РЕШЕНИЕ
№ .......
гр.София, 08.08.2016 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, I - 21 състав, в публичното съдебно заседание на тридесет
и първи март през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА БАЛИНОВА
при
участието на секретаря С.А., като разгледа докладваното от съдията гражданско
дело № 8730 по описа за 2015 год. на
СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е
иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 от Закона за отговорността на държавата и общините за
вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът твърди, че на 12.11.1997г. по искане за екстрадиция от властите на
Р.А. е задържан от македонските власти в град К. за извършването на
престъпление – трафик на наркотици, в условията на съучастие в престъпна група
с лицето Р.М. – за това, че през 1994г. е предал в България на лицето П.И. 23,2
килограма хероин и е поръчал да прекара наркотика в р.А.. Посочва, че му е
наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изпълнена в затвора в К..
Върховният съд на Р.М. отказва искането за екстрадиция, поради липса на
доказателства за извършеното престъпление, след което е последвало негово
освобождаване. Поддържа, че през м. октомври 2011г. на местоработата си в село К.,
пред негови близки и колеги е задържан от органите на РДВР-Кюстендил по същото
обвинение, като впоследствие му е наложена мярка за неотклонение „задържане под
стража“ от страна на ОС-Кюстендил, потвърдена от Софийски апелативен съд Посочва,
че в същото време пред ОС-Кюстендил е образувано производство за екстрадиране
му в Р.А., като екстрадикцията е допусната от българските съдилища. Ищецът
твърди, че Българската П. е поддържала обвинение срещу ищеца за описаното
деяние. Навежда доводи, че презумпцията на обвинението е, че престъплението е
извършено на територията на Р.Б.. Също така излага съображения, че в тежест на П.та
на Р.Б. е да докаже, че той е извършил това престъпление, независимо от
европейската заповед за арест. В тази насока поддържа, че е нейно задължение да
провери всички предпоставки за налагане на мярка за неотклонение и
екстрадиране, като решаващият съд ги приеме или отхвърли. Твърди, че
европейската заповед за арест не подлежи на безусловно изпълнение и българският
съд е можел да откаже изпълнението, като е следвало да изследва дали са налице
обстоятелства, които да обуславят наказателната му отговорност. В тази насока
посочва, че издадената заповед е в противоречие с разпоредбите на чл. 4 НК и
чл. 6 , ал. 1, т. 1 ЗЕЕЗА и не е следвало да бъде изпълнявана. В исковата молба
се излагат доводи, че в хода на производството пред българския съд не му е
разяснено правото на трансфер за изпълняване на наложеното наказание в случай
на осъдителна присъда, както и че не е поискана гаранция от австрийската
държава за връщането му в случай на оправдателна присъда. Също така се твърди,
че по време на изтърпяването на мярката за неотклонение „задържане под стража“
не са му съобщени част от фактите по обвинението, за които за пръв път узнава
пред австрийския съд, както и за какво е обвинен и защо следва да е
екстрадиран. Ищецът посочва, че след оправдаването му, българската държава не е
осигурила обратното му завръщане в страната. Също така, П.та не го е
информирала за изхода на наказателното производство пред австрийския съд.
Твърди, че след завръщането му в България се е чувствал изключително
депресиран, с влошено психично и здравословно състояние, увредени зъби от
напрежението от престоя му в затвора и ареста в Австрия, че близките му са се дистанцирани
от него, като той не е можел да преживее случилото се с него, доколкото се е
снабдил с присъдата, с която е оправдан едва през м. май 2015. Излага
съображения, че вследствие на действия на П.та на Р.Б. в пресата са се появили
редица публикации, че е задържан и обвинен в трафик на големи количества
наркотици, в резултат на което са уронени неговото име, чест и достойнство.
Ответникът П. на Р.Б. оспорва иска. Твърди, че искът е неоснователен
доколкото липсва материално правно основание за предявяването му. Поддържа, че
доколкото обвинението не е повдигнато от П.та на Р.Б., а от друг правен субект,
ищецът би следвало да насочи претенцията си срещу него. В същото време се
излагат съображения, че Българската П. не следва да отговаря за действия и
актове на друг правен субект – Софийски апелативен съд. Навежда доводи, че не е
налице нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, доколкото задържането на ищеца е извършено на законно
основание – европейска заповед за арест, издадена от компетентен орган при
спазване на изискванията по ЗЕЕЗА и не са били налице предпоставки, за да се
откаже изпълнението. Посочва, че ищецът е бил задържан в България за срок от 3
месеца, а не за 7 и П.та не следва да отговаря за действия на чуждестранни
органи. Възразява срещу началния момент, от който се претендира мораторна
лихва. Оспорва иска като недоказан, доколкото не са доказани настъпването на
претендираните вреди и те да са следствие на действия на П.та. Счита, че
предявеният размер на обезщетението от 200 000 лева е прекомерен и не е съобразен
с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД.
