РЕШЕНИЕ
№ 963
гр. София, 10.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на деветнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Пролетка Асенова
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500994 по опИ. за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по две
въззивни жалби, и двете насочени против Решение № 7066/19.12.2024 г., постановено по
гр.д. № 13337/2023 г. по опИ. на СГС, ГО, с което Прокуратурата на РБългария е осъдена да
заплати на С. И. А. с ЕГН ********** на основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 86 ЗЗД, сумата в
размер на 12 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване
правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по опИ. на
Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г.
по опИ. на ВОП-София, а сега Досъдебно производство №II-048/1999 по опИ. на
Военноокръжна прокуратура-София, ведно със законната лихва върху главницата, считано
от 27.11.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, като предявеният иск е отхвърлен
като неоснователен иска за главница за разликата от присъдения до пълния предявен размер
от 120 000 лв., както и искането за законната лихва върху главницата за периода от
27.11.2020 г. до 26.11.2023 г.
Срещу решението в уважителната му част е постъпила въззивна жалба от
Прокуратурата на РБългария, чрез Прокурор Я. К..
В нея се твърди първоинстанционното решение в обжалваната му част да е
неправилно, поради постановяването му при допуснати съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, изразяващи се в превратна преценка на приобщените
доказателства касателно релевантните за предмета на производството факти, респ. – за
неправилно приложение на материалния закон в нормите му на чл.2б, ал.1 ЗОДОВ и чл.52
ЗЗД, както и за необоснованост. Излагат се подробно доводи във връзка с всяко едно от
оплакванията и във връзка с тях като правен резултат се иска отмяната му и по съществото
на спора отхвърляне на предявения иск.
1
Същата страна е подала частна жалба срещу определение № 3727/25.02.2025 г.
постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е постановеното по делото решение е изменено
в частта му за разноските.
Насрещната страна не е подала отговор по тази жалба.
Срещу решението в отхвърлителната му част е подадена въззивна жалба от С. И. А.,
чрез адв.Е. Ф. от САК.
В тази жалба също се правят оплаквания за постановяване на обжалваното решение в
отхвърлителната му част при съществено нарушение на съдопроизводстваните правила
едностранчива преценка на приобщените по делото доказателства, при неправилно
приложение на материалния закон, както и за необоснованост, като се излагат подробни
доводи в подкрепа на тези оплаквания.
Насрещната страна не е подала отговор по тази жалба.
В хода на въззивното производство е допуснато събирането на нововъзникнали - след
подаване на въззивната жалба писмени доказателства.
Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-ти състав, като съобрази
данните по първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявен иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ от С. И. А. лично,
и в качеството й на наследник на И. Ш. А., против Прокуратурата на Република България.
Твърдяло се е в исковата молба, че ищцата е наследник /дъщеря/ на И. Ш. А.,
починал на ******** г. ******** г., който бил едно от лицата, пряко пострадали от
действията на българската държава, предприети в края на 1984 г. и началото на 1985 г. по
време на т. нар. "възродителен процес“, които са разследват повече от 30 години по сл.д. №
1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано по сл.дело №
780-II/1998 г. по опИ. на ВОП - София, а сега - ДП № II - 048/1999 г. по опИ. на ВОП София,
което не е приключило до момента, въпреки проявената инициативност от самите
репресирани, в т.ч. и от съпруга й приживе.
Бащата на ищцата починал в хода на разследването и на осн.чл.74, ал.1 НПК правата
му на пострадало лице преминали върху нея.
Твърдяло е, че от февруари 1985 г. до ноември 1987 г. същият е бил задържан и
лишен от свобода в затвора и лагера на остров Белене. След освобождаването му от ТВО
Белене наблюдението му от Държавна сигурност продължило, нямал право да напуска
селото, в което живеели и трябвало сутрин и вечер да се подписва в кметството. В затвора
на остров Белене И. А. бил лишен от свобода в килии, при крайно деградиращи условия —
мръсотия; липса на елементарни условия за живот и лична хигиена; липса на здравни и
медицински грижи и помощ; лоша храна; първоначално не знаели къде е, на него не са му
разрешавали да се свърже с близките си и да съобщи къде е; после свижданията били през 6
месеца; работил тежък физически труд принудително, без заплащане, без трудови и
осигурителни права. Престоят му в Белене оставил трайни и сериозни щети върху здравето
му. След освобождаването му от затвора той бил под постоянно наблюдение на милицията и
държавна сигурност, трябвало да се подписва в кметството сутрин и вечер, и да не напуска
селото, което е форма на лишаване от свобода не само на него, но и за цялото семейство.
