ОПРЕДЕЛЕНИЕ
Номер ІІ - 260639 23.03.2021 г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, втори граждански въззивен състав
На: двадесет и трети март две хиляди двадесет и първа година
в закрито съдебно заседание, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ТЕМЕЛКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТАНЯ РУСЕВА-МАРКОВА
ЕЛЕОНОРА КРАЛЕВА
като разгледа докладваното от съдия
Елеонора Кралева
частно гражданско дело № 249 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото
е по реда на чл.413, ал.2 ГПК.
Постъпила е частна жалба от „Профи кредит България” ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление: гр.София, бул.”България” № 49, бл.53Е, вх.В, подадена чрез ю.к.Радина Илиева, против разпореждане от 27.11.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 3780/2020 г. по описа на РС-Бургас, в частта му, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М.Ж.В. ***, за сумата от 437.15 лв. – договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до 26.04.2020 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***82 от 08.03.2018 г., и за сумата от 150.94 лв. – лихва за забава за периода от 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г.
С жалбата постановеното разпореждане счита за неправилно и незаконосъобразно в обжалваните части. Според жалбоподателя, заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на сделката, от която заявителят черпи права, като в случая БРС е превишил правомощията си и е нарушил съдопроизводствените правила. Оспорени са като неправилни изводите на съда за наличието на предпоставки по чл.411, ал.2 и ал.3 ГПК за отказ да се издаде заповед за изпълнение за исканите суми, за което са изложени подробни съображения. Моли въззивния съд да отмени разпореждането и да постанови издаването на заповед за изпълнение за претендираните със заявлението вземания за договорно възнаграждение и лихва за забава. Претендират се разноските по настоящото дело – 15 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
Съгласно разпоредбата на чл.413, ал.2 ГПК препис от жалбата не е връчен на насрещната страна.
Частната жалба е подадена в
законоустановения срок от легитимирано лице, което има правен интерес от
обжалването и против подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид доводите в частната жалба, събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, намира следното:
Производството по ч.гр.д.№ 3780/2020 г. по описа на РС-Бургас е образувано по подадено от „Профи кредит България” ЕООД заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК против М.Ж.В., за заплащане на следните суми, дължими по договор за потребителски кредит № ***82 от 08.03.2018 г.: 1469.48 лв. – неплатена главница, 437.15 лв. – неплатено договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до 26.04.2020 г., 1161 лв. – неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 150.94 лв. – лихва за забава от 27.04.2018 г. (датата на изпадане на длъжника в забава) до 26.04.2020 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 14.07.2020 г. до изплащане на вземането, както и направените по делото разноски от 64.37 лв. за платена държавна такса и 150 лв. за юрисконсултско възнаграждение.
В заявлението е посочено, че претенцията произтича от сключен между страните Договор за потребителски кредит № ***82 от 08.03.2018 г. и Споразумение към него за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. По силата на договора на длъжника е отпусната заемната сума, а същият се е задължил да върне договорената като общо задължение сума за срок от 24 месеца, с месечна вноска по погасителен план от 201.04 лв. и падеж на всяко 26-то число на месеца, дължи и договорно възнаграждение за изтегления кредит, като неизплатеното такова е в размер на 437.15 лв. за периода 26.02.2019 г. – 26.04.2020 г. Между страните по договора е сключено и Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, по което длъжникът също дължи възнаграждение, изискуемо от подписването му и разсрочено за срока на договора, като неплатеното такова е в размер на 1161 лв. Посочено е, че длъжникът е заплатил осем погасителни вноски и е изпаднал в забава, и тъй като крайният падеж да кредита е настъпил на 26.04.2020 г., кредиторът претендира неплатените задължения по договора, както и лихва за забава в размер на 150.94 лв., начислена за периода от датата на изпадане на длъжника в забава – 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г., както и законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането.
В изпълнение на дадени от заповедния съд указания, с допълнителна молба заявителят е уточнил, че претендираната лихва за забава от 150.94 лв. е начислявана върху вноските, които не са платени на падежа, като начисляването е считано от 27.04.2018 г., тъй като забава в плащането има още от първата вноска. Уточнено е също, че към датата на подаване на заявлението целият погасителен план е изтекъл, като падежът на последната вноска по договора е на 26.04.2020 г. и е налице неизпълнение на задълженията по него.
Първоинстанционният
съд е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК с № 261186/27.11.2020 г. за
главницата от 1469.48 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
14.07.2020 г. до окончателното плащане, както и съдебни разноски от 52.20 лв.
съобразно с уважената част от заявлението.
С постановеното по делото разпореждане от 27.11.2020 г. БРС е отказал издаване на заповед за изпълнение за следните вземания: 437.15 лв. – договорно възнаграждение; 1161 лв. – възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги; 150.94 лв. – лихва за забава, както и за разноски над присъдените 52.20 лв. до пълния заявен размер от 214.37 лв. Това разпореждане е обжалвано пред въззивния съд единствено в частта за договорното възнаграждение и лихвата за забава, като в останалата част е влязло в сила. За да отхвърли заявлението за посочените вземания, районният съд е приел, че уговорената договорна лихва от 41.17 % е в противоречие с добрите нрави и е нищожна на основание чл.26 ЗЗД, предвид прекомерния размер на това задължение и присъждането й би довело до неоснователно обогатяване, като факта, че правоотношението се урежда от правилата на ЗПК, в който е посочен максимален размер на ГПК, не променя този извод. Относно лихвата за забава, съдът е приел, че тъй като не се дължат сумите, начислени като договорна лихва, не следва да бъде присъждана и лихва за забава, формирана по посочения начин.
Въззивният съд намира така постановеното
от БРС разпореждане за неправилно в обжалваната му част.
Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че заповедният съд не е следвало да извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи. Съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.2 ГПК, при разглеждане на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, съдът служебно извършва проверка дали искането не е в противоречие със закона или с добрите нрави. В настоящия случай, процесният договор за кредит, от който произтича вземането, е сключен при действието на Закона за потребителския кредит, поради което съдът е задължен служебно да следи за спазването на неговите разпоредби. Ето защо, не е налице превишаване на правомощията на районния съд и липсва нарушение на съдопроизводствените правила, като изложените в този смисъл възражения на жалбоподателя са неоснователни.
Основателни са обаче доводите в жалбата за неправилност на изводите на съда за отхвърляне на заявлението за претендираната договорна (възнаградителна) лихва поради противоречие на искането на добрите нрави. До изменението за ЗПК през 2014 г. липсваше законоустановена горна граница на договорната лихва при потребителските кредити, т.е. липсваше императивна правна норма, регулираща размера на възнаградителната лихва, като единственото ограничение на свободата на договаряне на страните по този въпрос според чл.9 ЗЗД бяха правилата на добрите нрави. Поради това и за да не се стига до неоснователно обогатяване, съдебната практика приемаше за валидна уговорката, при която договорната лихва не надвишава двукратния/трикратния размер на законната лихва в различните хипотези на обезпечен и необезпечен заем, респ. при превишаване на този размер се приемаше, че договорната лихва противоречи на добрите нрави. Понастоящем, обаче, такава горна граница за потребителските кредити е нормативно определена в нормата на чл.19, ал.4 ЗПК и това е 5-кратния размер на законната лихва, доколкото в ГПР на кредита се включват общите разходи за потребителя, в т.ч. лихви, възнаграждения и т.н. Тук следва да се има предвид, че законодателят е възприел като законов критерий ГПР, като е отчел, че размерът на договорената възнаградителна лихва не винаги е меродавен, поради което и за да бъде избегната злоупотреба, в закона като критерий е предвиден максимален размер на ГПР и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредита. В тази връзка, въззивният съд намира, че доколкото процесното правоотношение се регулира от ЗПК, то уговорките по договора следва да съответстват на изискванията на същия закон, поради което при преценката по чл.411, ал.2, т.2 ГПК за противоречие на искането с добрите нрави следва да се съблюдава спазването на правилата на ЗПК, когато се касае за договори за потребителски кредит. В конкретния случай, уговорения годишен лихвен процент е 41.17 % при ГПР от 49,89 %, като последния отговаря на законовото изискване да не надвишава петкратния размер на законната лихва по смисъла на чл.19, ал.4 ЗПК. След като уговорения в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, каквото е изискването на чл.19, ал.4 ЗПК, то не противоречи на добрите нрави страните да уговарят и по-голям размер на възнаградителната лихва, както е в случая, стига да е спазено законовото ограничение. Поради това, съдът счита, че не е налице противоречие на добрите нрави при определяне на възнаградителната лихва и липсва основание за нищожност на клаузата, поради което районният съд неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение в тази част.
Въззивният съд намира, че БРС неправилно е отказал издаване на заповед за изпълнение и по отношение на законната лихва за забава от 150.94 лв. В производството по чл.410 ГПК съдът издава заповед за изпълнение, с която разпорежда на длъжника да заплати на кредитора конкретна сума, само въз основа на твърденията на кредитора. В този смисъл, заповедният съд не следи служебно за съответствието на размера на претендираното вземане с действителното фактическо положение. В случая, в подаденото заявление се твърди, че поради неизпълнение длъжникът е изпаднал в забава за заплащане на погасителните вноски по договора за кредит, поради което дължи лихва за забава в размер на 150.94 лв. за периода от 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г. С оглед така изложените твърдения, лихвата следва да се присъди в претендирания в заявлението размер, а дали в действителност се дължи лихва за забава, в какъв размер и за какъв период са въпроси, които следва да се разрешат в исковото производство, ако длъжникът подаде възражение.
С оглед изложените съображения, въззивната инстанция намира, че разпореждането на БРС от 21.07.2020 г. следва да се отмени като неправилно в обжалваната част, с която е отхвърлено заявлението на жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за сумата от 437.15 лв. – договорно възнаграждение и за сумата от 150.94 лв. – лихва за забава, като се разпореди издаването на заповед за тези суми. В останалата част разпореждането за отказ не е обжалвано и е влязло в сила.
С оглед изхода на делото, искането на
жалбоподателя за разноски в настоящото производство е основателно, като следва
да му се присъди сумата от 65 лв. (15 лв. за платена държавна такса и 50 лв. за
юрисконсултско възнаграждение).
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен
съд
ОПРЕДЕЛИ:
ОТМЕНЯ разпореждане от 21.07.2020 г., постановено по ч.гр.д.№ 3780/2020 г. по описа на РС-Бургас, в обжалваната част, с която е отхвърлено заявлението на „Профи кредит България“ ЕООД за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК срещу длъжника М.Ж.В. ***, за сумата от 437.15 лв. – договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до 26.04.2020 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***82 от 08.03.2018 г., и за сумата от 150.94 лв. – лихва за забава за периода от 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ДА СЕ ИЗДАДЕ заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по заявлението на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, против М.Ж.В. ***, ЕГН **********, и за следните суми: 437.15 лв. – договорно възнаграждение за периода от 26.02.2019 г. до 26.04.2020 г., дължимо по договор за потребителски кредит № ***82 от 08.03.2018 г., 150.94 лв. – лихва за забава за периода от 27.04.2018 г. до 26.04.2020 г., както и 65.00 лв. за направените във въззивното производство разноски.
ВРЪЩА делото на Районен съд-Бургас за издаване на допълнителна заповед за изпълнение съобразно настоящото определение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.