитора, ще
представлява пречка единствено да се окончателно стабилизира заповедта за изпълнение,
чрез която правата на кредитора са вече съдебно предявени.
Да се приеме противното, т.е да се счете за правилна тезата, която се опитва да
обоснове процесуалният представител на ищеца в отговора на въззивната жалба, че
отговорността на поръчителя ще отпадне винаги в случай като настоящия, при който за
кредитора е налице пречка за упражняване на правата и задълженията му в заповедното
производство по един допустим за това производство начин, ще означава да се даде
възможност на всеки недобросъвестен длъжник, който вместо да възразява срещу заповедта,
което е достатъчно условие тя да не може да влезе в сила, да предпочете целенасочено да
предяви отрицателен установителен иск за несъществуването на същото спорно вземане, с
което да лиши и то напълно съзнателно своя кредитор от възможността да получи съдебна
защита на правата му с оглед на евентуалните правопогасяващи възражения на длъжника.
Не такава е била волята на законодателя, за да придаде изрично фикцията по чл. 422, ал.1
ГПК за предявяване на иска считано от датата на подаването на заявлението, като тя е
обусловена именно с оглед на правопогасяващите възражения срещу вземането предмет на
издадената заповед за изпълнение, като ако се приеме тезата на ищеца за правилна то ще
рече, че кредиторът ще е лишен от възможността да се защити срещу тези възражения.
Неоснователни са и доводите и твърденията на ищеца за наличието на неравноправна
клауза в договора за поръчителство по см. на чл. чл.143, ал.2, т.10 и 19 от ЗЗП, а от тук и
6
твърденията му за нищожност на целия договор по аргумент от чл.146, ал.5 от ЗЗП.От
приложените към делото доказателства се установява, че договорът за поръчителство е част
от един и същи документ с договора за кредит и се намира непосредствено след началната
му страница. При това положение поръчителят е имал възможност при подписване на
договора много добре да се запознае с клаузите от договора, при които е поел задължение да
поръчителства, както и да прецени адекватно финансовия риск от встъпването в това
задължение.
Предвид горното и поради пълното несъвпадане изводите на въззивния съд с тези на
първоинстанционния обжалваното решение следва да бъде отменено изцяло, като вместо
него бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен изцяло като
неоснователен.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
разноски по делото и за двете съдебни инстанции в размер на сумата от 1287 лева.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ изцяло решение № Решение № 260092/04.10.2021г., постановено по търг.
дело № 52/2021 г., Софийски окръжен съд, Търговско отделение, 5 състав,вкл. и в частта за
разноските, като вместо него постановява друго :
ОТХВЪРЛЯ предявения от М. А. К., ЕГН **********, област ***, с.***, ул.“***“№*
срещу „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Московска“№19 иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК да бъде признато за
установено недължимостта на вземанията на ответника „Банка ДСК“ЕАД по отношение на
ищеца М. А. К., за следните парични суми : 1/. 31082, 66 лева - главница по Договор за
кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г.; 2/. 2011,09лв. - договорна лихва за периода
15.01.2020 г.- 06.01.2021 г. по Договор за кредит за текущо потребление от 03.07.2019 г.; 3/.
103, 16лв.- санкционираща лихва за периода 15.01.2020 г. - 06.01.2021 г. по Договор за
поръчителство от 03.07.2019 година, като неоснователен.
ОСЪЖДА М. А. К., ЕГН **********, област ***, с.***, ул.“***“№* да заплати на
„Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София,
ул.“Московска“№19 сумата 1287 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски и за
двете съдебни инстанции.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при условията на чл. 280, ал.
1 ГПК пред Върховния касационен съд на Република България в едномесечен срок от
връчването му.
Председател: _______________________
7
Членове:
1._______________________
2._______________________
8