Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …………….
гр. С., 05.04.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД - Наказателно отделение, 10-ти въззивен състав, в публично съдебно заседание, проведено на единадесети декември две
хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : РУСИ АЛЕКСИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : АНЕЛИЯ ЩЕРЕВА,
мл. с. АДРИАНА АТАНАСОВА,
при секретаря Рени Атанасова, като
разгледа докладваното от съдия Алексиев
ВНЧХД № 2717 по описа за 2020
г., за да се
произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на глава
XXI от НПК.
С присъда от 01.06.2020 г. по
НЧХД № 9159/2019 г., Софийски районен
съд – Наказателно отделение (СРС – НО), 104-ти състав, е признал подс. К.Г.Б.
за невинна в извършване на престъпление по чл. 182, ал. 2, ал. 1 от НК, поради
което и на основание чл. 304 от НПК я е оправдал. Осъдил е частния тъжител (ЧТ)
К.Д.З., на основание чл. 190, ал. 1 от НПК, да заплати на подс. К.Г.Б.
направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 650
(шестстотин и петдесет) лева, както и, на основание чл. 190, ал. 2 от НПК, да
заплати по сметка на СРС сумата от 5 (пет) лева за служебно издаване на
изпълнителен лист.
Недоволен от така постановената
присъда е останал ЧТ К.Д.З., който, чрез упълномощения си повереник – адв. Е.Н.,
САК, в срока по чл. 319, ал. 1 от НПК, депозира въззивна жалба с допълнение. В
нея се твърди, че присъдата на СРС е неправилна и незаконосъобразна и не
кореспондира със събраните по делото доказателства. Застъпва се мнение за
погрешен анализ на доказателствената съвкупност. Изнася се, че от събраните по
делото доказателствени източници е безспорно установено, че подсъдимата Б.,
като родител на малолетната М.К.З., не е изпълнила и по всевъзможен начин е
осуетявала изпълнението на съдебно решение № 29922/2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 92-ри състав,
относно режима на лични контакти на детето М. с бащата З.. Сочи се, че считано
от 26.04.2019 г. до настоящия момент, ЧТ е възпрепятстван от подс. Б. да
осъществява личните си контакти с детето, тъй като същата е извела детето през
границата на страната и се е установила да живее постоянно в Люксембург,
въпреки че съдебното решение за извеждане в чужбИ.на детето М. не е влязло в
сила. Посочва се, че като причИ.за неизпълнение на съдебното решение
подсъдимата е изтъкнала бременността си, но и след раждането на второто си дете
не се е явила в съда, за да обясни поведението си, нито ЧТ е осъществил контакт
с детето си. Изтъква се, че първият съд неправилно е приел в мотивната част на
присъдата си, че детето М. е напуснала страната въз основа на съдебно решение
на СРС, по което е било постановено предварително изпълнение, като не е обсъдил
обстоятелството, че съдебното решение не е влязло в сила, поради което и до
влизането му в сила не е годно да замести отказа на бащата детето да бъде
изведено през границата. Акцентира се, че решението, в частта, с която е
допуснато предварително изпълнение, е отменено с определение на СГС - ГК, ІV Б
състав, по ч. гр. д. № 3873/2019 г., в
сила от 23.04.2019 г. Ангажират се съображения, че до постигане на
споразумението между ЧТ и подсъдимата, утвърдено с решение на СРС - ІІІ ГО,
92-ри състав, по гр. д. № 29922/2017 г.,
постоянният адрес на местоживеене на подс. Б. е бил в гр. С. и не е имало
данни, че възнамерява да смени местожителството си зад граница. Изразява се
несъгласие с констатациите на първия съд, че тъжителят е отказал да осъществи
лични контакти с детето в Люксембург, тъй като настояването му е било да
осъществи контакт с детето на територията на гр. С.. Сочи се, че по делото не е
доказано ЧТ да е отказал да осъществи контакт с детето в Люксембург, а и същият
е трудово ангажиран и е в невъзможност да пътува постоянно до Люксембург и
обратно. Настоява се, че първият съд неправилно е дал вяра на медицинската
документация за бременността на Б. и я е ползвал при формиране на изводите си
по фактите, въпреки че не е изготвена от назначено от съда вещо лице. Излага се
неглижиране от съда на ТР № 1/03.07.2017 г. на ОСГК на ВКС, относно разпоредбата на чл. 127а,
ал. 1 от СК. Желае се отмяна на първоинстанционната оправдателна присъда и
връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СРС.
От ЧТ К.Д.З., чрез упълномощения
повереник – адв. Е.Н., САК, е депозирана и „частна
жалба“ с допълнение, с която се претендира отмяна на присъдата (според
жалбата – „определението“) на СРС –
НО, 104-ти състав, в частта ѝ, с която ЧТ е осъден да заплати на подс. Б.
сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение, в размер на 650 лева,
като неправилна и незаконосъобразна. В подкрепа на искането се изтъква, че
договорът за правна помощ между подсъдимата и нейния защитник не притежава
задължителните реквизити, за да се приеме, че удостоверява плащане на
договореното адвокатско възнаграждение. Твърди се липса на доказателство за
извършено плащане на договореното възнаграждение по банковата сметка на
защитника на подс. Б., в съответствие с изискванията на ТР № 6/2012 г. на ОСНГК на ВКС.
С подадените въззивна жалба с
допълнение и „частна жалба“ с
допълнение не се правят искания за събиране на доказателства от въззивния съд.
В разпоредително
заседание от 12.11.2020 г., въззивният съд, по реда на чл. 327 от НПК, след
като се запозна с подадената въззивна жалба с допълнение и „частна жалба“ с допълнение, както и с
приложените материали към делото, намери, че за правилното му изясняване не е
необходим разпитът на подсъдимата. Прецени, също така, че не се налага
провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на
делото.
С оглед разпоредбата на чл. 329, ал.
2 от НПК и повдигнатото срещу подсъдимото лице обвинение за престъпление, което
не се явява тежко, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, а именно наказуемо с
наказание „лишаване от свобода“ повече от пет години, въззивният съд намери, че
присъствието му в съдебното заседание не е задължително.
В
открито съдебно заседание, проведено на 11.12.2020 г., упълномощения повереник
на ЧТ и защитата на подсъдимата правят доказателствени искания за приемане като
писмени доказателствени източници по делото на заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на решение по гражданско дело № 138/20 – І - СІV (семейно дело) в превод, на
преводно нареждане за кредитен превод от 28.06.2019 годИ.и на удостоверение за
раждане № **********, на С.Ю.Б..
Въззивният
съдебен състав прецени, с оглед характера на въззивното производство, като
такова и по установяване на факти, както и с оглед правата на страните по
делото да сочат доказателства и пред въззивния съд, че
направените доказателствени искания от повереника на ЧТ и от защитата на
подсъдимото лице пред настоящата съдебна инстанция са допустими и основателни и
представените документи следва да се приобщят към доказателствената съвкупност,
в качеството им на писмени доказателствени средства.
Допуснатото съдебноследствено действие наложи
провеждането на въззивно съдебно следствие, за обезпечаване на правомощието на
въззивната инстанция по чл. 313 и чл. 314 от НПК и правилното решаване на
делото. В хода на същото са приобщени, в качеството им на писмени доказателствени
средства, заверени електрофотографски (ксерографски) копия на решение по гр. д.
№ 138/20 – І – СІV (семейно дело), в
превод на български език (л. 24 – л. 29 от въззивното съдебно производство), на
преводно нареждане за кредитен превод от 28.06.2019 г., в полза на адв. Р. (л.
37 от въззивното съдебно производство) и на удостоверение за раждане на С.Ю.Б.№
**********, издадено от СО – район „Искър“ (л. 38 от въззивното съдебно
производство).
В открито съдебно заседание, упълномощеният
повереник на ЧТ К.Д.З. – адв. Н., САК, поддържа депозираната въззивна жалба по
съображенията, изложени в нея. Изтъква, че законът вменява в задължение на
подс. Б. да изпълни в пълен обем влязлото си сила решение на съда относно
личните контакти на бащата с детето М., но подсъдимата отказва и се
съпротивлява да осигури възможност за срещи, разговори и поддържане на нормални
отношения между ЧТ и дъщеря му. Акцентира, че подсъдимата е извела детето през
границата на страната, въпреки че решението за постановяване на привременни
мерки все още не е било влязло в сила, без наличие на влязъл в сила съдебен
акт, заместващ съгласието на бащата. Сочи, че това извеждане на детето през
границата на страната е извършено в нарушение на закона и при пренебрегване на
правилата за преминаване през границата на страната. Навежда аргументи, че
неглижирането на правата и интересите на третите лица, които съгласно съдебното
решение имат собствени права, дава основание да се приеме, че всяко
неизпълнение на влязлото в законна сила решение оправдава налагането на
санкция. Намира, че е налице противоречие между диспозитива и мотивната част на
присъдата на СРС, че е извършена неправилна преценка на част от
доказателствената съвкупност и е налице липса на правни съображения за
отхвърляне на жалбата на ЧТ. Желае отмяна на първоинстанционния съдебен акт и
осъждане на подс. Б. по повдигнатото ѝ частно обвинение.
Частният тъжител К.Д.З. не
ангажира съображения по фактите и обстоятелствата, включени в предмета на
доказване и по основателността на депозираните въззивна жалба и „частна жалба“.
Упълномощеният защитник на
подс. К.Г.Б. – адв. Р., САК, застъпва, че извеждането на детето през границата
на страната не е предмет на настоящото производство, нито поведението на
подсъдимата преди и след инкриминирания период от време от 26.04 до 03.06.2019
г. Посочва, че между страните няма постановени привременни мерки за контакти, а
решение на СРС за предварително изпълнение за заместване на съгласието на
бащата за пътуване на детето в ЕС, в изпълнение на което детето е напуснало
законно страната. Ангажира доводи, че по делото не е доказано подсъдимата да е
демонстрирала явен отказ да изпълни постановения от съда режим на лични
контакти между бащата и детето. Напротив – събрани са доказателства, че майката
многократно е канила бащата да ги посети в Люксембург. Адресът на детето в
Люксембург е бил известен през цялото време на бащата и същият по всяко време е
могъл да осъществи контакти с детето. Посочва, че правилно първият съд е приел,
че съдебните решения не налагат задължение на майката да осигури контакт на
бащата с детето в България, а по местоживеене, което тя е направила. По тези
съображения желае присъдата на СРС да бъде потвърдена, като на подсъдимата
бъдат присъдени направените по делото разноски пред въззивния съд,
алтернативно, в случай, че съдът приеме, че подсъдимата носи наказателна
отговорност, да я освободи от наказателна отговорност с налагане на
административно наказание, по реда на чл. 78а от НК, в минимален размер,
съобразен с чистото ѝ съдебно минало, това, че понастоящем подсъдимата
живее на територията на Р. България и че режимът за лични контакти с детето не
се спазва, въпреки че адресът, на който живеят в България, е известен на
бащата.
