РЕШЕНИЕ
№ 231
гр. Ихтиман, 06.10.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ИХТИМАН, ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на десети септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Александър К. Трионджиев
при участието на секретаря Борислава Ив. Мешинкова Арангелова
като разгледа докладваното от Александър К. Трионджиев Гражданско дело
№ 20251840100576 по описа за 2025 година
Производството по делото е инициирано въз основа на искова молба, подадена от С.
Д. В., ЕГН ********** против В. С. Ц., ЕГН **********.
В исковата молба е посочено, че на 14.03.2022 г. между ищцата С. В. и ответника В. Ц.
е сключен договор за заем, по силата на който ищцата е предоставила на ответника сума в
размер на 3000 лева, като е допълнено, че договорът служи за разписка. Твърди се, че
ответникът е следвало да върне заетите парични средства до 31.07.2022 г. изцяло и в брой.
Според активно легитимираната страна съгласно т. I.3 от договора при неизпълнение на
задължението в срок заемателят дължи лихва за забава в размер на 10% месечно върху
остатъка от главницата. На следващо място е посочено, че ответникът не е върнал заетата
сума на падежа, като се твръди, че се дължи лихва за забава за периода от 01.08.2022 г. до
01.03.2025 г., който времеви период е от 31 месеца. Според ищеца месечната лихва възлиза
на 300 лева. В началото на исковата молба е отразено, че след подадено заявление по чл. 410
от ГПК от С. В. е било образувано ч.гр.д. № 303 от 2025 г. по описа на Районен съд –
Ихтиман, като е издадена срещу В. Ц. заповед № 173 от 13.03.2025 г. за изпълнение за
сумите от 3000 лева – главница по договор за заем от 14.03.2022 г. и 9300 лева –
обезщетение за забава за периода от 01.08.2022 г. до 01.03.2025 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата от подаване на заявлението /11.03.2025 г./ до окончателното
заплащане на смята. Твърди се и че заповедта за изпълнение е връчена на длъжника, който е
подал възражение, поради което на заявителя е указана възможността да подаде
установителен иск по чл. 422, във вр. чл. 415 от ГПК, във връзка с което се подава и
настоящата искова претенция. Предвид изложеното ищецът настоява за постановяване на
съдебно решение, с което да се признае, че В. С. Ц. дължи на С. Д. В. следните суми: 3000
лева – главница по договор за заем от 14.03.2022 г., ведно със законната лихва за забава от
подаване на заявлението до заплащането на сумата и 9300 лева - обезщетение за забава за
периода от 01.08.2022 г. до 01.03.2025 г. Претендират се разноските, сторени в заповедното и
в исковото производство.
1
Препис от исковата молба е връчен на ответника, който не е депозирал отговор. В
същото време по ч.гр.д. № 303 от 2025 г., по което е издадена заповедта за изпълнение, от
длъжника е депозирано възражение, в което се сочат обстоятелства, поради които
задължението не е заплатено, а така също се твърди и че лихвата „надвишава главницата“ и
длъжникът моли същата „да бъде обявена за неравноправна“. Предвид това и с оглед на
мотивите към т. 11а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4
от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, съдът намира, че така подаденото възражение и по-конкретно
посочените в него обстоятелства следва да се разгледат в хода на исковото производство.
Следва да се посочи, че във възражението по чл. 414 от ГПК е посочено, че между страните е
съществувала уговорка за това, че няма да се дължи лихва, но договорът бил подписа по
този начин за да не се „развали бланката“. Твърди се и че неизпълнението е било
продиктувано от това, че задълженото лице дълго време е било без работа и не е
разполагало със средства. Сочи се и че лихвата надвишава главницата, като се моли същата
да бъде „обявена за неравноправна“.
В проведеното открито съдебно заседание ищецът се явява лично, заедно с неговия
процесуален представител – адвокат В. К.. Адвокат К. посочва, че поддържа иска и излага
съображения за това, включително посредством писмена защита, каквато възможност й е
била предоставена от съдебния състав. Ответникът не се явява в откритото съдебно
заседание и не изпраща представител.
Депозираната искова молба е допустима – налице са предпоставки за разглеждане на
същата по същество.
За да се произнесе по съществото на въпроса, съдът съобрази следното.