Сочи, че през 1989 г. цялото семейство били принудени да напуснат страната и да се
установят да живеят в Турция.
Приживе И. А. не бил извършвал престъпление или друго провинение, които да
налагат задържането му и лишаването от свобода, нямал и присъда, с която да му е
наложено наказание „лишаване от свобода“. Въпреки това фактически бил лишен от свобода
за период от повече от четири години във връзка с т.нар. „възродителен процес“, като не
доживял приключването на образуваното във връзка с него сл.д. № 1/1991 г. на
Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в ДП № II - 048/1999 г.
по опИ. на ВОП София.
Наследодателят на ищцата починал на ******** г. и не успял да доживее
приключването на посоченото досъдебно наказателно производство, от което той, както и
цялото му семейство, вкл. ищцата също пострадали от престъпленията, предмет на
2
разследването, доколкото в резултат на задържането му години наред били засегнати правата
им на личен и семеен живот, наред с насилствената асимилация.
Ищцата претърпяла неимуществени вреди, болки и страдания, изразяващи се в
безпокойство, неудобство и несигурност, разочарование от това, че дълги години делото не
може да бъде приключено, страх от възможността обвиняемите да останат ненаказани, от
липсата на възмездие за виновните извършители, загуба на доверие в институциите.
По изложените съображения е поискано от съда да постанови решение, с което да
осъди Прокуратурата на РБългария да заплати на ищцата сумата от 120 000 лв.,
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на нарушение
на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. на ВОП гр.София, а към момента ДП № II-048/1999 г.
на ВОП – гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991 г. до датата на
предявяване на иска, ведно със законната лихва върху главницата считано от 27.11.2023 г. до
окончателното изплащане.
В отговора по исковата молба ответникът Прокуратурата на Република България на
първо място поддържа недопустимост на предявени иск, поради отсъствието на активна
процесуална легитимация в лицето на ищцата, доколкото същата се явява наследник на
увреденото лице, починало преди инициирането на настоящия съдебен процес.
На отделно основание се поддържа за опИ.ните от ищцата неимуществени вреди от
събитията, протекли през 1985 - 1989 г. да е налице специален материален закон, по чийто
ред се обезщетяван - Закона за политическата и гражданската реабилитация на
репресираните лица, вкл. по чл.8, ал.3 ЗОДОВ.
В условието на евентуалност поддържа неоснователност на иска с аргументи, че
образуваното досъдебно производство по посоченото по-горе следствено дело № 1/1991 г. е
протекло ритмично и липсва бездействие на Прокуратурата, което да е причина за
продължителността на производството.
Поддържа че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния
акт в съда и до връщането му на органи на Прокуратура на РБ последната не е пасивно
материално легитимирана да отговаря - делото на два пъти е внасяно в съда и два пъти е
връщано за изпълнение на задължителни указания, което изпълнение е предпоставено от
действията на трето лице. За забавени действия в съдебното производство Прокуратура на
РБ не е пасивно легитимирана да отговаря.
Излага, че досъдебно производство № II 048 от 1999 г. на ВОП - София се отличава
със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на същото се дължи
на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за прокуратурата,
предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно издирвателна дейност, свързана
с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били 312 свидетели, а 134 не са
разпитани, тъй като не са установени, включително посредством съдебна поръчка до
Република Турция, която не е изпълнена и до настоящия момент.
Оспорва твърденията в исковата молба органите на Прокуратурата на РБ да не са
предприели всички необходими за движението на производството действия.
Поддържа за твърдените неимуществени вреди да е налице друг ред за защита -
Законът за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица.
На самостоятелно основание оспорва предявения иск по размер с възражение за
прекомерността му.
Решаващият въззивен състав, в изпълнение на правомощията си по чл.269 ГПК, след
като извърши служебна проверка за валидност и допустимост на атакуваното решение в
неговата цялост така, както се атакува от страните в производството, прецени доводите на
страните във връзка със събраните по делото доказателства, съобразявайки основанията за
неправилност, посочени във въззивната жалба, приема следното:
Действията по обжалване на първоинстанционния акт са процесуално допустими –
предприети са в срок, срещу съдебен акт, който подлежи на въззивно обжалване от активно
процесуално легитимирани страни, имащи правен интерес от това – и двамата въззивници са
3
страни - съответно - ищец и ответник в първоинстанционното производство, като всеки е
останал недоволен от частта от атакуваното решение, срещу която е насочена неговата
въззивна жалба.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, по редовно предявен иск, в съответната
писмена форма и е подпИ.но.
Въззивната инстанция приема за несъстоятелни възраженията за недопустимост на
обжалвания акт, изложени в жалбата на Прокуратурата на РБългария, поради
постановяването му по недопустим иск, основани на доводи за липсата на надлежна активна
процесуална легитимация в лицето на ищцата-въззивник да предяви искът по чл.2б, ал.1
ЗОДОВ, т.к. наследодателят на същата не е предявил иск с посоченото правно основание
приживе - исковата молба е постъпила в съда след смъртта на И. А. на ******** г., вкл. и на
доводи, че самата ищца не е пострадала в лично качество по наказателното производство и
за същата не е налице правен интерес от предявяване на иска по чл.2б, ал.1 ЗОДОВ.
Решаващият състав намира предявеният иск да е процесуално допустим както в частта
му, в която е основан на твърденията за причинени вреди на ищцата, като наследник на
починалия й баща - пострадал в наказателното производство, така и в частта му, с която се
претендира обезщетение от ищцата на лично основание - в качество на пострадала от
"възродителния процес".
От ангажираните в хода на настоящето въззивно производство писмени доказателства
от страна на въззивницата-ищца /молба вх.№ 03/01 от 27.12.2024 г., както и постановление
от 07.01.2025 г. на прокурор при ВОС София, вкл. протокол от разпит на свидетел / се
установява, че ищцата-въззивник, като наследник на И. А., е поискала да участва в това й
качество в производството по ДП №II-048/1999 г. по опИ. на същата прокуратура по
смисъла на чл.74, ал.2 НПК, вкл. е била разпитана като свидетел. Ето защо и следва да се
приеме, че по арг. от цитираната правна норма правата й на пострадало лице по наследство
са възникнали от датата на смъртта на баща й - ******** г.
Горният извод се основава на практиката на ЕСПЧ и ВКС, в която последователно се
застъпва, че лицата, встъпили в правата на наследодателя си, имат качеството на „непряко
пострадал“ и са надлежно легитимирани да предявят претенция за нарушение на чл.6
ЕКПЧОС. В този смисъл и в обхвата на цитираната норма попадат както страните в едно
наказателно производство, така и всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат
пряко и решаващо от производството.
Ето защо и предявяването на иска по чл.2б ЗОДОВ от наследник на пострадал по
дело, производството по което е продължило извън разумния срок за това, го легитимира
процесуално и материално да иска и получи обезщетение за деликта по чл.2б ЗОДОВ, във
вр. с чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
В случая досъдебно производство, неприключило и към момента, е водено за
престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. с, ал. 1 от НК, засягащи основни човешки права на лицата,
спрямо които са били предприети ограничителните мерки. Следователно и ищцата-
въззивник е и лично пострадала от т.нар. „възродителен процес“, с оглед изложените в
исковата молба твърдения спрямо нея и семейството й са били извършени действия, при
злоупотреба с власт, поради което и в личното си качество тя има право да претендира
обезщетение от продължителността на производството /Определение № 993 от 4.03.2025 г.
на ВКС по к. гр. д. № 2492/2024 г., Определение № 2086 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д.
№ 2479/2024 г. Определение № 2096 от 28.04.2025 г. на ВКС по к. гр. д. № 2905/2024 г. и
др./.
В обобщение на изложеното се налага ищцата-въззивник да е процесуално и
материалноправно легитимирана да получи едно общо обезщетение за деликта по чл. 2б
ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 КЗПЧОС за цялата продължителност на забавеното
производство, която е повече от 34 години.
