№ 478
гр. Благоевград, 15.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти
септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Надя Узунова
Членове:Гюлфие Яхова
И. К. Трендафилова
при участието на секретаря Анастасия Фотева
като разгледа докладваното от И. К. Трендафилова Въззивно гражданско дело
№ 20241200500651 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх.№ 3429/01.04.2024г.,
подадена от М. Т. К., ЕГН **********, с адрес в гр.Благоевград, ул. „***“ №1, ет.4, ап.11, А.
Н. А., ЕГН **********, с адрес в гр.Бургас, ул. „***“ №18, вх.2, ет.2, ап.3, М. И. К., ЕГН
**********, с адрес в гр.Белица, ул. „***“ №2 и Р. И. З., ЕГН **********, с постоянен адрес
в гр.Белица, ул. „***“ №3, чрез адв. А. Х. срещу Решение №66/05.03.2024г., постановено по
гр.д.№708/20г. по описа на РС-Разлог, с което съдът е отхвърлил като неоснователен иска по
чл.108, ал.1 от ЗС против Ф. С. Г., ЕГН **********, с адрес в село Краище, общ.Белица, ул.
„***“ №59 и С. М. М., ЕГН **********, с адрес в с.Краище, общ. Белица, ул. „***“ №95 за
признаване на установено, че ищците притежават правото на собственост върху имот с
идентификатор 03504.250.39 по КККР на гр. Белица, с площ от 2499 кв.м., с трайно
предназначение на територията – земеделска, начин на трайно ползване – ливада, 6-та
категория, номер по предходен план 250039, при съседи – поземлени имоти с
идентификатори 03504.250.40, 03504.250.41, 03504.249.974, 03504.250.38, 03504.250.973 и
осъждане на ответниците да им предадат владението на описания имот.
Във въззивната жалба се изразява недоволство от обжалваното решение на
първоинстанционния съд, като се сочи, че същото е неправилно, постановено в нарушение
на материалния закон на съдопроизводствените правила и необоснованост.
С разпореждане № 639 от 08.04.2024 г., първоинстанционния съд в съответствие с
изискванията на чл. 264 от ГПК е указал на въззивника да посочи съгласно чл. 261, ал. 1, т. 1
и т. 4 от ГПК в какво се състои искането, отправено до въззивния съд, както и да представи
доказателства за внесена държавна такса за въззивно обжалване.
В срока отстраняване на нередовността, въззивника депозира жалба (поправена към
17.04.2024 г.), в която посочва, че иска съдът да обезсили решението на първоинстанционния
съд като недопустимо, а при условията на евентуалност се иска въззивния съд да отмени
1
решението като неправилно и да постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Приложил е доказателства за внесена държавна такса. Освен това в поправената въззивна
жалба се навеждат допълнителни основания касаещи правилността на съдебното решение.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор от ответната страна
В съдебно заседание, въззивникът, редовно призован не се явява и не се
представлява.
В съдебно заседание, въззиваемия се представлява от упълномощен представител,
който оспорва въззивната жалба. Изразява становище за правилност и обоснованост на
първоинстанционното решение. Претендира присъждане на разноските пред въззивната
инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
Окръжен съд – Благоевград като взе предвид направените оплаквания с жалбата,
изложените доводи и съображения на страните, както и събраните по делото доказателства
намира за установено следното:
Производството пред районният съд е образувано по предявени искове от М. Т. К., А.
Н. А., М. И. К. и Р. И. З., чрез адв. А. Х., против Ф. С. Г. и С. М. М., за признаване на
установено, че ищците притежават правото на собственост върху имот с идентификатор
03504.250.39 по КККР на гр. Белица, с площ от 2499 кв.м., с трайно предназначение на
територията – земеделска, начин на трайно ползване ливада, 6-та категория, номер по
предходен план 250039, при съседи поземлени имоти с идентификатори 03504.250.40,
03504.250.41, 03504.249.974, 03504.250.38, 03504.250.973 и осъждане на ответниците да им
предадат владението на описания имот.
Районният съд е квалифицирал предявените искове с правно основание - чл. 108 от
ЗС и чл. 537, ал. 2 от ГПК.
Ищците твърдят, че са наследници на Т.Ф.П., бивш жител на град Белица.
Наследодателят бил собственик на ливада в местността „Побучен камък“ в землището на
град Белица, като се твърди, че имотът бил внесен от него в ТКЗС и сочат, че с решение на
Поземлена комисия, сега Общинска служба „Земеделие“ - град Белица, право на собственост
на наследниците било възстановено с решение от 22.03.1999г. Била предприета процедура
по трасиране на имота. Сочат, че ответниците са наследници на М. М. и са били
собственици на съседен имот. Твърдят, че с подробно описани в исковата молба действия,
ответниците оспорват правото им на собственост върху този имот. За защита на правото си
на собственост и неоснователното владение на ответниците са образували и са движили
процедури по чл. 34 от ЗСПЗЗ и със заповед на кмета имотът е бил иззет, но независимо от
това и към момента ответниците владеели имота. Посочват, че разбрали, че през 2019
година ответниците са се снабдили с констативен нотариален акт за правото на собственост
по давностно владение. Оспорват този нотариален акт. Оспорват, че ответниците са
придобили правото на собственост по давностно владение и твърдят, че и към момента
ответниците владеят имота без правно основание.
Ответниците са подали отговор на исковата молба, с който оспорват исковете.
Оспорват, че наследодателят на ищците е бил собственик на процесния имот преди
колективизацията. Оспорват решението, с което на ищците е възстановено право на
собственост върху имота, тъй като е издадено поради липса на основание. Твърдят, че не
отговаря на действителното фактическо положение, че издадените два броя заповеди на
основание чл. 34 от ЗСПЗЗ са стигнали до знанието им. Твърдят, че са придобили правото на
собственост върху имота на основание давностно владение, започнало през далечната 1991-
1992 година и сочат, че по отношение на този имот е бил извършен въвод във владение.
Имотът бил получен от М. М. М. - син на М. М. М., общ наследодател на ответниците.
Сочат, че след получаване на владението, наследниците на М. М. са си го поделили и всеки
владее своята част, като владението е започнало 1991-1992 година и го осъществяват и към
2
момента.
С обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че по делото е доказано,
че с Решение № 755Р от 22.03.1999г. на Поземлена комисия – Белица е възстановено правото
на собственост на наследниците на Т.П. в съществуващи (възстановими) стари реални
граници по т. 6 от решението правото на собственост върху процесния имот. Приел е за
безспорно между страните, че ищците са негови наследници.
Позовавайки се на т. 3а от тълк. решение №4 от 2014г., постановено по тълкувателно
дело № 4 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска колегия на ВКС и
доколкото ответниците не са подали заявление в срока по чл. 11, ал. 1 от ЗСПЗЗ или иск по
чл. 11, ал. 2 от ЗСПЗЗ до изтичане на крайния преклузивен срок и погасяване на това право,
РС е приел за недопустимо отправянето на възражение от тяхна страна, че наследодателя на
ищците не е бил собственик на процесния имот преди колективизацията му.
РС е приел за основателно направеното от ответниците възражение, че са придобили
имота въз основа на оригинерно правно основание – давностно владение. Предвид забраната
установена в чл. 5, ал. 2 от ЗВСОНИ е приел, че давността е започнала да тече от датата на
постановяване на решението на ПК в полза на наследниците на Т.П. от 09.04.1999 г., като
същата е изтекла на 09.04.2009 г. С оглед събраните по делото писмени и гласни
доказателства, РС е приел, че от страна на ищците не са предприети действия измежду
посочените в чл. 81 от ЗС и чл. 116 от ЗС, които биха могли да прекъснат давността.
Акцентирал, е, че подаване на искане за издаване на заповед за изземване на земеделски
имоти по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ, не е измежду действията, които водят до прекъсване на
давността. Приел, е, че в случая не са налице доказателства установяващи вследствие на
приложената по делото заповед за изземване на имота издадена по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ,
да е бил извършен въвод по реда на чл. 34, ал. 3 от ЗСПЗЗ, в резултат на който ответниците
да са били отстранени за повече от 6 месеца. Позовавайки се на събраните по делото гласни
доказателства е приел за установено, че имота след 1999 г. е владян от ответниците като не
се установява това владение да е било обезпокоено и отблъснато по някакъв
правнорелевантен начин.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно за валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното
решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност и
недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо.
Що се касае до правилността на решение, съгласно разясненията, дадени в ТР №
1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд служебно поверява и правилността на
първостепенния съдебен акт в случаите, когато това се следва от разпореденото в закон с
оглед вида или характера на заявеното искане, както и за точното приложение на
императивните материалноправни норми и за правната квалификация на спора. Във всички
останали случаи, въззивният съд е обвързан от обективните и субективни предели на
въззивната жалба и изложените в нея конкретни оплаквания.
В случая в срока за въззивно обжалване, в депозираната от ответника въззивна жалба
същият е навел бланкетно оплаквания за неправилност на първоинстанционното решене
като постановено в нарушение на материалния закон и процесуалните правила, без
конкретни доводи, които са посочват в какво се изразяват твърдените закононарушения.
С допълнението към въззивната си жалба, подадена извън преклузивния срок за
въззивно обжалване по чл. 259, ал. 1 от ГПК, но в рамките на срока за отстраняване на
нередовностите на първоначалната въззивна жалба, оставена без движение не защото е
бланкетна, а на друго основание /за представяне на дължима държавна такса и за
3
конкретизиране в какво се състои искането/, жалбоподателят е изложил съображения си за
неправилност на обжалваното решение в няколко пункта. Съдебната практика приема, че
подадената след срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК допълнителната молба, съдържаща уточнение
на основанията за въззивно обжалване, все пак обвързва съда, но доколкото съдържа
оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение
на императивна материалноправна норма, които въззивният съд е длъжен да провери
служебно и без да са наведени от страните. /в т см. решение 216 от 19.01.2015 г. по гр. д. №
2008/2014 г. на ВКС, докладчик съдията Г.Г., Решение № 24 от 20.02.2014 г. на ВКС по гр. д.