Ответникът Софийски апелативен съд оспорва иска. Твърди, че предявеният
иск е недопустим с оглед Тълкувателно
решение № 5 от 2013г. на ОСГК на ВКС, съгласно което съдът е
отговорен единствено в случаите по чл. 2, ал. 1, т. 4 и 5. Посочва, че гражданският
съд не може да се произнася по правилността на актове на наказателния съд.
Излага съображения, че като изпълняваща искането за екстрадиция българската
държава не извършва проверка на доказателства, свързани с описаната в
европейската заповед за арест факти и обстоятелства, нито изследва вината на лицето,
чието задържане и предаване се иска.
Съдът,
след като взе предвид доводите на страните и след оценка на събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявеният
иск е с правна квалификация чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
По
делото не се спори, а и от представените доказателства се установява, че с
влязло с определение от 23.10.2011г., постановено по ч.н.д. № 531 /2011г. по
описа на ОС-Кюстендил по отношение на ищеца Р.Я. е определена мярка за
неотклонение „задържане по стража“. Установява се също така, че с Решение от
17.11.2011г. по н.ч.д. № 533 по описа на ОС-Кюстендил, за 2011г. е допуснато изпълнение на
Европейска заповед за арест, издадена на 16.08.2011г. от прокурор Й.С. от П.та
на В., Р.А., по дело 72 St 70510/94, по отношение на ищеца и предаването му,
при спазването на дадената от страна на австрийската П. гаранция. Това решение
е потвърдено с Решение № 500 от 02.12.2011г. по в.н.ч.д. № 1217 описа на САС, Н.О.,
5 с-в за 2011г., като ищецът е бил предаден на австрийските власти. С решение
от 10.05.2012г. ищецът е бил оправдан от Районният съд по наказателни дела –
гр. В., Р.А..
Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани от разследващите органи, П.та или съда, при обвинение в извършване
на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно
производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното
производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано.
В тази връзка значим по делото е въпросът дали извършените действия по
изпълнение на европейска заповед за арест представляват обвинение от страна на
българските съдебни органи.
Видно от представените документи ищецът е предаден на надлежните органи в
Р.А. в изпълнение на издадена заповед за арест. Въпреки близостта на двата
института в случая не става дума за екстрадиция, а за особен ред на задържане и
предаване на лица с цел провеждане на наказателно преследване, изпълнение на
наказание лишаване от свобода или мярка, изискваща задържане, между Р.Б. и
държави - членки на Европейския съюз. Този ред е уреден в Законът за
екстрадикцията и европейската заповед за арест (ЗЕЕЗА), приет в изпълнение на
Рамково решение на съвета на ЕС от 13 юни 2002г. относно европейската заповед
за арест и процедурите за предаване между държавите членки. ЗЕЕЗА предвижда
изчерпателно изброени случаи, при които българските съдебни органи могат да
откажат изпълнение на европейската заповед за арест – абсолютните и
факултативни предпоставки по чл. 39 и чл. 40 от закона. Тази проверка е
формална и съдът не може да извършва преценка дали лицето, за което е издадена
заповедта е извършило престъплението, за което се иска предаването. При
постъпването в компетентния съд на европейска заповед за арест окръжният съд се
произнася служебно, по реда на чл. 64 от НПК, по налагането на мярка за
неотклонение „задържане под стража“. В ЗЕЕЗА не е предвидено, че при налагане
на мярката за неотклонение съдът следва да съблюдава предпоставките по чл. 63
от НПК, т.е. съдът не може да извършва преценка дали е налице обосновано
предположение, че обвиняемият е извършил престъплението, за което е обвинен от П.та
на изпращащата искането държава. В този смисъл, Българската П. и съд са били
обвързани да изпълнят постановената от страна на австрийските власти европейска
заповед за арест. Органите на П.та не са имали право на преценка по същество дали
да изпълни заповедта за арест, извън съблюдаването на формалните критерии,
посочени в закона. Те не следва да извършат преценка дали са налице достатъчно
данни за извършено престъпление, от една страна и дали са събрани достатъчно
доказателства за виновността на определено лице в извършване на престъпление от
общ характер, от друга, като на база на тази преценка да възбудят или не
наказателно преследване. Тези действия са извършени от органите на австрийската
П. и тя е преценила, че за нуждите на наказателното производство е нужно да се
издаде и изпълни европейска заповед за арест. Така в конкретния случай органите
на П.та не са изпълнявали функция по обвинение, а единствено правоохранителна и
контролна дейност, в съответствие с действащото българско и европейско
законодателство. В този смисъл изпълнението на процесната европейска заповед за
арест не може да се квалифицира като обвинение по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Както бе отбелязано органите на П.та на Р.Б. са били обвързани от
издадената европейска заповед за арест и в този смисъл те не са могли да проявят
свободна преценка дали да изпълнят действията нужни за изпълнението й. В тази
насока следва да се споменат и разрешенията дадени в т. 10 на ТР 3 от
22.04.2005г. по т.д. 3 /2004г. на ОСГК на ВКС, според които административен
орган не носи отговорност за издадени от него, по нареждане на органите на П.та
и следствието актове, които в последствие са отменени, доколкото тези актове са
постановени в условията на обвързана компетентност. Въпреки, че нито органите
на П.та, нито издаваните от тях актове са административни, те са били обвързана
от издадената европейска заповед за арест и са
действали много близко до условията на обвързана компетентност. С оглед това П.та
на Р.Б. не следва да носи отговорност за причинените вреди от актовете на
органите й по привеждане в изпълнение на процесната европейска заповед за
арест. Тази отговорност следва да се носи от органите по наказателно
преследване на Р.А. съобразно с приложимото за този вид отговорност
законодателство.
