№ 1046
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТО VI-20, в публично заседание на
двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Татяна Костадинова
при участието на секретаря Йорданка В. Петрова
като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Търговско дело №
20211100902159 по описа за 2021 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Б.С.Т.“ АД твърди, че по силата на сключен с държавата
договор № Т-РД-29-80/02.06.2016 г. бил наемател на морски плаж „Л.“. С § 23
на обнародвания на 13.05.2020 г. Закон за изменение и допълнение на Закона
за здравето (ЗИД ЗЗ) било предвидено, че за летен сезон 2020 г. наемателят на
плажа следвало да предостави за ползване плажните принадлежности на
намалени цени, срещу което щяла да бъде намалена дължимата от него
наемна цена за 2020 г. Ако същата била вече заплатена, намалението й щяло
да се осъществи чрез прихващане на наема, дължим за 2021 г. В изпълнение
на горепосочената процедура наемателят предоставил безплатно ползване на
плажните принадлежности през летен сезон 2020 г. и бил уведомен, че
наемната цена за 2020 г. е намалена със сумата от 287 348,40 лв. Тъй като
обаче наемът в първоначалния му размер от 293 212,65 лв. бил платен още на
12.02.2020 г., а договорът за наем бил прекратен през 2020 г., било
невъзможно намалението на цената да се осъществи чрез прихващане с
наемната цена за 2021 г. Ето защо ищецът поканил държавата да върне
предплатената наемна цена в размер на посоченото в уведомлението
намаление. О. отказал, обосновавайки се с разпоредбата на § 23, ал. 3 ЗИД ЗЗ,
съгласно която връщането на сумата можело да се извърши само чрез
приспадане от наемната цена за 2021 г., а доколкото такава не се дължала, то
не могло да се извърши и приспадане. Ищецът обаче счита, че при липса на
договор за наем, действащ към 2021 г., наемодателят следвало да върне
надплатената наемна цена за 2020 г. чрез плащане. Поради изложеното моли
съда да осъди ответника да му заплати главницата в размер от 287 348,40 лв.,
която се явявала получена на вече отпаднало основание, както и лихва за
забава в размер от 25 544,12 лв., начислена за периода от 23.12.2020 г. (деня,
1
следващ поканата) до 07.11.2021 г. Претендира законна лихва и разноски.
О. Р.Б. оспорва исковете. Счита, че след прекратяване на договора за
наем не могло да се извърши приспадане на стойността на намалението от
наемната цена, дължима за следващата година, а това било единственият
допустим от закона начин за уреждане на отношенията по повод извършеното
намаление. Счита, че прекратяването на договора за наем било обстоятелство
от обективен характер, за настъпването на което не следвало да се носи
отговорност от министъра на туризма. Според ответника не било налице
отпадане с обратна сила на основанието за дължимост на наемната цена, тъй
като невъзможността за приспадане на стойността на намалението настъпила
в резултат от прекратяване на договора занапред. Същевременно към
момента на плащането на наемната цена било налице основание за
получаването й от наемодателя в пълния й размер. О. сочи също, че със
своите действия по обжалване на решението за откриване на процедура за
избор на концесионер ищецът сам допринесъл за по-късното сключване на
концесионния договор, съответно – за запазване действието на договора за
наем към момента на падежиране и плащане на наемната цена за 2020 г. в
пълния й размер, а така допринесъл и за настъпване на вредата от
невъзможността да се извърши приспадането. Въз основа на всичко изложено
О. моли за отхвърляне на исковете и присъждане на разноски. Възразява по
чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
По иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД:
Безспорно е, а и се установява от събраните писмени доказателства, че
между ищеца като наемател и ответника като наемодател е бил сключен
договор № Т-РД-29-80/02.06.2016 г. за отдаване под наем на обект –
изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „Л.“.
Договорът е бил срочен - за пет години, а наемната цена се е дължала
годишно – до 15-ти февруари на съответната година. На 12.02.2020 г. ищецът
е заплатил на ответника сумата от 293 212,65 лв., представляваща наемна
цена за 2020 г.
След плащане на наема за 2020 г. е приет Закон за изменение и
допълнение на Закона за здравето (ЗИД ЗЗ), обн. ДВ бр. 44/13.05.2020 г.,
съгласно § 23 от който за летен сезон 2020 г., считано от 01.06.2020 г.,
наемателят на морския плаж следва да предостави на посетителите на плажа
плажните принадлежности (чадъри и шезлонги) на цени, намалени с не по-
малко от 50 % от цените за сезон 2019 г. или от максималните по съответния
договор, а в срок до 30.05.2020 г. министърът на туризма уведомява наемателя
за намалението на наемната цена за 2020 г., което да съответства на
намалението на цените на плажните принадлежности, и намалява цената със
своя заповед.