В допълнение към
пледоарията си защитата представя и „писмени бележки“, които обаче съдът,
базирайки се на основополагащите принципи на наказателния процес на устност и
непосредственост, правилно изтъкнати и от упълномощения защитник на
подсъдимата, намира, че не следва да обсъжда, респективно да взима под внимание
при постановяването на окончателния си съдебен акт.
Подсъдимата К.Г.Б., при
упражняване правото си на личната си защита, подкрепя изложеното от защитника ѝ.
Посочва, че е канила бащата да дойде на място за нейна сметка, на нейни
разноски. Излага, че понастоящем живее в гр. С., в кв. „Редута“. В последната
си дума желае потвърждаване на първоинстанционната присъда.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства, обжалваният
съдебен акт, изложеното във въззивната жалба с допълнение и в „частна жалба“ с допълнение, както и
доводите и възраженията, направени в съдебното заседание и след като въз основа
на императивно вмененото му задължение извърши цялостна служебна проверка на
първоинстанционната присъда, по
отношение на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост, съобразно
изискванията на чл. 314 от НПК, намира за установено следното :
Въззивната
жалба е подадена в срока по чл. 319 от НПК и от легитимирано лице, отговаря на
изискванията на чл. 320 от НПК, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана.
За да
постанови обжалваната присъда, СРС е провел съдебно следствие по общия ред.
Съобразил е събраните пред него относими гласни и писмени доказателства и
доказателствени средства, а именно : гласни доказателствени средства –
показанията на свидетелите
В.Ю.З.,
снети в открито съдебно заседание (по-надолу за краткост само о.с.з.) на 06.11.2019
г. (л. 48/гръб от съдебното производство), И.Д.З. –А., снети в о.с.з. на
06.11.2019 г. (л. 48/гръб – л. 49 от съдебното производство), К.Б.А., снети в
о.с.з. на 06.11.2019 г. (л. 49 – л. 49/гръб от съдебното производство),
Владимир Стефанов Бенев, снети в о.с.з. на 06.11.2019 г. (л. 49/гръб – л. 50 от
съдебното производство) ; писмени
доказателства и доказателствени средства – заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на решение №
259989/06.11.2017 г., постановено по гр. д. № 29922/2017 г. по описа на СРС - ІІІ ГО,
92-ри състав (л. 7 от съдебното производство пред СРС), изпълнителен лист от
15.05.2019 г., издаден по гр. д. № 29922/2017
г. по описа на СРС - ІІІ ГО, 92-ри състав (л. 8 от съдебното производство пред
СРС), решение № 7266/10.01.2019 г. по
гр. д. № 3088/2018 г. по описа на СРС - ІІІ ГО, 149-ти състав (л. 9 – л. 12 от
съдебното производство), определение от 23.04.2019 г. по ч. гр. д. № 3873/2019 г. по описа на СГС - ГК, ІV Б
въззивен състав (л. 13 – л. 15 от съдебното производство), жалба от К.Д.З. до
08 РУ – СДВР, вх. № 338300 –
2869/16.05.2019 г. (л. 16 от съдебното производство), заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на медицинско удостоверение, издадено на 06.05.2019 г. от
Институт по акушерска гинекология – Люксембург на подс. Б. (л. 32 от съдебното
производство), медицинска рецепта от 21.05.2019 г., издадена на подс. Б. (л. 34
от съдебното производство), удостоверение от 06.03.2019 г., издадено от Отдел
„Образование“ – Люксембург, за това, че М.К.З. посещава клас от цикъл 2 на
степента на начално образование в училище на ул. „Джузепе Верди“ в Люксембург (л.
36 от съдебното производство), заверени електрофотографски (ксерографски) копия
на писмо от подс. Б. до ЧТ З. от 28.05.2019 г. (л. 39 от съдебното
производство) и известие за изпращане на писмото (л. 40 от съдебното
производство), на молба от К.Г.Б. до СРС – БК от 15.01.2018 г. (л. 68 - л. 70
от съдебното производство), материали по пр. пр. № 26687/2019 г. по описа на СРП – в оригинал, справка
за съдимост на подс. Б. (л. 47 от съдебното производство).
В хода на проведеното въззивно
съдебно следствие са приобщени към доказателствената съвкупност, в качеството
им на писмени доказателствени средства, заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на решение по гр. д. № 138/20 – І – СІV (семейно дело) в
превод на български език (л. 24 – л. 29 от въззивното съдебно производство),
преводно нареждане за кредитен превод от 28.06.2019 г. в полза на адв. Р. (л.
37 от въззивното съдебно производство) и удостоверение за раждане на С.Ю.Б.№ *******5,
издадено от СО – район „Искър“ (л. 38 от въззивното съдебно производство).
Въззивният съд формира изводите си
по фактите, както въз основа на събраните в хода на съдебното следствие пред
първия съд гласни и писмени доказателствени средства и писмени доказателства, така
и въз основа на събраните в хода на проведеното въззивно съдебно следствие
писмени доказателствени средства, като прецени, че същите са достатъчни по своя
обем и категоричност, за да позволят формиране на еднозначни изводи по фактите.
Въззивният съд намира,
че вътрешното убеждение на първоинстанционния съдебен състав по съставомерните
факти е формирано въз основата на правилен анализ на събраните по делото
доказателствени материали, като изцяло споделя доводите и съображенията му
относно показанията на разпитаните свидетели и приложените писмени доказателства
и доказателствени средства. Първостепенният съд е кредитирал изцяло показанията
на разпитаните по делото свидетели, като е приел, че между същите не се
констатират съществени противоречия. Отчел е заинтересоваността на свидетелите,
с оглед близките им отношения с всяка от страните, но не е установил това да
води до необходимост от дискредитиране на показанията им. Останалите събрани по
делото писмени доказателства и доказателствени средства е кредитирал изцяло,
като на базата на така събраните и проверени доказателства и доказателствени
средства е изградил своето вътрешно убеждение относно фактическата обстановка
по делото, която се споделя напълно и от настоящия съдебен състав.
С оглед горното,
въззивният съдебен състав намира, че не са налице основания за съществена
промяна на установената от районния съд фактическа обстановка, тъй като, от
една страна, пред настоящата инстанция не се установиха нови факти и
обстоятелства, които да обуславят промяна в изводите на първия съд по фактите, а
от друга, същата е правилно установена, на база вярна и точна преценка на
доказателствения материал.
Настоящата инстанция не
установи възможност, въз основа на наличните доказателства, да се стигне до
съществено различни изводи относно фактологията, приета от първоинстанционния
съд, която се изразява в следното :
Подсъдимата К.Г.Б. и ЧТ живеели на
семейни начала през периода от 2010 г. до 2013 г. От съжителството си имат
родена една дъщеря – М.К.З., ЕГН **********. След прекратяване на съжителството
им, детето останало при майката, с право на бащата да го вижда и взема, като за
уреждане на взаимоотношенията между родителите по повод на детето, поискали от
Софийския районен съд да утвърди тяхно споразумение. С решение № 259989/06.11.2017 г. на СРС - III ГО, 92-ри
състав, по гр. д. № 29922/2017 г., било
уредено упражняването на родителските права, местоживеенето на детето, режима
на лични отношения на бащата с детето, както и дължимата месечна издръжка на
детето М..
Междувременно, майката на детето
сключила граждански брак, установила се да живее постоянно в Люксембург, заедно
с детето М.. За да изведе детето от България, подсъдимата завела гр. д. № 3088/2018 г. по описа на СРС - III ГО, 149
с-в, на основание чл. 124 и сл. от ГПК, вр. чл. 59, ал. 9 от СК. Поискано било
от майката, на основание чл.127а, ал. 2 от СК, изменение на режима на лични
отношения на детето М. с нейният баща, като съдът да замести несъгласието на
бащата детето да пътува извън територията на Р. България, в страни от ЕС и Р.
Сърбия, без ограничение в броя на пътуванията, за период от 5 години, считано
от постановяване на съдебното решение и които пътувания да не нарушават
определения режим на личните му контакти с детето М..
С решение № 7266/10.01.2019 г. на СРС - III ГО, 149-ти състав,
постановено по гр. д. № 3088/2018 г.,
съдът изменил изцяло режима на лични отношения на детето М. с неговия баща,
като допуснал и предварително изпълнение на съдебното решение. Горното решение
било обжалвано от тъжителя пред СГС. По жалбата СГС, като въззивна инстанция,
се произнесъл с определение по ч. гр. д.
№ 3873/2019 г. на СГС, І-ви възз. състав, като отменил определение от
10.01.2019 г., постановеното по гр. д. №
3088/2018 г. на СРС - ІІІ ГО, 149-ти състав решение, с което на основание чл. 127а,
ал. 4 от СК било допуснато предварително изпълнение на невлязлото в сила
решение по чл. 76, т. 9 от ЗБЛД, вр. чл. 127а, ал. 2 от СК, заместващо
съгласието на бащата за пътувания на детето М., придружено от майка си извън
територията на Р. България, в страни от ЕС и Р. Сърбия, без ограничение броя на
пътуванията за период от 5 години, считано от постановяване на съдебното
решение, които пътувания да не нарушават определения режим на лични контакти на
бащата с детето.
Въпреки горното, подс. К.Б.извела на
16.04.2019 г. детето М. зад граница, без да уведоми тъжителя. Така, на Великден
през 2019 г., на рождения ден на тъжителя, на 24.05.2019 г., бащата не могъл да
осъществи лични контакти с детето М.. Тъжителят, придружен от св. К.А., посетил
адреса на майката на подсъдимата ж. к. „Дружба“, като се опитали да установят
контакт, но не успели и потърсили съдействие от органите на МВР.
ПодсъдиматаБ.по „Вайбър“ провела
кореспонденция с тъжителя, в която отправила покана бащата да осъществява лични
отношения с детето М. в Люксембург. ПодсъдиматаБ.била бременна и не била в
състояние да пътува. До лични контакти на бащата с детето не се стигнало.
Подсъдимият
К.Г.Б. е родена на *** ***, българка, с българско гражданство, омъжена, с ЕГН **********,
с известен по делото, установен от първата съдебна инстанция, постоянен адрес ***.
Подсъдимата е неосъждана. Същата не е
освобождавана от наказателна отговорност с налагане на административно
наказание.
Така възприетата от
въззивния съд фактическа обстановка по делото по съществото си кореспондира
изцяло с установената и от първата инстанция. Фактическите констатации на
първоинстанционния съд са обосновани и почиват на прецизен и правилен анализ на
доказателствения материал, като изводите му в тази насока се споделят изцяло и
от въззивния състав. Оценката на доказателствата, по отношение на фактическите
обстоятелства, включени в предмета на доказване, съобразно очертаните от тъжбата
рамки, е направена в съответствие с правилата на формалната логика. При
изграждане на фактическата обстановка от районния съд не са допуснати
процесуални нарушения при формиране на вътрешното му убеждение, тъй като, макар
и лаконично, са обсъдени всички доказателствени материали, без някои от тях да
са били подценени или игнорирани за сметка на други. Решаващият съд
по ясен и убедителен начин е обективирал процеса на формиране на вътрешното си
убеждение, като е извършил правилен анализ на доказателствата и средствата за
тяхното установяване. Настоящият въззивен състав отчете, че установената от СРС
фактическа обстановка не се оспорва от страните във въззивното производство и
тъй като изцяло се солидаризира с доказателствения анализ на първата инстанция,
счете, че се явява безпредметно той да бъде преповтарян в настоящото изложение. В тази връзка е необходимо да се
посочи, че когато изразява съгласие с доказателствения анализ, направен от
предходната инстанция, въззивният съд не е длъжен да обсъжда отново подробно
доказателствата по делото, а може да анализира само тези, които се оспорват, за
да отговори изчерпателно на наведените доводи в жалбата или протеста
(решение № 181/2012 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 372/2012 г. на ВКС, III н. о.,
решение № 513/2013 г. на ВКС, І н. о.,
решение № 371/2016 г. на ВКС, ІІІ н.
о.).
Без да бъдат
преповтаряни изводите на СРС, настоящият съдебен състав намира за необходимо, с
оглед на доводите и възраженията във въззивната жалба, както и в съответствие
със законово вмененото му задължение за служебна проверка на правилността на
присъдата в цялост, да посочи следното :
Правилно
и обосновано при формиране на изводите си по фактите, първият съд се е доверил
на показанията на св. В. З. и св. И.З., снети в хода на съдебното следствие.
Внимателният анализ на така събраните гласни доказателствени средства сочи, че макар
тези свидетелки да се намират в роднинска връзка с ЧТ З., показанията им в
основни линии са напълно еднопосочни, взаимнодопълващи се, не се оборват от
останалите, събрани по делото, доказателствени източници, кореспондират с
установеното по пр. пр. № 26687/2019 г.
по описа на СРП, поради което и за съда не възникна съмнение, че са депозирани
обективно, безпристрастно и добросъвестно. По делото е установено по нужния
несъмнен и категоричен начин, и не се оспорва от страните, че на16.04.2019 г.,
подс. К.Б. извела малолетното дете М. през границата на страната и се
установила да живее за постоянно в Люксембург, със съпруга си Ю.Б., при което
след тази дата контакти на бащата З. с детето М. не се осъществили. В
показанията си свидетелите В. З. и И.З. изнасят възприятията си именно по
отношение на тези безспорно установени факти и обстоятелства, поради което и
съдът не намира основание да ги дискредитира.
Въззивната
инстанция не може да се довери единствено на показанията на св. И.З. в частта
им, че е възприела подс. Б. да заявява на ЧТ З., че няма да изпълни съдебното
решение – „…в прав текст му каза, че няма
да изпълни решението на съда“, тъй като, от една страна, самата св. З.,
разпитана от процесуалния представител на подсъдимата за съдържанието на
разговора, който е възприела, не пресъздава подобна реплика, която да е била
отправяна от подсъдимата към ЧТ З., а от друга – от останалите събрани по
делото доказателства безспорно се установява, че подсъдимата е отправяла покани
към ЧТ да осъществи среща с детето в Люксембург. Като причИ.за констатираното
несъответствие, съдът прецени това, че св. З. е била повлияна от емоционалното
състояние на ЧТ З. и преценката му, че подс. Б. не изпълнява съдебното решение
и е възприела разговора в този контекст.
Обосновани
и законосъобразни са изводите на решаващия първоинстанционен съд в насока пълна
кредитируемост на показанията на св. К.А.. Съобщеното от този свидетел
кореспондира по небудещ съмнение начин с показанията на свидетелите В. З. и И.З.
и с установеното по пр. пр. № 26687/2019
г. по описа на СРП, поради което за настоящия състав е безсъмнено, че
свидетелят депозира обективно, безпристрастно и добросъвестно показанията си
пред СРС. Действително, прави впечатление, че свидетелят не е в състояние да
възпроизведе пред първия съд конкретните дати, на които е придружавал ЧТ З. до
адреса на подс. Б. в страната, като ориентировъчно сочи август или септември,
без да посочва годината, в която е възприел интересуващите производството факти
и обстоятелства, докато от останалите събрани по делото доказателства се
установява безспорно, че ЧТ е посещавал адреса, на който Б. е живяла преди
отпътуването ѝ за Люксембург през месеците април и май 2019 г.
Констатираното несъответствие, обаче, съдът отдаде на изминалия сравнително
продължителен период от време от възприемане на процесните факти и
обстоятелства до датата на разпита на св. А. пред съда, а не на евентуална
негова заинтересованост от изхода на делото, необективност или пристрастност.
Правилно, при това, първият съд е кредитирал с доверие показанията на този
свидетел и ги е ползвал при формиране на изводите си по фактите.
Настоящата
инстанция, също както и решаващия първоинстанционен съд, намира, че следва да
кредитира с доверие и показанията на св. В.Б., като прецени, че същите намират
категорична доказателствена опора в събраните писмени доказателствени средства
– както по отношение на местопребиваването на подсъдимата и малолетното дете М.
З. в Люксембург, така и по отношение на обстоятелството, че към инкриминирания
времеви период подс. Б. е била бременна с второто си дете, а също и досежно
това, че тя е отправила покана до ЧТ да посети детето в Люксембург.
По-конкретно, показанията на този свидетел кореспондират по несъмнен съмнение
начин с отразеното в приобщените, в качеството им на писмени доказателствени
средства, заверени електрофотографски (ксерографски) копия на медицинско
удостоверение, издадено на 06.05.2019 г. от Институт по акушерска гинекология –
Люксембург на подс. Б. (л. 32 от съдебното производство), медицинска рецепта от
21.05.2019 г., издадена на подс. Б. (л. 34 от съдебното производство),
удостоверение от 06.03.2019 г., издадено от Отдел „Образование“ – Люксембург за
това, че М.К.З. посещава клас от цикъл 2 на степента на начално образование в
училище на ул. „Джузепе Верди“ в Люксембург (л. 36 от съдебното производство),
писмо от подс. Б. до ЧТ З. от 28.05.2019 г. (л. 39 от съдебното производство) и
удостоверение за раждане на С.Ю.Б.№ **********, издадено от СО – район „Искър“
(л. 38 от въззивното съдебно производство). Поради това, следва да се приеме,
че и този свидетел депозира обективно, безпристрастно и добросъвестно
показанията си пред съда, поради което няма пречка същите да бъдат кредитирани
с доверие.
Правилно и законосъобразно
районният съд е дал вяра и на останалите събрани писмени доказателствени
средства, като е преценил, че са взаимодопълващи се, допринасят за изясняване
на обективната истИ.и корелират с по-горе обсъдените гласни доказателствени
средства. Въззивният съд кредитира и събраните в хода на въззивното съдебно
следствие писмени доказателствени средства, като намира същите за
кореспондиращи по несъмнен начин с тези, събрани пред първата инстанция и
относими към предмета на доказване по делото.
Не намират основание
доводите на повереника на ЧТ за некредитируемост на събраните пред
първоинстанционния съд медицински документи, издадени на подс. Б., по
съображения, че не е изготвена от медицински специалист в България и не е
проверена от вещо лице. Така събраните заверени електрофотографски
(ксерографски) копия на медицинско удостоверение, издадено на 06.05.2019 г. от
Институт по акушерска гинекология – Люксембург на подс. Б. (л. 32 от съдебното
производство), медицинска рецепта от 21.05.2019 г., издадена на подс. Б. (л. 34
от съдебното производство) – приложени по делото в превод на български език,
имат качеството на писмени доказателствени средства, събрани са по надлежния
процесуален ред и са относими към предмета на доказване. Това, че информацията,
обективирана в тях, не е проверена от вещо лице, не е пречка да бъдат ползвани
от съдилищата при формиране на изводите им по фактите, доколкото същите следва
да се обсъждат в контекста на останалите, събрани по делото, гласни и писмени
доказателствени източници, а този анализ недвусмислено сочи, че в същия смисъл
са и показанията на св. Бенев, и отразеното в представеното пред настоящата
инстанция удостоверение за раждане на дете.
Предвид изложеното,
настоящият съдебен състав намира, че по делото е събрана в нужния обем и
категоричност доказателствена съвкупност, която позволява на съдилищата да
формират еднозначни изводи по фактите, и изцяло споделя направеният в мотивите
към присъдата анализ на наличните доказателствени материали.
Като цяло, за установяването
на обективната фактическа обстановка, първоинстанционният съд е положил всички
възможни и необходими в случая процесуални усилия. Разпитани са установените по
делото свидетели, които пряко или косвено са възприели факти от обективната
действителност, имащи връзка с инкриминирания случай, при условията на чл. 12,
ал. 1, чл. 18 и чл. 19 от НПК, а именно при спазване на принципите на
непосредственост, устност и състезателност (последния нерядко посочван в
практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 3, б. „Д“ от КЗПЧОС и като право на „ефективно
участие“ и „равенство на оръжията“ – Garcia Alva v Germany, Станфорд срещу
Обединеното кралство и др.), като, съобразно разпоредбата на чл. 283 от НПК,
съдът законосъобразно се е ползвал и от събраните писмени доказателствени
средства.
Въззивният съдебен състав
служебно констатира, независимо от
оправдателния характер на първоинстанционната присъда, че правото на
защита на подс.Б.не е било нарушено в нито един етап от първоинстанционното
съдебно производство. Спазени са всички изисквания на процесуалния закон, гарантиращи
законосъобразното упражняване на правото на защита от страна на подсъдимото
лице – редовно връчване на тъжбата, гарантиране на участието му в процеса, на
правото му да дава обяснения, да представя доказателства и да прави
доказателствени искания, да се ползва от адвокатска помощ, каквато лично е
ангажирало, както и възможност да се изказва последно и да обжалва актовете на
съда, накърняващи законните му права и интереси.
Предвид всичко посочено,
първоинстанционният съд е направил правилни правни изводи, в съгласие със
закона и постоянната практика на ВКС на Р. България, досежно
несъставомерността, от обективна страна, на поведението на подс.Б.по вменения ѝ
престъпен състав.
Правилно СРС е приел, че с
деянието си подс.Б.не е осъществила от обективна и субективна страна признаците
на престъплението по чл. 182, ал. 2 от НК – „осуетяване изпълнението на решение
относно упражняване на родителски права или лични контакти с дете“.
За да бъде осъществен съставът на престъплението по чл. 182,
ал. 2 от НК, е необходимо от обективна страна да бъде установено, че родител
или друг сродник не изпълнява или по какъвто и да е начин осуетява изпълнението
на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични
контакти с дете.
Обективната
съставомерност на деянието по този законов текст изисква да е налице влязло в
сила решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти
с дете. За такива съдебната практика приема и съдебните актове, с които се
определят привременни мерки относно упражняване на родителските права или
относно лични контакти (вж. ТР № 22/1983
г. на ОСНК на ВКС).
Изпълнителното
деяние на престъплението по този законов текст може да се осъществи в някоя от
следните две форми, алтернативно предвидени в диспозицията на
наказателноправната норма – неизпълнение на съдебно решение или осуетяване
изпълнението на съдебно решение.
Неизпълнението
на съдебно решение е налице, когато субектът не изпълни конкретни предписания
на съда относно упражняването на родителски права или относно лични контакти с
дете, като например непредаване на дете, недопускане на правоимащия да
осъществи лични контакти с дете и др. под. Тази форма на изпълнително деяние се
осъществява чрез бездействие. Престъплението, осъществено в тази форма, е
уредено като формално или още на просто извършване.
Осуетяване
изпълнението на съдебно решение е налице, когато деецът създаде каквито и да
било обективни пречки за упражняване на съответното право от правоимащия, като
преместване на детето на друго място по времето, определено за лични контакти,
ограничаване на възможността на детето да се срещне с правоимащия и други. Тази
форма на изпълнително деяние се осъществява както чрез действие, така и чрез
бездействие или съчетание от двете. Престъплението, осъществено в тази форма, е
резултатно.
Престъплението
е такова с особен субект – родител или друг сродник. От субективна страна то
може да се извърши само умишлено, при пряк или евентуален умисъл. Деецът следва
да съзнава, че упражняването на родителските права или правото на лични
контакти с детето са уредени със съдебно решение, да предвижда осуетяването на
изпълнението на това решение или неговото неизпълнение, като иска или допуска
това.
Престъплението
е по-тежко наказуемо, когато случаят е особено тежък.
При
обективната и субективна съставомерност на дадено деяние по горепосочените
признаци на престъпния състав, за дееца възниква отговорност за осъществен
състав на престъплението „осуетяване изпълнението на решение относно упражняване
на родителски права или лични контакти с дете“.
В
конкретния по делото случай, безспорно се установява, че с решение № 259989 от 06.11.2017 г., постановено по гр.
д. № 29922/2017 г. по описа на СРС - III
ГО, 92-ри състав, било уредено упражняването на родителските права,
местоживеенето на детето, режима на лични отношения на бащата с детето, както и
дължимата месечна издръжка на детето М.. С решението родителските права по
отношение на малолетното дете М.К.З. били предоставени на неговата майка –
подс. К.Г. Г.(сега Б.), като местожителството на детето било определено при
неговата майка. Определен бил режим на лични отношения между бащата – ЧТ К.Д.З.,
и малолетното дете, а именно всяка първа и трета седмица на месеца за времето
след 16.30 часа на петъчния ден до 08.00 часа в понеделник ; всяка втора и
четвърта седмица от месеца в ден четвъртък, след 16.30 часа до 08.00 часа в ден
петък ; за Коледните празници - всяка четна годИ.и за новогодишните празници -
всяка нечетна годИ.– в упоменатите със съдебния акт дни ; за Великденските
празници - всяка нечетна годИ.– в упоменатите със съдебния акт дни ; по 15 дни
през летните месеци – съгласно посочения график ; на национални празници –
съгласно посочения график, както и на рождения ден на бащата – 08.05.
Безспорно
се установява и това, че на дати 26.04.2019 г., 04.05.2019 г., 05.05.2019 г.,
08.05.2019 г., 09.05.2019 г. и 17.05.2019 г., бащата – ЧТ З., не е осъществил
лични контакти с детето си. По същото време то било изведено от майката – подс.
Б., извън страната – на 16.04.2019 г., в Люксембург, където майката се била
установила със своя съпруг Ю.Б..
Същевременно,
с това подс. Б. не е осъществила нито една от формите на изпълнително деяние на
престъплението с визираната правна квалификация. Както правилно е приел и
първият съд, съгласно постановения съдебен акт –
решение № 259989 от 06.11.2017 г.,
постановено по гр. д. № 29922/2017 г. по
описа на СРС - III ГО, 92-ри състав, местожителството на малолетното дете М. З.
е установено при нейната майка, а не непременно на територията на Р. България
или на адреса, на който Б. е пребивавала към момента на постановяване на
съдебното решение. Поради това и промяната на местожителството на майката –
подс. Б., след 16.04.2019 г., не се явява в противоречие с установеното в
съдебния акт относно местожителството на дееца и не представлява неизпълнение
на съдебния акт.
Неизпълнение
на съдебния акт не е налице и с извеждането на детето М. З. през границата на
страната, тъй като този акт подсъдимата предприела при действието на допуснато
предварително изпълнение на решение №
7266/10.01.2019 г. на СРС - III ГО, 149-ти състав, постановено по гр. д. № 3088/2018 г. по описа на същия съд, с което
бил изменен режимът на лични отношения на детето М. с неговия баща, като съдът
заместил несъгласието на бащата детето да пътува извън територията на Р.
България, в страни от ЕС и Р. Сърбия, без ограничение в броя на пътуванията, за
период от 5 години, считано от постановяване на съдебното решение и които
пътувания да не нарушават определения режим на личните му контакти с детето М..
Възраженията на повереника в противния смисъл съдът намира за неоснователни.
Вън
от горното, с поведението си подс. Б. не е осъществила неизпълнение или
осуетяване на изпълнението на съдебното решение и поради това, че във всеки
един момент, относим към инкриминирания период от време, ЧТ З. е бил наясно с
местонахождението на детето, с точния му адрес в Люксембург и е бил във
възможност, при желание, да посети и да се срещне с детето си на адреса по
местоживеене на майката в Люксембург. Частният тъжител З. не е бил ограничен
във възможността да осъществи лични контакти с детето си на територията на
Люксембург, и то – не само на определените със съдебния акт дати. Подсъдимата е
декларирала дори възможността си да поеме разноските му по посещение на детето
в Люксембург. Действително, това би довело до известни неудобства за ЧТ да
пътува до Люксембург, но идентично би било и положението, в случай, че
подсъдимата би променила местожителството си в друг град на територията на Р.
България, което също не е ограничена със съдебен акт да стори. Правилно първият
съд сочи, че да се очаква детето да се транспортира в България и то
придружавано от нечий роднИ.или близък за дните, в които по съдебното решение
следва да осъществява контакт с бащата, би се превърнало по-скоро в задължение
за самото дете. Такава ситуация би била несъвместима с интереса на детето и
предвид неговата възраст, след като на бащата се дава възможност да го посети
по настоящото му местоживеене. Такава ситуация не се налага и от съдебния акт,
с който съдът е установил режим на лични контакти с детето. Във всички случаи,
ЧТ не е бил ограничен или по друг начин препятстван от подсъдимата да осъществи
срещи с детето. Липсва отказ от страна на подсъдимата да осигури възможност на
тъжителя да осъществи лични контакти с детето си.
С оглед изложеното и поради липса на
доказани частни съставомерни признаци от обективна и субективна страна и в
частност – неговото изпълнително деяние, принципно безпредметно се явява
обсъждането на неговата субективна страна, респективно приложението на
инкриминирания престъпен състав. С оглед изтъкнатото, възражението на тъжителя,
че по делото са събрани необходимите по обем и категоричност доказателствени
източници в подкрепа на извода, че подс. Б. е осъществила престъпния състав от
обективна и субективна страна, настоящият съдебен състав намира за неоснователно.
Предвид изложеното, СГС
намери, че правилно и законосъобразно СРС
– НО, 104-ти състав е признал подс. К.Г.Б.за невинна в това, че като родител,
за времето от 26.04.2019 г. до 03.06.2019 г., не е изпълнила и е осуетила
изпълнението на съдебно решение № 259989/06.11.2017
г. на СРС - III ГО, 92-ри състав по гр. д. № 29922/2017 г. и определение на СГС - ГО, I-ви
въззивен състав, постановено по ч. гр. д. № 3873/2019 г., по отношение на детето М.К.З.,
родена на *** г., относно лични контакти на детето с баща му К.Д.З., поради
което и на основание чл. 304 НПК я е оправдал по повдигнатото ѝ обвинение
за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК.
Въззивният съд, при
извършения служебен преглед на постановения съдебен акт, констатира, че с оглед
изхода на делото правилно СРС е осъдил ЧТ К.Д.З., на основание чл. 190, ал. 1
от НПК, да заплати на подс. К.Г.Б. направените по делото разноски за адвокатско
възнаграждение, в размер на 650 (шестстотин и петдесет) лева, както и, на
основание чл. 190, ал. 2 от НПК, да заплати по сметка на СРС сумата от 5 (пет)
лева за служебно издаване на изпълнителен лист.
Не намират опора в
доказателствената съвкупност по делото доводите на повереника на ЧТ в депозираната
„частна жалба“ в насока
незаконосъобразност на атакувания съдебен акт, в частта относно присъдените в
полза на подсъдимата разноски по делото. Пред първата инстанция подс. Б. се е
представлявала от редовно упълномощен защитник – адв. С.Р., САК, упълномощена с
адвокатско пълномощно от 27.06.2019 г. (л. 28 от съдебното производство пред
СРС). В пълномощното, което, видно от неговото съдържание, съдържа и договор за
правна помощ и съдействие, изрично е уговорено дължимото адвокатско
възнаграждение – в размер на 650 лева. Пред настоящата инстанция са представени
безспорни доказателства за заплащане на уговореното възнаграждение по банков
път – на 28.06.2019 г. (вж. преводно нареждане от същата дата, приложено на л.
37 от въззивното съдебно производство). Поради това, следва да се приеме за
безспорно установено, че подсъдимата е заплатила уговореното адвокатско
възнаграждение на адв. Р., поради което и същото правилно е възложено в тежест
на ЧТ. За пълнота, настоящата инстанция намира за необходимо да посочи, че
доколкото повереникът, действайки от името на ЧТ З., е атакувал с въззивната
жалба присъдата в нейната цялост, а първият съд се е произнесъл по разноските
именно с присъдата, не е било необходимо от процесуална гледна точка да
депозира „частна жалба“ срещу
присъдата в частта относно присъдените в тежест на тъжителя разноски.
Предвид изхода
на делото пред тази съдебна инстанция и изрично направеното искане от страна на
защитата на подс. К.Г.Б.за присъждане в тежест на ЧТ на сторените от
подсъдимата разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция, настоящата инстанция намира, че са
налице предпоставките по чл. 190, ал. 1 от НПК ЧТ К.Д.З. да бъде осъден да
заплати на подсъдимото лице направените от него разноски за възнаграждение на
адвокат, за участие пред въззивната инстанция, в размер на 650 (шестстотин и
петдесет) лева, съгласно представено адвокатско пълномощно от 13.10.2020 г. (л.
23 от въззивното съдебно следствие).
При извършената, на основание чл.
314, ал. 1 от НПК, цялостна служебна проверка на правилността на обжалваната
присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на основания, налагащи нейното
изменяне или отмяна, поради което и с оглед изложените съображения, въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а присъдата на
районния съд потвърдена изцяло.
Воден
от гореизложеното и на основание чл. 334, т. 6 и чл. 338 от НПК, СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло присъда № 219520 от 18.09.2019 г. по НЧХД
№ 8154/2017 г., на СРС – НО, 12-ти
състав.
ОСЪЖДА частният
тъжител К.Д.З., ЕГН **********, да заплати на К.Г.Б., ЕГН **********, сумата от
650 (шестстотин и петдесет) лева, представляваща направените от нея разноски за
възнаграждение за защитник в наказателното производство пред въззивната
инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.