№ 5245/2013 г., II г. о., ГК, докладчик съдията С. Н., Определение № 1822 от 12.04.2024 г. на
ВКС по к. гр. д. № 2843/2023 г./. В случая обаче, такива оплаквания, свързани с обхвата на
задължителната въззивна проверка – нищожност, недопустимост и нарушение на
императивна материалноправна норма, не са направени нито в първоначалната, нито в
допълнителната уточнителна въззивна жалба. Изложените от жалбоподателя съображения в
първоначална жалба са бланкетни без конкретика, а уточнените в допълнението касаят
нарушения на процесуалните правила, които не се отнасят до нарушение на императивна
материално правна норма. Що се отнася до оплакванията, свързани с необоснованост на
съдебното решение поради липсата на доказателства ответниците да са демонстрирали
намерение за владение, както и че по делото е приложена заповед от 17.07.2001 г. на
тогавашния кмет на ОбА Белица за изземване на имота по реда на чл. 34 от ЗСПЗЗ, тъй като
същите са направени в уточнителната жалба, извън срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК, съдът
няма задълженията да се произнася по тях, доколкото не са част от служебните правомощия
при ограничения въззивен контрол, т. е. не отнасят до нарушение на императивна правна
норма /в т. см. т. 2 ТР № 1/2013 г., т. 1 на ОСГТК на ВКС /.
След извършена служебна проверка, настоящата инстанция не установи пороци,
водещи до нищожност или недопустимост на обжалваното решение, нито неправилно
приложена от първоинстанционния съд материалноправна норма. За пълнота следва да бъде
посочено, че наведените доводи за липсата на произнасяне по предявения иск с правно
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК с диспозитива на решението не представлява основание
водещо до недопустимост на решението. Това е така, доколкото отмяната на констативен
нотариален акт по посочения ред поначало е несамостоятелен иск, а е в следствие уважаване
на исковете за собственост по чл. 108 от ЗС, респ. по чл. 124, ал. 1 от ГПК.
В случая с обжалваното решение правилно е установено въз основа на данните по
делото, че ответниците са придобили правото на собственост върху имота въз основа на
изтекла в тяхна полза придобивна давност. Отчитайки разпоредбата на чл. 5, ал. 2 от
ЗВСНОИ, правилно първо е прието, че давността е започнала да тече от датата на влизане в
сила на решението на ПК и е изтекла на 09.04.2009 г., през който период ищецът не е
ангажирал доказателства да е извършил действия водещи до нейното прекъсване.
Настоящият съдебен състав споделя напълно изложеното в атакуваното решение досежно
правната природа на приложената по делото заповед за изземване на имоти по реда на чл. 34
от ЗСПЗЗ, доколкото същата не е измежду посочените в чл. 81 от ЗС и чл. 116 от ЗЗД,
водещи до прекъсване на давността. В случая не е приключен фактическия състав на чл. 34
от ЗСПЗЗ, доколкото не са ангажирани доказателства за извършен въвод по реда на чл. 34,
ал. 3 от ЗСПЗЗ вследствие, на което ответниците да са били отстранени от имота за повече от
6 месеца. Предвид посоченото правилен се явява извода на районния съд, че предявения
ревандикационен иск е неоснователен, тъй като веща предмет на иска, не е собственост на
ищците и ответниците я ползват въз основа на валидно правно основание.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанция неоснователност на
предявения иск, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно, вкл. и в частта за разноските.
С оглед изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 80 от ГПК в полза на
4
въззивника следва да бъдат присъдени направените във въззивното производство разноски
за платено адвокатско възнаграждение в размер на 1500 лв.
Мотивиран от изложеното, Благоевградски окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 66 от 05.03.2024 г. по гр. д. № 708/2020 г. по описа на
РС-Разлог.
ОСЪЖДА М. Т. К., ЕГН **********, с адрес в гр.Благоевград, ул. „***“ №1, ет.4,
ап.11, А. Н. А., ЕГН **********, с адрес в гр.Бургас, ул. „***“ №18, вх.2, ет.2, ап.3, М. И. К.,
ЕГН **********, с адрес в гр.Белица, ул. „***“ №2 и Р. И. З., ЕГН **********, с постоянен
адрес в гр.Белица, ул. „***“ №3 да заплатят на Ф. С. Г., ЕГН **********, с адрес в село
Краище, общ.Белица, ул. „***“ №59 и С. М. М., ЕГН **********, с адрес в с.Краище, общ.
Белица, ул. „***“ №95 направените пред въззивната инстанция разноски в размер на 1500 лв.
(хиляда и петстотин лева) за заплетено адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Върховния касационен съд с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5