В изпълнение на въведената със закона процедура ищецът е отправил
уведомление до министъра на туризма, че през летен сезон 2020 г. цените на
плажните принадлежности ще бъдат безплатни, като е поискал да бъде
съответно намалена наемната цена и да бъде подписано допълнително
споразумение. В отговор на уведомлението до ищеца е изпратено писмо № Т-
26-Б-177/30.05.2020 г. на министъра на туризма, с което е определена
стойността на намалението на наемната цена за 2020 г., а именно – 287 348,40
лв., изчислена съобразно методиката по § 23, ал. 6 ЗИД ЗЗ.
2
Впоследствие в резултат от проведена процедура по избор на
концесионер на морския плаж договорът за наем между ищеца и ответника е
бил прекратен на основание чл. 7.1.2 - поради сключване на договор за
концесия на морския плаж от 02.06.2016 г., като ищецът е предал обекта на
наемодателя на 14.09.2020 г.
При тези факти спорен е въпросът дали е отпаднало основанието за
ответника да задържи тази част от платената наемна цена за 2020 г., която
част съответства на определеното по реда на § 23 ЗИД ЗЗ намаление. За
отговор на този въпрос съдът съобрази следното:
С разпоредбата на § 23, ал. 3 ЗИД ЗЗ е предвидено законово основание
за изменение на договора за наем на морски плаж в частта относно
дължимата за 2020 г. наемна цена, което се реализира при следния
фактически състав:
- уведомление от наемателя до министъра на туризма относно
конкретния размер на намалението на цените на плажните принадлежности,
което възнамерява да приложи за летен сезон 2020 г.;
- уведомление от министъра на туризма относно размера, с който
съответно се намалява наемната цена, и издаване на заповед за намаляването
й.
Както беше посочено, тези факти са се осъществили – налице е
уведомление от страна на наемателя и насрещно уведомление от определения
от закона компетентен орган, който следва да волеизяви за изменение на
договора за наем, сключен между ищеца и държавата. Няма данни да е
издадена отделна заповед и съгласието за изменение да е обективирано в
допълнително споразумение, но това е ирелевантно по две съображения: на
първо място, изменението на договора е резултат от две насрещни съвпадащи
си волеизявления, които могат да са обективирани както в един общ документ
(допълнително споразумение), така и в отделни (предложение относно
намалението на плажните принадлежности и приемане под формата на
уведомление за размера на намалението на наемната цена, съответстващо на
намалението на плажните принадлежности); на второ място, заповедта на
министъра на туризма за намаляване на размера на наемната цена от
юридическа гледна точка съставлява волеизявление, а не документ,
наименован по съответния начин, а такова волеизявление в случая се съдържа
в подписаното от министъра писмо от 30.05.2020 г. – „съответната намалена
част от наемното възнаграждение за 2020 г. е сума в размер от 287 348,40 лв.,
като след приспадане на това намаление дължимата наемна цена за 2020 г. от
дружеството е сума в размер на 5 864,25 лв.“.
Щом са се осъществили фактите от фактическия състав, посочени в §
23 ЗИД ЗЗ, то договорът следва да се счита изменен съобразно
съдържанието на съвпадащите насрещни волеизявления, а именно –
наемната цена, дължима за 2020 г., е намалена до сумата от 5 864,25 лв. Тъй
като изменението е осъществено след заплащане на първоначално
уговорената наемна цена (293 212,65 лв.), то същото се явява факт, довел до
отпадане на първоначалното основание, на което е заплатена разликата от
287 348,40 лв., и поради това последната подлежи на връщане.
Възражението на ответника, че последващото прекратяване на договора
за наем и невъзможността връщането на наемната цена да се извърши чрез
прихващане от наема за следващата година водят до погасяване на
3
задължението на наемодателя, е неоснователно. Задължението за връщане на
частта от наемната цена, съответстваща на определеното впоследствие
намаление, възниква като резултат от изменение на договора, а предвидената
в § 23, ал. 3, изр. 3 ЗИД ЗЗ възможност за приспадане на намалението от
цената за 2021 г., е само един от начините за изпълнение на така
възникналото в тежест на наемодателя парично задължение. Няма
съмнение, че ако развитието на облигационното отношение не допуска
прихващане, това не би могло да доведе до погасяване на вече възникналото
задължение за връщане на предплатената наемна цена – нито такъв
погасителен способ е предвиден в закона, нито такъв би могъл да се изведе
при тълкуването му. Напротив – целта на § 23 ЗИД ЗЗ е да доведе до
финансови облекчения за потребителите на плажни услуги, които ще получат
ползването им на намалена цена, но финансовата тежест за това да се
поеме от държавата, а не от предоставящия плажната услуга, който
също е засегнат от форсмажорното събитие, провокирало изменението на
закона. Ето защо, ако намалението на цената се извършваше само чрез
прихващане от наемната цена за следващата година, то целта на закона
финансовата тежест да се поеме от държавата не би била постигната в
случаите, в които наемните договори се прекратят преждевременно, какъвто е
и процесният случай. Нещо повече, не само че не би била постигната
заложената от законодателя цел, но и в противоречие с всички принципи на
свободната стопанска инициатива финансовата тежест би била
възложена върху частноправния субект без възможност той да
противодейства на поемането й.