Институтът на чл. 2б от ЗОДОВ е установен от законодателя като средство за
ангажиране отговорност за държавата за обезщетяване на вредите, причинени на граждани и
на юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
4
разумен срок съгласно чл. 6 § 1 от КЗПЧОС. Нормата е приета с изменението на ЗОДОВ,
обн. в ДВ бр. 98/11.12.2012 г. и е в сила от 15.12.2012 г., а с чл. 8, ал. 2 е уреден
процесуалния ред за предявяване на искове по висящи и по приключили производства.
Законът е специален и изрично предвижда, че обезщетение по чл. 2б не може да се търси по
общия ред – ал. 8, ал. 1 ЗОДОВ. В тази хипотеза държавата отговаря за вреди от действия на
правозащитни органи, които не са извършени в разумен срок, като отговорността е
деликтна.
Вярно е, че на същата не е придадено ретроактивно действие, но такова и не е
необходимо, доколкото нормата е установила процесуална легитимация от предявяването му
в лицето на онези, които търсят обезщетение за вреди от действия на правозащитни органи
по висящи и по приключили производства.
Обсъжданата норма установява самостоятелен ред за защита, предоставена на всяко
лице - физическо или юридическо, да търси отговорност на държавата за причинените му
вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок,
съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията.
В случая не е спорно между страните и е установимо от доказателствата по делото, че
сл.дело № 1/1991 г., от което ищцата-въззивник А. претендира вреди, не е приключило и към
настоящия момент.
След самостоятелен анализ на приобщените по първоинстанционното дело
доказателства въззивната инстанция приема за установено от фактическа страна следното:
Страните не са спорили и се е установява от ангажираните пред първоинстанционния
съд писмени и гласни доказателства, че бащата на С. И. А. е участвал в събитията, известни
като т.нар. „Възродителен процес“.
Установено е от писмените доказателства и показанията на свидетелите М. И. Ю.
/сестра на ищцата-въззивник/ и Ф. М., също участник и пострадал от събитията около
т.нар.“възродителен процес“, че въз основа на заповед от 25.02.1985 г. наследодателят на
ищцата е бил принудително установен затвора на остров Белене. Там бил настанен и
свидетеля М.. Правното основание за налагане на посочената превантивна административна
мярка е чл.39, ал.1, т.1 ЗНМ. Мярката е била прекратена на 04.11.1987 г. и той се прибрал в
родния си край. По време на действието й са били прилагани всички произтичащи от нея
ограничения - ограничение на правото на свободно придвижване, на упражняване на труд,
на семеен живот.
Установено е от писмените доказателства, че във връзка с т.нар. „Възродителен
процес“ е било образувано следствено дело 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл. дело
№ 780-11/1998 г. по опИ. на ВОП-София, а след това ДП № 11 048/1999 г. по опИ. на ВОП-
София. Последното било прекратено с постановление от 31.05.2022 г. на ВОП – гр. София,
потвърдено от СГС, но прекратяването е било отменено с окончателно определение от
22.12.2022 г. по ч.н.д. № 821/2022 г. на САС. Към настоящия момент наказателното
производство е висящо. Преди обсъденото прекратяване делото на два пъти е внасяно в съда
с обвинителни актове за извършени престъпления по чл. 387, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл.
20, ал. 3 от НК, но е връщано за допълнително разследване, поради допуснати съществени
нарушения на процесуалните правила. Така страните не спорят и е установено по делото, че
образуваното през 1991 г. производство и към настоящия момент, след период от над 34
години, е на досъдебна фаза.
Свидетелката Ю. е заявила пред първоинстанционния съд, че както баща й приживе,
така и сестра й С. са се интересували от хода на горепосоченото досъдебно производство, но
първоначално до тях не достигала никаква информация. Баща им много искал да научи в
какво състояние е делото, понеже семейството й пострадало от този процес, и искал
виновниците - тези, които са участвали в него, да получат заслуженото наказание.
Заявила е по време на възродителния процес баща им да е бил началник на пощата в
селото, а в деня, в който имало стачка срещу възродителния процес, той си взел отпуск и
затова го обвинили, че не се обадил. Бил арестуван и три месеца нямали никакви сведения за
него, след което разбрали, че е в лагера на остров Белене. Едва на шестия месец от
арестуването му успели да го видят за първи път.