До изводът, че действията на българската П. по изпълнение на процесната
европейска заповед на арест по смисъла чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ се достига и
като се вземе предвид правната същност на отговорността по чл. 2 от ЗОДОВ. Тази
отговорност е безвиновна, като в този случай задължението за обезвреда на
причинените вреди възниква за този субект, който е създал риска от настъпването
им. В конкретния случай това не са органите на българската П., а на
австрийската. Органите на последната са възбудили наказателно преследване срещу
ищеца в рамките на което са възникнали за него неблагоприятни последици, чието
обезщетяване се претендира. В този смисъл австрийската, а не българската П.
следва да отговаря за настъпилото увреждане.
Що се отнася до твърдяните от ищеца процесуалните нарушения при
изпълнението на европейската заповед за арест следва да се посочи следното.
Гражданският съд не може да проверява правилността на влезли в сила актове на
наказателните съдилища и в този смисъл да изследва дали е нарушена процедурата
по изпълнение на европейска заповед за арест. Този въпрос не е и относим към
предмета на делото, доколкото в хипотезата на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
е без значение дали действията предприети от съдебните органи до
постановяването на оправдателната присъда са законосъобразни или не.
С оглед всичко гореизложено не е осъществен
фактическият състав на специалната деликтна отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ
и за П.та на Р.Б. не е възникнала отговорност за причинени на ищеца вреди от
повдигнато срещу него обвинение, като искът на ищеца следва да бъде отхвърлен,
като неоснователен. Неоснователен е и искът по чл. 86 от ЗЗД за законна лихва за
забава върху претендираната сума, предвид обусловеността му от главния иск.
На отделно основание, извън изложеното, съдът приема, че
Софийски апелативен съд не е легитимиран да представлява държавата по искове по
чл. 2 ЗОДОВ. Този извод съответства на ТР № 5/2013 г. от 15.06.2015 г. по
тълк.д. № 5/2013 г. на ОСГК на Върховен касационен съд на РБ, според което
съдът е легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди
по чл. 2 ЗОДОВ/ред. преди ЗИД на ЗОДОВ - ДВ, бр. 38 от 18.05.2012 г./ само в
случаите по, ал. 1, т. 4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително
настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат
отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на
административна мярка, когато решението му бъде отменено като
незаконосъобразно. Искът против Софийски апелативен съд, който не е легитимиран
за представлява държавата по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, е неоснователен и следва
да се отхвърли и на това основание.
При този
изход на спора ищецът няма право на разноски. Ответникът Софийски градски съд
претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3
вр. ал. 8 от ГПК, съобразен с Наредба № 1 от 9 Юли 2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения. Това искане е направено едва с
писмената защита по чл. 149, ал. 3 от ГПК и с оглед разрешенията да дадени в т.
11 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013г. по тълкувателно дело № 6 от
2012г. правото на ответника да иска присъждане на сторените от него деловодни
разноски се е преклудирало.
Мотивиран от горното, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от Р. А.Я., ЕГН
**********, с адрес *** против П.та на Р.Б.
и Софийски апелативен съд обективно
съединени искове за солидарно осъждане, както следва:
-
на основание чл.
2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на сумата от 200 000 /двеста хиляди/
лева, обезщетение за неимуществени вреди, произтичащи
от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което
ищецът е оправдан;
-
на
основание чл. 86 от ЗЗД за заплащане на законна лихва върху претендираната сума
от 200 000 лв. за период от 23.10.2011г. до окончателното изплащане на
сумата.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски
апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: