Определение по дело №92/2011 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С решение № 90/28.06.2013г., постановено по гр.д. №1266/2012 г., К.районен съд е признал за недоказано оспорването истинността на протокол от 11.08.2011г., протокол от 10.08.2011 г.,покана от Р. З. от 01.08.2011г. до З. С. З., покана от Р. З. до Р. З. от01.08.2011 г. ,покана от Р. З. до Б.П. от01.08.2011 г.,покана отР.З. до Н.З.от 01.08.2011 г.,покана отР.З. до Н.К. от 01.08.2011 г., покана от Р.З. до С.Н." от01.08.2011 г., покана от Р.З. до С.П.от01.08.2011 г.,покана от Р.З. до Д.Й. от 01.08.2011 г., протокол от01.08.2011 г. от проведено Общо събрание на съсобствениците на недвижим имот, представляващ: магазин с площ от 117 кв.м., находящ се вГ., У.И. В." № 4, досежно съдържанието и подписите положени от Р.З.в посочените документи, както и на упълномощените от нея лица, и договор за възлагане на управлението на С.К.-Ч., Г. от 03.01.2000 год.,ведно с анекс към него, досежно съдържание, дата и подпис наН.Ч.. Съдът е отхвърлил предявения от СД "Н.К. Ч. в ликвидация, с ЕИК **********, Г., ул. "С. №**, с управител К.Д.К. против ищеца „Г.И., Г., с ЕИК **********, *., кв. "В. 2. бл.”Т.”№*, вх. "А", А., със собственик Г. И.Т., инцидентен иск за прогласяване нищожността на договор за наем от 02.08.2011 г., поради невъзможен предмет, съгласно чл. 26, ал.2 от ЗЗД и поради липса на валидно изразено съгласие на наемодателя СД "Н. - К. Ч.. Съдът е приел за установено по отношение на СД "Н. – К. Ч. в ликвидация, че дължи на „ Г.И., заплащане на сумата от 18 000.00 лева, представляваща неустойка, установена в чл.20 отДоговора за неизпълнение на задължението, предвидено в чл. 4, ал.1 отДоговор за наем на недвижим имот от 02.08.2011г., сключен между страните, за която сума е издадена Заповед №3736/21.11.11 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 от ГПК по ч.гр.д. № 1424/2011г. по описа на КРС. Съдът е осъдил ответника СД "Н. - К. Ч. в ликвидация, да заплати на "Г. И., направените по делото разноски от 360 лв. - внесена държавна такса за образуване на делото, 100 лв. - внесен депозит за вещо лице и 2 916 лв. - адвокатско възнаграждение. Първоинстанционният съд е осъдил ответника СД "Н. - К. Ч. в ликвидация, да заплати по сметка на КРС държавна такса от още 720 лв. за втория инцидентен иск.

Настоящото производство е образувано по повод депозирана от недоволния от първоинстанционното решение, ответник СД „Н.К. Ч. в ликвидация, въззивна жалба. С жалбата се иска настоящата инстанция да постанови решение, с което да се отмени изцяло решението на К.районен съд, вместо което постанови друго, с което да уважи предявения от жалбодателя инцидентен установителен иск, както и да отхвърли иска по чл.422 от ГПК. Алтернативно жалбодателят моли в случай, че се уважи установителния иск на "Г. И., Г. за дължима неустойка, размерът й да бъде намален,като прекомерно висок. В жалбата се твърди, че така обжалваното решение е неправилно, постановено при непълнота на доказателствата и в противоречие със събраните по делото доказателства. Излагат се съображения в тези аспекти. Жалбодателят твърди, че бил необоснован изводът на решаващия съд, че съсобственикът Р.З. имала пълномощия от името на всички съсобственици, като в този смисъл съдът дори не изследвал въпроса кои са всички съсобственици. Очевидно било и това, че единият от съдружниците в събирателното дружество, Н.Ч. действал против интересите на дружеството, поемайки ангажименти, за които с оглед договора за управление, подписан и от него през 2000 г., нямал права. Изтъква се в смисъла на изложеното, че първоинстанционното решение, в частта му относно предявения инцидентен установителен иск било неправилно, тъй като договорът за наем, подписан на 02.08.2011 г. не изразявал волята на всички съсобственици на имота, а само на част от тях. Договорът за наем бил нищожен и поради липса на съгласие и ясно декларирана воля за това от всички съсобственици. Жалбодателят изтъква съображения, че за СД „Н.К. Ч. не били възникнали никакви задължения нито към останалите съсобственици на имота, нито към „Г. И.. СД „Н.К. и Ч. в ликвидация, не било активно легитимирана страна по първоначалния установителен иск с п­авно основание чл.422 от ГПК. Ответник по този иск следвало да бъде лицето, поело ангажиментите и неизпълнило задълженията си, а именно Н.Д.Ч.. Твърди се, че тези изводи се извличали от самия протокол на общото събрание на съсобствениците от 01.08.2011г., в чиято т.2-ра се упълномощавал „само и единствено Н.Д.Ч. да води преговори с потенциални наематели като сключи договора при условия и срокове, каквито намери за добре." Твърди се в жалбата, че не бил обсъден и не бил взет предвид валидно сключения договор за наем от 05.01.2010 г. със страни- С.Н.К.Ч. и „Ф." ООД, Г., който към датата 02.08.2011 г . не бил прекратен, нито имало предизвестие за прекратяване, за да можело да се сключи нов договор за наем с "Г. И., Г.. Жалбодателят претендира присъждане на разноски.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника по същата ”Г. И., Г..

В съдебно заседание, жалбодателят СД „ Н. К. Ч. в ликвидация, представлявано от ликвидатора К.Д. К. чрез писмени бележки, поддържа въззивната жалба.

В съдебно заседание, ответникът по жалбата ”Г. И., Г., чрез процесуалният си представител, оспорва въззивната жалба.

Окръжният съд, след преценка на доказателствата, приема за установено следното:

Жалбата като подадена в срок и от имащо правен интерес от това лице, е процесуално допустима, и като такава подлежи на разглеждане по същество.

В основата на първоинстанционното производство стои предявената от ищеца „Г. И., Г., искова претенция, с която същият цели да бъде установено по отношение на ответника СД „Н. -К. Ч., Г., че му дължи сумата в размер на 18 000 лв., представляваща неустойка, предвидена в чл.20 от Договор за наем на недвижим имот от 02.08.2011 г., сключен между страните, за неизпълнение на задължение, предвидено в чл.4, ал.1 от същия договор.

В съдебно заседание пред първоинстанционния съд ответникът- събирателното дружество е предявил инцидентни установителни искове за прогласяване нищожност на Договор за наем на недвижим имот от 02.08.2011 г., сключен между страните, поради невъзможен предмет и поради липса на валидно съгласие. В този смисъл ответното дружество изтъква, че е собственик само на 2/8 идеални части от недвижимия имот, предмет на договора за наем, което правело договорът като такъв с невъзможен предмет по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД. Както и че липсвала валидна воля на наемодателя- събирателното дружество, изразена чрез решение на общото събрание на съдружниците му, което пък водело до липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2 от ЗЗД.

Така предявеният пред първоинстанционния съд допустим иск, е установителен по своя характер, и е с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.92 от ЗЗД. Положителните процесуални предпоставки за неговото завеждане в производството са налице: депозирано от ищеца в настоящото производство до компетентния съд на 17.09.2011 г. заявление по чл.417 от ГПК, образувано ч.гр.д. № 1424/2011 г.по описа на К. районен съд, издадена заповед № 3736/21.11.2011 г. за изпълнение на парично задължение за търсената и в настоящото производство сума от 18 000 лв., съставляваща неустойка, предвидена в чл.20 от Договор за наем на недвижим имот от 02.08.2011 г. за неизпълнение на чл.4, ал.1 от договора, както и за сумата от 5 360 лв.,съставляваща разноски по делото /360.00 лв.-ДТ и 5 000 лв.-адвокатско възнаграждение/. Срещу издадената заповед е прието по реда на чл.423, ал.1, т.1 от ГПК, депозираното от длъжника, жалбодател в настоящото производство, възражение с правно основание чл.414 от ГПК, и в законово установения едномесечен срок е предявен настоящия иск.

От фактическа страна, въз основа на анализа на събраните от първоинстанционния съд писмени доказателства, доколкото такива във въззивното производство не са приети, настоящата инстанция изгради своето становище:

Не е спорно в производството, че по силата на сключен с нотариална заверка на подписите с per. № 5792/05.08.2011г. на нотариус №* на НК, Договор за наем на недвижим имот от 02.08.2011 г., СД "Н. - К. Ч., представлявано от управителя Н.Ч., в качес‗вото на наемодател, е отдал на "Г. И., в качеството му на наемател, за временно и възмездно ползване срещу месечен наем от 1 500 лева без ДДС, недвижим имот, представляващ магазин с площ от 117 кв.м., с полезна площ от 101.00 кв.м. с идентификатор 40909.102.203, находящ се в Г., У.И.В." №4, за срок от една година. Съгласно чл. 4, ал.1 от договора наемодателят се е задължил да предаде вещта на наемателя в срок до 09.08.2011г., за ползване в състояние за целите, за които е наета. В чл. 20 от договора е предвидено, че при неизпълнение на чл.4, ал.1 от договора, виновната страна дължи неустойка в размер на наемната цена за една година. Не е спорно и обстоятелството, че събирателното дружество е носител на 2/8 ид.част от правото на собственост върху отдадения под наем недвижим имот. Установява се в производството и обстоятелството, че нито към посочената в договора дата - 09.08.2011 г., нито към 23.08.2011 г.- датата на връчване на отправената от наемателя "Г. И. до наемодателя С.Н.К. Ч., нотариална покана рег.№ 5457 на нотариус № 554 на НК, въвод в отдадения под наем недвижим имот - магазин, не е извършван. Направената в ТР служебна справка установява, че макар по настоящем ответното събирателно дружество да е в ликвидация с назначен ликвидатор К. К. то към онзи момент дружеството се е управлявало и представлявало от неограничено отговорните съдружници Н.Д.Ч. и К. Д. К. заедно и поотделно. В ТР не е обявяван договор за управление на събирателното дружество от 2000 г., който според жалбодателя да е лишил някой от съдружниците от правото да управлява или представлява дружеството.