5
Сочи, че С. А. тогава била на 10 години /самата Ю. на 19 г./, като всички в семейството
били много разтревожени - не сядали на маса да се хранят дни наред, С. ходела на училище,
а околните я гледали подозрително, все едно е направила нещо лошо, изгонили майка й от
работа. Затова тя изживяла тежко случилото се - вечер не можела да спи, търсела баща си.
Свидетелката твърди и че принудително сменили имената им, като им дали каталог, от
който всеки да си избере едно име.
През месец май 1989 г. им казали да напуснат страната и те за два часа, с по един
куфар личен багаж напуснали България и отишли в Турция. Там всички, вкл. С., нямали
близки, жилище и препитание. Първо ги настанили в едно училище, а след това в пансион.
Баща им си намерил някаква работа за препитание, но било много трудно - минало доста
време, за да вземат временно жителство.
След падането на режима на Т. Ж. чували от други хора, пострадали като баща им, че
ще има дело срещу виновниците за възродителния процес, но никой нищо не им съобщил, в
какво състояние е, въпреки, че се интересували. От 1999 г. се създало сдружение от
пострадали от този процес което правело събрания във връзка с делото, като тяхната цел
била да получат достъп до делото и в крайна сметка участниците в този процес да си
получат заслуженото.
Твърди ищцата-въззивник С. да била много разтревожена и отчаяна от забавянето, като
лично ходела три пъти ходила да се интересува и да следи за делото.
Въззивната инстанция приема, че вкл. преценени в светлината на чл.172 ГПК
показанията на свидетелката Ю. следва да се кредитират, доколкото са плод на личните му
възприятия, последователни и безпротиворечиви, вкл. се подкрепят от анализа на
останалите приобщени по делото доказателства /писмени/.
Приема още, че следва да обсъжда същите по същество единствено в релевантната им
за настоящето производство част, касателно фактите относно провежданото и неприключило
наказателно производство.
По идентичен начин следва да се ценят и показанията на свидетеля Ф. М..
Същият е заявил, че познава бащата на ищцата-въззивник от лагера в Белене, където
били в съседни стаи през 1985 г. Заявил е, че с И. А. постоянно събеседвали за семействата
и за положението, както и че последният, като човек с повече житейски опит учил младите
на търпение.
Твърди, че И. и семейството му се интересували от делото срещу виновниците за
Възродителния процес, но нямали информация, като получавали сведения от медиите. И. А.
имал очаквания от това дело да има някакво реално и честно осъждане, като давал съвети на
останалите пострадали да търпят, че все пак някой ден ще има решение. По отношение на
С. сочи да се тревожела, че баща й е възрастен и няма да доживее да има справедливо
решение въпроса.
Писмените доказателства, вкл. ангажираните пред настоящето производство подкрепят
установения от свидетелските показания факт наследниците на И. А. и конкретно ищцата-
въззиваем да са отправяли искания към водещите досъдебното производство по сл.д. №
1/1991 г. за предприемане мерки за ускоряване на разследването и установяване на
относимите към него факти, вкл. чрез личното им участие /С. А. е разпитана в качеството й
на свидетел към момента на приключване на устните състезания пред настоящата
инстанция/.
Гореустановеното предпоставя извод, че както починалият баща на въззивницата-
ищца, така и тя самата са измежду лицата, пострадали от т.нар. „възродителен процес“, а
производството по сл.дело № 1/1991 г., образувано именно във връзка и по повод този
процес, впоследствие преобразувано, е продължило за извънредно дългия период от време -
повече от 34 години, въпреки което остава неприключило и към настоящия момент е в
досъдебната фаза.
С оглед на този факт се налага неоспорим извод да е налице нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, по смисъла на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
Следва да се подчертае, че независимо от неколкократното връщане на делото от съда на
6
прокуратурата за отстраняване на допуснати на досъдебната фаза нарушения на
съдопроизводствените правила, не могат да се намерят фактически и правни основания,
които да обосновават продължаващо повече от 34 години наказателно производство.
Последното, независимо от предмета на производството, поведението на страните и на
техните процесуални представители, или поради поведението на останалите участници в
процеса.