Напълно ирелевантни са изложените от ответника съображения относно
причината, поради която се е стигнало до прекратяване на договора за наем и
за т.нар. „допринасяне“ от страна на ищеца. Дори прекратяването на
наемното правоотношение да беше настъпило поради едностранно
волеизявление на самия наемател, то това не би се отразило върху правото му
да получи връщане на тази част от наемната цена, която в резултат от
постигнатото изменение на договора вече се явява подлежаща на връщане.
Това е така, тъй като задължението за връщане е възникнало преди
прекратяване на договора, а прекратяването не заличава с обратна сила вече
възникналите права и задължения по облигационното отношение.
През призмата на горепосоченото тълкуване на закона съдът приема, че
прихващането е само един от възможните начини да бъде реализирано на
намалението на наемната цена, но не и единственият. Щом той не се е
осъществил до момента на устните състезания, то ищецът продължава да е
титуляр на вземането и искът му е основателен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
За задължението за връщане на платената на отпаднало основание цена
не е налице уговорен или определен в закона срок за изпълнение. Ето защо
забавата настъпва след получаване на покана, а ако в поканата кредиторът е
дал срок за изпълнение, забавата ще настъпи след изтичането му.
Възражението на ответника, че не следва да отговаря за лихва, тъй като
ищецът бил допринесъл за настъпване на „вредата“ чрез обжалване на
решението за откриване на концесионна процедура, както и че би претърпял
„вредата“ във всички случаи с оглед по-ранната дата на падежа на
задължението за наемна цена, е неоснователно. В случая се претендира лихва
като обезщетение, но не за вредите от прекратяването на договора за
4
наем, а от несвоевременното изпълнение на паричното задължение за
връщане на надплатената наемна цена. Освен това хипотезисът на сочената от
ответника разпоредба на чл. 85 ЗЗД съдържа съвсем различни от процесните
факти и поради това е напълно неприложима към случая.
От събраните доказателства се установява, че с писмо, получено от
ответника на 22.12.2020 г., ищецът е отправил искане за връщане на сумата от
287 348,40 лв. Следователно О. е изпаднал в забава, считано от 23.12.2020 г.
За периода 23.12.2020 г. – 07.11.2021 г. размерът на лихвата върху сумата от
287 348,40 лв. възлиза на 25 544,12 лв. което обуславя основателност на
претенцията по чл. 86 ЗЗД.
По разноските:
В полза на ищеца следва да се присъдят разноски за държавна такса и
адвокатско възнаграждение. Възражението на ответника за прекомерност на
адвокатското възнаграждение в размер от 46 939,92 лв. е основателно –
делото е без особена фактическа и правна сложност, проведено е едно открито
съдебно заседание и всички факти, подлежащи на доказване, са отделени като
безспорни. Съобразно минималния размер на адвокатското възнаграждение за
защита в производство по дела с определен материален интерес, изчислен
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба 1/2004 г., а именно 7 787,85 лв., съдът
намира, че в полза на ищеца следва да се присъдят разноски за адвокат в
размер на 10 000 лв., която сума отчита както фактическата безспорност на
делото, така и заявените от ответника правни възражения, по които ищецът е
провел защита в допълнителната искова молба.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА Р.Б. да заплати на „Б.С.Т.“ АД, ЕИК ****, на основание чл.
55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от 287 348,40 лв., представляваща подлежаща на
връщане наемна цена за 2020 г., платена по договор за наем от 02.06.2016 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от 08.11.2021 г. до
погасяването, на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 25 544,12 лв.,
представляваща лихва за забава върху главницата за периода 23.12.2020 г. –
07.11.2021 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 22 515,70 лв. –
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва пред Апелативен съд – гр. София в
двуседмичен срок от връчване на препис.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
5