Съгласно чл. 240 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на
заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума
или вещи от същия вид, количество и качество, като заемателят дължи лихва само ако това е
уговорено писмено. Според същия чл. 240 от ЗЗД, ако не е уговорено друго, заемателят
трябва да върне заетите пари или вещи в течение на един месец от поканата.
Като писмено доказателство по настоящото дело е представен препис от Договор за
заем от 14.03.2022 г., със заемодател С. Д. В. и със заемател В. С. Ц.. Съгласно т. I.1
заемодателят предоставя на заемателя в брой сумата от 3000 лева, която дадена сума в заем
последният се задължава да възстанови до 31.07.2022 г. В т. I.2 е посочено, че заемът се
предоставя безлихвено и погасяването ще стане еднократно.
Предвид изложеното, налага се извод, че страните по делото са обвързани от
възникнало между тях на 14.03.2022 г. заемно правоотношение по повод предоставена в заем
за потребление парична сума. Съгласно договореното между тях заемът следва да бъде
върнат до 31.07.2022 г. Обстоятелството, че е получен заем в размер на 3000 лева не се
оспорва и от ответника посредством депозираното от него възражение по чл. 414 от ГПК, от
съдържанието на което се прави извод, че той действително е получил такъв, като във
възражението са посочени обстоятелства, които според пасивно легитимираната страна са
довели до неизплащане на дълга. В същото време по делото не са представени каквито и да
е доказателства, че въпросният заем /сумата от 3000 лева/ е върнат или пък същата да е
погасен или недължим на друго основание. Поради тези съображения съдът намира, че
искът за главницата от 3000 лева е основателен и подлежи на уважаване, с оглед на което и
предвид предявени иск по чл. 422 от ГПК трябва да се приеме за установено, че тази сума е
дължима от ответника на ищеца.
Основателен се явява и искът по чл. 86 от ЗЗД за присъждане на законната лихва върху
главницата от 3000 лева, тъй като длъжникът е изпаднал в забава по отношение на
дължимата от него парична престация. В случая претенцията за законна лихва е от подаване
на заявлението по чл. 410 от ГПК /11.03.2025 г./ до погасяването на дълга.
2
С исковата молба е отправена и претенция за сумата от 9300 лева, за която се сочи, че е
обезщетение за забава за времето от 01.08.2022 г. до 01.03.2025 г. и че същата е дължима на
основание т. I.3 от договора, където е посочено, че след 31.07.2022 г. заемателят дължи на
заемодателя лихва за забава в размер на 10% месечно, която се начислява върху остатъка от
главницата, невърната към момента на олихвяването.
Относно исковата претенция за присъждане на сумата от 9300 лева, представляваща
обезщетение за забава за времето от 01.08.2022 г. до 01.03.2025 г., съдебният състав счита, че
следва да бъдат разгледани възраженията на задълженото лице, обективирани във
Възражението по чл. 414 от ГПК, подадено в хода на заповедното производство по ч.гр.д. №
303 от 2025 г. по описа на Районен съд – Ихтиман. Тази възможност произтича от мотивите
към т. 11а от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълкувателно дело № 4 от 2013 г.
на ОСГТК на ВКС.
Във връзка с направеното възражение, според което между страните имало договорка
да не се дължи лихвата, трябва да се посочи, че подобно обстоятелство не бе установено по
делото. В договора за заем изрично е уговорена клауза за дължимост на подобна лихва и по
делото няма писмени или други доказателства, установяващи, че подобна уговорка между
страните е отпаднала или че е преуредена по друг начин впоследствие.
Обстоятелствата, посочено от длъжника във възражението, а именно, че сестра му била
служител на ищцата и че когато излязла в майчинство госпожа В. й е предлагала да напусне
доброволно, за да се изпълни договора както са се разбрали, както и че при отказ госпожа В.
предявила искова молба за лихвата, са неотносими към предмета на делото, а и за тях също
липсват доказателства, които да ги установяват.
Във възражението е направено и твърдение, че лихвата надвишава главница и се моли
да бъде обявена за неравноправна. Тъй като е използван израз „неравноправна“, следва да се
отбележи, че настоящият договор за заем не е сключен между заемодател, за който да се
установява, че е търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 от ДП към ЗЗП, което лице
професионално да извършва подобна дейност /предоставяне на заеми/, респективно –
заемателят по съглашението няма качеството на „потребител“ по смисъла на ЗЗП и по-
конкретно по смисъла на пар. 1, т. 13 от ДП на ЗЗП. Поради това не може да се говори за
неравноправност на определени клаузи в процесния договор по смисъла на ЗЗП.
В същото време, обаче, съдът намира, че така направеното възражение за размера на
лихвата /това, че е по-голям от главницата/ и твърдението, че същата е „неравноправна“,
следва да се отчете като такова възражение, отнасящо се до недействителност на клаузата за
лихва и по-конкретно като възражение за евентуалното й противоречие с добрите нрави.
Тоест, следва да бъде изследва въпроса дали т. I.3 от процесния Договор за заем от
14.03.2022 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предложение трето от ЗЗД.
В допълнение и за яснота трябва да се посочи, че дори да липсваше подобно
възражение от страна на ответника /длъжник в заповедното производство/, съдът служебно
може да направи преценка относно това дали клаузата, с която е уговорена лихвата и
нейният размер, е нищожна или не поради противоречие с добрите нрави или на друго
основание. Това е така, понеже с Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по
тълк. д. № 1/2020 г., ОСГТК е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на
решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от
значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата
страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото
доказателства. В мотивационната част на тълкувателното решение е записано следното:
„При нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не
може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се
произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните
и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в
3
самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността.“
В разглеждания казус основанията за дължимост на уговорената между страните
„лихвата за забава“ и нейният размер са изрично уредени в договора, поради което същите
представляват част от него /обективирани са в него/, което означава, че съдът, дори и без
нарочно възражение в тази насока, е длъжен да провери действителността на тази норма
относно това противоречи ли на добрите нрави.
В мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK е посочено, че „Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи
служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и
търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона
интерес.“ Тълкувателното решение разглежда в частност въпроса относно нищожност на
неустойка поради противоречие с добрите нрави, но посочените в мотивите му разяснения
относно това какво представляват „добрите нрави“, следва да важат за всякакъв вид
правоотношения.
В насотящия случай следва да се прецени дали така договорената „лихва за забава“ е
нищожна поради противоречие с добрите нрави. На първо място трябва да се посочи, че тази
„лихва за забава“ има санкционен характер, тъй като същата е дължима не при всички
случай, а само ако заетата сума не бъде върната до уговорения падеж – 31.07.2022 г.
На следващо място съдът приема, че възможността лихвата да се начислява за всеки
месец забава, без да е посочен краен срок за начисляването й, само по себе си не води до
нищожност на клаузата, регламентираща лихвата. Темпоралните граници да се начисляват
без лимитиране на срока лихви /договорни, законни, санкционни, възнаградителни и други/
не са ограничена от законодателя. Поради това е възможно всяка лихва, която е свързана с
неизпълнение на облигационно задължение, да се начислява върху главницата при условия,
посочени от страните или от закона до момента на погасяването на дълга.
От особена важност в случая е уговорката между заемодател и заемател, касаеща
размера на лихвата, а именно 10% месечно, която лихва се начислява върху остатъка от
главницата, невърната към момента на олихвяването. Разгледана самостоятелно величината
от 10% не представлява съществена част от неизплатената главница. От значение, обаче, е
размерът на тази договорна лихва за забава за една календарна година. При така
договорения лихвен процент, лихвата върху невърнатата главница, изчислена за една
календарна година /дванадесет месеца/ би представлявала 120% от невърнатия паричен заем
за потребление. Тоест, лихвеният процент на годишна база би представлявала 120% от
главницата. Тази величина на лихвата съдебният състав намира, че излиза извън пределите
на добрите нрави, тъй като от една страна лихвата за една година би се явила в по-голям
размер от основния дълг /главницата/, а от друга страна подобна лихва за забава надхвърля
значително размера на законната лихва за забава по чл. 86 от ЗЗД, регламентирана
посредством Постановление № 426 на МС от 18.12.2014 г. за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения. На следващо място лихвата за забава
има обезщетителна функция, като с нея се цели да бъдат обезщетени евентуални негативни
последици, настъпили за кредитора. В случая съдебният състав приема, че посредством
уговорения размер на лихвата /10% месечно или 120% годишно от непогасената главница/
значително се надхвърля обезщетителната й функция и се цели постигането на някакъв вид
печалба, каквато обаче не е уговорена между страните. Както бе посочено по-горе липсата
на краен срок, до който да може да се начислява лихвата, само по себе си не води до нейната
4
нищожност. Липсата на такъв краен срок, обаче, съчетан с договорения месечен размер на
лихвата от 10% върху непогасената главница, както и сравнително не високият размер на
предоставения паричен заем за потребление /който не виско размер предполага
предоставянето на подобен заем без допълнително обезпечение/, е комплексно
обстоятелство, което предполага кумулирането на изключително висок размер на лихва,
както в проценти на годишна база, така и в реално парично изражение за една година
спрямо непогасената главница. Всички изложени съображения дотук съдът намира, че водят
до извод, според който лихвата за забава противоречи на добрите нрави и поради това
клаузата на т. I.3 от Договор за заем от 14.03.2022 г. е нищожна на основание чл. 26, ал. 1,
предложение трето от ЗЗД.
На следващо място съдебният състав намира, че дори посочената „лихва за забава“ в т.
I,3 от договора да се разгледа и като вид неустойка, която е уговорена при евентуално
неизпълнение на договорното задължение за връщане на заетата сума, то тя отново се явява
нищожна поради противоречието й с добрите нрави по съображенията, изложено по-горе.
Предвид изхода на делото ищецът има право на такава част от съдебните разноски в
исковото и в заповедното производство, която да е пропорционална на уважената част от
предявените установителни искове. Поради това ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца следните суми: 60 лихва – заплатена държавна такса в заповедното
производство, 97.56 лева – заплатен адвокатски хонорар в заповедното производство, 60
лева – заплатена държавна такса в исковото производство и 195.12 лева – заплатена
адвокатски хонорар в исковото производство. Претенциите за разликата над 60 лева до 246
лева – държавна такса в заповедното производство, за разликата над 97.56 лева до 400 лева –
заплатен адвокатски хонорар в заповедното производство, за разликата над 60 лева до 246
лева – държавна такса в исковото производство и за разликата над 195.12 лева до 800 лева –
заплатен адвокатски хонорар в исковото производство, се явяват неоснователни и не трябва
да се репарират от длъжника на кредитора.
При този изход на делото ответникът също има право на присъждане на съдебни
разноски в заповедното и в исковото дело, които да са пропорционални на отхвърлената част
от исковете, но доколкото не се представят доказателства за сторени от него разноски и
доколкото не е отправена претенция за такива, съдът не дължи произнасяне по този въпрос.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422 от ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т.
1 от ГПК, че В. С. Ц., ЕГН ********** дължи на С. Д. В., ЕГН ********** сумата от 3000
лева /три хиляди лева/ - главница по Договор за заем от 14.03.2022 г., представляваща
предоставен паричен заем, ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК /11.3.2025 г./ до погасяване на задължението, за
които вземания е издадена Заповед № 173 от 13.03.2025 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 303 от 2025 г. по описа на Районен съд
– Ихтиман.
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск в частта, с която се настоява да бъде
признато за установено, че В. С. Ц., ЕГН ********** дължи на С. Д. В., ЕГН **********
сума в размер на 9300 лева /девет хиляди и триста лева/, представляваща лихва за забава
/обезщетение за забава/, начислена за времето от 01.08.2025 г. до 01.03.2025 г., за което
вземане е била издадена Заповед № 173 от 13.03.2025 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 303 от 2025 г. по описа на Районен съд
– Ихтиман.
5
ОСЪЖДА В. С. Ц., ЕГН ********** да заплати на С. Д. В., ЕГН ********** следните
суми, представляващи съдебни разноски, а именно: 60 лева /шестдесет лева/ – заплатена
държавна такса в заповедното производство по ч.гр.д. № 303 от 2025 г. по описа на Районен
съд – Ихтиман, 97.56 лева /деветдесет и седем лева и 56 стотинки/ – заплатен адвокатски
хонорар в заповедното производство по ч.гр.д. № 303 от 2025 г. по описа на Районен съд –
Ихтиман, 60 лева /шестдесет лева/ – заплатена държавна такса в настоящото исково
производство и 195.12 лева /сто деветдесет и пет лева и 12 стотинки/ – заплатена адвокатски
хонорар в настоящото исково производство.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – София, чрез Районен съд –
Ихтиман, в двуседмичен срок от връчването на препис от същото.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Ихтиман: _______________________
6