Следователно и в случая безсъмнено е установено наличието на фактическият състав
на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, поради нарушеното правото на разглеждане и решаване на
следствено дело № 1/1991 г. в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията, независимо
че въззивницата не е страна по посоченото дело.
Съдебната практика се е обединила в разбирането, че нормата на чл. 6, § 1 от
КЗПЧОС дава защита не само на страните в наказателното производство, но и на всяко
друго лице, чиито права и задължения се засягат „пряко и решаващо“ от производството.
Такива лица са и пострадалите от престъплението, претърпели имуществени или
неимуществени вреди от същото, както и техните наследници /чл. 74, ал. 2 от НПК/, вкл. и
други лица, чиито права и задължения се засягат пряко от производството.
Изложеното обуславя доказаност на предявения иск по основание и като е стигнал
до същия правен извод, първоинстанционният съд е приложил точно относимия към спора
материален закон.
По размера на претенцията.
Правилно СГС е извел, че критериите, които следва да се вземат предвид при
определянето на размера на дължимото се обезщетение в случай като настоящия, наложени
от съдебната практика, са продължителността и предмета на производството, неговата
фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или
законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, възрастта на пострадалия, вкл. други факти, имащи значение за правилното
решаване на спора.
Правилно е приел още, че повдигнатото обвинение за извършено престъпление по
чл.387, ал.2, във вр. с ал.1 НК по неприключилото досъдебно наказателно производство е за
престъпление, от което са засегнати основни права на наследодателя на ищеца - правото на
етническа принадлежност, на име, на свободно придвижване, на труд и др. /безспорно
установени с оглед приетото за установено от фактическа страна, а изходът от
наказателното производство е решаващ за признаването им и очакване от негова страна за
овъзмездяване, макар и частично на преживените от него унижения и страдания.
След неговата смърт се установил ищцата-въззивник, като негов наследник, да е
останала в същото очакване, вкл. чрез предприемане на активни действия по установяване
на факти по досъдебното производство.
Въззивната инстанция намира, че в своята преценка относно дължимото се
справедливо обезщетение съдът е задължен да съобрази и всички други конкретно
обективно съществуващи обстоятелства от значение за прилагането на критерия за
справедливост, установен от нормата на чл.52 ЗЗД, вкл. еднаквото третиране на сходни
случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от деликт, доколкото
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по подобни казуси.
Като взе предвид изложеното решаващият състав съобрази за конкретния казус, че
съдебната практика е възприела еднозначно наличието на оборимата презумпция
неразумната продължителност на съответното производство - било то гражданско,
административно, наказателно, респ. съдебно такова и/или в досъдебната му фаза да
причинява неимуществени вреди. Ето защо и по начало не е необходимо да се доказват
изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато
производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и
безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
7
чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото.
Ангажираните доказателства не оборват тази презумпция, а обсъдените гласни такива
по делото установяват наличието на изброените по-горе неимуществени вреди.
За процесния случай извън тях решаващият състав съобрази наличието и на други,
извънредни обстоятелства.
Такова обстоятелство безсъмнено е продължителността на наказателното
производство, която не само надхвърля законоустановените срокове, но и се развива за
период от повече от 34 години, което път от своя страна е довело до изтичане на
абсолютната давност за деянията, за които са повдигнати обвинения на подсъдимите.
Последното предпоставя постигането на основната цел на наказателното производство -
наказването на виновните лица, да е от съществено значение за въззивника, поради което и
разочарованието и притеснението, че виновните лица за извършените спрямо него
репресивни действия няма да бъдат наказани да са значителни.
Съобрази още характера и обстоятелството, че с поведението си ищцата-въззивник и
баща й не са препятствали по никакъв начин развитието на наказателното производство -
напротив - установи се С. А. активно да предприема действия по ускоряване на същото.