Формираните в предходния абзац констатации, преценени през призмата на направените във възивната жалба възражения както по отношение на първоначалния иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 от ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД, във вр. с чл.92 от ЗЗД, така и по отношение на предявените инцидентни установителни искове по чл.26 ал.2 от ЗЗД, обосновават правните изводи изградени и от решаващия К. районен съд. В този аспект и на основание чл.272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния. Настоящата инстанция счита за необходимо изрично да посочи и това, че ОСГТК на ВКС в ТР № 4/18.06.2014 г.,постановено по т.д. № 4/2013 г., е приело, че по смисъла на чл.417 от ГПК, може да се издаде заповед за незабавно изпълнение и за акцесорни вземания, каквото е обезщетението за вреди от неизпълнение /неточно изпълнение/ на главното вземане, стига основанието на това вземане да е предвидено в самия документ- например уговорена неустойка. В цитираното ТР е прието,че е необходимо търсеният размер да бъде определен в самия документ или поне определяем по посочен в самия документ начин. Такива вземания се основават на посочените в чл.417, т.2 и т.3 от ГПК документи, тъй като не се установяват въз основа на данни, стоящи вън от изпълнителното основание. В смисъла на изложеното, при доказано в производството неизпълнение на поетото по чл.4, ал.1 от процесния договор, от наемодателя-ответник в производството задължение, безспорно е дължимо заплащане на уговореното в чл.20 от същия договор обезщетение за неизпълнение –уговорената неустойка в определяемия размер от 1 500 лв.-месечен наем Х 12 месеца, или установена е в производството дължимостта на търсената сума от 18 000 лв.

Съгласно цитираното вече тълкувателно решение, в производството по така предявения първоначален иск по реда на чл.422, респ. по чл.415, ал.1 от ГПК, е допустимо приемане и разглеждане на инцидентни установителни искове по чл.212 от ГПК, ако и доколкото са налице изобщо условията за приемането им за съвместно решаване в общ процес. В този аспект настоящата инстанция като съобрази спазения срок на депозиране на инцидентните установителни искове и сбъдването на законовите предпоставки за предявяването им, намира същите за допустими, но неоснователни. И това е така защото, процесният договор за наем от 02.08.2011 г. не е нищожен. Това, че наемодателят не бил изключителен носител на правото на собственост върху отдавания под наем недвижим имот, определно не го прави договор с невъзможен предмет. Това е така и защото, договорът за наем по дефиниция е двустранен, консенсуален, възмезден, неформален, учредяващ една облигационна връзка между сключващите го, той е договор, който не поражда вещни права върху наетия имот, поради което обстоятелството кой и в какво съотношение е носител на правото на собственост върху наетия имот определено не влияе върху действителността му. Процесният договор не е нищожен и защото определено не е сключен при липса на съгласие, при липса на валидна воля на събирателното дружество, обективирана в решение на ОСС. Отдаването под наем е действие на обикновено управление, поради което определено може да бъде извършено от всеки от управляващите и представляващите събирателното дружество. По аналогия следва да се приеме като довод в много по-силна степен, и този, който ВКС вече е имал възможност да изложи в свое ТР № 3/2013 г. на ОСГТК,а именно, че нарочно решение на ОС на съдружниците на дружество с ограничена отговорност не е необходимо условие за действителност дори на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган.

Относно изложените във възивната жалба доводи, че неизпълнението на задължението за предаване на наетата вещ, се дължало на обстоятелството, че друг търговец /„Ф.” ООД/ бил в този момент наемател на същия имот, следва изрично да се посочи, че право на този именно наемател е да иска съответното обезщетение за създадените му неудобства от неговия наемодател, но техните взаимоотношения определено стоят извън плоскостта на настоящия спор. В този смисъл и отношенията на съсобствениците на процесния отдаден под наем имот, стоят отделно и независимо от същността на настоящата искова претенция и същите не е следвало да бъда разисквани в първоинстанционното производство. Прочие следва изрично да бъде посочено и това, че не може за първи път във възивната жалба да се прави довод за прекомерност на клаузата за неустойка и да се иска нейното намаляне.

Казаното до тук обуславя извода, че като е достигнал до тези изводи, първоинстанционният съд е постановил едно правилно решение, което следва да бъде потвърдено. И при този изход на делото доколкото изрично са поискани, но не се доказват, не се и следват разноски на ответника по жалбата.

Ето защо, въззивният съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 90/28.06.2013 г., постановено по гр.д.№ 1266/2012 г. по описа на К. районен съд.

Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС, в едномесечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280 от ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :1.

2.