Доколкото първоинстанционният съд не е сторил това, настоящата инстанция намира
за необходимо да поясни, че наследодателят на въззивнищата-ищца, като пострадал от
престъплението, предмет на наказателното производство, е имал качеството на субект на
последното - “жертва“ по смисъла, изведен от практиката на ЕСПЧ по приложението на
чл.6, § 1 от ЕКЗПЧОС, считано от образуване на досъдебното производство през м.януари
1991 г. до смъртта му на ******** г. След смъртта му ищцата и останалите му наследници са
упражнили правата си по реда на чл.75, ал.3 НПК, от който момент и тя е придобила
качеството на пряко пострадал /за периода преди това има качеството „непряко пострадал“/,
т.к. предмет на делото е наследимо и прехвърлимо право, възникнало в патримониума на
наследодателя й приживе.
При това разграничение следва да се посочи, че ангажираните по делото доказателства
- най-вече показанията на свидетелите Ю. и М. не обосновават извод за наличието на
негативни изживявания от страна на наследодателя на въззиваемата-ищца и на последната в
личното й качество, надхвърлящи по интензитет обичайните за продължителността на
висящото наказателно производство. В този смисъл липсват доказателства последният факт,
единствено релевантен за хипотезата на чл.2б ЗОДОВ, да е създал на С. А., а приживе и на
нейния баща неудобства, по-големи от обичайните, да се отразил негативно на физическото
и/или психическото им здраве.
С оглед на изложеното и като взе предвид спецификата на казуса и всички относими
към нея факти и обстоятелства касателно наследодателя на ищцата-въззивник, както и нея
самата, настоящият решаващ състав намира, че с определеният от първоинстанционния съд
глобално размер на присъденото парично обезщетение в размер на 30 000 лв. принципът на
справедливостта, заложен в чл.52 ЗЗД, е зачетен.
Същият е съобразен и със сходното разрешаване на подобни казуси и размера на
присъжданите с тях обезщетения по реда на чл.2б ЗОДОВ /Решение № 338 от 10.06.2024 г.
на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г. о., ГК, Решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д.
№ 4306/2023 г., IV г. о., ГК, Определение № 1491 от 26.03.2025 г. на ВКС по к. гр. д. №
3078/2024 г. и др./.
Според установеното виждане в практиката на съдилищата еднаквото третиране на
сходните случаи при претендирани обезщетения за неимуществени вреди от непозволено
увреждане изцяло съответства на изискването по чл. 52 ЗЗД присъденото обезщетение да е
справедливо /Решение № 214 от 08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 г. на ВКС, ГК, ІV г. о.,
Определение № 818 от 13.03.2025 г. на ВКС по к. т. д. № 2019/2024 г. и др./. Затова и
справедливостта изисква сходно разрешаване на аналогични случаи като израз на
общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на
неимуществените вреди от един и същи вид, което налага съобразяването на съдебната
практика по сходни казуси.
По тези съображения обжалваното решение следва да се отмени в частта му, с която
8
предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на осн.чл.2б ЗОДОВ
е отхвърлен над сумата от 12 000 лв. до сумата от 30 000 лв. и вместо него се постанови
уважаване на иска до посочения размер, ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба 23.11.2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата му
обжалвана част, като правилно, решението следва да се потвърди.
По същите съображения въззивната инстанция намира несъстоятелни доводите във
въззивната жалба на Прокуратурата на РБългария на първо място за недължимост, а в
условието на евентуалност - за неадекватност /поради прекомерната му завишеност/ на
определеност от първоинстанционния съд обезщетение.
Несъстоятелни са и оплакванията във въззивната жалба на въззивницата-ищца за
необосновано занижаване на присъденото обезщетение, над присъдения от настоящата
инстанция размер на претендираното обезщетение до пълния му предявен такъв, преценено
със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението на
чл.6, § 1 ЕКЗПЧОС.
Според въззивната инстанция определеният от нея като справедлив размер на
обезщетението държи сметка за всички оказващи влияние върху него фактори, вкл. размера
на минималните месечни заплати в РБългария / тези в РРумъния са ирелевантни за
производството/, както и размера на инфлацията.
Несъстоятелно е и оплакването за неправилност на обжалваното решение в
отхвърлителната му част касателно претендираната лихва за забава, считано от 27.12.2020 г.
до датата не предявяване на иска - 26.11.2023 г.
Практиката на касационната инстанция по въпроса откога се дължи лихва за забава
върху търсеното парично обезщетение по реда на чл.2б ЗОДОВ е безпротиворечива и
постоянна във виждането си /Решение № 30 от 3.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1701/2021 г.,
IV г. о., ГК и др./, че вземането за обезщетяване в такива случаи възниква принципно след
признаване незаконността на акта, действието или бездействието на съответния орган.
В казуси като процесния фактическият състав на непозволеното увреждане е
бавността при разглеждане и решаване на делото и деликтът не се осъществава в началото
на наказателното прозиводство. Затова се приема, че е налице специален фактически състав
спрямо общия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, според който
противоправното деяние се изразява в забавяне решаването на делото в един нормален,
разумен срок, като самата бавност, както и разумният срок, в рамките на който следва да
бъде разгледано и решено делото, следва да се установят от съда.
И т.к. се претендира вредите се дължат на бездействие на органите на прокуратурата,
което се установява в производството по обезщетяване, вземането за лихви за забава
започва да тече от момента на предявяване на иска за тяхното установяване.
Ето защо макар и безмотивно, в обжалваната му част, с която предявеният иск за
заплащане на законна лихва върху претендираната главница е отхвърлен за периода от три
години преди предявяване на исковата молба - 27.11.2023 г., първоинстанционното решение
са явява правилно и следва да се потвърди.
По частната жалба на Прокуратурата на РБългария против Определение №
3727/25.02.2025 г., постановено по реда на чл.248 ГПК.
Същата е процесуално допустима, като депозирана в рамките на преклузивния срок за
обжалването му от лице, с правен интерес - ответникът в главното производство и в това по
чл.248, ал.1 ГПК, инициирано по почин на ищеца-въззивник.
Разгледана по същество жалбата се явява неоснователна.
Определеното с него възнаграждение на процесуалния представител на ищцата-
въззиваем за производството пред първоинстанционния съд е съобразено изцяло с текста на
чл.7, ал.2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа и конкретните
данни по делото - цената на предявения иск и доказателствата за извършените разноски за
платено адвокатско възнаграждение от ищцата-въззивник към нейния процесуален
представител /частично платено възнаграждение в размер на 345 лв./.
Затова и изложените доводи за неправилност на този извод на СГС са несъстоятелни.
9
Съобразно изхода от спора разноските на страните за пред настоящата инстанция
следва да останат в тяхна тежест.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, гражданско отделение, 16-
ти състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 7066/19.12.2024 г., постановено по гр.д. № 13337/2023 г. по
опИ. на СГС, ГО, в частта му, с която предявеният от С. И. А. - ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по опИ.
на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998
г. по опИ. на ВОП-София, а сега Досъдебно производство №II-048/1999 по опИ. на
Военноокръжна прокуратура-София против Прокуратурата на РБългария е отхвърлен за
разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв. и вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на РБ да заплати на от С. И. А. - ЕГН ********** на
основание чл. 2б ЗОДОВ допълнително сумата от 18 000 /осемнадесет хиляди/ лева,
представляващи разлика над сумата 12 000 лв. до сумата от 30 000 /тридесет хиляди/ лева,
като обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и
решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по опИ. на Прокуратура на Въоръжените сили,
впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998 г. по опИ. на ВОП-София, а сега
Досъдебно производство №II-048/1999 по опИ. на Военноокръжна прокуратура-София,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба 27.11.2023 г. до
окончателното й изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7066/19.12.2024 г., постановено по гр.д. № 13337/2023
г. по опИ. на СГС, ГО, в частта му, с която предявеният от С. И. А. - ЕГН ********** иск с
правно основание чл. 2б ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от
нарушаване правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г. по опИ.
на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-II/1998
г. по опИ. на ВОП-София, а сега Досъдебно производство №II-048/1999 по опИ. на
Военноокръжна прокуратура-София против Прокуратурата на РБългария е отхвърлен за
разликата над присъдената сума от общо 30 000 /тридесет хиляди/ лева до общо
претендираните от 120 000 лв. /сто и двадесет хиляди/, лева, както и в частта, с която е
оставено без уважение искането за заплащане на лихва за забава върху главницата за периода
27.11.2020 г. до датата не предявяване на исковата молба.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3727/25.02.2025 г., постановено по гр.д. № 13337/2023 г.
по опИ. на СГС, ГО.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
10
1._______________________
2._______________________
11